Смарагдово море

Глава 38

Малкият лагер беше море от шум — резки заповеди, дрънчащи оръжия, неспокойни коне. За мен обаче всичко се стопи до оглушителна тишина, а ехото от думите на Яго беше единственият звук в света. Не идвам с теб.

Объркани мисли започнаха да летят из ума ми толкова бързо, че не можех да уловя никоя от тях. Това е. Това е моментът, когато той ме зарязва. Това е уреждането на дълговете заради всичко, което му причиних.

— Тамзин! Тамзин! — Повишеният тон на Яго прекъсна момента и оживлението на лагера отново връхлетя върху мен. Все още с длани на бузите ми, той се наведе, така че челата ни се докоснаха. Когато видя, че ме е накарал да се съвзема, снижи глас: — Ще те видя отново, кълна се. Не те изоставям — просто не отивам с теб в Кейп Триумф.

Поех си дълбоко дъх, все още трепереща от последиците на онази кратка уплаха.

— Защо не? — успях да продумам най-сетне. — Трябва. Виж какво е заложено на карта! Ако преговорите се провалят…

— Именно затова няма да отида. Веднага щом тази група замине, потеглям на север, възможно най-бързо и ожесточено. Предвид времето, по което каза, че тръгва полкът на Харпър, мисля, че мога да го настигна. Той ще спре във Форт Шорбанк да предаде новините и да попълни запасите си. Ще го намеря там или някъде наблизо и ще му разкажа какво е станало. Имаме нужда да доведе обратно хората си, просто за всеки случай… — Златистозелените очи на Яго се зареяха покрай мен и той се прокашля: — Е. Мисля, че Кейп Триумф би трябвало да разполага с нещо повече от гражданското опълчение за защита.

— Но няма да има „просто за всеки случай“, ако си там! Ти ще сключиш мира. Ти можеш да уговориш всеки за всичко.

— Вероятно ти се струва така, защото успях да те спечеля, но в този случай нещата няма да се получат само с единия чар. Да, това със сигурност ще изисква човек, който умее да води преговори, но не мога да направя нищо специално, което ти да не можеш с Падриг и губернатор Дойл. Силата на доказателствата плюс истинското желание за мир на всяка страна ще бъдат критично важни, а ако те се провалят, няма да има значение кой от нас е там. Не искам да те отпращам сама, повярвай ми, но не можем да рискуваме града. Освен това връщането на онези войници ще осуети военните планове на самия Уорън.

Цяла сутрин бях физически изцедена, а сега се почувствах, сякаш цялата ми умствена енергия също пресъхва. Не можех да оспорвам думите му, защото знаех, че е прав. Никак не ми беше приятно, но той беше прав.

Това, че стоях близо до Яго, ни позволяваше да разговаряме насаме, преструвайки се на влюбени, които изживяват миг на нежност.

— Не мисля, че Падриг ще те остави да тръгнеш — промърморих. — Дори и наистина да не иска война, ще заподозре нещо, ако смяташ да доведеш войници обратно в „открития“ град.

— Съгласен. Точно затова не го попитах. Казах на Орла, че искам да върна Фелисия у дома и че накрая ще се срещна с всички вас, идвайки с Дъв. Тя знае колко обожавам Фелисия, а един бърз кон няма да накара отряд с този размер да се забърза.

— Но ще има значение, ако се опитваш да настигнеш армия. Всичко е наред — казах, виждайки мрачното му лице. — Знам, че не ти харесва да я лъжеш, но така е най-добре. Не я изправяй срещу годеника й.

— Знам, но все пак е трудно. Постоянно се опитвам да си казвам, че това изравнява резултата, след като тя просто ей така ме отпрати от Кърниал, без да спомене, че знае, че ще бъда задържан за разпит.

Разнесоха се викове, призоваващи хората да се качват на конете, и аз се притиснах по-близо до Яго: пръстите ми стиснаха ризата му, когато се вкопчих в него.

— Това е — казах.

Той въздъхна:

— Това е. И можеш да се справиш. Помисли си за всички различни хора, за които е трябвало да вземаш решения, откакто дойде в Адория. Не са много онези, които могат да претендират за подобен опит. Ако всички са искрени, ще ги отведеш там, където е нужно да отидат.

— Просто искам ти да стигнеш благополучно там, където трябва да отидеш. — Орла ме повика по име, но аз продължих да прегръщам Яго още един миг.

— Ще съм в безопасност. Фелисия ми е простила за гривата. — Яго ме целуна, а после пусна ръцете ми, докато отстъпваше назад. — Доскоро.

Множеството от икори ни помете и докато Орла и Падриг строят отрядите си, Яго вече беше потеглил, яхнал Фелисия. Когато започнах собственото си пътуване, седнала върху Пебъл, открих, че си повтарям мислено някои от прощалните му думи: Помисли си за всички различни хора, за които е трябвало да вземаш решения, откакто дойде в Адория. Не са много онези, които могат да претендират за подобен опит.

Беше прав за това. Но като размишлявах за всички, с които бях общувала, не можех да не си припомня как екипажът на Сивата чайка едва не ни беше зарязал на брега, как Наследниците ме бяха затворили, а един кандидат за женитба се беше опитал да ме удави. Може би наистина имах опит в общуването с всевъзможни хора… но дали ме биваше в него?

Макар че се движехме бързо, пътуването ми се стори мъчително дълго. Тревожех се за Яго, тревожех се заради важната задача, която ми предстоеше. А зад всичко това, в основата на всичко, както обикновено, се тревожех за Мери. Корабът й трябваше да пристигне след около две седмици, а бях чула, че при благоприятни условия корабите могат да пристигнат около седмица или повече по-рано. Ами ако така беше пристигнал нейният? Какво можех да предложа? Нямах съпруг, нито желание за налични кандидати, които можеха да подобрят перспективите ни. Не един човек искаше да ме убие. На плещите ми лежаха преговори за предотвратяване на кръвопролитие и отчаяние.

Някои от икорите от Кърниал, които познавах, разговаряха с мен по пътя, но през повечето време се бях затворила в себе си. Яздехме по цели дни — и част от нощта — и на никого не му се разговаряше особено. Орла си имаше собствени грижи, а когато забеляза мрачното ми настроение, каза мило:

— Не се тревожи, той вероятно ще ни настигне скоро. Едва ли ще е изгубил много време, връщайки се с Фелисия, а другият сребрист кон също е бърз.

Усмихнах се признателно, макар че загрижеността й ме накара да се почувствам по-зле. По ирония спътникът, който говореше с мен най-много, бе Падриг. Той имаше подозрения към осфридианците и косвените доказателства около конспирацията, но след като се съгласи на този опит за сключване на примирие, даде подкрепата си и ме разпитваше какво да очаква и какво смятам, че ще направят губернаторът Дойл и другите водачи в Кейп Триумф.

— Меко казано, ще се смутят, че група икори чука на вратата им — казах му веднъж. През деня бяхме пътували по обиколни пътища, защото пристигането ни трябваше да е изненадващо. — Ще бъде важно всички да запазят спокойствие. Именно това е и моментът, когато е добре да приема най-важната си роля — те имат нужда някой от собствения им народ да ги успокои. От там нататък ще действам, за да ви уредя среща с губернатора. Всички участници са горди и се грижат за хората си. Всички имат установени процедури и формалности. Ако всички помним това и действаме в съответствие с него, ще се получи.

— Бях неспокоен, когато Орла препоръча ти да говориш от наше име — каза Падриг, след като изслуша съвета ми. — Все още съм. Ти си много млада. Но мисля, че може би си и малко мъдра. Ако всички загинем, вероятно няма да е по твоя вина.

Дочула думите му, докато минаваше, Орла отбеляза:

— Леле, Тамзин. Той наистина има добро мнение за теб.

Стигнахме до Кейп Триумф само за по-малко от четири дни благодарение в немалка степен на факта, че яздихме почти без прекъсване през нощта преди пристигането си. Всички бяхме уморени и натъртени от ездата, но тази умора се изпари, когато в късната утрин се отправихме към градските порти. Напрежението наелектризираше всички ни, а онези, които се бяха прегърбили или се прозяваха, сега седнаха с изправени гърбове, стиснали здраво оръжията си и с погледи, вперени напред.

Влязохме през втория по големина вход на града. Другият се охраняваше от форта и макар че по-голямата част от армията я нямаше, ни се стори най-добре да бъдем предпазливи. Не срещнахме въоръжена съпротива. Всъщност изобщо не срещнахме кой знае какво. Портата беше изненадващо пуста и това ни накара да се поколебаем повече, отколкото би ни накарал един боен отряд.

— Наистина изпреварихме другите кланове… нали? — попитах. Пред очите ми проблесна ужасяваща картина как всички жители на града са хвърлени в затвора и подчинени от нашественици икори.

Падриг предпазливо огледа входа:

— Да. Ако градът беше окупиран, щяхме да разберем.

Точно тогава край портата мина мъж, който теглеше количка. Когато забеляза групата ни, очите му се изцъклиха. Пусна количката и побягна с писъци.

— Това прилича повече на онова, което очаквах — промърморих.

Бяхме посрещнати с подобни реакции от малкото хора, които срещахме, докато влизаме по-навътре в града, и се опитах да се поставя на тяхно място, представяйки си какво би било да видя петдесет икори да влизат безцеремонно. Вероятно и аз щях да бягам и да пищя. Няколко от нас бяха останали отвън пред портите, в това число и вързаният ни пленник лорандиец. Той щеше да бъде от съществена важност в преговорите ни с губернатора Дойл: имаше вероятност на него да му е много по-лесно да приеме примирие с икорите, отколкото обвинение за измяната на сина му.

Все пак бяха излезли по-малко хора, отколкото очаквах, и не можех да се освободя от чувството, че нещо не е наред. Дори и без налична истинска военна част не би ли трябвало някой да ни спре и да настоява да научи кои сме?

Една съгледвачка, която бе избързала напред, когато влязохме в града, се върна, препускайки, при Падриг:

— Има голямо струпване на хора далеч напред, на изток.

Падриг се напрегна, а другите воини извадиха оръжията си:

— Гражданско опълчение ли?

Съгледвачката поклати стъписано глава:

— Не, не са дошли за нас… не съм наистина сигурна какво става. Но разбрах, че губернаторът е там.

Падриг хвърли поглед назад към мен и аз свих рамене:

— Нямам представа какво става. Бъдете предпазливи. Бъдете находчиви.

Продължихме тържественото си влизане и аз се опитах да овладея дишането си. Потните ми ръце се хлъзгаха по поводите. Страхувах се, че ще стана толкова превъзбудена, че ще припадна, ще се свлека от коня и ще се събудя във война.

Не ни отне дълго време да стигнем до струпването на хора, което бързо си изясних, макар че икорите не успяха. Обесване. Пред сградата на съда беше издигната бесилка, а около нея се беше събрала огромна тълпа — тълпа, която започна да изпада в паника и да се разделя, когато се отправихме в тръс напред. Потърсих с поглед губернатора и го открих застанал на подиума на бесилката да наблюдава шокирано пристигането ни. Но едва ли беше по-шокиран, отколкото бях аз, когато видях кой друг стоеше на платформата: Аделейд, Седрик и Уорън. Ръцете на Седрик бяха вързани зад гърба, а наблизо висеше примка. Мъж, когото не познавах, се изкачи до тях, а губернаторът започна да вика гражданското опълчение, но беше трудно да се каже дали някой го чуваше над шума на неспокойните зяпачи.

— Седрик, не — промърморих, изстивайки от глава до пети. Какво ставаше? Как беше възможно това? Една от икорите от Кърниал ме изгледа любопитно и аз посочих към бесилката: — Приятелите ми са там горе. Ще убият един от тях!

Объркването й сякаш само нарасна и не можех да я виня. Досега бяхме говорили само как трябва да действаме предпазливо в близост до осфридианците, за да предотвратим прояви на насилие, а ето че сега ги заварвахме точно като се готвеха да извършат насилие помежду си. Единственото хубаво нещо бе, че пристигането ни беше отвлякло вниманието на всички от обесването. Седрик беше още жив. Аделейд изглеждаше невредима. Как изобщо бяха обратно в Денъм? И къде беше Мира?

Съсредоточи се, Тамзин. Още не можех да се тревожа за тях. Бяхме дошли тук да говорим с водачите на града лице в лице, а сега, странно, бяхме го постигнали. Трябваше да се погрижа нещата да минат така, както бяхме планирали. Това беше частта, в която трябваше да изляза напред като наш говорител.

Ездачите икори спряха пред бесилката и заеха мястото на разпръсналата се тълпа. Когато понечих да изведа Пебъл пред групата ни, Падриг с глас, който избумтя над глъчката, внезапно запита:

— Къде е губернаторът?

Обърнах се сепнато към него, надявайки се да привлека погледа му. Това дръзко запитване не влизаше в изтънчените любезности, които бяхме преговаряли! Възбуденото бъбрене на тълпата поутихна. Отвъд съдебната палата зърнах няколко мъже, които не бягаха. Идваха насам с предпазливи стъпки и носеха пищови.

— Къде е губернаторът? — попита отново Падриг.

Пришпорих Пебъл към него, провирайки се покрай другите ездачи.

Губернатор Дойл пристъпи към центъра на платформата, видимо смутен.

— Аз съм губернаторът. Нямате работа тук. Махайте се, преди армията ми да смаже вашата.

Падриг имаше тактичността да отмине блъфа без внимание.

— Всъщност имаме работа. Дошли сме да търсим справедливост — помощта ви за поправяне на една неправда, която ни бе причинена.

— Никакви неправди не са ви причинени — изстреля в отговор губернаторът, успявайки да придаде стоманена нотка на гласа си. — Всички се съгласихме на договорите. Всички им се подчинихме. Вие имате вашата земя, ние си имаме нашата.

— Войници нахлуват в нашата земя и атакуват селата ни — войници от мястото, което наричате Лорандия. А собствените ви хора ги подпомагат и им позволяват да прекосяват териториите ви.

— Невъзможно! — процеди губернатор Дойл. — Ако лорандийците нахлуват във вашите земи, това значи, че ще нападнат във фланг нашите. Никой сред нас не би допуснал такова нещо.

Сега беше мой ред. Най-после стигнах до Падриг.

— Собственият ви син би го направил — обадих се, изненадана колко ясно отекна гласът ми.

Почти всички колонисти, които не бяха побягнали, погрешно ме сметнаха за икори. Но видях очите на Аделейд да се разширяват, когато ме забеляза, а по лицето на губернатора също проблесна разпознаване. Съсредоточих се обратно върху него и продължих:

— Синът ви и други предатели работят с лорандийците да възбудят раздор и да принудят армията на Осфрид да се изтегли от централните колонии, така че Хадисън и други да могат да въстанат срещу Короната.

— Това е лъжа, татко!

Уорън също ме бе разпознал. Пристъпи напред с пищов в ръка и разкривено от гняв лице. Преглътнах и се заставих да посрещна гнева му хладнокръвно.

Уорън хвърли поглед към баща си:

— Не може да се каже с какви заблуди са промили мозъка на това момиче тези диваци. — Презрението в тона му, насмешката… това удивително ми напомни как толкова много хора ме бяха унижавали през целия ми живот. — Какво доказателство има тя за това нелепо твърдение?

— Доказателството, че бях хвърлена от лодка насред буря, когато разкрих плановете ви — провикнах се в отговор.

— Лъжи — настоя Уорън, макар че изглеждаше по-скоро обзет от паника, отколкото скептичен. — Това момиче бълнува!

Ръцете на икорите близо до мен се раздвижиха върху оръжията. Падриг бе стиснал челюст. Не мислеше, че това ще свърши добре.

— Тя казва истината.

Рязко обърнах поглед назад, когато на сцената се появи следващият актьор в тази зараждаща се драма. Грант Елиът, безцеремонният собственик на магазин, се беше качил на платформата на бесилката между Уорън и губернатор Дойл.

— Кой е този? — изсъска Орла иззад гърба ми.

— Продава екипировка за оцеляване в пустошта — прошепнах в отговор.

— Има купища писма — добави Грант. — Свидетели, които са готови да дадат показания.

— Елиът? За какво говориш, по дяволите? — запита Уорън.

И аз се чудех същото, но ако Грант можеше да подкрепи твърденията ми, щях да го приема.

— Мисля, че знаете — каза Грант. В очите му имаше опасно проблясване. — За Кортманш. За куриерите еретици.

Тази част ме накара да изгубя връзката, но накара Уорън да загуби контрол. Обхванаха го паника и отчаяние. Той вдигна пищова си и Аделейд отскочи напред към Грант и го бутна настрана точно когато Уорън стреля. Куршумът не уцели Грант, но Уорън имаше още един патрон и отново се целеше — този път в Аделейд. В гърлото ми заседна писък, но вместо изстрел чух звук, подобен на глухо свистене. Миг по-късно Уорън падна назад: от крака му стърчеше нещо, което ми заприлича на стрела. Грант се спусна бързо и обузда Уорън през писъците на болка.

— В името на Шестте — промърморих, гледайки зрелището. Но сега Аделейд и Седрик бяха добре, така че нещо вървеше както трябва. И двамата изглеждаха объркани и оглеждаха тълпата, като най-накрая приковаха погледи върху нещо зад мен и другите ездачи. Обърнах се на седлото, като се опитах да разбера какво е.

Мигове по-късно я видях. Тя стоеше върху една каруца и държеше арбалет: изражението й бе яростно като на орел, който се спуска към плячката си.

— Кой е това, Тамзин? — попита Орла, забелязала накъде гледам.

Усмихнах се и се надявах да не започна да плача.

— Това е Мира. Една от най-добрите ми приятелки.

— Това не върви, както очаквах — отбеляза Падриг. Смекченото изказване прозвуча дори още по-забавно, защото той не се опитваше да бъде забавен. На Яго щеше много да му хареса.

Оглеждайки хаоса и откровената чудатост на положението, си поех дълбоко дъх и се изненадах, че не изпитвам по-силно безпокойство заради неочаквания обрат на събитията. Може би беше, защото всичко, което ми се беше случило в Адория, бе неочаквано и се бях научила да се приспособявам към него. Може би това беше по-голямата ми сила, отколкото да се справям с хората.

— Е — казах на Падриг, — надявахме се да си издействаме среща лице в лице с губернатора. Изглежда, че я получихме.