Смарагдово море

Глава 20

Бързо сведох поглед, преструвайки се на заинтересувана от баланкуанските камъни. В надеждата си, че ще открием някакво свидетелство за мъжете, които ни бяха ограбили, не бях очаквала всъщност да открия един от тях. И със сигурност не и онзи, с когото бях влязла в такъв личен и близък контакт.

За мой късмет, вниманието на едрия лорандиец беше съсредоточено другаде. Доколкото можех да проследя, момчето трескаво обясняваше как царевичното брашно било по-ценно от бялото. Мъжът го зашлеви и го нарече глупак. Царевица, брашно и глупак бяха думи, които бях чувала редовно от съседа си, пекаря лорандиец.

Брадатият плъзна поглед право над мен, осъзнавайки, че Яго бе този, който сключваше сделката.

— Забрави царевичното брашно — каза той на осфридиански с акцент. — Имаш ли мас?

— Имам лой.

— Да я видим.

Докато двамата преговаряха, аз се навъртах в сенките, доколкото беше възможно, все още боейки се да не бъда разпозната. Осфридианският на мъжа беше толкова добър, колкото този на Марсел, а не несигурният говор от предишната ни среща. С напредването на преговорите Яго подпитваше деликатно за всичко друго, което мъжът евентуално имаше за продан, и в крайна сметка се споразумяха за два буркана лой и една сребърна монета в замяна на обшитите с мъниста ръкавици. Яго ми ги подаде и лорандийците си тръгнаха: по-възрастният още гълчеше по-младия, докато вървяха.

Загледахме ги как влязоха в малка колиба, пред която около лагерен огън седяха бившият собственик на триона и още един лорандиец. Яго си прибра стоките и ми направи знак да се върна при шейната. Далече от лорандийски очи и уши, седнахме заедно в тъмния товарен отсек и най-сетне започнахме да разговаряме свободно.

— Той един от тях ли беше? — попита Яго незабавно.

— Да — онзи, който удари Алън и ме възпираше с поглед.

— Не го ли възпря ти с поглед? Както и да е, след като го видях току-що, според мен може спокойно да се твърди, че крадците икори са били самозванци. А имаме и ръкавиците като доказателство.

Бях ги сложила обратно, щастлива да си върна топлината им.

— Само дето никой в Констанси — освен Алън — всъщност не е виждал ръкавиците. Така че няма кой знае какви доказателства, освен думата ни. Всъщност ще бъде само твоята дума, тъй като аз не мога да се върна.

— Не съм сигурен каква стойност ще има думата ми там. Икорите биха ми повярвали — или поне сериозно биха помислили върху това, което имам да кажа, — но то няма да има значение, ако Грашонд засили враждебните действия.

— Трябва да покажем на членовете на градския съвет някакъв предмет, който безспорно е бил откраднат в онзи ден, нещо, от което не може да се направи втори екземпляр. Ако успееш да донесеш нещо такова от лорандийците, ще видят, че крадците не са били икори. Мислиш ли, че някои от другите предмети са тук?

— Мисля, че има вероятност някои да са. Той каза, че има кожени и вълнени дрехи за размяна, но половината типове тук сигурно също имат. Може да е трудно да докажем, че нещо такова е дошло от нападението в Констанси.

— Може би букварът? — предположих замислено. — Мисля, че името на Лев беше отгоре.

Яго се изтегна отстрани в шейната и сгъна ръце зад главата си.

— Е, може би на сутринта можем да го намерим и да кажем, че ни трябва кожа. Това може да е шанс да огледаме всичко друго, което има.

— Пак няма да ни помогне да разберем защо лорандийците биха си дали толкова труд за тези изпълнения.

— Не, но ще се задоволя просто да убедя икорите и колонистите, че другата страна не е нападнала.

Той нагледа конете и отново приготви леглата ни от чували ни със семена. Докато го правеше, аз седях увита под едно одеяло и забелязах, че няколко лорандийци още сновяха наоколо: някои разговаряха сериозно, а други пиеха и се смееха.

— В безопасност ли сме тук навън? — попитах Яго. — Трябва ли да стоим на пост през нощта? — Никой не ни беше заплашил, но няколко от търговците бяха имали сурово, ожесточено излъчване, а със сигурност знаех на какво беше способен мъжът с русата брада.

— Не мисля, че имаме кой знае за какво да се тревожим. Сигурен съм, че има няколко случайни души, които с удоволствие биха ограбили един колониален търговец, но някои — като Марсел — ме ценят твърде много като партньор. Това, а и половината от тях мислят, че си вещица.

— Но онзи поиска да му гадая.

— Да, лорандийците гледат на това като на магьосничество, но в същото време тайно са запленени от него. — Подаде ми още едно одеяло. — Искаш ли го?

— Да. Не мисля, че някога ще ми е истински топло в Адория.

— Харесвам оптимизма ти. — Той сложи една пушка в своята половина от товарния отсек и посегна към мушаменото покривало.

— Защо ти е оръжието? Каза, че нямаме особена причина за тревога.

— Ъъ, просто се старая да нямаме никаква причина за тревога.

Не можех да заспя. Твърде много неща се въртяха в ума ми. Макар да ми се беше струвало все по-малко и по-малко вероятно мъжете край езерото да са били икори, категоричното му потвърждаване направи ситуацията още по-странна — и по-опасна.

Лорандийците умишлено заблуждаваха моя народ и икорите. С каква цел? Да създават проблеми на колонистите, беше едно, но да подклаждат война, беше съвсем друг въпрос. Бях харесала икорите, които срещнах, и въпреки суровото отношение, на което бях подложена в Констанси, бях харесала и много от неговите жители: Честър Удс, обущаря, децата, Гидиън…

Не исках никой от която и да е от двете страни да пострада, и беше влудяващо доказателството за измамата да се струва толкова очевидно на мен… но не непременно на другите. Надявах се, че ще можем да намерим невинен начин да видим останалите стоки на едрия лорандиец. Способностите на Яго да убеждава, обаче не бяха безопасни. Толкова по-зле, че не притежавах в действителност мистични способности, с които да му услужа.

Рязко се надигнах до седнало положение с учестено, блъскащо в гърдите ми сърце. От едната си страна чувах равномерното дишане на Яго. От другата — откъслечни гласове откъм лорандийския пункт. Предпазливо бутнах нагоре мушаменото покривало и се наведох над преградата към Яго. Беше прекалено тъмно, за да видя, но той вдишваше и издишваше дълбоко като човек, потънал в сън, и не се размърда, когато мушамата прошумоля. Оттеглих се в своята половина и опипом затърсих торбата с рийд. Щом я намерих, със съжаление разгънах одеялата си, слязох от шейната и се измъкнах възможно най-тихо.

Навън пригладих назад мушаменото покривало и застанах много неподвижно, като чаках да разбера дали бях обезпокоила Яго. Не бях. Затворих очи и си дадох един миг да събера решителност, а после закрачих дръзко напред, обратно към лагера.

Минах през него устремено и решително, едва поглеждайки все още будните лорандийци. Те обаче ме гледаха — повечето с просто любопитство, други — с боязън. С вдигната брадичка и поглед, вперен право напред, аз се отправих към колибата, в която момчето и брадатият бяха влезли по-рано. Те още бяха будни, седнали около огъня с други двама — включително мъжа, който бе направил с Яго размяната за триона.

Когато се приближих, разговорът на групата спря. Застанах пред тях и се постарах да остана с безизразна, докато оставях погледа си да се спусне по всяко лице. След кратък напрегнат миг се съсредоточих върху мъжа, който беше попитал Яго дали предсказвам бъдещето. Без нито за миг да откъсна очи от неговите, бръкнах в брезентовата си торба с връзки отгоре и извадих един от сребристочерните камъни. Вдигнах го и посочих към него.

Той трепна и едва не изпусна една кафява бутилка, от която пиеше. Останах неподвижна и просто чаках. Той преглътна и попита на лорандийски защо съм тук. По-младият търговец му каза с висок шепот, че не знам лорандийски, така че онзи превключи на осфридиански:

— Какво… тоест ще ми предскажеш ли бъдещето?

Кимнах и зачаках отново.

— Какво искаш? — попита той смутено. Четвъртият мъж в групата отправи предложение на лорандийски, което разбрах идеално:

— Плати й.

Моят „клиент“ се изправи и се засуети с кесията с парите си. Когато сложи в ръката ми медна монета, аз я погледнах презрително, а после сключих поглед с неговия. Един от другите се изкиска. С въздишка, мъжът замени медната монета със сребърна и аз я пъхнах в джоба си. Беше някак удивително колко много можеше да кажеш, без да изречеш и дума.

Посочих към колибата. Обикновено бих очаквала, че ще се боя да тръгна само с груб непознат като този, но беше ясно, че аз бях тази, която го смущаваше. Въпреки това той отвори вратата и ми направи знак да вляза. Когато ме последва, чух един от другите да промърморва благословия в името на един от ангелите.

Силно хъркане бързо ми подсказа, че всъщност не бяхме сами. Моят спътник запали фенер, разкривайки малка стая, претъпкана с мръсни сламеници и купища торби, кутии и кожи. Миришеше на пот и развалена храна. Той разтърси увита в одеяло фигура на един от сламениците, а друг мъж скочи, като ругаеше на лорандийски. След кратък спор онзи, който бе спял, излезе, мърморейки: стъпките му станаха по-бързи, когато ме забеляза.

Останал сам с мен, събеседникът ми безразборно изблъска разни неща настрана, за да разчисти място. Коленичихме един срещу друг и аз разперих ръце, правейки жест, който бе наполовина свиване на рамене и наполовина подканяне: Е? Давай.

Той облиза устни няколко пъти:

— Ъъ, какво сега?

Повторих движението.

— Аз… тоест мога ли да ти задам въпрос? Твоите духове ще ми отговорят ли?

Кимнах.

— Добре. — Той отмести поглед и потъна в размисъл. Изражението му ми се стори смутено, но сега вече от собствените му мисли, а не от мен. След като отпи дълга глътка от кафявата бутилка, която беше внесъл със себе си, той вдигна очи: — Тя ще ме обикне ли някога?

Беше трудно да запазя сериозно изражение. Не бях очаквала подобен въпрос от човек като него, със сигурност не и изречен така пламенно и с такава емоция. Припряно му дадох знак да продължи. Щях да имам нужда от повече „материал“ за работа, за да го разбера и да постигна първоначалната си цел. За щастие, той на драго сърце се впусна в подробности.

Покритото му с белези лице се сбърчи:

— Знам, че не съм достатъчно добър за нея. Виждал съм как ме гледа семейството й. Виждат ме как минавам оттук по време на пътуванията си и критикуват това, че не се задържам на едно място. Мисля, че това ги смущава повече, отколкото произходът ми. Искат тя да се омъжи за фермер като баща си, но тя още не се е омъжила. И винаги сякаш се радва да ме види. — Той отпи отново и ме погледна умолително: — Можеш ли да попиташ твоите духове? Има ли шанс? Ще ме обикне ли тя един ден?

Взех черните камъни и ги претърколих по мръсния под. Когато престанаха да се движат, се наведох плътно и ги огледах внимателно, давайки си вид, че получавам всевъзможна информация. След почти пет изпълнени с напрежение минути той възкликна на лорандийски:

— Дано ангелите имат милост! — После на осфридиански: — Какво казват, вещице? Ще ме обикне ли Гуен?

Бавно, жестоко повдигнах лице към неговото. След още няколко мига кимнах.

Той се свлече напред, като зарови лице в ръцете си и скорострелно занарежда благодарствени молитви на лорандийски. След като се съвзе, ме погледна отново и попита:

— Какво трябва да направя?

Изправих се и започнах да обикалям наоколо, като се опитвах да разгадая подредбата на претъпканата колиба. Макар и отначало да не беше очевидно, многобройните вещи, изглежда, бяха разделени на четири. Посочих една купчина и го погледнах. Той озадачено поклати глава:

— Какво? Това не е мое.

Повторих действието, докато той посочи вещите си, които, изглежда, се състояха от животински кожи, филц и още кафяви бутилки.

Пренебрегнах ги и насочих вниманието си към купчините на другите търговци, без да съм наясно коя можеше да е на едрия мъж със златистокафявата коса и брада. Започнах да тършувам из предметите, предизвиквайки изненада у лорандийския си събеседник, макар че беше прекалено уплашен, за да ме спре. Разбрах, когато най-накрая се натъкнах на нещата на брадатия, защото те съдържаха буквара на Лев, катарамата от колана на Гидиън и още няколко отличаващи се дреболии. Но не спрях, нито насочих вниманието към тях. Вместо това приключих претърсването на всички купчини, а после се върнах при мъжа, който ме наблюдаваше.

— Какво има? — запита настойчиво той. — Моля те, какво трябва да направя?

Вдигнах пет пръста и след известно замисляне той схвана, че имам пет заповеди. Първо посочих към вещите му и направих широк жест, сякаш събирах всичко. Скрих юмрука си и извадих сребърната монета.

— Да го продам? — попита той. — Да го разменя?

Кимнах, оставяйки го да тълкува това, както пожелае. След това вдигнах една чиния от вещите на мъжа, с когото делеше колибата: върху нея имаше картина, която изобразяваше пасторална сцена. Почуках с пръст по къщата и след няколко опита той се досети, че трябва да си намери къща. За третото си указание взех един картоф от торба с храна и той веднага предположи: „Трябва да отглеждам картофи“. Така се потвърди онова, което си бях помислила, когато чух името „Гуен“. Това беше осфридианско име, използвано почти изключително от жителите на района Флатландс. Знаех, че много от тях се бяха заселили в Арчъруд и отглеждаха картофи и други кореноплодни зеленчуци. Възлюбената му беше дъщеря на фермер от Флатландс.

Значението на златния пръстен, който посочих в нечий сандък, нямаше как да се сбърка. След като го върнах вътре, спрях да ровя в бъркотията от предмети и застанах над него с ръце на хълбоците.

— Това беше номер четири — каза той. — Какво е петото нещо, което трябва да направя, за да спечеля любовта й?

Взех кафявата бутилка, от която се носеше силен дъх на уиски, и я излях в едно нощно гърне.

— Ей! — Той скочи шокирано, но не ме докосна. Загледа как изтича и последният остатък от уискито и въздъхна. Когато сложих отново капака на гърнето и се взрях в него, той кимна немощно. — Да, разбирам. — Взе празната бутилка от мен и въпреки че бях върнала по местата им чинията, картофа и пръстена, очите му се насочиха натам, откъдето бяха взети. — А когато направя тези неща, когато имам парите да купя къща и ферма, тогава мога да се оженя за нея и тя ще ме обича?

Посочих бутилката от уиски.

— Ще спра. Ще спра, ако това ще ми спечели Гуен. Ще ми я спечели ли? Твоите богове кълнат ли се в това?

Не се почувствах виновна, когато кимнах още веднъж. Дали това щеше да я спечели? Може би. Той беше заявил, че тя го харесва. Нямаше как да знам цялата история, но се чувствах в общи линии уверена, че по един или друг начин животът му щеше да се подобри, ако спреше да пие и се изнесеше от това място. Подсмърчайки, той покри лице с големите си ръце и се опита да заглуши хлиповете си. Когато няколко минути по-късно се успокои, избърса лице и се изправи. Погледна ме спокойно: бузите му бяха зачервени и покрити с петна, но очите му бяха забележително спокойни.

— Г-гормат. Гормат.

Усмихнах се, разпознавайки думата, означаваща „благодаря“ на езика на икорите. Свършила работата си, се отправих към вратата, като спрях за миг да му върна сребърната монета.

— Това е заплащането ти — каза той. — Защо я връщаш?

— Гуен — отговорих. Оставих го там зяпнал и беше трудно да се каже дали беше по-удивен от това, че бях нарушила мълчанието си, или от това, че бях допринесла към сумата за къщата му. Нямаше обаче начин да мога да задържа онази монета.

Излязох навън точно навреме да видя как Яго тича с всички сили през лагера с пушката, с пламнало лице.

— Къде е тя? — запита настоятелно. — Къде е… — И думите, и краката му спряха рязко, когато ме видя. Гневният изблик се превърна в объркване. Той ме огледа от глава до пети, проверявайки за поражения, а после огледа мъжете, застанали наблизо. — Какво… става?

Никой не отговори. Усмихнах се и пристъпих безшумно напред, като преплетох ръка с неговата. Той ми позволи да го отведа и излязохме от притихналия лагер, следвани от погледите на лорандийците.

Веднага щом отново бяхме насаме в шейната, дойде очакваното избухване. Онова, което не очаквах, беше да бъда обгърната в силна, пламенна прегръдка.

— Тамзин! Добре ли си? Имаш ли представа колко ме изплаши?

— Съжалявам, Яго. — Облегнах глава на гърдите му за още няколко мига, а после внимателно се отдръпнах. — Но не можех да спра да мисля как трябва да предоставим на съвета твърди доказателства. А после ми хрумна идея какво да направя — как да огледам вещите на онзи мъж.

Яго запали фенер и в обичайно безгрижното му изражение нямаше и най-слаб помен от веселие, докато ми помагаше да се кача в шейната.

— Не съм изненадан, че те е осенило вдъхновение. Такъв е начинът ти на действие. Просто, моля те, гледай следващия път, когато се случи, да вземеш и мен! В името на Шестте. Помислих си, че някой от тях те е отвлякъл.

— Честно, съжалявам. — Не изглеждаше ядосан, докато се настанявахме един срещу друг, но не изглеждаше и щастлив. „Изцеден“ вероятно беше най-подходящото описание. — Не исках да те будя, защото не бях сигурна, че ще ме пуснеш да отида.

— Сякаш бих могъл да ти позволя или да не ти позволя да направиш нещо. Бих могъл най-много да възразя силно.

— Е, и това не исках. И според мен беше по-добре, че бях сама. Повече се страхуват от мен, отколкото от теб, знаеш ли.

Част от напрежението се беше изличило от чертите му и макар че още беше нервен от уплаха, зърнах искрица веселие — мрачно веселие.

— Какво направи?

— Колкото и да е странно, посъветвах някого как да открие любовта и щастието. О, и освен това го насърчих да се заеме с отглеждане на картофи.

Усмивката на Яго се върна, но беше някак печална:

— Не ме вземай на подбив, Тамзин. Достатъчно преживях тази нощ.

Посегнах към торбата с камъни и с достоен за него демонстративен жест измъкнах обточено с кожички детско палто.

— Това на вземане на подбив ли ти прилича?

Яго го взе и го доближи до фенера, където едва различихме инициалите „А. Дж.М.“, любящо избродирани на ръка отзад на яката.

— Палтото, което майката на Алън Моруел му ушила — изрече Яго стъписано. — Тамзин, как ги правиш тези неща?

Примъкнах се до него, за да можем да седнем един до друг в края на товарния отсек.

— Всъщност не съм направила нищо необичайно, откакто избягах от затворничеството. Не исках да се отегчиш.

Той вдигна палтото още веднъж, поклати глава и внимателно сложи дрехата в друга торба.

— Нямаше никаква опасност от това, но благодаря, че си се сетила за мен. Освен това забравяш, че едва не ми избоде окото онази нощ.

— Наистина забравих за това, нали? О, и предполагам, че това не е единственото нещо.

Посегнах и хванах ръката му, преплитайки пръсти с неговите. Поглеждайки надолу с моментна изненада, той се раздвижи, така че ръцете ни се преплетоха малко по-здраво. С играеща по устните му полуусмивка доволно облегна глава върху отсека.

— Нищо ли няма да кажеш? — попитах с не съвсем престорено удивление.

Усмивката потрепна:

— Страх ме е, че ще изгубя това, ако кажа нещо. По-сигурно е да си мълча.

— Казвал ли си това някога преди?

— Замълчи и ме остави да се насладя на мига.

Облегнах се назад заедно с него, наслаждавайки се на замайването от неочакваната топлина, нахлула в мен. Обърнах се и се загледах в профила му на сиянието от фенера, заинтригувана как светлината очертаваше толкова много различни нюанси на златистото: всичко от наситено бронзово до няколко нишки, които слънцето бе изсветлило почти до платинено. Гидиън може и никога да не е бил истински вариант за романтична връзка, но като всички други се бях възхищавала на класическата му красота. В сравнение с него Яго беше кълбо от противоречия. Нищо не си пасваше, нито оставаше еднородно, без значение дали ставаше въпрос за очите му, или косата му, или дори кривата му усмивка, когато бе особено развеселен. Въпреки това харесвах противоречията. Сборът от несъвършенствата му сякаш създаваше специално съвършенство, от което откривах, че съм все по-запленена.

Усещайки, че го оглеждам, той обърна глава, така че се погледнахме в очите.

— Да, Тамзин?

— Еднакво високи сме — казах замислено. — Не съм сигурна, че бях забелязала това преди.

— Повечето жени го забелязват веднага. — Харесва ми. Струва ми се… подходящо.

Той положи свободната си ръка на бузата ми и леко прокара върховете на пръстите си по нея, а после се наклони и доближи лице до моето. Сърцето ми биеше толкова шумно, че беше невъзможно да не го чува. А уютният отсек на шейната внезапно ми се стори по-малък от всякога, защото наситеността на присъствието му изпълни всяко налично пространство. Точно затварях очи, когато той спря: устните ни бяха на няколко сантиметра едни от други.

Той отново ме погали по бузата, въздъхна и остави ръката си да се смъкне.

— Поемал съм много рискове в дните си на сключване на сделки, но има някои, от които дори аз се страхувам.

Макар да не се бяхме целунали, устните ми тръпнеха от омайващото очакване на целувката.

— А пък аз си мислех, че един опитен търговец не се страхува да се замеси в никаква сделка.

— Вярно. — Поднесе ръката ми към устните си и я целуна: през тялото ми премина разтърсващо чувство. Сякаш с огромна неохота, той ме пусна. — Но това, което ме плаши, е, че няма да мога да се измъкна от тази. Сега. Не е зле да си починем. Идвай бързо тук, а аз ще приготвя леглата ни.