Смарагдово море

Глава 16

Никога не бях омаквала, че ще съм толкова признателна да видя капитан Милфорд отново. Екипажът му беше настанен в импровизиран лагер в покрайнините на Констанси и натоварен със задачата да сече дървета за някакъв план за строителство, но пътищата ни никога не се пресичаха. Въпреки че не им беше забранено, на членовете на екипажа се даваше да разберат, че не е желателно да прекарват твърде много време в града (освен ако не искаха да посещават църковните служби), а и Констанси всъщност и бездруго не беше място, на каквото моряците отиваха за развлечения.

Сега обаче жителите на града много се интересуваха от моряците. След като успяхме да се върнем на площада и да разкажем какво се бе случило, съветът свика спешна среща, на която всички бяха свободни да присъстват. Вестта се разнесе бързо и църквата скоро се напълни с почти толкова много хора, колкото бях видяла на службата. Дойдоха всичките ми спътнички от Бляскавия двор заедно със семействата, които ги бяха приютили, с изключение на Ванеса, на която семейство Коул все още нареждаха да си стои у дома до покаянието.

— Със сигурност бяха икори — каза капитан Милфорд. Съветът го бе призовал да застане до подиума и да изложи своята версия на станалото. — Отивахме към долината да проучим днешната задача и точно тогава ги видяхме. Всичките с диви погледи и злобни изражения, облечени в онези техни чудновати дрехи от кариран вълнен плат. Размахваха оръжията си и честно казано, не знам какво щяха да правят онези бедни деца, ако не се бяхме втурнали да ги избавим.

Седнала с Гидиън на една от пейките за паството, се опитах да възпра гримасата си. Вярно беше, че пристигането на моряците беше ускорило потеглянето на икорите, и бях изключително благодарна за това бързо решение на проблема. Капитанът и екипажът му обаче не бяха направили кой знае какво, което би могло да мине за „втурване“ или „избавяне“, със сигурност не и до героичните крайности, които описваха, докато свидетелстваха.

Тази подробност обаче не беше важна. Истинският въпрос беше да се прецени дали Констанси е в опасност, или не.

— Може да са застрашени от истинско нападение — заяви един член на съвета. Направи знак на капитана да седне. — Всяко семейство трябва да се въоръжи и трябва да съобщим до форта да изпратят войници.

Друг член на съвета действаше по-предпазливо:

— Храня към тях не по-голямо доверие, отколкото вие, но една случайна шайка не означава, че се задава нападение. Звучат просто като крадци.

Опонентът му обаче настоя:

— Всички икори са крадци. Това може да е бил разузнавателен отряд, който е видял децата и е решил да се възползва от възможността за лесна плячка.

Размърдах се, опитвайки се да се наместя удобно, докато спореха. Стомахът ми стържеше от глад и ми се щеше скамейките да имаха облегалки. Постоянно пристигаха хора и всеки път, щом вратата се отвореше, ме връхлиташе порив на студен въздух. След като представих собствения си разказ за събитията, не ми беше останало нищо друго за правене, освен да чакам тихо и да слушам. Градската политика и отбрана бяха територии на мъжете и макар че тази вечер се бяха явили много жени, от тях не се очакваше да задават въпроси или да правят предложения.

Нямах кой знае какви предложения, но определено започвах да си съставям мислен списък от въпроси, докато времето минаваше. Нападението при езерцето още ми се струваше нереално. На моменти емоциите, които бях изпитвала по време на онзи ужасяващ епизод, връхлитаха върху мен с пълна сила и яснота. Започвах да се потя, а пулсът ми препускаше. Друг път си спомнях събитията толкова безстрастно, сякаш това се беше случило на някого другиго, а не на мен — все едно беше просто история, която чувах или четях. И в онези мигове на по-голямо хладнокръвие нещо в целия сблъсък ми се струваше… необичайно. Но не можех да схвана точно по какъв начин. В края на краищата всичко беше просто и ясно, нали? Бяхме ограбени от мъже, които изглеждаха точно така, както в нашите учебници се твърдеше, че изглеждат икорите. Именно това ме смущаваше обаче — защото те изобщо не бяха изглеждали като икорите, които в действителност бях срещала.

В далечния край на църквата децата, които бяха ходили да се пързалят с шейни, седяха на пода. Те не бяха свидетелствали, но съветът искаше да са на разположение, в случай че възникнат въпроси. Изглеждаха още по-уморени, отколкото се чувствах аз, докато седяха сгушени до стената, и лицата на повечето бяха изпълнени с безпокойство. Искаше ми се да можеха да им позволят да се приберат у дома и да бъдат утешени от родителите си.

— Добре е поне да вечерят — промърморих.

Гидиън наклони глава към мен:

— Хмм?

Кимнах към децата и прошепнах в отговор:

— Сигурна съм, че умират от глад.

Той се вгледа внимателно в тях за няколко секунди, а после, с промърморени извинения към онези, които седяха близо до нас, се измъкна от редицата скамейки. Приближи се до една жена с вид на матрона, която стоеше близо до децата, и прошепна нещо в ухото й. Тя кимна и излезе от църквата, като се върна десет минути по-късно с кошница с хляб, който раздаде на признателните малки получатели.

Когато Гидиън седна отново до мен, му хвърлих усмивка, на която той отговори подобаващо. С внезапния и драматичен развой на следобеда спомените за по-хубавите му мигове бяха изтикани настрана. Сега умът ми се насочи обратно към мисълта колко топло се беше държал Гидиън с децата. Беше толкова загрижен за нуждите им, докато играеха, колкото и сега за вечерята им.

Докато растях, винаги знаех, че съм извадила късмет да имам баща като моя. Много от мъжете, които живееха близо до нас, обичаха силно семействата си, но бяха оставили по-голямата част от оглеждането на децата — особено емоционалните страни — на съпругите си. Баща ми обаче, независимо какво друго ставаше в неговия свят, беше сериозно обвързан с живота и нуждите ни.

Осъзнах, че Гидиън щеше да бъде същият спрямо децата си. През последната година се бях съсредоточила върху намирането на съпруг, достатъчно заможен, за да даде на Мери живота, който тя заслужаваше. Стига това да беше сигурно, бях приела, че може да не се омъжа по любов. Нямах нужда от нея и можех да бъда доволна в едно домакинство, в което съпругът ми ме харесваше и уважаваше. Но какво за Мери? Дали за нея беше достатъчно да има доведен баща, който я харесваше и уважаваше? Дали допусках критична грешка, като не превръщах един любящ и привързан доведен баща в толкова голям приоритет, както медицината и образованието?

Въздъхнах и насочих вниманието си обратно към обсъжданията. Вратата се отвори отново, донасяйки селен полъх на мразовит въздух, и едно внезапно появило се червено петно неминуемо привлече погледа в тази стая, пълна с убити цветове. Яго Робинсън влезе вътре, като влачеше крака, и изтупа снега от ботушите си, преди да си намери ненабиващо се на очи място, където да застане до неколцина фермери. Имаше вид, сякаш не се беше бръснал от няколко дни, а шапката му беше по-измачкана от всякога. Кога се бе върнал? Беше заменил безгрижното си изражение с много по-мрачно и следеше обсъждането зорко като ястреб.

— Докато фортът успее да изпрати подкрепление, предлагам да поставим собствени постове из района. Едва ли може да се каже, че онези деца са си играели насред пустошта. Били са съвсем близо до покрайнините на града! Не можем да допуснем икорите отново да се промъкнат толкова близо.

Това изказване на главния член на съвета предизвика ръкопляскане и одобрителни викове, макар че един боязлив мъж предложи:

— Навярно е добре да изпратим делегация да говори с икорите.

Едип магистрат в публиката се изправи и отхвърли със сумтене тази идея:

— Най-вероятно ще изпратим тази делегация на самоубийствена мисия. И какви преговори могат да водят? Чухте доклада — онези зверове едва са можели да вържат две осфридиански думи. Те не подлежат на убеждаване.

Онова глождещо усещане, че нещо не е наред, отново се появи в дъното на ума ми. Осфридианският на нашите нападатели наистина беше ужасен. Никога обаче нямаше да се впечатля от това, ако не бях срещнала Орла. Тя беше говорила нашия език съвършено. Някои от спътниците й — не, но въпреки това бяха общували по-добре от мъжете, които бях срещнала днес.

Магистратът още говореше:

— Би трябвало да разпространим вестта за това до други градове и да забраним на всички икори да влизат в Грашонд. Повече никакво използване на нашите пътища, никаква търговия в градовете ни. Икорите, които използват пътищата ни или търгуват, да бъдат хвърляни в затвора или отстранявани. Трябва да сложим край на тези набези и ако за това са нужни по-сурови мерки, така да бъде. Икорите трябва да бъдат спрени!

Над откъслечните одобрителни възгласи внезапно се извиси един глас:

— О, я стига. Икорите никога не са започвали нищо. Всички се държите като глупаци.

Шумът утихна и се заобръщаха глави. Главният съветник присви неодобрително устни.

— Това са предизвикателни думи, Джейкъб Робинсън. Навярно би искал да ги промениш.

Мъжете, застанали близо до Яго, се разделиха, оставяйки около него пространство, което беше особено очебийно предвид факта колко претъпкана беше църквата.

— Само ако не сте ги разбрали — отвърна Яго. — Казвам ви, че икорите не са нападнали днес.

— Имаме две дузини свидетели, които твърдят друго.

— Но икорите нямат причина да предизвикват неприятности. Те са доволни от споразуменията и се съобразяват с тях.

Капитан Милфорд, одързостен от новия си статут на знаменитост, скочи на крака:

— Тогава кои видях целите в кариран вълнен плат и синя боя от сърпица да нападат онези деца там?

Яго се поколеба:

— Не съм сигурен.

Избухна какофония, състояща се поравно от подигравки и възмущение от твърденията на Яго. Главният съветник удари силно с чукче по катедрата:

— Ред, ред!

Когато отново се възцари тишина, той продължи:

— Господин Робинсън, макар да съм доволен да ви видя най-сетне да пристъпвате през вратата на тази църква, смятам за най-добре да се въздържате от участие във въпросите на града — особено предвид вашата пристрастност.

Краката ми сякаш се раздвижиха по своя собствена воля и внезапно установих, че се изправям.

— Господин съветник… с цялото дължимо уважение, мисля, че господин Робинсън може и да е прав.

Два реда пред мен Самюъл се надигна с мрачно лице:

— Седни, Тамзин. Господа, моля за извинение. Момичето е с размътен ум и лесно податливо на влияние. Като неин настойник поемам пълна отговорност…

— Не съм с размътен ум — прекъснах го. — Просто не мисля, че онези мъже, които видяхме, бяха икори.

Гидиън подръпна леко ръката ми.

— Тамзин — каза меко.

Друг член на съвета застана до главния.

— Госпожице… Райт, нали? Току-що свидетелствахте — заклевайки се в името на ангелите — за онова, което сте видели. Всички ви чуха да описвате карирания вълнен плат, боята от сърпица, грубото им държание…

— Защото наистина видях тези неща. Но не се връзваше. — Враждебността в стаята нарастваше и натискът й ме караше да се запъвам. — Например начинът, по който говореха… беше толкова развален и накъсан. Почти до съвършенство. Всяка дума беше твърде насилено изречена — сякаш нарочно беше намислено така, че да звучи, сякаш не знаят осфридиански.

Самюъл, все още вперил гневен поглед в мен, каза:

— Защото те не говорят осфридиански! Разбира се, че всяка дума ще е изречена бавно и високо. Било е цяло чудо, че изобщо са можели да изрекат някакви думи.

— Е, определено изглеждаше, че разбират осфридиански. Един изпадна в ярост, когато Алън го прокле да гори в ада на Озиел. В това проклятие има множество сложни думи — защо ще се ядосва толкова, ако не ги разбира? И защо изобщо да го е грижа, предвид факта, че икорите не вярват в Озиел?

Друг от градските свещеници, който служеше в съвета, направи знак на Алън да излезе напред от групичката деца:

— Алън Моруел, изрече ли проклятието на Озиел?

Горкият Алън тръгна едва-едва напред. Докато го правеше, забелязах, че бузата му още беше зачервена от удара на брадатия мъж. Никой, нито дори Наследниците, всъщност не вярваше, че изричането на проклятието на Озиел може да доведе до сбъдването му, но то се смяташе за крайно злонамерено и оскърбително — особено когато бе произнесено от дете.

— С-съжалявам, тате — заекна Алън. — Той вземаше палтото от мама и просто толкова се разстроих. Не мислех, че ще побеснее толкова — изобщо не мислех! О, трябваше да видиш какъв звяр беше. Щеше да ме разкъса на две, ако госпожица Райт не му беше дала онези елегантни ръкавици. А сетне, когато го удари, си помислих, че ще разкъса нея на две, но после…

— Достатъчно, достатъчно. — Господин Моруел вдигна ръка да накара сина си да замълчи. — Седни. Ще обсъдим поведението ти, когато се приберем у дома тази вечер.

Загледах как Алън се свива обратно на мястото си и се надявах да не съм му навлякла неприятности. Обърнах се отново към съвета и продължих:

— Господа, дрехите им от кариран вълнен плат също не бяха както трябва. Всичките бяха разтворени, така че гърдите им бяха голи — посред зима.

— Така правят — каза главният съветник. — Всички са чували за икорите берсерки, които се втурват голи до кръста в битка, неуязвими за природните стихии.

— Не бяха неуязвими — казах. — Видях ги да треперят. Беше им студено. А когато пътувах насам с баланкуанците, икорите в онази група не разголваха гърдите или ръцете си. Изобщо не носеха кариран вълнен плат. Бяха практично навлечени с палта и кожи.

— Какви бяха на цвят дрехите от кариран вълнен плат?

Въпросът дойде от Яго. Срещнах погледа му, отново изненадана от сериозното му държание.

— Две бяха червени, една беше зелена, една беше синя — отговорих. — Аз… не мога да съм сигурна. Всичко стана толкова бързо. По червената имаше жълти линии и зелени квадрати… май? Синият цвят беше кръстосан с бяло.

— А по зеления имаше черни карета — допълни Гидиън, като се изправи до мен. — Това говори ли ви нещо, господин Робинсън!

Яго кимна:

— Това са карирани платове от три различни клана. Не биха действали заедно заради някаква дребна кражба. Искам да кажа, да, предполагам, че шепа отстъпници, прокудени от клановете си, биха могли да се обединят, но в такъв случай нямаше така открито да излагат на показ цветовете на тези кланове, докато извършват престъпления. Това би било оскърбление към клановете, от които идват, и те знаят, че ще бъдат наказани още по-сурово, ако бъдат заловени.

Магистратът, който се беше обадил по-рано, се подсмихна:

— Мисля, че оказвате на икорите твърде голямо доверие, но това не е тайна. Ако добре разбирам това абсурдно изпълнение, вие — и госпожица Райт — намеквате, че тези мъже не са били икори, че са били самозванци, облечени в дрехи на икори и преструващи се, че говорят като тях.

— Това ми се струва по-вероятно от първоначалното обвинение — каза Яго.

Главният съветник удари силно с чукчето си, когато публиката отново зашумя.

— Тогава се връщаме към въпроса на капитан Милфорд. Ако не са били икори, тогава кои са били според вас?

Всички гледаха към Яго, но отговорих аз:

— Когато зашлевих онзи, който заплашваше Алън, той, ъъ… ме нарече с обидна дума. На лорандийски. — В онзи момент се бях сепнала, когато разпознах думата, но тогава не ми беше дошло наум, че изобщо не би трябвало да я разбера, не и от един икори.

— Сега това ли е необикновената ви измислица? — Изражението на господин Моруел се беше сменило и вече не показваше възмущение от безочието ми, а насмешка към това, което приемаше като липса на интелект у мен. — Че са ви ограбили лорандийци, предрешени като икори? Млада госпожице, не мога да реша дали просто търсите внимание, или наистина сте достатъчно глупава да вярвате това, което казвате. Гидиън, ти чу ли някакъв лорандийски?

— Не, но и не знам езика. Ако Тамзин казва, че го е чула, й вярвам.

— Твърде доверчив си — каза Самюъл.

— Знам лорандийски! — възкликнах. — Поне достатъчно. Израснах в съседство с един лорандийски пекар и имах уроци по лорандийски в Бляскавия двор.

— Различните езици често имат думи, които си приличат по звучене. — Главният съветник побутна очилата си нагоре и ми напомни за стария ни учител по история, който изнасяше урок. — Напълно вероятно е да има много думи на езика на икорите, които звучат като лорандийски. Или като осфридиански. Или какъвто и да е език. Онзи черен камък, с който баланкуанците постоянно търгуват, се казва рийд на техния език. Пълно съвпадение е, че звучи като нашия глагол или названието, което даваме на речните тръстики.1

— Това не беше съвпадение, сър. Думата, с която си послужи, беше — според него — много подходяща.

— И каква беше тази разобличаваща дума? — попита господин Моруел със сприхав тон.

Хвърлих неловко поглед наоколо, обръщайки специално внимание на децата.

— Не беше, ъъ, ласкателно определение, сър. Не мисля, че би било уместно да я изрека в църква.

Господин Моруел се отправи бавно обратно към стола си.

— Губим време.

— Каква беше, Тамзин? — Гидиън ми кимна окуражително. — Давай, кажи я.

— Putce — казах, оглеждайки паството за някакъв признак, че са разпознали думата. Бях сигурна, че доста от жителите на града знаеха лорандийски, но се съмнявах, че някой беше живял близо до избухлив пекар, който вечно крещеше на жена си.

Чух стреснато възклицание иззад гърба си и не бях изненадана, че Дамарис знаеше думата.

— Какво означава? — подтикна ме Гидиън.

Присвих се от неудобство под тежестта на тези погледи. Бях изричала далеч по-лоши неща в живота си, но никога пред такава публика. След дълбоко поемане на дъх и безмълвна молитва за прошка избълвах:

— Означава „кучка“ на лорандийски.

Не бих могла да предизвикам по-голямо възмущение дори ако бях започнала да събарям с ритници пейките и да удрям с юмруци хората около мен. Главният съветник трябваше на практика да стовари чукчето си така силно, че почти го разби на трески, преди врявата най-сетне да заглъхне. Когато Самюъл ми нареди да седна отново, го направих. Наистина нямаше нищо друго, което можех да добавя.

Невероятно, никой не обсъждаше онова, което бях казала. Съветът започна отново да обсъжда поставянето на постове и главният съветник каза:

— Сега, ако можем да приключим с тези глупости, нека започнем да обсъждаме действия, преди да е твърде късно. Ще имаме нужда от доброволци, които сутринта да потеглят към форта, както и към Пайъти и Ризърв2. Мъжете, които са готови да стоят на пост наоколо, трябва да се срещнат с мен, когато разпуснем това събрание, а всеки, който има нужда от оръжие, е добре да…

— Нищо от това ли не чухте? — Яго се откъсна от множеството и се приближи с едри крачки до подиума — действие, което беше прието така шокирано, както и моята намеса. — Това са били самозванци! Ако започнете да тормозите истински икори и да насърчавате военна намеса, просто ще натегнете допълнително една вече напрегната ситуация!

— Те станаха причина за ескалиране на напрежението! Не само тук — всички чухме за набезите по-рано тази зима.

— Те също не са били тяхно дело — настоя Яго. — Лорандийците правят това.

Господин Моруел отвратено вдигна ръце.

— С каква цел? Винаги сме имали бурни отношения с лорандийците, но броят им в Адория е твърде малък, за да представляват някаква заплаха, и те го знаят. И наистина не смятам, че неприличният език на едно момиче е доказателство, че онези мъже са били лорандийци, когато всички други свидетелства сочат към обратното! Наистина, господин Робинсън, ако храните такава привързаност към икорите, навярно ще ви е по-добре с тях.

— Ще отида при тях още сега и ще уредя преговори, ако желаете — отвърна Яго спокойно.

— Вече сме обсъждали колко безполезно е това. И така. Свършихте ли вече да ни губите времето? Никога преди не сте проявявали интерес да бъдете част от този град, и честно казано, съм доста подозрителен относно причината, поради която бихте започнали сега.

Челюстта на Яго беше стегната и забелязах вътрешната му борба да възпре както думите, така и действията си. Възцари се неподвижна тишина, докато всички чакаха да видят какво ще направи, но след няколко напрегнати мига той преглътна гнева си и измарширува навън от църквата без нито дума.

Съветът продължи с плановете си и разпусна заседанието си скоро след това, за да сформира доброволни комитети. Семействата започнаха да се разотиват и аз се изправих и се протегнах, благодарна, че се движа. Отидох при децата да погледна нараняването на Алън. Той ме увери, че е добре, и после излязох навън да глътна малко въздух. Студен или не, имах нужда от него след задушната църква.

Гидиън ме последва и застанахме встрани до вратата: дъхът ни образуваше тънки рехави облачета в свежия вечерен въздух.

— Какво мислиш за всичко това? — попитах.

— Не знам — призна той. — Ако наистина са били лорандийски разбойници, струва ми се, че биха могли да ограбват хората без цялата театралност. Но също така вярвам, че си права.

— Наистина ли? За коя част?

Изненадата ми предизвика изнурена усмивка:

— За всичко. Доверявам ти се по въпроса за езика и дори не бях взел под внимание всички онези дребни несъответствия, докато не ги спомена. Непонятно ми е как съумя да бъдеш толкова наблюдателна и толкова смела по време на всичко това.

— Мисля, че бях повече импулсивна, отколкото смела. Можех да направя нещата много по-лоши. — Потрих ръце, размишлявайки за онези моменти. — Не мислех. Просто се тревожех за Алън.

— Сърцето ми почти спря, когато тръгна след онзи мъж, знаеш ли. Дори сега тръпки ме побиват само като си помисля как нещо можеше да се обърка ужасно за теб или децата.

Независимо дали беше сериозно, или не, не можах да устоя:

— Сигурен ли си, че те побиват тръпки от това, а не от времето?

— Всичко, което можех да правя там навън, беше да се моля на ангелите, когато ти предизвикваше онзи мъж. Разбира се, ти се ползваш с такова божествено благоволение, че вероятно дори не ти беше нужна намесата ми. — Той стисна премръзналите ми ръце в своите, облечени в ръкавици. — Това, от което наистина имаш нужда обаче, са ръкавици. Би трябвало да се справим с това без молитва.

— Не знам. Това ще ми е вече трети чифт. Ангелите може да ми откажат.

Стояхме заедно в уютно мълчание, наслаждавайки се на почти цяла рядка минута на спокойствие. После един остър глас изрече:

— Тамзин Райт, всекидневно се моля да успея да се справя със стоварваните върху мен предизвикателства и е ясно, че днес съм подложена на проверка.

Отскочих като пружина от Гидиън и видях Дайна, очертана като силует в рамката на вратата.

— З-здравейте — казах, когато тя излезе, за да дойде при нас. Местеше преценяващ поглед между мен и него.

— Знаеш ли — продължи тя, — ако не бях станала лично свидетел на онзи изблик и неприличен език, нямаше да повярвам, че дори някой като теб е способен на него.

Гидиън сложи ръка на рамото ми:

— Дайна, знам, че тази вечер се случиха няколко, ъъ, неуместни неща, но предвид извънредните обстоятелства, смирено бих посъветвал да се прояви снизходителност.

Дайна се вдърви, докато очите й проследяваха ръката му. Наложи й се да навлажни устни няколко пъти, преди да продължи:

— Гидиън, винаги си толкова добросърдечен, но е моя работа да оформя характера й. А сега току-що чух нещо изключително смущаващо. Алън Моруел ми разказваше за онези твои „елегантни ръкавици“, Тамзин. Каза, че били обшити със скъпоценни камъни, а пък аз му казах, че това са глупости. Лъжеше ли?

— Не — казах бързо. — Е, тоест малко е сгрешил. По тях имаше сребърни мъниста, не скъпоценни камъни.

— Защо не носеше другите си ръкавици? Сивите?

— Аз… загубих ги, докато изпълнявах една от задачите си.

— Разбирам. А откъде взе тези натруфени заместители?

Преглътнах, нежелаеща да издам Яго.

— От багажа ни — багажа ни от кораба, искам да кажа. Част от него се съхранява в молитвения дом и взех ръкавиците, докато провеждахме урок там днес.

— Разбирам — повтори Дайна, въпреки че суровият й поглед казваше много повече.

— Ето къде сте всички. — Самюъл излезе от църквата с Дамарис и Уинифред, които крачеха след него. Махна ни да го последваме. — Време е да вървим.

Групата ни потегли към къщи, без да разговаря, и аз се взирах в тъмнината, изпълнена с безпокойство както за съдбата си, така и за тази на икорите. Беше ужасяващо да си помисля, че един инцидент би могъл да предизвика война… само дето не беше просто един инцидент. Други градове бяха имали сблъсъци с икори, а Орла бе твърдяла настойчиво, че нейните хора също са били нападани, без да предизвикат никого.

Като говорим за Орла… как щеше този нов развой на събитията да се отрази на собствените ми планове за пътуване? Дали тя щеше да оттегли предложението си? Щяха ли заселниците на Грашонд изобщо да ни пуснат да заминем с икорите, ако те бяха заклеймени официално като неприятели? Разбира се, докато не говорех с Яго, дори не знаех дали имам планове за пътуване.

Вечеряхме оскъдно със студени остатъци, а после, след кратка молитва, с приятелките ми бяхме отпратени на тавана, докато Самюъл, Гидиън и Дайна седнаха да се съвещават край огъня. Качих се по стълбите с натежало сърце, знаейки, че залогът е бъдещето ми.

На другата сутрин, когато се събрахме за закуска, Дайна ми каза:

— Имаш късмет. Гидиън се застъпи за теб и ни убеди да си затворим очите за твоето нарушение на етикета в църквата снощи, защото беше част от разследване.

Гидиън, който вече седеше на масата, всъщност не изглеждаше като човек, който е постигнал победа. Докато отивах да заема собственото си място, Дайна вдигна ръка да ме спре.

— Това обаче не ти опрощава простъпките на кражбата, суетата, измамата и немарливостта.

— На мен ли? — Това беше единственото, което се сетих да кажа, понеже тя, изглежда, ме беше объркала с някого другиго.

Дайна отмяташе обвиненията на пръсти:

— Немарливост заради това, че изгуби ръкавиците си. Измама, задето не го призна. Суета, задето носиш такива ярки и биещи на очи ръкавици на тяхно място. И кражба, задето си ги отмъкнала.

— Как… как може да е кражба, когато това бяха собствените ни вещи?

— Достъпът до онзи товар ви беше забранен — каза Самюъл рязко. — В момента е в наше владение.

— Това го превръща в кражба? — Преместих стъписано поглед между двамата. — Това е абсурдно и вие го знаете.

Дайна посочи стола ми:

— Отнеси го до печката и изчакай, докато ние, останалите, приключим. Тази сутрин няма да ядеш.

Отворих уста да възразя, а после размислих. Чудесно. Ако смятаха да ме накарат да пропусна закуската заради някакви скалъпени обвинения, щях да го направя с достойнство. Щях да им покажа как всъщност се държи един принципен и силен човек. Но о, бях толкова гладна.

Семейство Коул продължиха, сякаш беше обикновен ден, въпреки че всички други на масата имаха унили изражения.

— Прочетох проповедта ти за почтеността — спомена Самюъл на Гидиън. — Това е една от най-хубавите, които си писал.

— Благодаря — промърмори Гидиън, забил поглед в храната си.

— Хареса ми начинът, по който обясняваше как измамата хвърля сянка върху семействата и общностите. В по-голямата си част обаче проповедта ти се съсредоточава само върху това как неща като честността и почтеността подобряват живота. Може би да помислиш да добавиш един пасаж за наказанието на крал Линус, за да покажеш докъде води измамата.

Веждите на Гидиън се повдигнаха:

— Крал Линус умира в яма със скорпиони.

— Точно. Важно е да мотивираш хората.

Отчаяно исках да говоря с Гидиън за станалото снощи, а също и да разбера дали можеше да измисли начин да се намеси в последната минута преди наказанието на Ванеса утре. Дайна обаче ни придружи до града и нямах шанс да говоря с него насаме. Гидиън се раздели с нас на площада, след като ми отправи продължителен, търсещ поглед. Отговорих с измъчена усмивка, а после се обърнах в посоката на училището.

— Не, няма да ходиш там днес — каза Дайна.

— Отново с прането ли се заемам? — Дамарис и Уинифред бяха потеглили за обичайните си задачи, но може би бяха наели някого другиго за предишното място на Ванеса.

— Не. Ела с мен.

Дайна тръгна отривисто през площада със самодоволство, което намерих за обезпокоително. Последвах я до един жилищен район и загледах с растящ ужас как почука на вратата на една от по-големите къщи. Една жена, която познавах бегло по лице, но не бях срещала, отвори и припряно ни направи знак да влезем. Не ни запознаха и се запитах дали ми е възложено да й помагам. Докато минавахме през изключително добре поддържания дом обаче, не ми се стори да й е нужна кой знае каква помощ за вършенето на домакинските задължения.

Най-после стигнахме до далечния край на къщата и влязох в стая, която изглеждаше като пристроена към първоначалната сграда. Имаше стени, които бяха още груби и неизмазани, и пръстен под, посипан със слама. Тесен правоъгълен прозорец близо до тавана осигуряваше светлина по същия начин, както прозорците на църквата. Този прозорец обаче беше покрит с намаслена хартия вместо стъкло и светлината беше по-приглушена.

Огледах странната стая и попитах: — Какво е…

Вратата се затръшна зад гърба ми. Бях сама.