Смарагдово море

Глава 29

Валеше дъжд, когато стигнахме да Кърдаун — края на плаването ни по Ист Систър. Кърдаун беше селце, което се изхранваше като кръстопът за пътниците. Недалеч на запад се намираше Кършид, където живееше годеникът на Орла. След още малко плаване на юг реката се разделяше: едното разклонение накрая стигаше до морето, а другото — до Хартс Блъд. А разбира се, на по-малко от ден път на изток се намираше онова, заради което бях дошла тук: границата на колонията Денъм.

Повечето от хората на Орла продължаваха пътуването си към Кършид. Нашата пътуваща по реката група бе включвала няколко души, които не бяха икори, и всички те отиваха в различни посоки. Някои хващаха пътя към Кейп Триумф с приятелките ми и екипажа на Сивата чайка и обединихме средствата си да наемем фургони и коне в Кърдаун, за да превозим общия си товар. Икорите от Кърдаун имаха уговорки с колонисти в един град по-навътре в Денъм да се редуват при охраняването на тези ескорти.

Докато прехвърляха вещите ни от баржите в каруците, нахлузих на главата си качулката на наметката си, за да възпра отчасти дъжда. Беше груба, черна вълнена наметка, която Бърнард Глоувър ми беше дал, когато старата ми пострада в пожара. Подобно на нея роклята на цветя, която Яго ми бе подарил, също беше непоправимо обгорена и носех синкавосиня в стила на Наследниците. Дайна с тържествуващо снизхождение ми я беше дала, като каза, че ще уговорим цената в Кейп Триумф.

— Не — бях й казала. — Можеш да си я получиш обратно веднага щом пристигнем. — Орла също ми беше предложила дрехи, с които да заменя роклята, но колкото и да ненавиждах стила на обличане в Грашонд, все пак ми беше по-лесно да се обличам съобразно него в Денъм, отколкото да нося нещо, очевидно типично за икорите.

Поставиха до мен два сандъка и аз се отдръпнах, за да не преча. Бяха надписани както с руните на икорите, така и на осфридиански, и се сепнах, когато ги видях. Джейкъб Робинсън Орнард Енд Ръшуик Колония Денъм Работниците икори, които ги бяха доставили, вече се бяха отправили да вземат следващия си товар.

— Чакайте — извиках. — Какви са тези? Защо отиват при Яго?

— Защото са негови. — Един ловец, който беше пътувал с нас, се приближи до мен. Живееше в покрайнините на западен Грашонд и ми го бяха представили просто като господин Елкхарт. — Правя необходимото, за да бъдат доставени в дома му, тъй като той не можа да дойде.

Прокарах ръце по мокрите букви. Дори само като докоснах името на Яго, ме побиха тръпки.

— Домът му…

— Е, почти домът му. В Ръшуик. Той е донякъде собственик, донякъде наемател. Би трябвало да изплати по-голямата част от него след търговията през този сезон, ако приемем, че това задържане не забави нещо.

— Радвам се за него. — Отпуснах ръка. — Работил е усърдно за него. Скоро ще може да започне бизнеса си с развъждане на коне.

— Да. Това си е гениална идея. Повечето хора не биха имали търпението да я доведат докрай. По-лесно е да отглеждаш и продаваш обикновени работни коне. Но докато тази страна се заселва все повече, богатите започват да търсят нещо за вършене. Специалните породи състезателни коне ще дойдат на мода и той ще е напълно в крак с нея. — Господин Елкхарт ми намигна. — Отивате да се омъжите за някой богаташ, нали? Може би Робинсън ще ви намери изгодно един-два коня.

Отместих поглед:

— Не знам.

— Е, той май има слабост към вашата група — или просто харесва хубавите ви лица. Заради вас, момичетата, не дойде, нали? Отстъпи ви местата си?

Думите му пробудиха спомена, че Яго щеше да ходи при свой познат ловец и аз бавно вдигнах поглед от адреса.

— Вие сте… Луис, нали? Приятелят на Яго?

— Луис Елкхарт, на вашите услуги. — Той ми се поклони престорено. — А ако сте негова приятелка, сте и моя приятелка. Няма да пътувам чак до Кейп Триумф, но ако имате нужда от нещо, преди да свърна на север, кажете ми.

Той си тръгна, но аз се задържах близо до сандъците, докато най-накрая ги натовариха. Дотогава икорите от Кърниал бяха готови да си тръгнат и Орла ме повика.

— Сбогом отново, Тамзин. — Усмивката й беше иронична, както винаги. — Като че ли не много неща са потръгнали добре за теб във времето, откакто те познавам. Надявам се това да се промени.

Представих си лицето на Мери и се усмихнах:

— Само едно нещо трябва да потръгне добре за мен. С останалото ще се справя. Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Нямаше да стоя толкова близо до Денъм, ако не беше ти. Винаги ще съм признателна за това… но така и не разбрах защо го направи.

— Импулс? Инстинкт? Не знам как да го нарека. Беше ми забавно да гледам как всички вие, хубави малки птички, пърхате и се терзаете по пътя за Констанси, но когато започнах да наблюдавам как се трупат около вас, се заинтригувах. Така е, както ти казах преди — бива те с хората. Мисля, че това ще става все по-важно в близкото бъдеще. — Сините й очи се вдигнаха към оживената група от икори и осфридианци, които се занимаваха с делата си. — Помня какво каза: „Моята съвест не зависи от нечия друга“. Това ми напомня една стара наша поговорка.

— „Ако си на правия път и някой го пресече с лошо, не е нужно да се обръщаш. Построй мост над пътеката му и си продължавай по пътя“.

Тя се обърна обратно към мен удивена, а после избухна в смях:

— Яго ли ти я каза?

— Да.

— Именно от това ще имаме нужда — всички — ако смятаме някога да постигнем траен мир. Да се вслушваме един в друг, ще бъде ключът, но трябва да има и преодоляване на враждите и пълното с неправди минало. И именно затова сметнах, че си човек, на когото ще е от полза да помогна. И това предчувствие ми се отплати.

— Наистина ли? — попитах многозначително.

Усмивката й леко помръкна:

— Никой не те обвинява за станалото в онова поселище, Тамзин. И само защото нападателите там бяха осфридианци, това не означава, че нападателите на другите на север не са били лорандийци.

Не можах веднага да измисля отговор. Пожарът в риболовния лагер беше помрачил остатъка от пътуването ни на юг. Тя беше права, че никой не бе обвинил мен — или дори другите осфридианци, пътуващи с нас — но виждах, че някои от икорите ни гледаха малко различно. Онези, които бяха открити и общителни в по-ранните етапи на пътуването, сега станаха сдържани.

— Нищо от това няма значение, ако не може да бъде доказано, а единственото, за което имаме доказателства, е, че в Грашонд ме ограбиха лорандийци. Това няма да спре хората ти да тръгнат на война, ако бъдат достатъчно предизвикани.

— Тогава аз ще трябва да ги спра… освен ако не е основателно. Но нещо все още ми се струва странно. Тази мистерия още не е разгадана. Ще ми липсва твоето задълбочаване в разгадаването й, но освен това се радвам за успеха ти. — Тя приглади назад косата, която се беше измъкнала от небрежния й кок, но това само накара още няколко кичура да изскочат. — Ако някога мога да направя за теб каквото и да е, съобщи ми. Имаш много приятели и почитатели тук.

Свих рамене:

— О, хората ме харесват само защото се втурнах в горяща сграда.

Орла се засмя и ме стресна с огромна прегръдка.

— Довиждане, Тамзин. Надявам се да намериш щастието. А — извинявай. Изцапах ти с пепел бузата. Не, другата.

Потърках мястото, където лицето ми беше докоснало жакета й по време на прегръдката. Носеше едни и същи дрехи от пожара насам и всичко беше покрито с мръсотия и пепел.

— Ще се преоблечеш ли преди Кършид? — попитах тактично.

— Имаш предвид, преди да се срещна с годеника си? — Тя хвърли поглед към изцапаното си със сажди облекло и отново прокара ръка през косата си, с което я разчорли още повече. — Не. Ако не може да ме приеме такава, тогава не бива изобщо да си прави труда да ме приема. Лек път.

Пътуването по суша беше смущаващо след плаването по реката. Вярно, нямаше бързеи, с които да се справяме, или капитани, които да ни се карат, задето се движим наоколо твърде много, но в сравнение с него напредвахме бавно. Керванът ни се движеше тромаво — хора, животни и фургони, пъплещи към Кейп Триумф. Няколко дни след Кърдаун Луис Елкхарт се сбогува с мен, когато стигнахме до един главен път, който се разклоняваше на север.

— Ще оставя нещата на Робинсън в Ръшуик на път за Коутсвил. Евентуално ще мина през Кейп Триумф по-късно през пролетта, така че може би ще се засечем. Ако една изтънчена дама като вас изобщо благоволи да забележи такива като мен.

— Разбира се, че ще ви забележа. — Повдигнах се на пръсти и го целунах по бузата, което го изпълни с възторг и възмути Наследниците. Той отдели фургона си от останалите и насочи конете си по самотно изглеждащия път. Докато ги гледах как изчезват, това ме накара да се почувствам, сякаш се отдалечавах още повече от Яго.

След няколко мили стигнахме градчето, което изпълняваше ролята на партньор на Кърнуд. Тук икорите, които бяха наети по Ист Систър, предадоха всичко на водачите от колониите и се върнаха у дома. Наследниците и още някои други от нашия керван се зарадваха да се освободят от икорите. Към нас се присъединиха и няколко пътници, които бяха отседнали в местната странноприемница и потегляха на изток.

Сред членовете на тази група беше един млад мъж на име Франк Бренан, който произхождаше от заможно плантаторско семейство, установило се в Кейп Триумф. И изведнъж сякаш някой заля със студена вода онези от нас, принадлежащи към Бляскавия двор. Дори за миг не бяхме забравили защо бяхме дошли в Адория. Често бяхме говорили за това на кораба, в Констанси, в Кърниал. То беше винаги с нас като постоянно светеща на едно и също място в небето звезда, която ни сочеше пътя към бъдещето. Но дори и да можеше да кажеш с абсолютна сигурност, че ще бъдеш съпруга на някого от богатите и изтъкнати мъже на Кейп Триумф, това твърдение можеше да звучи малко празно, ако търкаш подове в кухнята на Дайна Коул.

Приятелките ми винаги бяха правили мили очи на Гидиън, като флиртуваха прикрито и се опитваха да спечелят възхищението му. Беше разбираемо предвид добротата и начина, по който изглеждаше. Но както бе обсъдено още в онзи първи ден в Констанси, той никога не бе разглеждан като истински кандидат за женитба. Франк Бренан беше.

Той имаше пари. Имаше влиятелно име. Имаше изтънчени вкусове. Имаше красиви дрехи за езда. И знаеше кои сме.

— Вие сте… изгубените момичета от Бляскавия двор? Не! Мислех, че сте се удавили в морето.

— Господин Торн не е получил писмото ми? — попитах. Сърцето ми се сви.

— Не и доколкото знам, макар че може би това се е променило, докато бях извън града. Последното, което знаех, беше, че според всички сте си отишли… завинаги.

Тази мрачна мисъл ни смути, особено мен. В края на краищата аз бях единствената с много приятели в Кейп Триумф. Тази група никога не беше срещала Аделейд, Мира или когото и да е другиго от Блу Спринг. Да знаеш, че хората те смятат за мъртва, напуснала този свят… беше смразяващо. И сломяващо.

— Поне устроиха ли ни погребение? — попита Поли. Не можех да определя дали се опитва да бъде забавна.

— Или хубава възпоменателна служба?

— Ако са го направили, не е било нищо публично — каза Франк. Носеше жакет за езда от зелен брокат и водеше пъргав черен жребец. — Може би са устроили нещо в тесен кръг. Нищо обаче не изглежда да е променило порядките им. Пътувах, когато са организирали встъпителния си бал, но приятелите ми казаха, че било доста пищно.

Измъкнахме от него всички подробности за настоящото положение в Бляскавия двор, които знаеше. Беше чул за два годежа — единият беше на момиче от Блу Спринг — и знаеше коя е Аделейд, което не ме изненада. Когато попитах за Мира, той не се сети коя е. Щом добавих, че е сирминиканка, той каза: „О, да. Чух за нея“. И толкова.

През остатъка от пътуването Франк никога не беше сам. Когато около него не пърхаше малко ято обожателки, той се възползваше от момента да се разходи сам с едно или друго момиче. Бързо осъзна в какво изгодно положение е. Беше тръгнал „на пазар за съпруга“, а имаше всички ни само за себе си, преди да започнем да се явяваме пред останалите неженени мъже от града. Беше почти комично. Той се перчеше пред приятелките ми, те пък се стараеха да бъдат забелязани от него. Те — деликатно и сдържано — проучваха него и перспективите му, а той се опитваше да научи нещо за всяка от нас.

Аз не бях различна. Франк не беше човек, за когото бях чула предварително, нито пък знаех дали е твърдо решен да се ожени за свенлива девица, но като надежден кандидат трябваше да бъде третиран подобаващо. Това, а и трябваше да започна да се връщам към навика да очаровам другите, независимо колко силно все още вехнех от любов по Яго. След като наблюдавах Франк няколко дни обаче, осъзнах, че да се навъртам постоянно около него и да правя мили очи като другите, всъщност не беше най-добрият начин да привлека интереса му.

— Тамзин — повика ме той един следобед, когато нашата група направи почивка за обяд. — Почти нямах възможност да говоря с теб. Ела да хапнеш с мен. Може да си поделим този прекрасен маслинов пастет, който Арчибалд сервира с кифлата ми. — Арчибалд беше слугата му, онзи, който с усилие разпъваше луксозната палатка на Франк всяка вечер и гладеше новия жакет за езда всеки ден. Днешният беше в цвета на индиго, почти напълно в тон с очите на Франк.

— Определено няма да го направя. — Не вдигнах поглед от кутията с дажбите ни, където разпределях определените за приятелките ми порции от ръжен хляб и някакво твърдо бяло сирене. — Ако седна при вас за какъвто и да е период от време, господин Бренан, няма да е, докато съм облечена в работна рокля от камгарна вълна, с небрежно сресана коса. И със сигурност се надявам, че ще можете да предложите нещо по-добро от сядане край пътя и буркан с маслинова паста, чието отваряне е отнело на слугата ви всичко на всичко десет секунди. Няма да губя своето или вашето време с демонстрация, която не представя никого от двама ни в най-добрия му вид. Все пак обаче, ви благодаря за прекрасната покана.

Франк зяпна. Бях сигурна, че не беше свикнал да бъде отпращан от жени тук или в родното си място. И това го смая. През остатъка от деня постоянно ми хвърляше потайни погледи, в които имаше колкото стъписване, толкова и опиянение.

— Как направи това? — запита настойчиво Мария по-късно същата вечер. — Всички отмятаме коси назад, отправяме най-остроумните си коментари и възхваляваме всяка негова постъпка. После се появяваш ти с едно рязко отхвърляне и сега той не може да спре да бленува за теб!

Точно сядах да пиша писмо и й се ухилих набързо, преди да допра писалката до листа.

— Така е, както винаги казвате вие, момичета: аз успявам да направя нещата.

Гидиън ме чу и изчака търпеливо, докато свърших да пиша. Бях толкова смутена от откриването на осфридианския нападател, че признанието на Гидиън в риболовния лагер почти се беше изплъзнало от ума ми. Той изобщо не го спомена повече и не знаех дали е било просто импулсивна реплика, породена от засилените емоции на момента, или пък беше искрено и той просто беше смутен, че го е направил, след като в Констанси му бях казала, че между нас не може да има нищо. Унилото ми настроение ме бе принудило да се затворя в себе си до края на пътуването, така че не бях имала шанс да говоря кой знае колко с него или с когото и да е друг.

— Наистина ли го харесваш? — попита Гидиън.

Хвърлих поглед натам, където няколко от приятелките ми седяха около лагерен огън. Франк седеше с тях, разбира се. Оживено разказваше някаква история как брат му насмалко да направи предложение за брак на погрешното момиче по време на някакъв бал с маски, след като прекалил с шампанското. Франк умееше да се представя пред публика, винаги успявайки да изрече финалните изречения, съдържащи най-забавната част, точно в подходящия момент, и аз установих, че също се усмихвам на необичайната история.

Макар че тя бе увлекателна, подробностите в основата й бяха също толкова достойни за отбелязване — като например как маскарадът се състоял в семейното му имение и били поканени стотици хора. Шампанското, което се леело в изобилие, било от рядък лорандийски вид. Спор няма, Франк Бренан имаше пари. Имаше и привлекателна външност, което не беше задължително необходимо, но беше нещо, срещу което не възразявах.

— Не ми е несимпатичен — казах замислено. — До голяма степен е идеален пример за това, към което се стреми Бляскавият двор, макар че това наистина не беше обстановката, в която възнамерявах да се срещам с кандидати. Не съм в най-добрия си вид.

— Не знам. Искам да кажа, никога не съм те виждал облечена в копринена рокля в бална зала, но след всичко, което се случи? — На мекото сияние на фенера усмивката на Гидиън беше лъчезарна, както обикновено. — Струва ми се, че те видях в най-добрия ти вид. Би трябвало да си намериш съпруг, който оценява това.

— Надявам се, че мога да намеря такъв.

Гидиън огледа групата край лагерния огън:

— И мислиш, че ще го намериш сред елита на Кейп Триумф, докато недоволства от шампанското в някаква натруфена гостна стая?

Образът, нарисуван точно от Гидиън, ме разсмя:

— Е, ще видим. Наистина мисля, че ще намеря в една от онези натруфени гостни стаи някого, който може да помогне на моето… на семейството ни със сметките ни.

— И ще се откажеш от любовта и близостта заради това?

— В миг. Близките ми са по-важни от всичко друго и съм готова да направя каквото е нужно, да бъда каквото е нужно заради тяхната безопасност.

— Жалко — каза той след дълги мигове. — Не би трябвало да се налага да жертваш едно нещо заради друго. Би трябвало да имаш всичко — възможността да се грижиш за семейството си, някого, когото можеш да обичаш, свободата да бъдеш себе си…

Почти имах всичко това с Яго, помислих си с печален копнеж. Всичко, с изключение на онова, което има значение. На Гидиън казах:

— Повярвай ми, искам всички тези неща, ако е възможно. Ще ти съобщя, ако го намеря.

— Е… ами аз?

Бях започнала да прибирам листовете си и сега спрях изненадано.

— Ти… какво?

Гидиън се беше извърнал от мен, така че не можех да различа изражението му. Пое си дълбоко дъх:

— Мен. Като твой съпруг. Ще… — Бавно се обърна: — Тамзин, ще се омъжиш ли за мен?