Смарагдово море

Глава 39

— Защо трябва ние да вършим цялата работа по разчистването на земята ви?

— Защото вината това да се случи, е ваша!

— Сякаш бихме упълномощили нападения над собствения си народ! Не хвърляйте върху нас вината за престъпленията на предатели, които действат по свои собствени осъдителни причини.

— Като сина ви?

Скочих на крака, опрях ръце на масата и се наклоних напред:

— Господа, господа. Да не се отклоняваме от темата. Важното е да се уверим, че няма още лорандийци или бунтовници, дебнещи по границата.

— Как така се отклоняваме? — настоя Падриг. — Синът му е един от тези дебнещи бунтовници.

Докато се движех из по-грубите и сурови райони на Адория, както и в изисканите бални зали на Кейп Триумф, се бях научила доста умело да не спирам да се усмихвам, когато разговорът се насочеше към отегчителна или отблъскваща тема. В последните две седмици обаче дори уменията ми бяха поставени на сериозно изпитание.

Точно от толкова време помагах на водачите на колониите и тези на икорите да уговорят примирие. Технически частта с примирието беше готова, в смисъл че никоя от двете страни нямаше да тръгне на война. Но след намесата на заговорниците напрежението в Адория бе нараснало до такава степен, че сега трябваше да се договорят повече неща, освен просто споразумението да не се избиват помежду си.

От лявата ми страна лицето на губернатор Дойл почервеняваше, добивайки оттенък, опасно близък до пурпурния. Обърнах се надясно и погледнах Падриг право в очите:

— Синът на губернатор Дойл е задържан под стража, на път да отплава обратно за Осфрид и да бъде наказан за престъпленията си — престъпления, за които губернаторът не е знаел и които са били в противоречие с всичките му принципи. А за силата на тези принципи говори фактът, че точно сега той е тук с нас, за да постигнем съгласие. — Обърнах се назад да погледна хората, събрани около масата, и казах: — Всички страдахме. Задълбаването в миналото няма да подобри това.

Падриг схвана намека и се обърна със сериозен вид към губернатор Дойл.

— Моля за извинение — каза сковано. — Действията на сина ви не са ваши. — После, още по-колебливо: — Това… сигурно… е много трудно за вас.

Губернатор Дойл се прокашля и отмести поглед.

— Е, добре. Няма нужда да проявявате такава загриженост. Ще се справя. Това е трудно за всички ни.

В повечето други ситуации този разговор щеше да бъде описан в най-добрия случай като неловък. Сега обаче беше един от по-дружелюбните, на които бях станала свидетел.

— Което е причината, поради която всички трябва да работим заедно — заключих гладко. Усмихнах се на всеки от мъжете и се отпуснах отново в стола си начело на масата. — Сега мисля, че занапред при справянето с бунтовниците не би трябвало да мислим чия отговорност е това, а по-скоро кой може да постигне най-много. Според информацията, която чухме, най-непреклонните бунтовници се крият по обитаваната от икорите страна на границата. Дан Падриг, данна Орла… вашите хора познават най-добре тази територия. Но губернаторе, лорандийците са се предрешвали като осфридианци преди, така че е добре да има и някого, който може да различи приятел от враг…

Така продължи. Още един ден, още една поредица срещи. Честно казано, обаче бяха цивилизовани в сравнение с драматизма на пристигането ми с икорите. Историите, които се разказваха след спектакъла в съда, бяха също толкова удивителни: всички сякаш се надпреварваха кой ще разкаже по-безумна случка.

Уорън очевидно бе казал на всички, че съм побягнала, когато сме се готвели да се качим на лодката за Хадисън. Беше заявил, че бурята ме е изплашила, като ми е напомнила за Сивата чайка, и че въпреки храбрите усилия от страна на него и хората му съм се изгубила в хаоса на бурята, макар че тя дори не беше започнала, когато потеглихме. На следващия ден Кейп Триумф организирал отряд за издирване, но той не открил нищо, защото търсели, където им бил казал Уорън, че съм изчезнала, а не в другия край на залива. Уорън бе изплатил сумата по договора ми като знак на „скръбта“ си, а на приятелките ми им се бе наложило да изживеят отново смъртта ми.

Не бях единствената, която Уорън се беше опитал да убие. Оказа се, че не е бил толкова склонен да прости на Аделейд, задето го е зарязала, и впоследствие се бе опитал да убие Седрик в Хадисън. Седрик бе оцелял, но машинациите на Уорън бяха станали причина да бъде арестуван и осъден на смърт. Дори сега потръпвах, като си помислех колко близо беше Седрик до смъртта в онзи ден. Ако икорите не се бяха придвижили толкова бързо… ако не бяха хвърлили Кейп Триумф в смут…

— Добра работа свършихте там. Имате ангелско търпение.

Усмихнах се на лейтенант Харпър, докато излизахме от залата за събирания по-късно същия следобед, освободени от поредния ден преговори.

— Мисля, че там свършва приликата — казах му. — А ако това продължи още много дълго, може да откриете, че преосмисляте думите си.

Излязохме на късната следобедна светлина и аз помахах за довиждане, докато Падриг, Орла и другите икори потегляха по пътя си, отправяйки се към лагерите си извън пределите на града. Щяха да се върнат на сутринта и знаех, че те също чакат с нетърпение да приключат с това.

— Няма да продължи още много — каза Харпър, като вдигна ръка да заслони очите си от светлината. — Постигнахме добър напредък. А всички са толкова уморени, че сега са готови да се съгласят с всичко.

— Това не е истинско доказателство за уменията ми. — Отстъпих встрани на една оживена улица и скръстих ръце. — Не сте чули нищо за Яго, нали?

— Не. Кълна се, че в мига щом чуя, ще ви кажа. Но мисля, че ще пристигне преди това. Каза, че няма да отнеме дълго, и знам, че иска да се върне при вас.

— Е, със сигурност не бърза, по дяволите — промърморих.

Лейтенант Харпър и хората му бяха пристигнали в града няколко дни след мен. Южните кланове на икорите се бяха появили приблизително по същото време и бе имало доста припрени взаимни опити на двете страни да се уверят, че другата не е повикала подкрепление като част от някакъв скрит мотив. Бях развълнувана — след като недоразуменията бяха изгладени, защото бях предположила, че Яго е дошъл с армията. Вместо това обаче ми казаха, че се е задържал в Арчъруд по някакви „дела“, за които никой не знаеше нищо.

Лейтенантът се ухили:

— Сигурен съм, че причините му са основателни. Яго Робинсън не пропуска шанс. Вие сте доказателство за това.

Завъртях очи:

— О, стига сте се опитвали да го прикриете с ласкателствата си. Вървете да си сложите парадна униформа, та Дамарис да може да ви разведе наоколо и да се похвали с вас.

Споменаването на младата му годеница веднага отрезви Харпър. Тази вечер щеше да е първата им поява пред общество, откакто се сгодиха тази седмица.

— Права сте — каза той и отстъпи заднешком. — И тепърва трябва да подам доклад до форта. Ще си навлека много неприятности, ако пропусна това.

— И вие, и аз — казах с усмивка.

Аделейд беше прекрасна булка. Тя си беше винаги красива, разбира се, но онова, което ни омая в онази вечер, докато си разменяше брачни обети със Седрик, не беше роклята в бяло и сребристо, която носеше, нито дори онези съвършени къдрици. Тя сияеше отвътре: лъчезарна я беше направила любовта, от която не се бе отказала и която можеше най-сетне да отпразнува.

Когато церемонията свърши, двамата се смесиха с доброжелателите си: разменяха си с тях ръкостискания и целувки по бузите. Докато гледах от мястото, където стоях като шаферка, изпуснах една изпълнена с печален копнеж въздишка, преди да успея да се сдържа. Мира, която стоеше до мен, ми хвърли развеселен поглед.

— Хайде, хайде, не тъгувай. Знам, че искаше за нея по-добра партия от обикновен студент, но съм сигурна, че ще се справят.

Смушках я с малкия си букет:

— Стига. Знаеш, че не за това си мисля. Щастлива съм за тях наистина. Крайно време е да ни се случи нещо хубаво.

Мира обви талията ми с ръка и се отправихме напред да се присъединим към другите.

— Два пъти се върна от мъртвите. Това е доста хубаво, ако питаш мен. — Веселият й тон стана по-сериозен. — И когото и да чакаш, сигурна съм, че ще пристигне скоро.

— Какво те кара да мислиш, че чакам някого? — попитах бързо.

— Защото независимо какво правиш напоследък, все се оглеждаш за нещо друго — за някого другиго — засмя се тя. — А сега се изчервяваш.

— Със сигурност не се изчервявам. Мира Виана. Просто много стоя навън на слънце. Така се получава, когато човек има деликатен порцеланов тен като моя.

Но това само я разсмя повече:

— Нищо у теб не е деликатно, Тамзин. И именно това е толкова прекрасно.

Всички се върнахме в Уистерия Холоу да отпразнуваме сватбата. Да се проведе там, беше огромна отстъпка от страна на Джаспър, като се има предвид, че още хранеше силно негодувание заради онова, което приемаше като нарушение на правилата на Бляскавия двор от страна на Аделейд и Седрик — въпреки че договорът й бе изплатен като част от компенсацията за трудностите на Седрик след ареста на Уорън.

Моят, макар и също изплатен, имаше някои неизяснени страни.

— Извинете, господин Торн?

Два часа след началото на увеселенията хванах Джаспър насаме край пунша с ром. Празненството все пак си беше празненство и той се възползваше от времето, за да въвлече в разговор всички изтъкнати неженени мъже, изпречили се на пътя му.

Точно се канеше да се отдалечи и спря изненадано:

— Да, Тамзин?

— Исках да говоря с вас за таксата си, сър. Знам, че господин Дойл я е уредил, докато ме нямаше.

Джаспър се навъси:

— Бих казал, че беше любезно от негова страна, само дето всички знаем, че не го е направил просто от съчувствие.

— Да, сър. А освен това научих, че сумата е била доста по-голяма от основната такса. Надплатил е.

— Да — още един щастлив изход. Така сумата надвишава нужната за изплащането на заема ти от Осфрид.

— Това е въпросът, сър. За това, което е в повече. Всичко, надвишаващо таксата и належащите дългове, би трябвало да се раздели на комисиона за вас и пари като зестра за мен. — Направих пауза просто за да се уверя, че следващата част няма да му убегне. — А не получих като зестра никакви пари.

— А-ами… — поде той, смутен. — Освен това не се омъжи.

— В договора просто се казва, че всичко, което надвишава таксите и дълговете, следва да бъде поделено с мен.

— Условията не бяха обичайни.

— Тогава може би не биваше да прибирате таксата, господин Торн. — Хвърлих поглед през украсения двор, където гостите се смееха и танцуваха. — Аделейд и Седрик имат приятел адвокат тук, когото мога да помоля да помогне да разрешим нещата.

След продължително умислено мълчание Джаспър най-сетне поклати глава и издаде звук, който можеше да е сумтене или смях.

— Снежните виелици и корабокрушенията не са те променили, Тамзин. Упорита си, както винаги. Повече, мисля.

— О, благодаря, господин Торн. Мило е от ваша страна да го кажете. Макар че упоритостта не е причината, поради която ми дължите парите. Има го в договора. — Внезапно в ума ми зазвучаха думите на Орла. Ако можеха да ти плащат за преодоляването на невъзможни ситуации, щеше да си богата жена.

— Какво? — попита Джаспър, като ме видя как сдържам смеха си.

— Нищо — казах му. — Просто си мисля, че може от би онези снежни вихрушки и корабокрушения наистина имаше полза.

Бях в повишено настроение, когато си тръгнах от Джаспър, възхитена, че най-накрая разполагам с парична сума, която да нарека своя. Не беше достатъчна да оправя всичко, но щеше да ми позволи да набавя достатъчен запас от лекарството на Мери, за да го имам подръка, когато тя пристигнеше. Разсеяна от победата си, забелязах Гидиън едва когато почти се блъснах в него.

Другите Наследници не бяха присъствали на празненствата, което не бе изненадващо. Досега вече беше добре известно, че той прекъсва отношенията си с тях и утре заминава да се установи в колонията Уестхейвън — същото щяха да направят и Седрик и Аделейд.

— Тамзин — каза Гидиън и улови ръката ми. — Опитвах се да те намеря. Исках да се сбогувам сега, в случай че те изпусна на сутринта.

Гневът ми към Гидиън се бе уталожил и аз бързо го прегърнах.

— Е, може би ще ме видиш по-скоро, отколкото си мислиш. Смятам да отида там в някакъв момент, за да видя как са Седрик и Аделейд — а сега и ти, предполагам. С вълнение очаквам да видя удивителните неща, които ще направиш с новата си църква.

— Аз също. — Той се усмихна със своята кротка усмивка и дори след цялото това време видях, че тя още въздействаше на някои от приятелките ми, когато минаваха покрай нас. — И очаквам, че ти също ще вършиш невероятни неща.

— Не съм сигурна в това. Просто се опитвам да оцелявам, не да основавам религии или нови колонии.

— Щеше да те бива в тези неща, знаеш ли — каза той, като стана малко по-сериозен. — Бива те във всичко, което ти се възлага — но то сякаш винаги е да подпомагаш или да се приспособяваш към нечии други възгледи. Но се питам…

— Питаш се какво? — подтикнах го, озадачена от това странно, философско отклонение.

— Питам се на какви велики постижения ще си способна, когато ти контролираш нещата и даваш насоките? — Той отново се усмихна. — Има една поговорка: „Ангелите имат план, а ние съдействаме“. Мисля, че за теб е вярно обратното.

— Гидиън, добре е, че заминаваш за експериментална религиозна колония, защото това беше абсолютно богохулство.

— Довиждане, Тамзин — каза той нежно. Погледът му се фокусира върху нещо зад мен и той кимна леко. — Сбогувай се с него от мое име.

— С кого да се…

Гидиън вече се отдалечаваше и аз погледнах към далечния край на ливадата. Там, облегнат на едно дърво във вечерните сенки, стоеше Яго и ме наблюдаваше с една от своите полуусмивки. Без да обръщам внимание на скандализираните заможни жители на Кейп Триумф, повдигнах полата си и се втурнах през тревата. Искаше ми се да притисна Яго към дървото и да го разцелувам пламенно, но в проява на огромна сдържаност просто стиснах здраво ръцете му.

— Кога пристигна в града? — възкликнах. — Трябваше да дойдеш веднага при мен!

— Мислиш, че не съм ли? — засмя се той. — На влизане в града се отбих във форта да питам за Харпър. Казаха ми, че е на сватба, а после се впуснаха да разправят цялата тази история за това как младоженецът едва не бил екзекутиран, но в последната минута го спасила ослепителната, божествено красива най-добра приятелка на булката, като довела цял антураж от икори.

— Антураж, как не! И никой всъщност не е казал „ослепителна, божествено красива“.

— Е, мислеха си го — отвърна Яго престорено сериозно. — Точно както си го мисля аз сега. Ти си… видение.

Изчервих се под преценяващия му поглед, тайно развълнувана, че най-накрая успя да ме види облечена, както подобава на Бляскавия двор. Роклята, която носех, беше ушита от светла сиво-зелена коприна, смъкващият се от раменете корсаж бе украсен с по-наситено зелени кристали. — Казваш това само защото си ме виждал най-вече в скучни безцветни рокли на Наследниците или пътнически дрехи на икорите.

— Хей, случайно харесвам онези кожени пътни панталони. Много.

Дръпнах го за ръката:

— Ела да се запознаеш с приятелките ми и ми разкажи къде беше.

Той поклати глава и не помръдна от мястото си:

— Не съм подходящо облечен — и не ми казвай, че никого не го е грижа. Не сме женени. Още не можем да пренебрегваме обществените порядки.

— Съвсем скоро ще можем — казах. После му обясних как договорът ми вече бе изплатен и бях заделила малко пари.

Очите му светнаха както от възхищение, така и от пресметливост.

— Ха. Това улеснява много неща, нали? А знаеш ли какво друго ще улесни нещата? Петдесетте златни монети, които осигурих за нас. Затова закъснях.

— Петдесет златни монети? Да не си ограбил някого? — Ужасено притиснах ръка към устата си. — Яго! Не си продал конете, нали?

— Какво възмущение само! Я виж ти, Тамзин, възможно ли е наистина да се интересуваш от тези коне?

— Започнах да се интересувам и да държа да сбъднеш надеждите и мечтите от детството си! Е, откъде взе проклетото злато?

— Ами, не е у мен, но ще го получа веднага щом съхраним и транспортираме онези вестници, които намери в къщата. Поразпитах в Бейкърстън и беше права, че са ценни. Там основават колеж и един от професорите предложи доста солидна сума, ако мога да ги доставя. Разбира се, те не са мои. Според сделката ми със старата господарка й дължа малък дял от всичко, което продам от нейно име в къщата. Тя живее по средата между това място и Бейкърстън, така че си побъбрихме и аз я придумах за малко повече от „малък“ дял за продажбата, тъй като ще трябва да свършим доста работа, за да ги съхраним, и защото никой нямаше да узнае, че струват нещо, ако не беше ти.

— Петдесет златни монети… — промълвих.

— Не веднага, но да. Мислех си, че ще се затрудня да събера остатъка от таксата ти, но изглежда, че можем да се оженим веднага и да се сдобием с всички неща, които ще ти трябват за Мери. Предполагам, че ще трябва да купим повечето от тях тук, защото това, което може да се намери в Ръшуик, е доста ограничено. Не си чула дали ще правят училище, нали?

— Не и не ми се вярва да стане скоро, като се има предвид колко е малка колонията. Но с толкова злато ще се справим. Ще купим книги.

Усмивката му сякаш беше колкото заради щастието ми при новината, толкова и заради самата новина.

— Все още не отписвай онзи съвет. Знаеш ли кого видях на идване? Не друг, а самия Майърс. Бил е път чак дотук. Ще остави всички обяви за работа в канцеларията на вестника.

— Наистина ли? — Бях достатъчно впечатлена, че да отклоня мислите си от неочаквания късмет. — Може би започват да се организират.

— Може би. Бъбреше как нямал време да проверява кандидатите, попита отново дали ще размислиш и ще приемеш да бъдеш помощник-писар и да провеждаш интервютата вместо него. — Яго нежно ме докосна по бузата, а после отдръпна ръка, спомнил си, че сме на обществено място. — Въпреки това не мога да го виня. Всички разчитаме на теб.

Някои от другите момичета започнаха да ме викат от другата страна на двора.

— О! Ще украсяват каретата. Трябва да отида — сигурен ли си, че няма да дойдеш с мен, Яго? Добре е да хапнеш нещо.

Той поклати глава:

— Не, не и този път. И бездруго съм уморен до смърт. Ще те намеря утре и ще започнем да обсъждаме планове за сватбата. Само чакай да видиш колко изгодно мога да намеря украси! Преди да пристигне Мери, ли искаш да го направим, или след това?

— О! Аз… честно казано, иска ми се да можех да го направя, след като пристигне цялото ми семейство. Част от плана беше да ги доведа тук, когато… — Ведрото настроение, което усещах цяла вечер, за пръв път посърна. — Е, предполагам, че ще го измислим. Винаги успяваме.

— Тамзин! — чу се гласът на Мира. — Къде си?

— Върви — каза Яго. — Имат нужда от теб.

Стиснах отново ръката му и понечих да се обърна.

— Хей, не знаеш къде е отседнал господин Майърс, нали?

— Майърс ли? Брансън Майърс? — попита Яго, сякаш не ми беше говорил за него само преди пет минути. — Спомена някаква странноприемница… в името май имаше нещо с „Армс“. Не смяташ да приемеш жалкото му предложение, нали?

— Онова предложение? Не. — Повдигнах ръката на Яго и бързо я целунах. — До утре.

След цялото празнуване почти всички в Уистерия Холоу искаха да спят до късно на другата сутрин, но керванът за Уестхейвън тръгваше точно след изгрев-слънце. Потегли с толкова приветствия и шум, колкото и онзи за Хадисън, но този път, докато гледах как Седрик и Аделейд водят конете си, вече не се чувствах изпълнена с ужас. Светът преливаше от оптимизъм и красота и всичко ми се струваше възможно.

— Не се замесвай в неприятности — подхвърлих закачливо на Аделейд, като я прегърнах сигурно за петдесети път.

— Аз ли? Ти си се забърквала в много повече от мен. — Ведрият й смях затихна, докато примигваше, за да прогони сълзите. — Тамзин, не мога да ти опиша колко съжалявам за ролята си в това, за всичко, което стана в Осфрид…

— О, тихо сега — скарах й се. — Станалото си е мой проблем.

— И все пак. Трябваше да ти кажа за Седрик и за миналото си…

— Аз трябваше да ти кажа за моето минало. Тайната бе ужасно голяма, че да я разкривам така припряно, но я бях пазила от нея твърде дълго. Затова тя се изля толкова бързо и свързано, колкото успях, всичко за Мери и лекарството и дори малко за Яго. Тя слушаше с широко разтворени очи и не мисля, че мигна.

— Тамзин, иска ми се да бях знаела! — възкликна тя, когато свърших. — Иска ми се да можех да ти помогна…

— Това е минало. Но бих могла да се възползвам от помощта ти сега. Каза, че имаш известна сума пари в Осфро, нали?

— Да… наследих я, като се омъжих. Но ще трябва да изпратя писмо до Осфро, а после да чакам сумата да пристигне тук. Но ако имаш нужда от пари…

— Имам нужда от заем — поправих я. — А това, за което ми е нужен, всъщност е в Осфро…

Сбогуването отне повече време, отколкото очаквах, и нямаше как да намеря господин Майърс, преди да се срещна с губернатора и икорите. Нервната енергия ме разяждаше, докато споровете продължаваха, но запазих усмивката и спокойствието си. Когато направихме кратка почивка за обяд, пропуснах храненето и вместо това забързах към една странноприемница, за която бях разпитала по-рано: „Дюк’с Армс“.

С малко късмет открих господин Майърс, когато сядаше да се храни в общото помещение на странноприемницата. Когато ме видя, скочи и едва не събори чинията си от масата.

— Госпожице Райт! Вие сте тук! Ще го направите ли? Приемате ли предложението за работа? Това е такова облекчение! — Кимна към сноп листове. — Всъщност се бях запътил към канцеларията на вестника и би ми било от голяма помощ, ако бихте могли да…

— Не съм дошла да приема предложението ви — казах, като седнах в стола срещу неговия. — Тук съм да ви направя едно. И нямам много време, така че просто ще го кажа направо: на практика можех да управлявам канцеларията ви в онзи първи ден. Всъщност я управлявах! В онова време направих повече, отколкото някой е правил от… не знам откога. Преди колко време е основан Ръшуик?

Той се размърда смутено:

— Не знам точната дата. Има я някъде в книжата…

— Няма значение. Това, което има значение, е, че вие ми предлагахте работа на помощник-писар, когато нито бях помощник, нито всъщност вършех чиновническа работа.

— Не разбирам — каза той: тънките му вежди се събраха в почти права линия. — Нима искате… работата на чиновника?

— Искам работата на градския управител. — Наведох се и потупах листовете на масата. — Знам, че се нуждаете от такъв, защото видях обявата. Именно аз я сложих при другите обяви.

— На управителя? Това не е лесна работа… смятах, че ще я дадем на някой по…

— От по-мъжки пол?

Той трепна:

— Много е сложно. Има много неща, които трябва да се следят. Градски планове. Персонал. Заседания на съвета. Не са много хората, които могат да се справят с всичко това.

— Забелязах — казах сухо. — Но във всеки случай можете да отидете да предадете тези обяви и да се надявате, че ще се появи подходящ кандидат, макар че няма вероятност да разполагате с нужното време да ги разпитате. Междувременно имате мен — тук, готова да се задействам веднага щом оправя някои недовършени неща в града: недовършени неща, които включват договарянето на проклето примирие между две нации в Адория! Дори само това би трябвало да ме прави способна да се справя с управлението на града ви, дори и да не бяхте видели вече на какво съм способна.

— Необичайно е да имаме жена… особено на вашата възраст… в тази роля, но… — Той си пое дълбоко дъх, докато се бореше с решението. — Но… времената са необичайни. Много добре, госпожице Райт. Ще поема отговорност за наемането ви. И ще се справите с остатъка от това? — Той плъзна купчината книжа към мен с изпълнено с надежда изражение.

— Да, но не за една сребърна монета на седмица. — Прелистих страниците, докато открих обявата за управител. С писалката му надрасках отгоре ново число и му показах. — Не гледайте така — предупредих, виждайки шока му. — И двамата знаем, че това е тарифата в момента. И честно казано, с моята подготовка си е направо изгодна сделка. — Бутнах стола си назад и се изправих. — Също така е и окончателното ми предложение. Сега трябва да се върна към възцаряването на мир и благоденствие, но когато решите да приемете, елате да ме намерите в кметството или в Уистерия Холоу. Приятен ден, господин Майърс.

Бях се отдалечила само няколко крачки от странноприемницата, когато той се зададе тичешком:

— Госпожице Райт? Госпожице Райт? Приемам!

Работа. Истинска работа, която щеше да ми спечели уважение и солидно заплащане.

При мисълта за това сякаш вървях по облаци, докато се връщах на преговорите. Парите, които двамата с Яго бяхме осигурили, щяха да ни бъдат достатъчни в краткосрочен план. А благодарение на заема, който Аделейд щеше да ми даде, щях да платя пътуването дотук за останалите си близки. Колкото и чудесни да бяха тези отделни благоприятни стечения на обстоятелствата, нуждата от надежден, постоянен доход ме безпокоеше.

Е, сега имах такъв. Най-невероятното от всичко: парите идваха от мен и талантите ми, не от благоволението на заможен съпруг. Контролирах бъдещето си.

Едва бяхме седнали, за да започнем преговорите, когато вратите на заседателната зала се разтвориха широко. Половината хора на масата подскочиха, вероятно помислили, че се задава нападение, но вътре нахълта Яго.

Орла се разведри, когато го видя.

— Бях чула, че си се върнал.

Губернатор Дойл се спогледа озадачено с колегите си.

— Кой, за бога, сте вие и как влязохте?

— Яго, какво става? — попитах смутено. Независимо че се радвах да го видя, сега не беше точно най-подходящият момент.

Яго, както обикновено, не изглеждаше особено смутен, че се натрапва. Беше се спретнал малко, но още носеше обичайното си облекло. Посочи рязко с палец зад гърба си и каза:

— О, старият Лоусън ме пусна да вляза. Отдавна се знаем — сделки с памук, нали знаете. Но не затова съм дошъл. Тамзин, Стърлинг току-що влезе в пристанището.

Бавно се изправих, вкопчвайки се с ръце в ръба на масата. След като си поех няколко пъти дъх, за да се овладея, казах много тихо:

— Господине, дами… Ще трябва да изляза за момент. Лейтенант Харпър, сигурна съм, че можете да ме заместите.

Без да чакам одобрение, последвах Яго навън през вратата, без да обръщам внимание на загрижените подвиквания на Орла и Харпър. В мига щом излязох навън, хукнах към кейовете. Яго веднага ме настигна.

Когато пристигнахме, митничарите точно си тръгваха от Стърлинг. Други кораби също товареха и разтоварваха и постоянно бивахме блъскани назад в шумната суетяща се тълпа, докато се надигахме на пръсти да видим какво ще стане после на борда на кораба. Защо тук днес имаше толкова много високи хора? Внезапно една жена зад мен изписка и се втурна напред, прегръщайки възрастен мъж, който носеше куфар.

— Ето, започва се — ахнах. — Пътниците!

А после — проблясване на червена коса. Тя ме видя, когато я видях и аз: розовобузото й лице разцъфна в широка усмивка:

— Мамо!

Мери се отскубна от жената, която я държеше за ръка, и се хвърли в прегръдките ми. Грабнах я и почувствах как всичко в мен избухва. Сърцето ми трябваше да сдържа в себе си толкова много неща през последната година, а сега това беше ключът, който най-сетне го освободи. Цялата сърдечна болка, амбиция, вълнение и толкова много други неща. Всичко, което ме беше тласкало и ми бе давало сили по време на това търсене. Едва си поемах дъх, докато я обсипвах с целувки и я притисках към себе си.

— Стига с целия този плач, мамо. Хората ще ни зяпат.

— Боже, Тамзин, виж се само!

Естер Уилсън и останалите ми някогашни съседи си проправиха път до мен и ме запрегръщаха, докато аз продължавах да прегръщам Мери. След като цялото семейство слезе и прибра вещите си, се отправихме през задръстения док към по-свободните части на Кейп Триумф. Яго вдигна пътническия сандък на Мери и тръгна бавно редом с нас.

— Толкова ми липсваше — казах на Мери: все още едва можех да повярвам, че я докосвам. — Вече си толкова висока.

Тя кимна сериозно:

— Ами, аз съм на четири. Страхувах се, че няма да ме познаеш.

Целунах я отново:

— Не ставай глупава. Бих те познала навсякъде. Страхувах се, че ти няма да си ме спомниш.

— Разбира се, че щях! Леля Ливи постоянно рисува твои портрети. И всеки ден четяхме тези писма, които остави. Донесох със себе си някои от любимите ми, но още повече ми харесва да си тук от плът и кръв. — Тя се сгуши в мен и се загледа с широко отворени очи към града. Когато забеляза Яго, повдигна глава и попита:

— Ти кой си?

— Яго Робинсън, госпожице. На вашите услуги.

Мери го огледа подробно с нетактичността, в която децата са толкова добри.

— Знаеше ли, че очите ти не са еднакви?

— Чувал съм го един-два пъти — отвърна той сериозно.

— Харесват ми.

Тя понечи отново да сложи глава на рамото ми, но отново се оживи и вдигна очи, когато казах:

— Господин Яго е мой добър приятел. След като се погрижа за няколко неща тук, ще отидем на запад да живеем с него.

Тя хвърли поглед между нас и попита подозрително:

— За този ли говореше баба? Богатият мъж, който ще отведе всички ни в замък?

— О, аз съм богат по душа — каза й той — и не е толкова замък, колкото, ъъ, ферма.

— Това изобщо не е същото — каза Мери, макар че звучеше по-скоро любопитно, отколкото неодобрително. — Има ли животни в нея? Крави и пилета?

— Не такава ферма. Имам коне.

Тя направи физиономия:

— О! Навсякъде има коне.

— Не като моите. Сериозно говоря — добави, забелязал скептицизма й. — Моите са по-бързи и по-умни от другите коне. Те са за надбягвания. Просто питай майка си — тя ги е яздила.

— Наистина ли, мамо? — А после, без да чака отговор: — Аз може ли?

— Когато пораснеш — отговорих.

В същото време Яго каза:

— Да.

— Яго — обадих се предупредително.

Мери побърза да се намеси в негова защита:

— Това са си неговите коне, а той казва, че може. Да отидем още сега.

Яго се ухили зад нея, а аз поклатих глава към двамата:

— На пет дни път оттук е, миличка. А ти току-що пристигна. В града има много за разглеждане.

— Виждала съм градове. Живяла съм в един. Знаехте ли това, господин Яго? — С един бегъл поглед тя отхвърли цялата прелест на Кейп Триумф. — Не ми трябва да виждам още един град. Искам да отида да живея във ферма.

— И аз изгарям от нетърпение да го направиш — каза Яго. — Но освен това се безпокоя и за уреждането на делата ни.

Мери го погледна, сякаш беше луд:

— Защо се безпокоиш? Мама е тук. Ако нещата трябва да бъдат свършени, тя ще се погрижи да бъдат свършени. Ти не знаеше ли това?

Преместих я в другата си ръка и отметнах къдриците от лицето й:

— Не бъди груба, Мери.

— Не съм! Просто му казвам разни неща. Харесва ми да казвам на хората неща, които трябва да знаят. Все някой трябва да го прави.

Яго й намигна:

— Напълно съм съгласен. Чувствай се свободна да ми казваш всичко друго, за което се сетиш.

— Започвам да си мисля, че знам какво би било да имам две деца — казах с убийствено сериозно изражение.

Това го накара да се усмихне още по-широко, но Мери беше дълбоко замислена.

— Ябълки — каза тя изведнъж с предизвикателен тон. — Трябват ти ябълки за конете ти. Знаеше ли това? Те обичат ябълки.

— Всъщност знам това — отвърна той. — И имам ябълкови дървета във фермата.

Мери остана без думи. Но не задълго. С Яго наистина си приличаха по това.

Тя ме погледна с искрящи очи, изпълнени с такава надежда и радост, че се притесних, че ще заплача отново.

— Мислила ли си някога, мамо, че ще сме на другия край на света и ще отиваме да живеем във ферма с коне и ябълкови дървета?

— Не, не съм. — Хвърлих поглед над нея и срещнах очите на Яго. — И въпреки това ето ни тук.

Мери отново облегна глава на рамото ми и въздъхна:

— Ето ни тук.