Смарагдово море

Глава 15

На следващия ден теч в покрива на училището ни принуди да се преместим в молитвения дом. Работниците още довършваха вътрешността му, но голямата постройка разполагаше с предостатъчно място, където да работим по уроците си. Товарът, който бях претърсвала с Яго, беше избутан по-назад и покрит с насмолени брезенти, но иначе изглеждаше непокътнат. Нямаше как да не забележа иронията да е точно пред мен след безумното изпълнение, което се наложи да направим по време на църковната служба.

Днес хората от града поставяха лавици и често се улавяхме да си крещим, за да надвикаме шума от ударите на чуковете. Така че не беше толкова шокиращо, когато директорката получи такова жестоко главоболие, че се наложи да се прибере вкъщи по-рано. Дотогава вече бе средата на следобеда и тя ми даде указания просто да чета на глас от една от свещените книги.

Избрах един особено вълнуващ пасаж, който бях открила в Рувийските последователи за жена, която, изпълнена с преклонение към Урос и ангелите, успешно организирала защитата на Рува срещу нашественици. Не я бях чувала никога преди, а ако съдех от възхитените изражения на учениците си, повечето от тях също не бяха. И докато ударите на чуковете продължаваха да ме прекъсват, стана твърде малко вероятно някога да я чуят. Най-накрая, подразнена, затворих книгата и бях на косъм да ги пусна по-рано, когато през входната врата влезе Гидиън.

— Разминах се с мистрес Дарси на тръгване от църквата. — Изражението му стана по-топло, когато хвърли поглед към децата. — Помислих си, че може би ще искате да отидете да се попързаляте с шейна в края на учебния си ден.

През тях премина възбуда и те бързо си събраха нещата.

— Позволено ли е? — попитах с нисък глас.

— Кое, да играят? Да се забавляват?

Изгледах го многозначително:

— Е, не е като да съм видяла много игри и забавления през времето си тук.

Той стана малко по-сериозен.

— Което е отчасти причината да съм тук. Исках да говоря с теб. Знам, че не си много щастлива напоследък.

— Как мога да бъда? — попитах, докато излизахме навън. Гидиън поспря за миг, за да вземе няколко шейни от дървесна кора, облегнати на стената на сградата. — Една от приятелките ми е несправедливо унижавана.

Децата, освободени от официалността на класната стая, заподскачаха около нас: някои затичаха напред към място, очевидно познато на всички. Гидиън ги наблюдаваше с топлота, докато обмисляше отговора си.

— Несправедливо ли е?

— Тя не е направила нищо лошо!

— Излъга. Чела е книга, която не се е предполагало да чете — и я скри, защото знаеше, че не бива да я чете.

Нужен ми беше целият ми самоконтрол, за да си премълча за ролята си.

— Това е просто книга.

— Книга, която придава блясък на много от нещата, които се опитваме да избягваме. Хазарт, пиене, кражба, суета, невярност, неподчинение.

— Но не ги защитава. Не точно. — Героят на книгата беше прогонен принц, който станал защитник на потиснат град и помогнал за вдигането на бунт. Възлюбената му дама беше съпруга на тиранина, управляващ града — жесток човек, в крайна сметка загинал в схватка с мечове със смелия принц.

— Навярно не — каза Гидиън. — Някои обаче може да не я приемат по този начин. Тя би могла да им даде идеи и да ги изкуши да пробват нещо разпътно.

Бяхме излезли от сърцето на Констанси и сега вървяхме през горичка от покрити със сняг борове.

— Значи просто се отървавате от всичко, което евентуално може да ги накара да помислят да извършат нещо нередно? Хората нямат нужда от пример, за да тръгнат по лош път. Могат да го направят и сами.

— О, знам. Но има някои, на които никога не биха им хрумнали опасни идеи без чужда намеса. Като се заобикаляме само с най-добро поведение, това предотвратява отклоняването от правия път и показва на хората, че е възможно да се живее праведно.

Звучеше толкова мило и разумно и затова ми беше трудно да излея гнева си върху него. Освен това днес беше облечен в нюанс на сивото, който подчертаваше синия цвят на очите му. Щеше почти да е разсейващо, ако не бях толкова ядосана заради Ванеса.

— Всички реагират пресилено — настоях. — И наистина е потискащо, че тук не можете да четете художествена литература.

— Можем. Всъщност има малка сбирка от приемливи книги с истории, които са в пълно съответствие с убежденията ни.

— Сигурно е много малка сбирка.

Спряхме на върха на висок хълм с дълъг, лек наклон, който водеше надолу към ливада, осеяна с още дървета. Снегът, покриващ всичко, беше гладък и непрекъснат и децата развълнувано приготвиха шейните си. Гидиън се загледа в тях за момент, а после се обърна към мен с унило лице.

— Тамзин, не искам да споря с теб. Не че това не е важно, но… — Той посочи към децата. — Навярно не му е тук мястото.

Въздъхнах:

— Прав си. Не искам да им развалям забавлението.

Децата се втурнаха надолу по хълма, някои — с шейни, а други просто се търкулнаха сами. Смееха се и си помагаха да се изправят, после тръгваха обратно нагоре по хълма. Въпреки тревогите си не можах да сдържа усмивката си при вида на тези розови бузи и възбудени очи.

— Не бих помислила, че тези шейни могат да развият такава скорост — отбелязах.

— Твърде бързо за теб? — подметна закачливо Гидиън.

— Едва ли.

Устните му се извиха в усмивка:

— Така ли? Агата! Уинстън! Върнете тази шейна горе за госпожица Райт.

— Чакай малко… — започнах.

Протестите ми се изгубиха в техните радостни възгласи и предположих, че не е обичайно възрастните да се включват в пързалянето им с шейни. Вече нямаше начин да им откажа. Заех по-голямата част от мястото в шейната, която ми подадоха, но едно момиченце успя да се смести пред мен. Профучахме надолу по хълма с радостни викове, макар че накрая тежестта ми наруши равновесието и шейната се преобърна. Ние с момичето политнахме и аз се ударих челно в снега.

Изтупах го от лицето си, като се смеех, и му помогнах да се изправи.

— Добре ли си? — попитах.

То ме погледна с огромни очи.

— А вие? Никога не съм виждала голям човек да се забива така в снега.

Въпреки че беше няколко години по-голяма от Мери, сините очи и закръглените бузи на момичето ми напомниха толкова много за дъщеря ми, че внезапно почувствах изгаряща болка в гърдите, сякаш някаква невидима ръка се опитваше да ми изтръгне сърцето. А когато тя изтръска снега от кафявата си коса, слънцето хвърли в нея златисти отблясъци, много подобни на тези, които щеше да има косата на Аделейд. Юмрукът върху сърцето ми се затягаше все повече и повече. Къде ли беше сега Аделейд? Звездата на всяко празненство? Вече сгодена? А Мира? Дали все още спазваше порядките на Бляскавия двор, винаги нащрек за начин да се измъкне? В ума ми двете ми приятелки имаха безкрайни възможности, простиращи се пред тях. А аз? Аз бях затънала.

Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Трябва да се взема в ръце, иначе ще си изгубя ума. Съсредоточи се, Тамзин. Това е единственият начин да постигнеш каквото имаш.

— Добре ли сте?

Очите ми примигнаха и се отвориха и аз се насилих да се усмихна в отговор на малката си спътничка.

— Разбира се, че съм — казах й. — И се обзалагам, че никога не си виждала голям човек да прави и това.

Сложих си ръкавиците и направих снежна топка, която бързо запратих в ръката на Гидиън, докато той слизаше бавно и с усилие по склона на хълма. Той се огледа шокиран, като се опитваше да разбере кой ученик го е направил. Докато разбере, че съм аз, вече запращах втора снежна топка. Той обаче беше готов и ловко избегна хвърлянето ми. Бързо направи своя снежна топка и не след дълго цялата ни група беше въвлечена в битка.

— Добре, добре — каза Гидиън, когато всички вече бяха останали без дъх и покрити със сняг. — Време да приключваме военните действия. Скоро трябва да се връщаме в града.

Най-голямото момче в групата дотича до него:

— Но господин Стюарт, моля ви, може ли първо да отидем да видим дали езерото още е замръзнало?

Гидиън, коленичил да помогне на едно момиченце да изтръска снега от качулката си, хвърли поглед по-нататък през низината. Различих голяма сива вдлъбнатина в снега точно преди гората истински да превземе околността.

— Не виждам защо не. Но слушайте, никой не може да отиде на леда, докато ние с госпожица Райт не се уверим, че е безопасно. Ясно ли е?

В отговор последва одобрително мърморене. Пробихме си път през снега и стигнахме до езерцето, което проблясваше на късното следобедно слънце. Момичето, което се беше пързаляло в шейната с мен, плесна с ръце:

— Изглежда точно като сребро!

— Наистина — каза Гидиън, като обикаляше около езерото. Намери един повален клон и започна да почуква различни участъци от леда. — Никой художник от човешки произход не може да постигне красота, равна на тази, която Урос създава, особено когато рисувателното платно е зимата.

— Урос използвал ли е четка за рисуване? — попита едно малко момче и думите му накараха другите да се разкикотят.

Гидиън спря да оглежда леда и се взря в групата пред себе си. Всички бяха притихнали и сериозни, на личицата им беше изписано очакване.

— Урос е използвал нещо още по-хубаво. Волята си. Използвал я, за да създаде всичко, което виждате наоколо — всяка птица, всяка снежинка, всяка облачна нишка. Всяко от тях е било създадено с изключителна мисъл и грижа. А знаете ли какъв е най-великият, най-съвършеният шедьовър на Урос? — Гидиън изчака един миг. — Всички вие.

Това предизвика удивление у някои от тях и неверие в други.

— Но не всички хора са велики или съвършени. Урос е допуснал грешка — каза едно момиче.

— Урос не допуска грешки, Дора. Неговият план е безупречен — грешките стават заради нас.

Едно момче, застанало до мен, събра смелост да попита:

— Как?

Последва импровизирана дискусия и Гидиън отговори на въпросите им търпеливо и с уважение, като се постара веки да се почувства оценен. Не му беше трудно да изразява мислите си и изглеждаше много по-непринуден в снега, отколкото на амвона.

Доловил най-накрая, че малките му енориаши отново стават неспокойни, Гидиън им даде благословията си да отидат на езерото. Всички го направиха по различен начин, някои — като пълзяха или сядаха, докато други смело се отправяха по него, сякаш бяха с кънки. Някои запазваха равновесие, други не чак толкова.

Ние с него тръгнахме задно, като ги държахме под око, но и се отделихме достатъчно, за да разговаряме тихо:

— Бива те с тях. Учиш ги за вярата много по-добре, отколкото учиш възрастните.

— Не мога да преценя дали това е комплимент.

— Разбираш как да стигнеш до тях. — Едно момче се приближи до мен и помоли за помощ, за да завърже отново шала си. Коленичих, използвайки шанса да помисля върху маниера на Гидиън. Когато момчето си тръгна, отбелязах: — Всъщност мисля, че можеш да стигнеш до всеки. От това би излязъл чудесен урок и за възрастните.

— Беше невероятно опростено — възрази Гидиън, явно смутен.

— Е, и? Готова съм да се обзаложа, че точно сега онези деца научиха повече, отколкото някога са научавали по време на която и да е продължаваща цели часове служба. И се обзалагам, че същото би било вярно за половината град, ако бяха чули това, което каза току-що. Все казваш, че си се присъединил към Наследниците, защото си търсел по-чист, по-пряк начин да се свържеш с Урос. Това ми се стори доста пряко.

— О, Тамзин, знам, че имаш добри намерения. Но не се отказах от предишния си живот, не дойдох чак в Грашонд и не изучих тънкостите на философията и теологията само за да мога да изнасям десетминутни беседи навън. — Спряхме близо до края на гората, което ни позволи да наблюдаваме добре играещите деца. Колкото и погълнато да беше вниманието му от мен, той постоянно ги държеше под око и искрената му загриженост за тях ме трогна. Удовлетворен, че са добре, той продължи: — Казвал ли съм ти някога какво всъщност ме доведе тук?

— Каза, че си се разочаровал от Осфро.

Той се облегна на едно дърво, приковал поглед върху низините зад децата — или може би виждаше миналото.

— Да, но вътрешната промяна в мен не стана ей така, изведнъж, като гръм от ясно небе. Не искам да говоря много за това, защото е смущаващо. Постоянно говоря за хора, които са погълнати от себе си и обсебени от собствените си удоволствия, но въпросът е, че бях един от тях. Харчех парите на родителите си за натруфени дрехи и други безсмислени неща. Ходех на различно празненство всяка вечер и се напивах до оглупяване. Имаше жени, които… — Познатата руменина нахлу в бузите му. — Това всъщност не е нещо, което да бъде обсъждано пред една благовъзпитана млада дама. Накратко казано, една сутрин се събудих в задния двор на някаква непозната къща, повръщащ и мръсен, без пари и без никакъв спомен за предишната нощ. Не съм сигурен как се завлякох вкъщи, но когато стигнах там, припаднах отново. В продължение на седмица ту губех съзнание, ту идвах отново на себе си, а когато най-накрая останах с ясно съзнание, научих, че едва не съм умрял от треска, която съм прихванал от спането навън. И именно тогава разбрах, че трябва да се променя.

Посегнах към ръката му, ясно давайки си сметка, че щеше да има всевъзможни неприятни последици, ако някой видеше жеста. Но не можах да се сдържа, не и когато болката от миналото му гореше така силно в очите му. Винаги ми се струваше уместно, че ослепително привлекателната му външност бе съчетана със спокойно и приятелско държание, така че бе изненадващо, че този болезнен момент почти подчертаваше красотата му. Правеше го истински.

— Благодаря ти, че ми каза това, Гидиън, — както и че ми се довери достатъчно, за да ми го разкажеш. Знам колко трудно е да говорим за по-тъмните части от миналото си.

Гидиън наведе очи към ръцете ни, оглеждайки ги замислено, преди да отговори:

— Тогава ти е ясно защо положих толкова старания да се преборя със светските развлечения и да се потопя в изучаването на Урос — и защо имам нужда да накарам и други да го разберат.

— Наистина разбирам. Но не разбирам какво толкова нередно има в това да споделиш посланието си по начин, който е по-лесен за схващане — дори ако е, да, опростен. Ако наистина искаш хората да разберат, средството има ли значение?

Замислеността му отново се смени с веселост и разведри настроението около нас.

— Разбираш ли, именно затова имам нужда от теб, Тамзин. Не че вече съм напълно съгласен с този начин на мислене. Много харесвам обаче начина, по който мислиш за това. Знаеш как да стигаш до хората и бихме могли да направим удивителни неща, за да сбъднем мечтата ми.

— Оказваш ми твърде голямо доверие. Отново. — Никой от нас не беше говорил за негласното му предположение досега най-вече защото Ванеса беше изместила вниманието от него. — А и във всеки случай е невъзможно.

— Ами ако не е? — Той стисна ръката ми и пристъпи по-близо. — Ами ако…

Думите му бяха погълнати от разнесъл се откъм гората рев. Това беше единственото, което ни предупреди, преди от нея да се втурнат четирима конници, загърнати в карирани вълнени наметки в ярки цветове. Двама държаха пищови, а двама носеха хладни оръжия. Лицата на всичките бяха оцветени с ивици синя боя. Яздеха към групичката деца: насочили бяха оръжията си право напред. Рязко изтръгнах ръката си от тази на Гидиън и се отскубнах, хвърляйки се пред децата, докато ездачите спряха с буксуване в снега. Препънах се, възвърнах си равновесието и дадох знак на децата да застанат още по-плътно зад мен. Някои пищяха или хленчеха. Няколко възкликнаха:

— Икори! Икори!

Икори ли? Да, предполагах, че тези мъже наистина изглеждаха като икорите в учебниците ми чак до буйните прически, в които бяха вдигнати червените и русите им коси. Трябваше ми обаче един миг да направя връзката, защото през последните няколко седмици образите на икорите, които рисувах в ума си, бяха заместени от Орла и приятелите й в техните прости, практични дрехи за път от кожа и вълна.

Ездачите скочиха от конете си и тръгнаха напред към нас с все още насочени в готовност оръжия. Останах на мястото си, превръщайки себе си в първото препятствие, което щяха да срещнат.

— Какво искате? — запитах настоятелно.

— Не… не мърдай, осфридианско момиче — нареди един, като вдигна кама към гърлото ми. Ризата му от кариран вълнен плат беше разтворена отпред, разголвайки гръд, също оцветена със синя боя от сърпица. Един от спътниците му започна да се движи сред разпръснатите по-нататък деца, за да ни събере заедно.

— Чакайте — каза Гидиън. С периферното си зрение го видях да бърза към мен. — Няма нужда от враждебни действия. Между нашите хора има мир…

Един икори с червена коса сграбчи Гидиън за предницата на палтото и го запрати на земята.

— Не! — извиках. Понечих да тръгна към него, но острието ме спря.

Още ахвания и писъци се разнесоха откъм децата. Злобно ухилен, мъжът икори подпря обутия си в ботуш крак на скулата на Гидиън и го натика в снега. Из тялото ми се разля неподправен страх — не за самата мен, а за него и децата. Очите ми зашариха трескаво наоколо, докато търсех начин да помогна.

— Имате ли злато? — излая един от мъжете. — Дайте ни злато.

Мъжът, който беше насочил острието си в мен, добави:

— Дайте ни злато, ние не убива жена.

— Аз… нямам… злато — каза Гидиън. — Но ако ми позволите да се изправя, ще ви дам каквото имам.

Нападателят му се дръпна назад и Гидиън бавно се надигна. Те застанаха нащрек, когато бръкна в джобовете си, но той извади единствено една шепа смесени сребърни и медни монети. Червенокосият ги грабна:

— Още.

— Само това имам — каза Гидиън. — Кълна се в Урос.

Онзи икори ме погледна очаквателно.

— Нямам абсолютно никакви пари. Нито пък те — възкликнах, като видях един от мъжете да оглежда децата.

— Има ли нещо, с което можем да ви помогнем? — попита Гидиън. — Трябва ли ви храна?

И корите се спогледаха:

— Да — каза един. — Дайте ни храна. Дайте ни други ценни неща.

Ценни неща? Тези хора явно нямаха представа кого ограбват. Наследниците на Урос не бяха точно от типа хора, които се разхождат накипрени в коприна и накити. При настояването на икорите обаче събрахме училищните чанти на всички деца, а после зачакахме под бдителния поглед на един мъж, въоръжен с пищов, докато другите трима претърсваха купчината. Гидиън пристъпи по-близо, като се вмъкна между мен и нападателите пи, за да ме предпази.

Единствената храна, която имахме, се състоеше от няколко скромни дребни закуски, изпратени от родителите, и беше моментално конфискувана, както и всичко с поне малка стойност. Стоманена манерка. Чанта е месингова закопчалка. Буквар с корица, изработена от украсено с резба черешово дърво. Когато приключиха с чантите, икорите ни претърсиха по-внимателно. Предметите, изработени от кожа — маншони и шапки — бяха взети заедно с всичко метално, което беше по-голямо от копче. Токи за колани, закопчалки за наметки.

Ние с Гидиън не се опитвахме да спрем икорите и постоянно уверявахме децата, че това ще свърши скоро, че трябва само да са неподвижни и тихи, че няма да пострадаме. Това уверение бе подкопано донякъде от икорите, които изпитваха извратено удоволствие да се зъбят и ръмжат на децата.

— Моля ви — каза Гидиън, след като и последното дете беше претърсено. — Вече имате всичко. Пуснете ни. Това са невинни деца и искаме само мир.

Мъжът икори, който най-напред ме беше заговорил, изсумтя:

— Само страхливец иска мир.

Наистина обаче изглеждаше, че отстъпваха. Приготвиха конете си и прибраха плячката в торби. Двама трепереха и разтриваха ръцете си. Осмелих се да мисля, че този кошмар може и да е приключил, когато елин икори забеляза, че е пропуснал обточеното с кожички палто на едно момче.

— Сваляй, сваляй — нареди той. Извисяваше се над всички и имаше гъста руса брада. Момчето застина: при звука на този гръмлив глас лицето му стана бяло като снега. Озъбен, мъжът икори сграбчи момчето за раменете и го разтърси. Едно повтаряне на заповедта само ужаси малката жертва още повече и аз си пробих път до тях.

— Достатъчно! — изкрещях. — Как може да очаквате бедното създание да направи каквото и да е? Плашите го до смърт. Нека аз го направя.

Мъжът икори ме изгледа гневно, но изчака, докато се наведох и бързо разкопчах палтото.

— Няма от какво да се страхуваш, Алън. Нека просто да приключим с това, за да може тези господа да си тръгнат.

Вместо да го успокоят, думите ми оказаха точно обратното въздействие. Алън започна да се бори с мен, като дръпна обратно палтото.

— Не, не! Мама направи това, а сега е при ангелите! Не може да го вземат!

— Тихо — казах, виждайки, че едрият икори се готви да се намеси. — Майка ти е в рая и няма да се сърди. Ще се гордее какво смело и жертвоготовно момче си.

— Не може да го вземат!

С късащо се сърце най-накрая изтръгнах палтото от него и го подадох на мъжа икори. Когато той понечи да се обърне, Алън изкрещя:

— Ще гориш в ада на Озиел с всички други неверници! Елизиел ще те осъди и всичките ти потомци ще страдат до края на времето!

Мъжът икори удари Алън с опакото на ръката си с едно плавно движение и момчето политна. Лицето на едрия мъж беше почервеняло от гняв, ноздрите му се издуваха. Втурна се към мястото, където Алън беше паднал на земята, и посегна напред. Вмъкнах се между тях и блъснах мъжа икори в гърдите.

— Тамзин! — възкликна Гидиън. Един икори го сграбчи за ръката, докато той се опитваше да се добере до мен.

— Пуснете го, той е момче! — изкрещях. — Взехте палтото и доста добра плячка. Не е нужно да удължавате това. — Очите на мъжа икори още горяха от ярост и той не помръдна. Смъкнах рязко ръкавиците си. — Ето — пропуснахте тези. Как ви се струва този трофей? Сега вземете каквото имате и си вървете у дома.

Той грабна ръкавиците, като прокара одобрително пръсти по мънистената украса и гладката като коприна материя. Когато ги натика в джоба си, помислих, че изпитанието най-сетне е приключило. Няколко мига по-късно обаче погледът му отново падна върху Алън и гневът се разпали отново. Този път, когато мъжът икори тръгна напред, не просто препречих пътя му. Цапнах го в лицето толкова силно, колкото можах, нанасяйки удар, който вероятно бе слаб, само дето ноктите ми бяха разкървавили бузата му.

Той я попи стъписано, а няколко от спътниците му се изкискаха. Той избърса кръвта от панталоните си и се съсредоточи отново върху мен.

— Putce — изсъска.

Сепнах се от неочакваната обида, а после глупаво изтърсих:

— И с по-лоши думи са ме наричали.

Ръката му се сви в юмрук в същия момент, когато в далечината се разнесе поредица от викове. Икорите трепнаха и се огледаха.

На върха на хълма, по който се бяхме пързаляли с шейните, се появиха тъмните силуети на няколко души. Не можех да различа никакви лица, но един се проникна ясно:

— Наред ли е всичко?

Без нито дума, икорите незабавно се оттеглиха, като закрепиха здраво плячката си и се качиха на конете си. Потеглиха и вече отдавна си бяха отишли, когато неочакваните ни спасители от екипажа на Сивата чешка стигнаха до нас.