Смарагдово море

Глава 25

В ума ми незабавно изникна образ на облечени в сиво и черно Наследници, вдигнали вили за сено пред портите на Кърниал. Вкопчих се в ръкава на Яго.

— Трябва да се махаме оттук. Сигурно има някакъв път за бягство, нали? Проходи, някоя задна врата…

— Орла нямаше да ни вика, ако имаше заплаха — увери ме Яго, въпреки че не изглеждаше чак толкова спокоен след тази новина. — Колко са?

— Трима. Единият е войник.

Нито Яго, нито аз знаехме за някакви войници в Констанси.

— А другите посетители? — попитах.

Ширша се намръщи със замислен поглед:

— Единият е по-възрастен… може би на четирийсет? Няма много коса, а онази, която е останала, е черна. Другият е на нашата възраст. Златиста коса. — По устните й заигра лека усмивка. — Много красив.

— Гидиън — казахме двамата с Яго в един глас.

— Гидиън не би ни навредил — казах. — А онзи не ми звучи като Самюъл. Но как стоят нещата с войника? Няма армия, спотайваща се там някъде, нали? Със сигурност не сме дали повод за това, нали?

Яго поклати глава:

— Орла не би допуснала войник, ако подозираше, че други дебнат в засада. Щом ни викат, районът е бил огледан.

Той понечи да последва Ширша, но аз останах като вкопана на място.

— Няма да се върна там — казах, когато той забеляза, че не съм с него. — Няма да се върна в онази проклета стая…

— Няма, обещавам. Нищо не могат да ти направят.

— Но на теб? Каза, че не се притесняваш да се върнеш за товара си, защото няма доказателство, че сме тръгнали заедно. Е, ако ни видят сега, в известен смисъл има.

— Попитаха ли поименно за нас? — обърна се Яго към Ширша. Когато тя кимна, той се обърна обратно към мен: — Вероятно вече знаят.

Последвах го с безпокойство, сега по-разтревожена какво щеше да стане с него, отколкото с мен. Ширша ни отведе обратно в пищната всекидневна с огромното огнище. Орла беше вече там, напълно нагиздена в одеждите и отличителните знаци на принцеса, бъбрейки с двама мъже в тъмни дрехи. Когато влязохме, Гидиън се обърна: лицето му светна като слънце с ярки лъчи.

— Тамзин — възкликна той. Втурна се към мен и улови здраво ръцете ми. — Слава на Урос! Толкова се тревожех за теб! Толкова се радвам, че си добре. Липсваше ми — липсваше на всички ни. Никой не знаеше какво да мисли, когато изчезна.

Другият посетител беше с гръб към мен и когато най-накрая се обърна, изпитах облекчение да видя Роджър Сакет, един от магистратите на Констанси. Не бяхме точно в близки приятелски отношения, но нямаше и от какво да се оплача по отношение на него. Друг въпрос бе какво мислеше той за мен.

— Да избягаш от наказание, е сериозно нещо — каза Роджър строго. Очите му се стрелнаха към Яго. — Както и да помогнеш на някого да го направи. Или я отведе против волята й?

Успях отново да проговоря и се съвзех:

— Разбира се, че не е! И не съжалявам, че избягах, дори за миг. Особено, тъй като не съм нарушила никакъв закон.

— Не сте — обади се нов глас. Яго и аз се огледахме и зърнахме войника в един сумрачен ъгъл на стаята. Разглеждаше една скулптура толкова тихо, че отначало дори не го бяхме видели. Чернокосият мъж пристъпи напред, облечен в зелената униформа на осфридианската армия. — И наистина се надявам, че не трябва да изпращам в Осфрид доклад за нарушаване на хартата. Всички си затварят очите за Грашонд, но може да настъпи… Яго, това ти ли си?

— Лейтенант Харпър. — Яго пресрещна войника в средата на стаята и се ръкува с него. — Какво правиш тук?

— О, обичайното. Проследявам отвличания, измяна и нападение от външна сила.

Объркването на Яго го остави без думи:

— Чакай… мен ли? Всичко това?

Харпър леко присви едното си рамо:

— Така казват. Когато се оправим с това, трябва да поговоря с теб за някои провизии. Тютюнът и брашното във форта почти свършиха. Но в краен случай бихме приели и царевично брашно.

— О, добре, мога да ви помогна по този въпрос. Но първо… — Яго хвърли поглед обратно към двамата граждани на Констанси. — Те защо са тук? Нямаш нужда от тях, за да ме арестуваш. Да откарат Тамзин обратно ли смятат да опитат?

Гидиън и Роджър се спогледаха неуверено:

— Тя със сигурност не може да остане тук със сбирщина от… — Роджър затвори уста, спомняйки си, че Орла е наблизо. От жестовете му се досетих, че тя го караше да се чувства двойно смутен: икори и жена, отговаряща за управлението. — Е, вече няма нужда Тамзин да създава неудобства тук.

— Не създава. — Орла бе наблюдавала всичко с онова нейно кротко, развеселено изражение, но очите й бяха бдителни, както винаги. — Може да остане колкото иска.

— А и всъщност няма да се наложи — добавих. — Заминавам с икорите на юг — за Денъм и после Кейп Триумф.

Гидиън пребледня като платно:

— Чакай… какво?

Обясних плановете си за пътуване. Гидиън замлъкна, докато Роджър се разгневяваше все повече.

— Да не си изгубила ума си, момиче? Да тръгнеш сама с тези хора?

— Тези хора не ме подложиха на гладуване или публично унижение. Не падат толкова ниско, че да прибягват до подобни мъчения.

Орла сви рамене:

— Е, не ни изкарвай чак такива светци, Тамзин. Има много неща, което не приемаме с лека ръка. Но не — не бих подложила някого на гладуване заради чифт ръкавици, нито бих го наказала за това, че продава лекарство.

Роджър направи пренебрежителен жест:

— Това е миналото. Настоящето е фактът, че това момиче — което не е пълнолетно — е похитено от изменник, подкрепящ враждебна нация, и отведено при тази враждебна нация.

— Добре, да изясни това точка по точка — каза Харпър. Скръсти ръце и дойде да застане до мен. — Първо, тя не е в Грашонд и е на — колко беше, двайсет? Пълнолетна е във всяка друга колония, както и в Осфрид. Ако иска да остане — което тя явно иска — може. Колкото до теб, Яго, не повярвах особено на твърденията за похищение, но не е тайна, че си в приятелски отношения с икорите. Това не значи, че им издаваш тайни или заговорничиш с тях, но точно в момента стават достатъчно неща, за да се налага да се отнасям сериозно към всичко.

Орла го погледна с хладна усмивка:

— Това ли е моментът, в който стигате до частта за нападение от външна сила?

В отговор Харпър успя да докара изражение, което беше едновременно извинително и строго:

— Съветът на Констанси писа на командира на моя форт в Северен Грашонд с искане да ги защитим от икорите. Не са първият град, който го прави. Е, мистрес Микнимара, сигурен съм, че ако развитието на нещата продължи, някой ще предложи официално съвещание между моите и вашите хора с много хора и много мнения, което вероятно бързо ще се превърне в спор и демонстрация на сила. Вие ми се струвате много разумна и уравновесена и следователно, ако с вас успеем да постигнем мирно разбирателство относно естеството на вашите нападения — преди някой наистина да загине — мисля, че това ще е от помощ на всички ни.

— Напълно съгласна съм — каза тя, като се настани удобно в един от столовете. — Но първата част от това „мирно разбирателство“ трябва да е, че тези нападения не са наше дело. Ширша? Би ли повикала сестрите ми? И ни донеси чай и кафе, щом ще излизаш. Това може да отнеме известно време.

Така и стана, което ме изненада. Мислено си бях представяла драматично изваждане на показ на палтото на Алън, което моментално разсейваше всякакви подозрения по отношение на икорите. Вместо това първата реакция на Роджър беше:

— Откъде да знам, че сте взели това от лорандийците? Струва ми се по-вероятно да сте се сдобили с него тук, когато онези крадци икори са донесли плячката на господарите си.

Но все пак продължи да слуша. И по-важно, лейтенант Харпър също продължи. Скоро осъзнах, че беше истински късмет това, че фортът беше изпратил именно него да се справи с неуредиците в Констанси. Във форта вероятно имаше много други офицери, които биха дошли с вече изградено мнение за икорите. Харпър още не си беше съставил каквото и да е мнение. Не беше нито слабохарактерен, лесно поддаващ се на влияние човек, нито подстрекател на война. Задаваше много въпроси и вземаше под внимание възгледите на всеки — моите, на Яго, на мъжете от Констанси и на сестрите Микнимара.

— Господин Сакет — каза той най-накрая. — Не приемам несериозно случилото се на онези деца. Не приемам несериозно никое от неотдавнашните нападения. Предвид това силно бих настоял да не подстрекавате за никакви агресивни действия спрямо икорите в Грашонд. Поддържайте постове, но само толкова. Никакво обявяване на икорите извън закона или предварителни удари. Знам, че нямам никакъв глас в действията на общността, но ще докладвам това и на командира си. Той също няма граждански пълномощия, но губернаторът се вслушва в него.

Роджър се намръщи:

— Губернаторът е в Уочфул! Онова място почти е изгубило мярка и усет за доброто и правилното. Каква представа имат те за това, което става тук на запад?

— Ще знае каквото му казваме. А ако нещата се променят и доказателствата сочат в друга посока, военните ще действат в съответствие с това. При сегашното положение обаче доказателствата не са достатъчно убедителни, за да обвиним икорите или да оправдаем лорандийците.

Въпреки недоволството на Роджър ми беше ясно, че доказателствата са повлияли и на него. Той беше магистрат в крайна сметка. Работата му беше да преценява фактите по въпросите на закона. Но беше човешко същество и гордостта му беше жегната от това, че трябваше да отстъпи и да оправдае по липса на доказателства онези, срещу които хранеше толкова дълбоки предразсъдъци.

— Не мога да повярвам, че всичко това се основава на факта, че вярвате на Джейкъб Робинсън относно твърдението къде са намерили палтото — промърмори Роджър, който имаше нужда да насочи раздразнението си някъде.

Харпър се усмихна:

— Познавам Яго — или е Джейкъб? — от две години, и той винаги е бил честен с нас. В един или друг смисъл. Имам му доверие.

— Ние също му имахме доверие. Обеща да опази онзи горчив корен, а после го продаде под носа ни!

Файва скочи от стола си, стиснала юмруци:

— Спаси безброй животи! Вероятно и вашия, ако треската се беше разпространила извън Кърниал. Яго е герой, далеч по-безкористен, отколкото вие някога ще бъдете!

Очите на Роджър се разшириха:

— Млада госпожице…

Харпър го накара да замълчи, преди да е успял да каже на една от трите владетелки на Кърниал нещо, което не можеше да бъде взето назад. Подобно на него, Орла изстреля рязък укор на езика на икорите и след няколко мига Файва седна обратно на мястото си с гневен вид. Върху лицето на Гидиън се беше появило странно, тревожно изражение, но нямах време да го тълкувам.

Спокойни, че Грашонд и икорите няма да тръгнат на война — засега — Харпър и сестрите искаха да обсъдят политическите последствия от някои от другите неща, случващи се между икорите и колонистите в по-отдалечените краища на Адория. Това не изискваше присъствието на останалите от нас и Ширша отведе Яго, Роджър, Гидиън и мен в малка стая, използвана за тъкане, за да можем да изгладим разногласията си. Не че имаше много за изглаждане. Бях взела решение, че заминавам с икорите, но все пак имах въпроси, които да задам на гостите ни.

— Как са приятелките ми? — попитах Гидиън. — Добре ли са?

Гидиън придърпа малък дървен стол и седна.

— Добре са. Обаче им липсваш и има известни неразбирателства, откакто замина. Няколко изпаднаха в пълна паника, защото сега не вярват, че ще заминат за Кейп Триумф.

Тези думи ми късаха сърцето и сведох поглед към ръцете си, за да скрия как се чувствам. След като видях как Орла и сестрите й отстояваха мнението си сред мъжете, отказвах да се разплача пред тях трите.

— Предполагам, че няма отговор на писмото ми до Джаспър Торн? — попитах с надежда.

— Не. Дори не знам дали е възможно. — Очите на Гидиън се присвиха, докато пресмяташе нещо наум. — Ако приемем, че е заминало право за Уочфул на крайбрежието без забавяния по суша, би трябвало незабавно да бъде качено на борда на някой кораб за Кейп Триумф и той да му отговори в същия ден. После неговото писмо ще трябва да стигне дотук без забавяния. Дори тогава, бих предположил, че ще получиш отговор най-рано след още седмица, а това би било необичайно и в най-добри времена, а какво остава пък през зимата.

Кимнах. Бях очаквала това.

— Е, тогава другите момичета ще стигнат там, когато могат. И ще мога лично да известя Джаспър за положението им. Ако приемем, че всичко от ваша страна мине според очакванията.

Роджър долови тона ми:

— Разбирам защо не искате да се върнете в Констанси, но бъдете сигурна, че ние ще удържим на думата си да помогнем на останалите момичета да стигнат в Кейп Триумф. И вярвайте каквото искате, но се опитвам да ви предпазя. Не бих искал собственото ми дете да потегли с онези безбожни варвари и не искам и вие да го правите. — Въпреки резкия му тон долових добронамереност в думите му. Вярваше, че постъпва правилно.

— Благодаря ви — казах. — Искрено. Но решението ми е взето. Ще напиша на другите писма, които можете да вземете със себе си, когато тръгнете, и ако има нещо, което мога да направя, за да помогна преди пристигането им в Кейп Триумф, ще го направя.

Роджър сви рамене. Гидиън изглеждаше искрено обезсърчен и ясно си представих как момичетата в Констанси имат подобни изражения. Никаква вина, казах си твърдо. Щях да помогна на другите момичета, ако можех, но бях майка на Мери, не тяхна. Щеше да им се наложи да се погрижат сами за себе си.

— Е, това е всичко. — Роджър плъзна столчето си назад и се изправи. — Изпълних дълга си, но се провалих с теб, момиче. Бъди спокойна — ще представим пред съвета правдив доклад за станалото. Да видим дали Харпър е готов, Гидиън. Ако си тръгнем сега, можем да се възползваме добре от деня. Гидиън?

Гидиън не беше помръднал. Имаше същото онова неспокойно изражение, което бях забелязала преди. Бавно вдигна очи към тези на Роджър:

— Вярно ли е това, което се каза там — когато Джейкъб е взел лекарството, били ли са икорите вече болни?

Яго проговори, преди магистратът да успее:

— Да. Тук имаше избухване на черна треска.

— Защо изобщо не чух за това? — попита Гидиън зашеметен. — Съветът изобщо не го спомена. Чухме единствено, че той нарушил договора за повече пари.

— Защото нямаше пряка връзка. — Роджър се облегна на стената, потропвайки нетърпеливо с пръсти. — Горчивият корен беше обещан на нас, за наша употреба. Няма значение на кого го е продал или защо.

— Мисля, че има значение, ако на карта са били заложени човешки животи! Знаете ли колко хора живеят тук?

— Не. Това, което наистина знам, е, че ако подобно бедствие порази Констанси, ще пострадаме. На карта също ще са заложени човешки животи — и сега вероятно погубени. Това ще се случи, независимо дали са били болни или здрави, когато им го е продал.

Гидиън се изправи на крака и се обърна към Роджър без никакво безпокойство или подбор на внимателни думи:

— Но със сигурност трябва да е имало някакво обмисляне предвид обстоятелствата! Някакъв компромис или решение. Наистина ли направо отхвърлихте молбата и обрекохте онези хора на смърт?

Роджър поклати глава:

— Те отричат Урос и ангелите и вероятно са убили повече от нашите хора в Адория, отколкото щеше да погуби онази треска от техните. Не си струваше да се стремим към „някакъв компромис или решение“ с такива хора дори да беше съществувало подобно нещо.

— Съществувало е — вметнах. — Яго предложил да възстанови запасите на града, но пропуснал шанса си заради неодобрението на съвета.

— Вярно ли е? — възкликна Гидиън. Бузите му бяха поруменели — от гняв, не от свенливост. За пръв път го виждах толкова развълнуван. Дори когато лорандийците ни бяха заплашили, той беше останал спокоен. — Изгубили сте това време с него — когато всичко е можело да се уреди толкова просто?

Снизходителното държание на Роджър се смени с нещо по-твърдо и студено.

— Гидиън, имаш уважението ми като свещеник — но си младши свещеник. Все още в много отношения си външен човек, който има много да учи.

Яго ме дръпна за ръката и се изправи:

— Тамзин, да ги оставим насаме.

Преди да успея да възразя и да поискам отговори, Ширша се появи на прага и шумно се прокашля:

— Извинете ме — каза тя неуверено, — но почитаемите дами отново питат за вас.

Между Гидиън и Роджър припламваше враждебност, но двамата прекратиха за момента спора си, за да се върнат в стаята с огнището заедно с нас. Групата вътре изглеждаше готова да се разпръсне, но Орла ни даде знак да дойдем до мястото, където стоеше с лейтенант Харпър.

— Ще издам нареждане тук на север да прекратят временно всякакви агресивни действия, докато положението се изясни — каза той, — но на юг също е имало доста от тези странни нападения и искам да се уверя, че никой няма да предприеме прибързани действия там.

Орла кимаше в съгласие с думите му.

— За да му помогнем да стигне по-бързо, се споразумяхме да му позволим да изпрати малка група войници надолу по река Ист Систър, за да разнесат вестта. Те ще ни придружат по време на пътуването следващата седмица и ще лишим от него някои от собствените си хора, за да направим място. Те ще отидат на втора експедиция, потегляща около две седмици по-късно — експедиция, която ще разполага с достатъчно място, за да приюти приятелките ти и другите от кораба, Тамзин.

Ахнах:

— Сериозно ли говориш?

— Все още ще трябва да си платят за пътя, разбира се — добави Орла.

— Естествено. Благодаря ти, Орла. Нямаш представа какво означава това за мен и какво ще означава за тях.

Три седмици! Бях толкова развълнувана, че не ме свърташе на едно място. Като се добавеше времето за пътуване надолу по реката и през Денъм, другите момичета щяха да са в Кейп Триумф само след по-малко от два месеца — доста преди трите, които щяха да са нужни, ако тръгнеха с Наследниците. Яго прокара ръка през косата си и видях как мислите се въртят като вихър зад очите му.

— Мога ли да получа онези места за по-късното пътуване, Орла? А после да оставя пасажерите от Сивата чайка да вземат моите на предстоящото?

Ироничната усмивка на Ола се изпари:

— Искаш да отстъпиш по-ранното си пътуване?

— Не е кой знае какво забавяне — отвърна той и сви рамене. — Пак ще изпреваря повечето други търговци от севера, а за Тамзин и другите ще е по-лесно и спокойно, ако останат заедно.

— Разбирам. — Орла хвърли поглед към мен, после обратно към него. — За мен е все едно. Стига мястото да се разпредели правилно и всички да са готови да потеглят навреме, всичко е наред.

Обърнах се към Яго: едва можех да дишам. От мига, когато стъпихме в Адория, се бях борила толкова упорито да отведа спътничките си в Кейп Триумф и внезапно, просто така, това щеше да стане.

— Яго… не мога да повярвам, че би направил това. Не знам какво да кажа! Благодаря ти, толкова много ти благодаря! А ако изгубиш печалба…

Той пренебрегна тревогите ми с махване на ръка: очите му блестяха, докато ме поглеждаше. Прииска ми се да скоча напред и да му се хвърля на врата.

— Не се тревожи за това. Две седмици няма да са от значение. А освен това бройката би трябвало да се уреди, така че да мога да ви придружа на първия курс и да уредя нещата. Ще възложа на Арно да придружи останалите стоки.

— Не се увличайте — предупреди Роджър троснато.

— Ти може и да си свободна и сама, Тамзин, но онези други момичета са все още под наша закрила и няма да тръгнат без подходящ ескорт. Не знам дали това може да стане в рамките на седмица.

Обърнах се към лейтенант Харпър за помощ:

— Налице е аргумент, че по-големите момичета могат да дойдат или да си тръгнат, според желанието си — каза той, — но там имате и някои по-млади, нали? На по шестнайсет? Седемнайсет? Колкото и да смятам, че би трябвало да им се позволи да тръгнат, все пак би трябвало да отговарят пред настойниците си. Аз лично ще съдействам в придружаването им до Кейп Триумф, ако това е от помощ, господин Сакет.

— А аз също ще отида — каза Гидиън. — Сигурен съм, че ако можем просто да вземем от Констанси още двама души, които да следят за благоприличието, това би трябвало да е достатъчно.

— Аз също ще се върна с вас двамата, за да помогна да доведем всички тук — можем да отидем веднага — предложи Яго.

Роджър все още изглеждаше несигурен, но знаеше кога да отстъпи. Четиримата се задълбочиха в планиране на подробностите по изпълнението, а аз бях толкова щастлива, че ми идваше да затанцувам. След многобройни трупащи си едно след друго препятствия нещата най-сетне отново влизаха в релси. Отивах в Кейп Триумф и приятелките ми също. Най-после щяхме да се освободим от Наследниците. Щях да пристигна съвсем навреме, за да посрещна Мери!

Почти. Усещането от целувката на Яго още витаеше по устните ми, а думите му отекваха в главата ми: Луд съм по теб — луд съм по теб от мига, в който пристъпи прага ми. Наблюдавайки го, докато обсъждаше с Роджър парични въпроси, почувствах стягане в гърдите. Яго не се вместваше в нищо от това, защото нямаше място. Никога не бе имал. И двамата бяхме наясно и въпреки това той току-що се беше отказал от значителни неща, за да помогне на приятелките ми — само дето знаех, че всъщност е заради мен. Може би пропускането на две седмици от сезона за търговия не беше кой знае какво, но за някого, който се мъчеше да изплати дълговете си, все пак можеше да е предимство. А той се беше отказал от него.

Исках шанс да говоря с Яго, но той беше погълнат от приготовления, в които не можех да помогна. Моят ред да се изявя като водач, щеше да дойде, когато пристигнеха приятелките ми, но засега трябваше да чакам да настъпи моето време.

Въпреки че той също беше зает, все пак получих неочаквана възможност да говоря с Гидиън по-късно през деня, когато го зърнах да се храни сам в трапезарията. Влязох и седнах срещу него, което предизвика радостна усмивка.

— Мислех, че си се затворил с другите — казах.

— Приключихме каквото можем да направим, преди да тръгнем за Констанси. Сега Джейкъб отиде да обсъжда мерки и теглилки с икорите, а Роджър се моли еретиците да не дойдат да го отвлекат, докато спи.

— Ти добре ли се справяш? — попитах, забелязвайки, че повечето храна в чинията му бе недокосната.

Усмивката му стана печална:

— Толкова добре, колкото мога, докато всичко, което си мислех, че разбирам, бива разкъсвано пред очите ми.

— Говориш за Яго и лекарството?

— Да. Да бъда измамен така, ме кара да се чувствам, сякаш всичко, което смятах за красиво и добро в Констанси, е пропаднало в… черна бездна. Предполагам, че това звучи мелодраматично. Но все още не мога да го повярвам — че съветът би отказал помощ и би потулил всичко.

— В Констанси има известно добро. — Думите ми прозвучаха малко колебливо предвид личните ми преживявания.

— Знам. Но това не променя станалото. Отдадох на съвета лоялността си, приятелството си и доверието си. А те съзнателно са ме лъгали, използвайки ме, за да постигнат каквото искат. А това, което ти причиниха… не може да се каже точно, че са го разпоредили, но позволиха на Дайна да го приведе в действие. Кълна се, че не знаех, Тамзин. Ако бях знаел…

— Всичко е наред. Добре съм, а нещата се оправиха.

— Не мога да се върна — изрече той припряно. — Искам да кажа, физически мога да се върна в Констанси временно, за да оправя някои неуредени неща. Но не мога да се върна в онзи свят — при Наследниците.

— Гидиън… — Вгледах се в изражението му и видях колко искрено беше. Това не бе прибързано решение, родено от по-ранното спречкване с Роджър. — Отказал си се от всичко в Осфрид, за да доплаваш тук и да бъдеш с Наследниците. Какво стана с това, че Урос те е призовал? С това, че искаш по-чист, принципен живот?

— Все още съм призован и все още искам това. Но няма да бъде с Наследниците. Няма да бъде и с последователите на ортодоксалната вяра. Може би никой път не е моят. Може би трябва да създам свой собствен.

В думите му имаше такава сила и убеденост, че наистина вярвах, че ще намери пътя си. Това ми напомни за някои от по-ранните ни разговори, когато беше описвал вярата си толкова пламенно, че можех да разбера защо е толкова развълнуван.

— Ще го разбереш, Гидиън. Вярвам в теб.

Той вдигна поглед от хляба, който чоплеше.

— Винаги си вярвала в мен, Тамзин, дори когато аз не вярвах в себе си. Ти… — Синьо-сивите му очи се вглеждаха внимателно в мен още няколко мига, а после той отново отмести поглед. — Е. Както и да е. Не мога наистина да се заставя да яздя обратно два дни с Роджър. Ще видя дали Джейкъб ще ми позволи да яздя с него.

Едва по-късно същата вечер най-сетне се срещнах с Яго. Той дойде да ме види в стаята ми и се нахвърлихме един на друг в мига щом вратата се затвори. Без да спираме да се целуваме, влязохме със залитане обратно в стаята и рухнахме на килимчето пред огъня. Копнежът ми по него бе усилван както от щастливата привързаност, бушуваща в сърцето ми, така и от желанието, пращящо като електричество из тялото ми. Не бях изпитвала и най-малък интерес към каквато и да е физическа близост с когото и да е от Хари насам и почти бях смятала, че не съм способна на нея — сякаш може би той я беше съсипал за мен. Но сега се съживих, внезапно чувствайки се така, сякаш никога не можех да се наситя да докосвам или целувам Яго.

— Просто се държиш мило с мен заради пътуването по реката — подметна той закачливо в един момент, като лежеше на хълбок, наполовина подпирайки се на лакът. С другата си ръка проследи деколтето на роклята ми и придвижи пръсти нагоре до бузата ми, където отметна няколко измъкнали се от прическата ми кичури коса.

— Мила съм към много хора — изстрелях в отговор. — И повярвай ми, не се търкалям с тях и не ги целувам.

— Е, това е облекчение. Никак не би ми било приятно да мисля, че го правиш от жал или задължителна признателност.

Седнах в леглото и го целунах бавно и продължително по устните.

— Въпреки това съм ужасно признателна. Облекчение е да знам, че някой се е погрижил за другите. Сега мога да се съсредоточа върху Мери. Сега се чувствам много по-близо до нея — сякаш е достатъчно близо, за да стигна до нея.

— Достатъчно близо е. — Той също се надигна и оправи ризата си. Никой от двама ни не беше свалил дрехите си, но те със сигурност бяха по-малко спретнати отпреди. — Харесва ми това име. Защо я нарече така?

Загледах се през стаята, но виждах миналото:

— Цялото й име е Мередит, но винаги бях възнамерявала да я кръстя Мери. Във времето непосредствено преди раждането й имаше толкова много сърдечна болка и борба. Избрах името като един вид напомняне към себе си, че нещата ще се променят — че ще ги накарам да се променят.

— Баща й взе ли… взе ли някакво участие?

— Встрани от очевидното ли? Не. Не общувахме чак до момента непосредствено преди да подпиша договор е Джаспър. Семейството ми всеки момент щеше да рухне под тежестта на сметките, така че най-накрая отидох при него и помолих за пари. Знаеш ли какво ми каза? „Много съжалявам за теб и детето ти, но ти сама се забърка в това. Ще трябва сама да се измъкнеш от него“. Кой казва нещо подобно? Това ме накара да осъзная, че съм била права да страня от него. Мери е по-добре без баща в живота си, отколкото с такъв баща.

— От това, което каза, тя има изобилие от други хора, които я обичат.

Стана ми малко по-леко на сърцето:

— Да. И все едно има двама бащи при начина, по който я глезят татко и брат ми.

Сгуших се в него и седяхме мълчаливо няколко минути, загледани в огъня. Той ме галеше по косата, а аз описвах кръгове по дланта му. Когато Яго потисна една прозявка, повдигнах глава и се засмях:

— Съжалявам, досадно ли е това?

— Не. — Той повдигна леко лицето ми и притисна устни към челото ми. — Но беше дълъг ден. Не е зле скоро да си лягам.

Целунахме се отново, а после още малко, преди да успея да се отдръпна и да попитам:

— Искаш ли да си легнеш тук?

Последва леко поемане на дъх, докато той обхождаше лицето ми с търсещ поглед. Светлината на огъня хвърляше златисти отблясъци в очите му, които бяха изпълнени с нескрит копнеж.

— Знаеш, че искам. Но… не мога, не и когато нямам нищо, което да ти предложа.

— И по-рано нямаше нищо. — Опрях длани на гърдите му. — Но тогава беше готов да отидеш в леглото ми.

— Знам, знам. И ми е ясно, че негласно сме си обещали да не си даваме обещания, но… — Покри ръцете ми със своите. — Ти заслужаваш повече.

— Като заплащане? Не сключваме някаква „невероятна сделка“. Единственото, което искам точно в момента, си ти.

— Знам — не исках да звучи като поставяне на условия. Просто имам нужда да премисля някои неща.

— Яго…

— Тамзин. Не ми е лесно да откажа подобно нещо, повярвай ми. — Той отново ме целуна по челото. — Можем да поговорим повече по-късно — пътуването е дълго. Но ме остави сега, докато още имам някаква сила на волята.

Изпълни ме разочарование, а демонстрацията на принципи от негова страна само направи копнежа неимоверно по-силен и мъчителен. Имах чувството, че силата на волята може да рухне с още малко побутване, но не можех да му го причиня. Говореше за това, че заслужавам повече, но как стояха нещата с него? Коя бях аз, че да моля за една нощ заедно, след като безпощадно ясно дадох да се разбере, че скоро ще съм на път да прекарам живота си с друг човек?

— Добре. Почини си тогава. Но ще разчитам да удържиш на думите си за онази част, че пътуването е дълго.

Напрежението в лицето му се стопи във весела усмивка:

— Не бих очаквал нищо по-малко. Ще се видим на сутринта.

След много продължителна целувка за довиждане той най-накрая се отдръпна. Седнах на леглото си и въздъхнах, изпълнена с многобройни емоции. Седях там от около пет минути, когато Ширша почука на вратата и ми каза, че Орла иска да ме види. Озадачена от късния час, боязливо я последвах и бях въведена в малка гостна стая в съседство със спалнята на самата Орла.

Тя седеше в един стол до огъня, облечена в халат, и разресваше с гребен дългата си коса. Когато ме видя, каза:

— А, Тамзин. Благодаря ти, че дойде. Беше ми любопитно: знаеше ли, че Яго Робинсън е готов да се откаже от всичко в своя свят заради теб?