Смарагдово море

Глава 30

— Гидиън… — За съвсем кратък миг се запитах дали ме взема на подбив, но сериозното изражение върху бледото му лице не оставяше място за съмнение. Явно изявлението му в лагера не е било моментен импулс — О, Гидиън. Говорихме за това. Ти си прекрасен — наистина. Честно казано, струваш колкото милион такива като Франк Бренан. Но аз трябва да се омъжа за някого, който може да изплати сумата по договора ми и другите ми разходи.

— А-аз мога — заекна той. — Имам ги. Парите.

Отново трябваше да е шега и отново изражението на лицето му настойчиво показваше, че не е.

— Как? Един свещеник от ортодоксалната вяра не би разполагал с такива пари… какво остава пък за…

— Един от Наследниците на Урос? — допълни той с печална усмивка. — Права си. Но не забравяй — невинаги съм бил такъв. Преди това бях разглезено момче, което водеше празен и покварен живот. Това, което не ти казах, че бях също и разглезено момче, чийто баща е един от дребните аристократи, получили поземлени дарения.

Рязко се изправих на крака:

— Стига, Гидиън! Не го вярвах преди, но сега знам, че наистина се шегуваш.

Той вдигна ръка:

— Истина е. Да ме поразят ангелите, ако не е. Израснах в областта Оукмонт. Била ли си там?

— Разбира се — изсумтях насмешливо. — За да доставям пране. Една от редовните клиентки на мама отиде на дебютантски бал там и трябваше да доставим сатенената й рокля.

— Кога беше това? Може да съм бил на онова празненство. Казах ти — ходех на много и прахосвах парите на родителите си. Имаха пълно право да ми спрат издръжката и да се откажат от мен, но все се надяваха, че един ден ще се поправя. Отплаването ми за Адория, за да се присъединя към Наследниците, не беше точно каквото имаха предвид, но бяха толкова развълнувани да ме видят съсредоточен върху нещо, че продължиха да изпращат издръжката, която братята ми и аз получаваме от имота на дядо ми. Не е толкова много, колкото ако бях останал в Осфро и бях участвал дейно в управлението на имота, но покри разходите ми в Грашонд за обучение и квартира и би покрило сумата по договора ти. В Уочфул има една банка, в която е вложена част от сумата на мое име. Ще отнеме известно време да изпратя да я вземат и да се оправя с книжата, но съм сигурен, че щом бъде освободена, мога да помогна на семейството ти и да ти осигуря удобен живот. Не мога да обещая шампанско и натруфени гостни стаи, но се кълна, че никога няма да ти липсва любов, уважение и приемане.

Застинала, можех само да се взирам и да се опитвам да проумея думите му. Когато осъзнах, че съм зяпнала, най-сетне затворих здраво уста и се обърнах.

— Гидиън — не. Не мога да го направя… Не. — Навлязох бавно в тъмнината, твърде развълнувана, за да продължа.

— Тамзин! — Той ме настигна с лекота и стисна ръката ми, за да ме спре. — Почакай, моля те. Сериозен съм. Искам да се оженя за теб. Обичам те.

Поклатих глава, макар да се бяхме отдалечили толкова много от фенера, че не бях сигурна дали видя това.

— Гидиън… бях искрена, когато казах, че си прекрасен и държа много на теб. Но…

— Но какво? Ако държиш на мен, а имам парите, които ще ти помогнат, какъв е проблемът? Надяваш се… надяваш се да намериш някого с повече пари ли? Или някого, когото харесваш повече от мен?

Треперливата нотка в гласа му при последните думи ме трогна дълбоко.

— Не, не е това. Просто въпросът е, че на този етап… ами, дойдох тук, отнасяйки се към брака като един вид делово начинание и имам чувството, че трябва да се придържам към първоначалния си план. Любовта и романтиката са прекрасни неща, но не мога да рискувам да ме разсеят.

— Като с Джейкъб Робинсън?

Застинах много неподвижно:

— За какво говориш?

— Всичко е наред. — В тона на Гидиън звучеше обичайната благост. — Видях как го гледаш. И чух как говореше за теб, когато се върнахме в Констанси. Но предполагам, че ако не го бяха задържали във форта, пак щеше да го отрежеш.

— Гидиън, сложно е…

— Нямам никакви лоши чувства към него. Той е добър човек. И не те виня, задето трябва да прекратиш нещата заради парите му — или тяхната липса. Както каза, дошла си в Адория по определена причина. Но предполагам, че още те боли — и че сега вероятно е по-лесно да обмислиш безпристрастно перспективите си за брак, като изобщо не влагаш сърцето си в това.

Гидиън не знаеше точните подробности за начина, по който бяха приключили нещата с Яго и мен, но осъзнах, че беше разбрал нещо, което дори аз не бях. Навлизах обратно в старата си роля на съсредоточената, целеустремена Тамзин, защото безпристрастното избиране на съпруг означаваше, че не можех да бъда наранена отново.

Когато не казах нищо, Гидиън продължи:

— Но ти казвам, че не е нужно да правиш тази жертва. Омъжи се за мен и можеш да имаш всичко. Няма нищо лошо, ако не си лудо влюбена в мен точно сега, но фактът, че изобщо те е грижа и че имаме такова добро приятелство, е повече, отколкото ще имаш с някой непознат, когото си срещнала в гостна стая. Това е основа, каквато можем да използваме, за да изградим нещо прекрасно. Не се примирявай с нещастието.

Разтрих очи и бавно се обърнах обратно към фургона: Гидиън тръгна редом с мен.

— Не искам да вземаш прибързано решение — казах му. — Напоследък в твоя свят са се случили много неща. Отказал си се от луксозен живот в Осфро, за да дойдеш при Наследниците, а сега ги напускаш. Нямаш нужда от мен точно сега — имаш нужда от време да си изясниш нещата.

— Но точно това е въпросът — каза той, тонът му внезапно стана уверен и пламенен. — Именно благодарение на теб проумях нещата. Дълго преди да разбера, че съветът ме е излъгал за Джейкъб, ти ме караше да се съмнявам в онова, което ми казват. — Когато наближихме отново светлината, той спря пред мен, така че да съм принудена да го погледна в лицето. Улови ръцете ми: — Тамзин, ти си най-смелият, най-умният човек, когото съм срещал. Състраданието ти е безгранично и не се страхуваш да защитиш убежденията си. Дойдох в Адория с надеждата, че ще намеря хора, които могат да се преборят с безсъдържателността и разточителството, които петнят света. И се оказва, че една от тях ме намери. Наистина ли искаш да се омъжиш за някого такъв?

Той посочи през лагера и сякаш по даден знак чухме Франк да се провиква:

— Арчибалд! Жакета ми със ситното червено райе ли извади? Исках онзи с по-големите червени райета. Не си лягай, докато не бъде изгладен и готов.

Трепнах:

— Това е малко краен пример…

Гидиън се наведе по-плътно към мен:

— Тамзин, мисля, че можем да направим прекрасни неща заедно. Ти имаш такава дарба да ми помагаш да съживявам идеите си. Бихме могли да създаваме проповеди — не, по-големи послания и идеали, които да споделяме и да насочваме другите по определения от Урос път.

— Нямам призвание, Гидиън. И за секунда не смятам да се преструвам, че имам.

Той се усмихна, а усмивката стигна до очите му и те заблестяха.

— Казваш това, но мисля, че си призвана. Именно това осъзнавам. Да бъдеш благочестив и добър, не се заключава в това колко пасажа четеш или колко скромно живееш. Това е толкова безсъдържателно, колкото и позлатените одежди и монотонните, повтарящи се служби, които мразех в Осфро. Истинската проверка на това кои сме, е в това как живеем, как въплъщаваме тези принципи в света всеки ден. Това правиш ти. И именно затова те искам до мен, за да намеря дом и общност. — Той се поколеба. — Да създам по-добро разбиране на божественото — да създам нов вид църква, която стига до сърцевината на важните неща, без суровостта на Наследниците.

— Твоя собствена църква… Гидиън, това е… божичко. Това е невероятно — казах искрено. — Мисля, че би могъл да извършиш някои наистина добри неща.

— Ас теб бих могъл да извърша някои наистина велики неща. Моля те, Тамзин. — Чухме как другите се разпръсват. Той пусна ръцете ми, но тонът му стана по-настойчив. — Нека ти докажа, че можеш да имаш всичко. Че ако отвориш сърцето си, това няма да доведе до болка. Бъди мой партньор в ново начинание — не просто нечия красива дрънкулка. Ти си жена, която няма равна. Заслужаваш целия свят.

С препускащо сърце хвърлих поглед през рамо, а после обратно към него. Думите му бяха вълнуващи и прекрасни. Недостатъчно, за да ме накарат мигновено да преодолея чувствата си към Яго, разбира се. Но наистина ми дадоха надежда. Да бъда свещеническа съпруга, не беше това, което си бях представяла, но вече нищо не беше това, което си бях представяла. Толкова безумно ли беше да се омъжа за него? Може и да не беше пищен и разточителен начин на живот, но щеше да надминава онова, което бях имала в Осфро, и да е сигурно, че плановете ми за женитба ще са уредени, когато Мери пристигнеше. И беше нрав, че нямаше вероятност да намеря някого, който би искал да му помогна да изгради мечтата си като равна нему. Може би наистина нямаше да намеря никого, който да ме обича така.

Яго те обичаше, обади се един вътрешен глас. Беше готов да се откаже от мечтата си заради теб.

— Гидиън, има нещо, което е нужно да знаеш, преди да поискаш това. Не съм, която си мислиш.

— Нищо, което можеш да кажеш, няма да промени това, което мисля за теб — каза той.

Другите почти бяха стигнали до нас. Припряно, на един дъх изстрелях невъзможното:

— Имам дъщеря. Никой не знае. Почти на четири е и означава всичко за мен. Баща й — не бяхме женени — така и не я призна, а тя боледува много. Тя е причината да съм тук: за да й осигуря по-добър живот. Бях планирала да кажа на онзи, за когото се омъжех, че съм вдовица. Обаче те уважавам твърде много, за да те излъжа, защото знам, че цениш истината. И така. — Най-сетне си дадох един миг да си поема дъх точно когато Уинифред и Джоан минаха покрай нас и ни подвикнаха за поздрав. — Редно е да знаеш това, преди наистина да ме помолиш да се омъжа за теб. Лека нощ.

Забързах след другите момичета и се отдалечих, като се питах какво бях направила току-що, и оставих Гидиън да се взира в далечината.

— Сигурно днес ще стигнем до Кейп Триумф.

Съобщението дойде два дни по-късно, изречено от един от водачите ни, и накара всички разговори да спрат. Очите се отвориха широко, устите зяпнаха.

Сепнат от реакцията, той добави:

— Но… няма гаранция. Фестивалът на цветята е довечера и ако изглежда, че ще стигнем до града чак вечерта, е по-добре просто да се устроим на лагер до сутринта.

— Защо? — запита настоятелно един от моряците. — След този кошмар мисля, че ни се полага празнуване. — Неколцина повториха като ехо думите му.

— В града цари хаос. Да се опитаме да вкараме керван като този след мръкнало насред всичко това? Ще бъде ужасно. Ако се опитвате да отидете при някого, той вероятно ще е излязъл. Ако възнамерявате да отседнете в някоя странноприемница, няма да има стая. А при това задръстване на улиците ще е нужна цяла вечност да прекараме няколко от тези фургони през тях.

Той обаче ни увери, че ще направим всичко по силите си, и потеглихме с подновена енергичност. Кейп Триумф. Най-накрая имах доста преднина пред Мери и нямах търпение да се погрижа да подготвя нещата за нея… каквито и да бяха тези неща.

Откакто казах тайната си на Гидиън, не бяхме разговаряли продължително. Държеше се с мен по същия начин, както обикновено, когато наоколо имаше други хора, но никога не оставахме насаме дори за миг и често забелязвах как ме наблюдава замислено. Постоянно се бях съмнявала дали бях постъпила правилно, като му казах. Но бях искрена, когато му казах, че уважавам начина, по който цени истината. Не можех да встъпя в брак с такъв човек под сянката на лъжа.

Разбира се, ако просто го бях отхвърлила направо, нямаше да има нужда да му казвам. Но не бях. Думите му ме бяха накарали да осъзная, че наистина исках да имам всичко това — или, добре де, част от него. Исках някого, на когото да мога да държа — може би дори да обичам искрено. Бях описала това, но Гидиън ми беше дал надежда в признанието си, а после и във факта, че не беше оттеглил веднага предложението.

Но и не се беше върнал при мен с отворени обятия, изричайки уверения в трайната си любов към мен и приемането на Мери. Докато времето минаваше и мълчанието му ставаше все по-продължително, започнах да се съмнявам в себе си. Можех ли да имам всичко в един брак? Или отново се бях сблъскала с поредното препятствие в Адория?

Вечерта пристигнахме в градче, наречено Хелм, и тук нашите водачи обявиха, че спираме, с което предизвикаха недоволни стонове. Бяхме само на около три часа път от Кейп Триумф, но така щяхме да пристигнем в разгара на увеселенията в града. Капитан Милфорд се съгласи с водачите и се наложи да отправи доста заплахи, за да попречи на някои от моряците си да се измъкнат. Помогна ни това, че Хелм провеждаше собствен Празник на цветята и макар че вероятно съвсем не беше толкова пищен, колкото онзи в Кейп Триумф, това забавление ни беше добре дошло. Неженените мъже от града бяха също толкова доволни от появата на двайсет млади жени.

Аз също се изкушавах да се промъкна тайно в Кейп Триумф. Но колкото и да изгарях от нетърпение да се настаня там и да се събера отново с Мира и Аделейд, първо щях да отведа моите „красиви птички“ до гнездото им.

Оставих настрана тревогите си и си позволих наистина да се забавлявам. Един цигулар и един гайдар свиреха на площада в Хелм и онези от нас, които принадлежаха към Бляскавия двор, се заеха с прекрасната задача да научат местните на някои от сложните бални танци, които ни се бе наложило да овладеем. Дори показах на капитан Милфорд как да танцува валс, и двамата се изненадахме колко добре се справя.

След два часа танцуване, останала без дъх и смееща се, си взех почивка и отидох да потърся една амбулантна търговка, която продаваше лимонада и медовина. Докато се канех да й подам една медна монета за лимонадата си, един глас зад мен каза:

— Ще платя тази и ще взема една за себе си.

Вдигнах поглед към Гидиън и се усмихнах. Той се усмихна в отговор и плати на търговката за питиетата ни.

— Чудех се къде си — казах, докато се отдалечавахме бавно. — Не те видях тук и си помислих, че може би не одобряваш танците.

— Одобрявам, макар че други не ги одобряват. — Кимна през площада към мястото, където Наследниците седяха отстрани и наблюдаваха осъдително. — Предвид факта, че още не знаят, че заминавам, сметнах, че е по-добре да запазя мира. Може ли да се върнем при фургоните и да поговорим?

Сърцето ми започна да бие по-бързо:

— Разбира се.

Тръгнахме с криволичене през тълпата обратно към тишината на кервана. Наложи се да възпра треперенето си. Това ли беше? Моментът, в който официално приемах предложение за брак в Адория? Това беше целият смисъл на всичко, което бях изтърпяла, и възможността то да се превърне в нещо сигурно, беше едновременно вълнуваща и плашеща. Глупачка ли бях да обмислям да предпочета Гидиън пред някой крупен корабовладелец или плантатор?

Облегнат на един голям фургон, под висящ фенер, Гидиън отпиваше от питието си и сякаш се подготвяше. След дълги мигове ми се усмихна и каза:

— Тамзин, това, което ми разказа… това беше невероятно смело.

— К-какво?

— Не че съм изненадан. От цяла вечност казвам, че си смела, а това го доказа. Просто ми се иска да ми беше казала по-рано. Не мога да си представя какво ли трябва да е да носиш подобна тайна. Сигурно е много трудно да си далече от нея. Иска ми се да можех да ти помагам много преди сегашния момент.

Ръцете ми започнаха да треперят.

— Ти… сериозно ли говориш?

— Напълно. — Той допи остатъка от лимонадата си и остави чашата. — Как се казва?

— М-Мери. Съкратено от Мередит.

— Мери — повтори той и отново изживях радостта да чуя някой друг да изрича името на дъщеря ми. — Прекрасно е. Обзалагам се, че и тя също. Има ли червена коса като твоята?

— Да.

Усмивката му стана по-широка.

— Нямам търпение да се запозная с нея. Наложи се да се възпра, за да не зяпна отново:

— Гидиън…

— Да, Тамзин. Това не променя чувствата, които изпитвам към теб. Все още искам да се оженя за теб. Съжалявам, че не ти казах по-рано. Все не можех да те хвана насаме и признавам… беше изненада. Но разбирам защо би запазила тази тайна за себе си — предполагам, че другите невинаги реагират особено добре.

— Това е меко казано — отвърнах, все още в шок.

Той поклати глава:

— Както казах — не мога да си представя. Сигурно е тежко и за двете ви да се справяте с това осъждане от страна на другите, които със сигурност не са съвършени. Знам, че аз не съм. Самият аз допуснах грешки, когато бях по-млад.

Излязох от замайването си достатъчно, за да отбележа:

— Тя не е грешка. Някои от постъпките ми бяха — но не и тя.

— Извинявай — каза той с гримаса. — Не исках да… Уф. Ето че пак започвам — обърквам това, което искам да кажа. Виждаш ли? Ето защо имам нужда от теб. Ако още си готова да ме приемеш.

Подпрях се с ръка на фургона, за да се закрепя. Това ли беше? Трябваше ли да го направя? Въпреки че още ме болеше, щеше да се наложи да превъзмогна Яго и да продължа нататък по един или друг начин, така че защо не с някого, който ме обичаше и можеше да издържа и детето ми?

Наложи се да навлажня устни няколко пъти, преди да успея да проговоря:

— Да. Ще те приема. Но — просто за да сме наясно — сигурен ли си, че имаш парите? Сумата по договора ми може да се доближава до двеста златни монети. А през някои месеци лекарството на Мери е струвало по три златни монети. Няма завинаги да е така — тя ще израсте това заболяване. Но сега сумата се добавя към разходите. Освен това искам да получи добро образование. И обещах да повикам родителите си, братята и сестра си…

Гидиън ме накара да замълча, като допря пръст до устните ми:

— Да. Мога да си позволя всичко това, щом получа остатъка от парите си от банката. Не мога да ти обещая сто копринени рокли или прибори за хранене от истинско сребро, но ще живеем достатъчно добре. И ще живеем с любов.

— Благодаря ти — казах тихо. — И съжалявам, че постоянно се връщам към въпроса за парите. Не е нищо лично срещу теб. Просто…

— Мери е на първо място — довърши той. — Трябва да се погрижиш за това. Ние трябва да се погрижим.

Не бях влюбена в него, но наистина го заобичах малко заради това.

— Нямам търпение да я видя отново. Иска ми се незабавно да уредим всичко. Мислиш ли, че можем да се оженим веднага?

Той се засмя:

— Не те ли умолявах точно миналата нощ? Разбира се, че можем. Щях да се оженя за теб още сега, ако можех. Кога пристига тя тук?

— След шест седмици.

Усмивката му се задържа, докато погледът му стана замислен:

— Това е достатъчно време да уредим всичко. Можем да започнем да я споменаваме, така че другите да не се изненадат. Наистина искам това да е лесно и за двете ви — без повече осъждане и порицание.

— И аз искам това.

— И точно затова си мислех… историята ти, че си вдовица, може и да не се окаже много убедителна.

Намръщих се:

— Как така?

— Ами ако някой поиска подробности за баща й?

— Не се тревожи — мислила съм за това. Подготвила съм цяла биография.

— Но на някои може да им се стори подозрително, че не си я споменавала никога преди. А други може просто да започнат да се задълбочават твърде много върху факта, че изобщо имаш дъщеря.

Започна да ме обзема чувства на смущение:

— Накъде биеш с това, Гидиън?

— Мисля, че ти трябва нова история. Според мен е по-добре да казваме, че тя е малката ти сестра, която е дошла да живее с нас. Това ще прогони всякакви съмнения относно произхода й, а когато доведем останалите ти близки, всичко ще изглежда още по-правдоподобно.

Целият свят сякаш рязко се закова и спря пред мен:

— Искаш да лъжа за нея?

— Вече се канеше да го направиш.

— За това дали съм омъжена, или не! Не за това, че ми е дъщеря! И няма наистина да се получи, когато тя ме нарече „мама“.

— Достатъчно малка е, за да се приспособи. Постоянно ще я поправяме и в крайна сметка ще забрави. — Той наклони глава, за да ме погледне по-внимателно. — Тамзин, защо гледаш така?

— Защо, според теб, по дяволите? — възкликнах. — Нямам намерение да престана да й бъда майка!

— Няма да престанеш — каза той стреснат. — Нищо няма да промени това. Просто така ще го вижда светът. Искаш да си свободна от осъждането, от пренебрежителните погледи, които хората отправят към теб — и към нея? Това е начинът. Ще отстраним всяко съмнение или подозрение. Ще се постараем това никога да не е проблем. Особено важно е, за да осъществим новото си начинание. Ако се опитвам да науча хората да водят принципен живот, не бива да допускам да се повдигат каквито и да е въпроси за собственото ми семейство.

Устата ми се отвори, но нищо не излезе веднага.

— Затова ли е всичко? Не да спасиш нас от осъждане, а да запазиш благоприличието си?

— Заради всички ни е.

— Каза, че разбираш! Че си допуснал собствени „грешки“, когато си бил млад.

— Да, и наистина беше така. Не те съдя, но други ще го направят.

Взирах се в него продължително, като се опитвах да разбера дали казваше истината. За свое удивление смятах, че в голяма степен беше така. Смяташе, че постъпва правилно.

— Гидиън, нямам намерение да казвам, че ми е сестра. Правили сме това в миналото в определени случаи, но занапред? Вече не. Аз съм нейна майка. Тя ще знае това. Целият свят ще знае това. Знаеш ли защо пиша онези писма всяка проклета нощ? За да съм сигурна, че ще запомни, че съм й майка! Няма да разваля всичко това.

— Тогава може да рискуваш да развалиш всичко, което аз съм готов да направя! — Той допря ръка до челото си с измъчено лице. — Знаеш колко внимателно ще трябва да действаме. Всяко отклонение на вярата от ортодоксалната религия се разглежда под лупа за проява на ерес! Не искаме другите да мислят лоши неща за новата ми църква. Трябва да бъдем безукорни. Ако смятам да насърчавам хората да водят смислен живот, свободен от поквара и преструвки, тогава трябва да бъдем блестящ пример за него.

— Като създадем преструвка? — процедих.

Гневна искра проблесна в очите му: бе единственият път, когато я бях видяла, ако не броим скарването му с Роджър.

— Ти също искаш да създадеш такава. Помниш ли как каза, че парите не са личен въпрос, но са съществени, след като Мери е твой приоритет? Е, да последвам мечтата си — тази моя представа — е моят приоритет. Променянето на историята също не е нещо лично. Просто прави по-малка вероятността някой да открие всичко. Това е добре за мен — а също и за теб.

Не можех да повярвам какво чувах. Толкова бях свикнала да бъда осъждана и унижавана заради миналото си, че този нов обрат ме завари неподготвена. Гидиън ме приемаше… но не цялата. И беше влудяващо някой, който така явно разбираше, да е толкова неспособен да разбере за какво говоря. Крехката надежда за брак, изпълнен с любов, която смятах, че държа в ръцете си, започна да рухва.

— Не е добре за мен — казах, като се опитвах да запазя спокойствие. — Неприемливо е за мен. Направих компромиси по толкова много въпроси, пожертвах толкова много, но това, че съм нейна майка, не подлежи на обсъждане. По-скоро бих предпочела всички на света да знаят истината — че забременях, без да съм омъжена — отколкото да вярват на някаква скалъпена за благоприличие история за това, че ми е сестра.

Гидиън вдигна безпомощно ръце:

— Е, желанието ти може и да се сбъдне, ако нещо се обърка!

— Ще поема риска!

— Аз няма!

Думите се стовариха като гръм. Можехме само да се взираме един в друг: и двамата твърде ядосани, за да говорим, докато на заден план веселието продължаваше.

— Е — казах след цяла вечност, — това е.

Гидиън сложи длан на челото си и сякаш увехна на място.

— Тамзин, моля те, бъди разумна. Обичам те. А като нейна майка би трябвало да направиш каквото е най-добро за нея.

Обзе ме хладно, остро като бръснач усещане за целеустременост и отблъснах всякакви последни сантиментални мисли:

— Не ме обичаш достатъчно, Гидиън. И да, аз съм нейна майка и ще направя каквото е най-добро за нея. Честит Празник на цветята, Гидиън.

— Чакай — провикна се той, когато понечих да си тръгна, — какво правиш?

Спрях и посочих към площада:

— Ще изтанцувам още един-два танца, а после ще се наспя хубаво през нощта, за да мога да се заловя за работа в Кейп Триумф утре.

— Тамзин…

— Дойдох в Адория по определена причина. — Обърнах му гръб и не спрях отново. — Благодаря ти, задето ми напомни, Гидиън.