Смарагдово море

Глава 27

— Точно същото е като чакането на кейовете в Кълвър, за да отплаваме към Адория, нали?

Няколко момичета се засмяха на коментара на Поли. Около нас плющеше остър вятър, който дърпаше косите и наметките ни. По Ист Систър баржи и лодки се полюшваха недалеч от брега, докато икорите товареха сандъци и подвикваха заповеди. Една жена, надзираваща работата, крачеше наоколо със списъка си и посочваше мястото на всеки предмет и човек. Теглото и размерът на всички предмети и пасажери беше взето предвид и организирано в прецизен план.

— Не знам. Този вятър ме подсеща повече за бурята — отбеляза Мария.

Никой не се засмя на това. Днес не беше бурен ден. Ветровит, да, но нищо необичайно за късна зима. Въпреки това имаше достатъчно вятър, че да накара лодките да се поклащат повече, отколкото само от течението, и беше трудно да не съсредоточим мислите си върху това. Но вятърът правеше по Ист Систър само леки вълнички, не огромни вълни, които поглъщаха кораби. А дори и ако някоя лодка наистина се преобърнеше тук, брегът се виждаше точно както когато пътувахме по Куистимак.

Рисковете на пътуването бяха занимавали ума ми и в последните два дни се бях постарала да говоря поотделно с всяко момиче, за да се уверя, че няма да има повторни прояви на паниката, която някои бяха изживели, преди да потеглят с баланкуанците. Повечето бяха спокойни при мисълта за още едно речно плаване — или поне твърдяха, че са. Бях възложила на Дамарис и няколко други да успокояват всяка, която евентуално се уплаши и поколебае. Всички искаха да стигнат до Кейп Триумф, но мисълта за бурята още ни преследваше.

— Добро утро, дами — разнесе се бодрият глас на лейтенант Харпър. Докосна почтително шапката си за поздрав, когато той и няколко от войниците му минаха покрай нас. Мрачното настроение, породено от репликата на Мария, се разсея, превръщайки се в усмивки и поздрави сред приятелките ми.

— Не бих имала нищо против да бъда съпруга на войник — подхвърли Дамарис многозначително.

Ванеса се намръщи:

— Доста е привлекателен, но не мисля, че печелят много пари.

— Офицерите печелят, нали? — настоя Дамарис.

— Много висшите, сигурна съм — каза Уинифред. — Но той е още млад.

Дамарис придоби замечтано изражение:

— Млад и прекрасен. Стига да може да си позволи сумата по договора, мога да изтърпя да живея скромно известно време, ако това значи да се събуждам до тази красота всяка сутрин.

Репликата й беше посрещната с ахване и кикот както заради дързостта си, така и защото идваше от обичайно уравновесената и практична Дамарис. Но изразът да живея скромно ме прониза в сърцето като стрела и усещането бе влошено от вида на лейтенант Харпър.

„Неочакваното забавяне“ на Яго, за което бе говорил Гидиън, когато пристигна в Кърниал, беше дело на Харпър. Всъщност бяхме го измислили ние с Орла, а той го беше осъществил — с известни съмнения. Скоро след като пристигна в Констанси, Харпър беше уредил един от другите офицери да доведе Яго във форта за разпит с основанието, че трябва да изпълнят формалностите, за да отговорят на отправените от Наследниците обвинения, че ме е отвлякъл. Харпър беше запазил участието си в тайна и вероятно беше направил голяма сцена, настоявайки, че е загуба на време да задържат Яго, след като вече беше оневинен.

Но въпреки това бяха отвели Яго. Харпър беше уверил Орла, че Яго няма да пострада или да бъде наказан по никакъв начин. Щеше само да бъде принуден да се забави с дни, задържан, и да му бъде причинено сериозно неудобство. Докато колегите на Харпър успееха да проведат краткия разпит, щеше да е твърде късно Яго да се присъедини към нас. Това беше елегантно решение, а Харпър — който дори не знаеше целта на кроежа се беше съгласил на него едва след известно придумване и преговори с Орла.

Орла беше обявила, че всичко е „чисто и елегантно“, но сърцето ми беше разбито. Призляваше ми от мисълта какво бяхме причинили на Яго. Щеше да е съкрушен, когато научеше, че забавянето му е коствало първото пътуване на юг. А когато откриеше, че аз съм причината за това забавяне… ами, трябваше постоянно да възпирам ума си да се насочва натам. Постоянно се сещах за момента, когато Хари ме беше отблъснал и бях преживяла изгарящата сърцето болка да бъдеш предаден от човек, когото обичаш. А сега току-що бях причинила същата тази болка на друг човек.

Жената, която надзираваше товаренето, изкрещя нещо на езика на икорите и се огледа раздразнено, за да види защо никой не прави нищо. Погледът й падна върху моята група и тя ни повика с жест да се приближим. Като си служеше със смесица от езика на икорите и осфридиански, ни изпрати в три различни лодки. Разделихме се според указанията и се качихме на борда.

Бяха ми казали, че баржите на икорите са по-малки версии на големите плавателни съдове, с които баланкуанците плаваха по Хартс Блъд. Бяха с правоъгълна форма, предните им краища бяха скосени и заострени и леко повдигнати от водата. Останалата част от всяка баржа беше плоска и имаше дълъг простиращ се над нея балдахин, поддържан от тесни пръти, които се издигаха от страните на плавателния съд. Здрави, високи по три фута перила обточваха страните, за да задържат всичко вътре, но като допълнителна предпазна мярка товарът беше овързан и с въжета. Десетима гребци седяха заедно в дъното, а най-отпред беше поставено нещо, което приличаше на комплект весла. Научих, че те в общи линии изпълняват ролята на рул и се използват за насочване на плавателния съд.

Капитанът на моята баржа насочи мен и шест други момичета към едно място под балдахина и ни каза да не ставаме от местата си, докато плаваме. Още момичета от Бляскавия двор пътуваха в баржа, завързана до нашата, а останалите — в една малко по-надолу по брега. Наследниците пътуваха заедно в една и съща лодка, без никоя от нас, което чудесно устройваше всички — освен навярно Дайна. След като се настаниха, Самюъл беше започнал да чете от един от свещените текстове и макар че другите Наследници слушаха със сведени глави, Дайна постоянно надничаше нагоре. Подозирах, че търсеше Гидиън, а гримасата й доказа, че съм права, когато той се качи забързано на нашата баржа точно преди потеглянето. После погледът й се плъзна към мен. Беше толкова смразяващ, че в сравнение с него леденият утринен въздух ми се стори топъл и приятен.

Виждайки Гидиън, другите момичета, насядали около мен, изправиха гърбове и отново възприеха поведение на кокетки — с изключение на Дамарис, която все още гледаше Харпър с копнеж. Той беше в лодката на Наследниците също по молба на Орла, за да се увери, че нашите „настойници“ не минават никакви граници особено по отношение на мен. Законите на Грашонд ме бяха оневинили за всякакво нарушение, но присвитите очи и строгите думи на Наследниците показваха, че смятат иначе.

Гидиън поздрави топло всички ни и се настани до мен. Виждайки сериозното ми изражение, запита:

— За Джейкъб ли си мислиш?

Трепнах:

— А, ами…

— Не се тревожи — ще изяснят това. Жалко е след всичко, което направи за нас, но ще хване следващия кораб и ще бъде в Денъм по-бързо, отколкото би си представила.

Недостатъчно бързо обаче, помислих си. Ако такава беше волята на Урос, щях да съм омъжена, преди пътят ми отново някога да се пресече с този на Яго Робинсън. Той щеше да забрави за мен и да продължи, постигайки смайващ успех. Повтарях си това отново и отново, но то не намаляваше болката, която бях изпитвала всеки ден, откакто се разделих с него. Отсъствието на Мери също ми причиняваше постоянна тъпа болка, но тя беше смекчена със знанието, че скоро щях да си я върна. Онази дупка в сърцето ми щеше да зарасне. Но тази, която Яго беше оставил, нямаше.

Малки двуместни разузнавателни лодки се впуснаха напред пред баржите. Тази част от Ист Систър беше широка и бавно течаща и там във водата често се носеха късове лед. По на юг, в предпланините, реката се стесняваше и ставаше по-бърза. Там рядко се образуваше лед, но бързеите можеха да създадат други проблеми. Бях решила обаче, че е най-добре приятелките ми да останат в неведение за това.

След това освободиха баржите: капитаните им маневрираха внимателно, за да задържат лодките от нашата група достатъчно близо една до друга и да не се губят от поглед, но също и да са достатъчно раздалечени една от друга, за да се избегнат сблъсъци. Икорите на брега ликуваха и подвикваха за сбогом и реших, че наистина приличаше малко на потеглянето ни от Осфрид. Но щом заехме стабилна позиция и се понесохме по спокойната река, нямаше кой знае какво от драматизма, който често бяхме изпитвали в огромен кораб без суша наблизо. Този драматизъм не ми липсваше. Няколко от момичетата, без да казват нищо, изтърпяха спускането ни на вода със стиснати зъби и побелели кокалчета. Наблюдаваха всяко късче лед в реката и трепваха, ако баржата се раздвижеше твърде внезапно. Към средата на следобеда обаче почти всички започнаха да се отпускат.

— Знам, че на юг винаги е по-топло, но един от моряците ми разказваше, че пролетта ще е в разгара си, когато стигнем до Денъм — отбеляза Гидиън. — Никакъв сняг. Зеленина навсякъде.

Един от икорите дочу и каза, че е вярно.

Ванеса издиша шумно от щастие.

— Готова съм за това. Готова съм за много неща.

В дните преди заминаването ни бях попитала Дамарис за покаянието на Ванеса.

— Прие го като воин — беше отговорът. — Дори не й мигна окото там на студа.

— Но как се чувстваше вътрешно? — бях настояла. — Да се изповяда пред целия град?

Усмивката на Дамарис беше помръкнала:

— Изрече изповедта, без да се разплаче. А аз го изтърпях, без да удуша някого. Така че всичко е минало и приключено.

Разбира се, не беше точно минало и приключено, защото Уинифред ми беше казала по-късно, че след като изчезването ми било разкрито, Дамарис се пошегувала, че Дайна би трябвало да носи табела с надпис „НЕБРЕЖНА“ заради лошо планиране. Дайна я беше дочула и Дамарис бе прекарала още една безсънна нощ в лъскане с черна боя и почистване на печката.

Всичко това е вече зад гърба ни, помислих си, облягайки се на един покрит с насмолен брезент сандък. Наследниците може и да са наши придружители, но вече нямат власт над нас. Дамарис и Ванеса ще бъдат разглезени съпруги на влиятелни мъже и ще забравят, че нещо от това някога се е случвало.

Точно преди пладне един от съгледвачите се върна нагоре по реката да ни съобщи, че пътят напред е задръстен от лед. Капитаните подкараха по-бавно всички баржи, с изключение на една. Тя се плъзна пред останалите от нас, а икорите на борда се разпръснаха забързано наоколо, заети с някаква невидима за нас задача.

Докато останалите баржи допъплят напред, онази, която се отдели, бе прикрепила към носа си голямо квадратно съоръжение, направено от дърво и метал. Днес бяхме видели в реката много ледени късове, но точно този завой беше задръстен с тях, а на някои места те бяха замръзнали заедно и образуваха плътни бариери.

Моята баржа се изтегли към брега доста далече зад леда и зачака, както и другата. Онази с разбиващото леда съоръжение се устреми напред в едно място на ледената бариера, което изглеждаше най-нестабилно. Щом го направи, към нея се присъединиха някои от по-малките лодки, а онези, които пътуваха в тях, започнаха да секат леда с ледокопи. Бавно, достатъчно голяма част от ледената стена се откъсна, за да може цялата ни група да мине през нея, и продължихме предпазливо нататък.

Още три пъти през онзи ден трябваше да изчакаме ледът да се разнесе. Един от икорите ми каза, че можем да очакваме същото в продължение на още няколко дни. Като пасажер разполагах с „лукса“ просто да си седя бездейно, но с течение на часовете ми се прииска да можех да направя нещо по-ползотворно. Дори предложих да греба, но капитанът на икорите се засмя и ми каза, че съм прекалено ниска. С приятелките ми измисляхме игри и си разказвахме истории, а понякога откривахме, че течащата река ни обгръща в хипнотизиращото си, приспивно въздействие.

Спряхме, когато падна здрач, от страх да не пропуснем някои препятствия в тъмното. Мястото беше добре познато на икорите, а фактът, че бяхме стигнали до него днес, каквито бяха надеждите, показваше, че се движим по план. Брегът беше широк и чист, с място, където да запалим огън и да разпънем палатки. Беше приятно да вървим по твърда земя — да можем просто да вървим продължително, след като бяхме ограничени в малкото си пространство. Събрахме се с другите момичета от Бляскавия двор около запален огън и всички бяха в повишено настроение, докато вечеряхме.

Неспокойна, след това засновах наоколо, изследвайки останалата част от лагера. Минах покрай капитан Милфорд, който седеше с няколко от моряците си, и той вдигна манерка към мен в театрална наздравица.

— Браво, момиче.

Баржите бяха завързани и подсигурени за нощта, но неколцина икори работеха по нещо досами реката. Приближих се, като стъпвах внимателно там, където брегът се спускаше надолу.

— Не ми обръщайте внимание — казах, когато един ме забеляза. — Просто съм любопитна.

Той ми махна да се приближа и демонстрира как залагат капани за риба за нощта. Някои не бяха много повече от мрежи, други представляваха клетки от дървени пръчки. Интересът ми, изглежда, се понрави на икорите и те ми показаха хитроумно измислените вратички на капаните, които позволяваха на рибите да влязат, но затрудняваха излизането им. Един точно обясняваше как се слага стръв в капаните, когато очите му се вдигнаха към нещо зад мен. Той спря да говори, а аз се обърнах.

Орла стоеше на върха на склона и наблюдаваше с усмивка. В кожена куртка и панталон, тя изглеждаше до голяма степен така, както на първата ни среща, само че по-чиста.

— Тамзин — повика ме тя. — Ела при мен.

По тези места човек не отказваше подобна молба, така че се изкатерих обратно горе на брега. Тръгнахме през лагера, а икорите прекъсваха работата си, за да я поздравят: някои кимаха или се покланяха. Аз също бях позната на мнозина и получих собствения си дял от благопожелания. Групата ни беше невероятно голяма. Сигурно имаше поне сто души.

— Как се справяш? — попита тя.

Свих рамене:

— Оцелявам. Както винаги.

— Лейтенант Харпър твърди, че с Яго всичко ще е наред. Никой няма да се отнася зле с него. Сигурно ще го освободят по-късно днес.

— О, знам, че няма да го наранят. Харпър е добър човек. Това, а и Яго вероятно ще излезе от онзи форт, сключил дузина сделки с войници, които искат да купят царевично брашно и панделки.

— Може би ще ти благодари — каза тя, макар печалното й изражение да ми подсказа, че изобщо не мисли така.

Въздъхнах:

— Няма да му отнеме много време да се сети, че задържането не е било случайност. И няма да му отнеме дълго време да открие, че съм имала участие в това. Убива ме мисълта как ще се почувства в мига щом осъзнае, че съм го предала. Случвало ми се е. Ужасно е. Сякаш някой държи сърцето ти в юмрука си и изстисква от него и последната капчица кръв. И въпреки това почти се чувствам толкова зле заради другата част.

Веждите на Орла се сключиха в озадачено изражение:

— Коя друга част? Защото това звучи много лошо.

Зареях поглед пред себе си: хората и движението им се размазаха на заден план.

— Частта, преди да разбере. Когато все още е задържан. Сега е там вътре, знаейки какъв ден е, знаейки, че не е с мен. Сигурно е съкрушително. И се обзалагам, че е достатъчно глупав, за да се тревожи за мен! Разтревожен, че аз смятам, че той се е измъкнал и е избягал. Мисълта за това ме убива. Почти е по-лесно да мисля как ще ме намрази, щом осъзнае истината.

Орла спря рязко недалеч от палатката си. Положи ръка на рамото ми и каза:

— Тамзин, не мога да кажа със сигурност как ще се развие всичко това, но едно чувствам със сигурност: Яго Робинсън никога, никога няма да те намрази.

В дните, които последваха, се опитвах да не мисля как се отдалечавам от Яго. Вместо това се съсредоточих върху мисълта как се приближавам към Мери.

Винаги, винаги тя беше моята движеща сила зад всичките ми планове. И една сутрин, когато се събудих от ярка слънчева светлина и топящ се сняг, реших, че няма да позволя на сърдечните терзания по един мъж да засенчат тези планове. Бях дошла в Адория по определена причина и беше време да си спомня това.

Приятелките ми забелязаха, че бях станала по-енергична. Не се бях държала студено към тях, но бях дистанцирана, след като напуснах Кърниал, най-вече защото се бях затворила в себе си. Но трябваше да се науча отново да бъда общителна и разговорлива. Търсех удоволствието в света и в другите, а характерът на приятелките ми също разцъфна, докато крояхме плачове за Кейп Триумф.

Гидиън също забеляза разликата. Седмица след началото на плаването ни надолу по реката започнах отново да се „отварям“, като разговарях с него колкото преди.

Той ме изненада с любопитството си по отношение на икорите и беше готов да изследва вечерните лагери толкова много, колкото и аз. Наистина ме изненада в желанието си да разбере религиозните вярвания на икорите.

— О, нямам намерение да се покръствам в скоро време — каза той със смях, когато попитах за това. — Но ако наистина смятам да се опитам да разбера божествените сили в света, струва ми се, че е добре да науча как ги разбират другите хора.

Една вечер го намерих в задушевен разговор с двама трапери икори и децата. Момчето и момичето — Ерок и Брига — често следваха Гидиън по петите, което не бе неочаквано. Децата, изглежда, долавяха, че е привързан към тях. Коленичих до тях и загледах как Гидиън усърдно се съсредоточаваше върху търкането на една пръчка напред-назад по друга по-голяма, която притискаше с коляно в земята. Наблизо имаше купчина подпалки. По челото му избиха мънистени капчици пот и аз не успях да сдържа един лек смях. Той спря, когато ме чу.

— На мен ли се смееш, Тамзин?

— Не — казах, прикривайки нов смях. — Не точно. Просто съм озадачена, това е всичко.

Клатейки добродушно глава, той се върна към задачата си с думите:

— Никога не съм палил огън без кремък. Когато чуха това, те казаха, че трябвало да се науча. Очевидно дори тези дребосъци умеят да го правят.

— Можех вече да съм го запалил — каза ми Ерок много сериозно. Обърна се обратно към Гидиън: — Губиш време.

Гидиън се върна към задачата си и най-накрая получи искра, макар че си плати за това с избилите по ръцете му мехури. Облегна се назад и издиша шумно, гледайки с изнурено задоволство как Брига бързо духна върху малкия пламък, а траперите добавиха клонки.

— Как се справих? — попита той децата.

— Не ужасно. Но следващия път ще трябва да се справиш по-добре. — Брига се изправи забързано на крака и ми отправи широка усмивка, в която липсваше един преден зъб. — Ще донеса още малко подпалки!

Гидиън изтри челото си и посочи към мен:

— Накарайте нея да се научи. Имам нужда от почивка.

— Аз вече знам как — казах му.

— Нямаха ли кремък, когато живееше в пазарната област?

— Разбира се, че имаха. Но когато парите не стигаха, се налагаше човек да проявява изобретателност. Но беше преди години — признах.

— Аха — каза Гидиън. — Време е да опресниш уменията си.

Един от траперите кимна и ми подаде една клонка. Методът на икорите беше малко по-различен от онова, на което ме бяха учили, но беше достатъчно подобен и бързо разбрах. Не се справих обаче толкова бързо с изкарването на искрата. Наистина ми липсваше практика. Затова не успях да сдържа тържествуващия си възглас, когато най-сетне успях — много по-скоро от Гидиън.

— И на теб ще са ти от полза повече упражнения — каза ми един от траперите. — Но не е зле. А другите умения за живот навън? И ти ли си толкова зле като него?

Хвърлих поглед между всички тях озадачена:

— Какви видове умения за живот навън?

— Това е част от сделка, която сключих с Ерок и Брига — каза Гидиън. — Помолиха ме да ги науча как да транскрибират някои неща от писмеността на икорите с нашите букви. Поискаха да ме научат на нещо в замяна, затова се съгласих, когато предложиха да ми покажат някои умения за справяне навън. Не осъзнах, че съм предаден в ръцете на по-сурови учители. Не искам да ви обидя. — И двамата трапери се ухилиха на това.

— Какво друго се предполага да научиш?

— Само това засега. Другите са малко… неосъществими.

Брига опря ръце на хълбоците си:

— Не, не са. Можем да влезем в реката още сега и да те научим да плуваш.

— И да плуваш ли не можеш? — попитах Гидиън.

— Казваш „и“, сякаш това са неща, които бих правил непрекъснато в Осфрид. — Гидиън ме погледна с подозрение. — И не мога да повярвам, че ти си плувала кой знае колко много там. Освен ако не си гледала от река Ос, когато строяха онзи мост?

— Не, не. Но понякога наемаха татко за работа извън града и веднъж го бяха взели за строежа на стена недалеч от едно езеро. Ние, децата, го придружавахме през лятото и точно тогава се научих да плувам.

— Виждаш ли? Трябва да се научиш — каза Ерок. — Не е толкова студено.

Гидиън огледа реката, която бързо потъваше в тъмнина.

— Тази сутрин минахме покрай лед.

— Оставете го на мира за тази вечер — каза един от траперите: покрай очите му имаше ситни гънчици от смях. — Той работи усърдно и се наслаждава на приятна компания.

— Благодаря — каза Гидиън.

— Но — добави мъжът — върни се утре и ще ти покажем как да дялаш копие.

Гидиън изпъшка.

По-късно, докато двамата се връщахме по криволичещия път към осфридианските палатки, казах:

— Обзалагам се, че никога не си помислял, че ще ти се случи децата на икорите да те учат да плуваш.

— Няма да плувам в онази река, поне не на това пътуване. Потърси ме отново в средата на лятото.

— И все пак. Създал си приятелства сред икорите. Изглежда, че те харесват.

— Ерок и Брига наистина ме харесват. Мисля, че другите проявяват просто дружелюбна търпимост. Ти, от друга страна… — Долових широката усмивка на Гидиън, въпреки че не можех да я различа в сенките. — Всички те обожават.

— Мен ли? Защо?

— Ами, дори да не са наясно с всички подробности, знаят, че по някакъв начин си помогнала на Орла да постигне разбирателство с Грашонд. И си била, какво, благословена от тяхната жрица или нещо такова?

— Или нещо такова?

— После, разбира се, налице е Джейкъб. Ти си негова приятелка, а те наистина го обожават.

— Звучи, сякаш цялото обожание, което получавам, идва от връзката ми с други хора — подметнах закачливо. Огледах танцуващите огньове и силуетите, движещи се наоколо, заети с нощните си дела. — Но повечето от тях са добри хора и това ми отвори очите за доста неща.

— Съгласен. Именно затова ми беше приятно да ги опозная — дори и ако това явно изисква тежък труд. Може и още да нямам паство, но си водя бележки за видяното, за да напиша проповед върху… е, да видим. Толерантността? Разбирането? Опитвам се да обясня как можем да намерим мир, като опознаем така наречените си врагове, защото… как да се изразя…

— … защото ще открием, че вероятно имаме с враговете си повече общи неща, отколкото различия?

Като се смееше, той спря недалече от лагерния огън на приятелите ни.

— Виждаш ли? Отново го правиш. Точно както казах. Вземаш всички тези неща, които подскачат из ума ми и ги изпипваш, оформяйки ги в една въздействаща реплика.

— Щеше да се сетиш за нея, ако не беше толкова уморен от паленето на онзи огън.

— Този ми беше третият тази вечер всъщност. — Когато и двамата спряхме да се смеем на това, той продължи много по-сериозно: — Приятно е да мога да говоря отново с теб, Тамзин. Наистина да говоря с теб. Липсваха ми разговорите ни.

Вдигнах поглед към милите му очи и се усмихнах в отговор:

— И на мен. Радвам се, че имаме възможност да прекараме това време заедно, преди да заминеш и да започнеш великата си духовна революция.

Той се поколеба, по чертите на лицето му се разля неувереност.

— Да… по този въпрос…

— Тамзин? Това ти ли си? И Гидиън? — Дайна изникна като привидение от събраните около огъня. — Най-накрая! Почти е време за лягане. Не е редно да се шляете с… тях. Гидиън, ще ни поведеш ли в молитва преди лягане?

— Разбира се — провикна се той в отговор. Никой от тях все още не знаеше за решението му да напусне Наследниците и стига нищо да не влизаше в противоречие със съвестта му, той нямаше нищо против да изпълни обичайните ритуали с тях. Подобно на него приятелките ми и аз също си давахме вид, че се придържаме към нарежданията на Дайна. Тя не можеше да направи много, за да ги приведе в сила, а понякога просто беше по-лесно да запазим мира.

Когато той се обърна, леко докоснах ръката му:

— Какво друго се канеше да кажеш?

— Н-нищо — каза той и ми даде знак да тръгна напред. — Хайде. Да вървим.