Смарагдово море

Глава 28

През последните няколко дни от пътуването ни на юг започнах да вярвам, че Адория може да е топла. Това още не означаваше, че на мен ми е топло. Вечер и в ранните утрини във въздуха все още се усещаше мраз, но до пладне облаците изчезваха, прогонени от топлината, и оставяха пролетното слънце да се покаже в пълния си блясък. По дърветата набъбваха зелени пъпки и забелязах по бреговете да цъфтят жълти минзухари. Нямаше и следа от сняг, макар че споменът за него още витаеше в реката. Нивото на водата в нея се покачваше от разтопилия се тук сняг и икорите често говореха как земите нагоре срещу течението редовно се наводнявали.

— Вижте колко е топло — каза Брига. Метна палтото си на палубата на баржата. — Със сигурност можем да плуваме в това време.

— Това е трик и ти го знаеш — отвърна Гидиън. — Слънцето може и да се е показало, но водата още е леденостудена.

Ерок застана на страничния борд на баржата, надзъртайки над стената, която беше висока почти колкото него. Когато той се опита да докосне водата, Дамарис и аз скочихме напред като една и го дръпнахме назад.

— Внимавай, дете — сгълча го тя. — Ако паднеш през борда, ще принудиш горкия Гидиън все пак да влезе във водата.

Гидиън ни стрелна с оскърбен поглед:

— Какво? Защо аз? Вие двете вечно се перчите какви опитни плувкини сте.

Дамарис ми намигна:

— Е, не е лесно да се плува с рокли, и предположихме, че ще искаш да излезеш напред и да постъпиш мъжествено.

Гидиън се престори на възмутен и се върна към книгата, която двамата с Брига разглеждаха. Тази седмица тя и брат й бяха започнали да прекарват време на нашата баржа: както, защото нашата група беше нещо ново и непознато, така и защото Гидиън й помагаше да разбере осфридианските букви. Децата бяха достатъчно леки, че капитаните на баржите да нямат нищо против те да прескачат от лодка на лодка. По-възрастните икори също одобряваха уроците. Смятаха, че оцеляването в политическия смут на тези времена изисква да разбират езика на онези, с които се бореха. Повечето деца на икорите биваха учени да говорят осфридиански — рядко обаче да четат или да пишат на него.

Понякога ние с приятелките ми помагахме в обучаването им и ми се струваше невъзможно, че само преди година аз също бях ученичка, учейки за подреждането на маси и за политически партии в луксозно обзаведена гостна стая, която сякаш не би могла да се намира в същия този свят. Приближаването към Аделейд и Мира ме караше да се сещам често за Блу Спринг и всички добри времена, които бях преживяла там. Съчинявах хиляди извинения за Аделейд. Никое не ми се струваше убедително и подходящо, но щях да ги изрека всичките, ако това можеше да ми даде шанс за прошка. Дори и да не се получеше, просто исках да видя отново двете си най-добри приятелки, да ги попия с поглед и да съм щастлива, че са живи и здрави.

Нещо ми подсказваше, че Мира още нямаше да се е омъжила. Можех да си представя мъжете да са запленени от нея, но тя гледаше на женитбата дори по-прагматично от мен и изобщо нямаше да прибързва. Но Аделейд? Тя беше диамантът. Ако не беше омъжена, имаше много големи шансове да е сгодена. Нямаше да й липсват варианти. Въпросът щеше да е дали можеше да намери някого, който да откликва на романтичната й природа. Надявах се, че може. Наистина.

И… Надявах се също, че нейният „някой“ не е един от най-добрите кандидати, които бях подбрала от списъците на Есме. Макар мисълта за Аделейд и Мира да ме изпълваше с топла привързаност, обмислянето на собствените ми перспективи рязко ме върна към хладната пресметливост. Толкова, толкова силно имах нужда един от онези идеални мъже да е свободен и на разположение. Само един. Напоследък прехвърлях в ума си биографиите им, като си напомнях за всяка подробност и как можех да въздействам на характера на всеки мъж. Заради това и другите си придобити в Бляскавия двор умения твърдо вярвах, че мога да спечеля някого. А ако онези мъже бяха взети? Е. Това беше разстройваща мисъл, но щях да се справя, както се справях винаги. Щях да накарам нещата да се получат. Щях да си намеря някого другиго, който беше готов да приеме вдовица и доведена дъщеря, а после щях да се преобразя точно в онова, което търсеше.

Честно казано, тази задача не беше дори приблизително толкова плашеща, колкото другата, която ми тежеше постоянно: да забравя Яго. Независимо колко рационално планирах стратегията си за Кейп Триумф, Яго винаги витаеше в периферията на мислите ми. Е, щях да се справя и с това. В дългосрочен план нямаше значение дали вечно ще се измъчвам от болезнен копнеж заради него. Не беше нужно да убедя себе си, че съм го преодоляла. Само съпруга си.

— Не ме ли чу? — възкликна Дамарис. — Върни се тук.

Брига бе прилежна ученичка, но Ерок, понеже беше по-малък, често се разсейваше. Беше се върнал обратно до ръба и пак се навеждаше през него, без да обръща внимание на Дамарис. Посочи нагоре и възкликна:

— Вижте пушека!

Отвъд ивицата вечнозелени дървета и кленове в небето се издигаха стълбове черен пушек.

— Сигурно е друго село — каза Уинифред, макар че звучеше несигурна. По време на пътуването бяхме минали покрай доста села, като понякога спирахме за кратка размяна на стоки. Но това не приличаше на онзи дим, който идваше от печки или огнища.

Икорите също не мислеха така. Започнаха да подвикнат указания сред лодките и с известно съгласуване флотилията акостира непредвидено на брега. Орла изскочи навън, преди да завържат баржата й, без да я е грижа, че шляпа във вода до глезените. Издаде няколко заповеди на своя език и след броени мигове беше накарала две дузини икори да се съберат. Свалили ниско оръжията си, те се шмугнаха в горите.

Ние, другите, чакахме неспокойно, а останалите икори извадиха оръжията си. Моряците и войниците стояха в готовност, също заели напрегнати, бдителни пози. Гидиън и Брига забравиха уроците си. Аз гледах отстрани с Ерок, с ръце, вкопчени в дървеното перило.

Всички трепнаха, когато половината от групата на Орла се втурна обратно през дърветата петнайсетина минути по-късно. Изкрещяха нещо на един от капитаните и той бързо повдигна насмоления брезент, покриващ един от сандъците на лодката му. Един от съгледвачите се провикна към баржата на лейтенант Харпър, за да накара хората му да се задействат, когато слязоха и затичаха нагоре срещу течението на реката. После съгледвачът дойде припряно до моята баржа и погледна право към мен.

— Тамзин Райт — данна Орла казва, че умееш да се грижиш за рани?

— Ъъ, малко. — Блъскайки си ума, си спомних една вечеря в Кърниал, когато се бях задълбочила в разговор за детските болести с един от съветниците на Орла: по-голямата част от познанията ми идваха от грижите за Мери.

Мъжът ме повика с жест:

— Тогава ела.

Гидиън се беше изправил до мен.

— И аз ще отида.

Последвахме мъжа икори обратно в гората и веднага намерихме отъпкана пътека. Мирисът на пушек се усили, докато се движехме, а след няколко завоя пътеката свърши в малка група къщи — или каквото бе останало от тях. Онези, които не бяха вече изпепелени, бяха обгърнати в пламъци. Тук пушекът беше толкова гъст, че видимостта бе затруднена, а пепелта, носеща се във въздуха, само влошаваше положението.

Навсякъде сновяха икори. Някои претърсваха останките от къщи. Други бяха сформирали бригада с кофи до един кладенец и с радост приеха добавянето на нови съдове, които съгледвачите бяха донесли от една от баржите.

Нататък в едно сечище, на завет от дима, един от траперите, които познавах, се грижеше за петима души. Единият седеше изправен: другите лежаха по гръб. Приближих се забързано с двама икори, които също бяха взети да оказват първа помощ. Един от пациентите беше момче — може би на единайсет или дванайсет години, а другите бяха възрастни: трима мъже и една жена. Съгледвачите бяха донесли медицински материали от баржите и аз се залових да се погрижа за момчето.

То имаше няколко охлузвания и разкъсни рани, които промих, но когато се закашля и се опита да седне, стана ясно, че онова, което го бе повалило, беше вдишването на дим.

— Спокойно, добре си — казах, като поддържах гърба му. Момчето, изглежда, не разбираше осфридиански, но се досети какво искам да кажа. Подадох му една манерка и кимна в знак на благодарност. Удовлетворена, че е добре, продължих към друг пациент — жената. Тя имаше подобни наранявания, но освен това си беше изгорила ръката. С малък нож от запасите срязах обгорения й ръкав, за да преценя пораженията. Кожата отдолу беше люспеста и зачервена, като няколко мехура бяха по-близо до китката й. Увих я хлабаво с чист, мокър плат като краткосрочна мярка. В зависимост от това какво щяха да й причинят мехурите, можеше да има нужда от някакъв мехлем, но не знаех с какви лекарства разполагаме.

Обработвах подобно изгаряне на един от мъжете, когато ми се стори странно, че вече се грижа за третия си пациент. Къде бяха спътниците ми? Когато вдигнах поглед, видях и двамата приведени над друг мъж. Веднага щом приключих работата си, отидох да се присъединя към тях. Когато видях локвата кръв върху пациента им, затиснах устата си с длан, за да възпра писъка си. Двамата лечители говореха бързо на собствените си езици и се опитваха да спрат кървенето, което идваше от една рана на бедрото на мъжа. Макар че работеха заедно, без да спират, изглежда, водеха и някакъв спор. Единият постоянно сочеше назад към реката, жената клатеше настойчиво глава.

— Какво е станало? — попитах, но никой не ме чу.

— Прострелян — каза един глас.

Петият пациент, който изглеждаше най-леко пострадал, гледаше как другите работят: изражението му беше изпълнено с тревога. Притискаше ръка до гърдите си и аз внимателно я откопчих. Една дълга дълбока рана на дланта му беше спряла да кърви и ако можеше да избегне инфекцията, щеше да се оправи. Правеше гримаси, докато промивах и превързвах ръката. Това порязване беше нанесено от острието на хладно оръжие и точно се канех да попитам още нещо, когато доведоха шести пациент. Той също имаше кървяща рана в горната част на ръката над лакътя. Една от другите лечителки я прегледа и ми каза:

— Куршумите са минали през нея. Само спри кървенето и я превържи.

Побързах да се подчиня, а тя повика двама икори да й помогнат да пренесат другия ранен обратно до реката. Спорът явно се бе водил за това дали да извадят куршума тук, или там. Предложението да се върнат там, беше спечелило.

— Кой направи това? — попитах, докато превързвах ръката.

Мъжът ме огледа от глава до пети, попивайки дрехите ми и езика, на който говорех:

— Нападнаха ни осфридианци. Без да ги предизвикваме.

Поколебах се за миг, преди да продължа работата си:

— Не биха направили това.

— Не съм се прострелял сам.

— Не, не, разбира се, че не. Съжалявам. Просто това — те зачитат договорите. Ако са били те, са имали причина.

— Може би просто това, че ги хванахме — каза той, като изсумтя. — Не очакваха някой вече да е тук. — Като видя, че не разбрах, неохотно добави: — Това е летен ловен лагер.

Далечна мишена — също като фермерския лагер, за който бях чула в Кърниал. Нанесените върху него щети бяха парични, тъй като фермата беше сезонна, и там не беше имало кой да отвърне на удара. Никой, който да огледа нападателите по-внимателно и навярно да осъзнае, че те всъщност не са осфридианци. Оглеждайки задимената, хаотична сцена, внезапно се запитах дали бях попаднала на последиците от поредния лорандийски замисъл за заблуда.

Преди да успея да се замисля кой знае колко повече за това, траперът и друг от хората на Орла довлякоха нов пострадал в нашата посока, но го оставиха на няколко стъпки от другите, за които се грижехме. Когато се изправихме, за да отидем при него, траперът поклати глава и покри лицето и тялото на мъжа с кариран вълнен плат.

Отстъпих заднешком, зашеметена от ужаса на гледката. За миг очертанията на света около мен се размазаха, а когато нещата отново си дойдоха на мястото, забелязах, че Гидиън го нямаше. Беше близо до мен, когато най-напред се залових за работа. Оглеждайки малкото селище, видях, че повечето от огньовете бяха изгасени. Все още горяха само една кръгла постройка, използвана за затвор, и по-голяма, подобна на хамбар постройка на два етажа. Икорите усърдно се опитваха да изгасят и двете: няколко души също стояха наоколо и спореха. След като набързо проверих как са пациентите ми, отидох да разуча какво става, и открих Гидиън.

— Какво става? — попитах.

Той посочи:

— Има някого там горе, в плевнята — но Орла не иска да рискува да пусне никого да влезе. Осфридианец е.

— Един от нападателите? — възкликнах. Отидох при онези, които гледаха към най-високия прозорец на хамбара. Наложи се да изчакам в дима да се появи пролука, преди да успея да различа блед мъж с пясъчно руса коса, седнал на рамката на прозореца. Притискаше ръка към гърдите си, а очите му бяха като стъклени, докато се мъчеше да ги задържи отворени. Веднъж се опита да се надигне, но усилието се оказа твърде голямо и той се свлече отново. Облеклото му намекваше, че е осфридианец — но със същия успех можеше да е и лорандиец.

Острият глас на Орла се извиси до мен, докато спореше с един от воините си. Той посочи към прозореца с раздразнено изражение, докато й говореше. Орла поклати глава и очевидно отхвърли искането му, като го прекъсна рязко, когато той отново се опита да спори. Мъжът стисна зъби, докато надзърташе към прозореца, а после — към напредъка на онези, които потушаваха пожара.

Докоснах ръкава на Гидиън:

— Възпират го нараняванията му, не огънят. Ако имаше достатъчно сили, можеше да скочи и вероятно да оцелее от тази височина. Виж — онази половина от плевнята още не гори.

— Няма значение — каза Гидиън. — С тази страна е почти свършено. Когато рухне, ще повлече със себе си останалата част от сградата. Орла е права да не ги пуска да влязат.

Воинът, който беше спорил с Орла, се взря нагоре в прозореца с присвити очи, после огледа големия вход на плевнята, а след това хвърли поглед към Орла. Напомняше ми за Ерок, преценяващ дали може да се изкатери по страничния борд на лодката, без да го хванат. Разбирах настойчивостта на воина. Залавянето на нападателя можеше да осигури ценна информация за нападенията. Пък и ако имахме лорандийски пленник, това щеше да подкрепи твърденията на Яго и моите.

Но воинът се оказа твърде верен на Орла и макар и очевидно разстроен от това, не отстъпваше. Над нас раненият нападател направи нов неуспешен опит да се изправи. Зърнах как по лицето му се мярна ужас, а после главата му клюмна настрана, когато отново рухна. За миг го обгърна валмо дим, докарвайки му пристъп на кашлица, който възкреси в паметта ми неочакван спомен за безсънни нощи с Мери. Лицата на икорите около мен бяха безизразни и не можех да ги виня. Но в мен се надигна жал въпреки престъпленията на мъжа. Той все още бе човешко същество и беше трудно да гледам това.

Извръщайки се от прозореца, видях пролука в дима отдолу, която ми позволи да надникна във входа на плевнята. Сградата изглеждаше празна и макар в единия край да бушуваха пламъци, другият бе още непокътнат и видях подвижна стълба, издигаща се от приземния етаж. Пътят беше съвършено чист, само малко задимен. Ако някой просто се придвижеше достатъчно бързо…

— Как… Тамзин! Тамзин!

Гласът на Гидиън отекна след мен, докато се втурвах през вратата на плевнята. Чух зад мен да крещят хора, а после целият ми свят се превърна в пламъци и дим. Пламъците още бяха съсредоточени върху другата страна, но димът беше по-омаломощаващ, отколкото бях очаквала. При всеки дъх ми се повдигаше, а димната завеса и сълзите замъгляваха погледа ми. Но стигнах до стълбата, бях облекчена да видя, че е непокътната.

Изкачих се в плевнята, която се простираше само над една трета от дължината на обора. Фактът, че сеното на пода й не се беше запалило, беше направо изпратено от ангелите чудо. Късче пепел попадна в окото ми и се опитах да го изкарам, като разтрих клепача си, но само го тикнах по-навътре. С препъване отидох до прозореца и коленичих до мъжа, като хванах ръката му. Той изстена и завъртя глава към мен.

— Всичко е наред — казах му. — Ще ви измъкна оттук. От празния поглед в очите му дори не бях сигурна, че ме беше чул. От дима или от нараняването си беше изпаднал в шок. После облиза устни и изрече със запъване:

— Моли?

— Не, казвам се Тамзин. Ще ви помогна. Можете ли да се изправите?

Не ми беше нужен отговорът му, за да разбера, че не можеше. Предницата на ризата му бе подгизнала от кръв, толкова тъмна и мокра, че не можех да определя къде беше самото нараняване. Бях сигурна, че стълбата щеше да е безопасна още няколко минути, но той нямаше да слезе по нея. Дори не бях сигурна дали след няколко минути щеше да диша.

— Изглеждате досущ като нея — промърмори той. — Тя все казваше, че уискито ще ме довърши.

— Предполагам, че е бил куршум — казах, като се надвесих над него да надникна навън. Орла и няколко икори се бяха събрали долу и когато ме видяха, започнаха да крещят, но не можех да чуя какво казваха. Главата на мъжа се удари в ръката ми, очите му се затвориха и аз внимателно го разтърсих, докато плъзвах ръка под мишницата му. — Останете с мен — как се казвате?

Когато не отговори, помислих, че може вече да е мъртъв. После след още кашляне каза:

— Робърт.

— Добре, Робърт. Ще ми е нужно да се изправиш. Все още можем да се доберем до онази стълба и предната врата. Знам, че ще боли, но…

Докато се опитвах да го накарам да се изправи, на вратата на обора долу се появи една фигура и внезапно Гидиън тичаше с всички сили към нас. Покрил уста с длан, той се покатери горе и скоро беше до нас.

— Тамзин! Добре ли си?

— Гидиън! Не биваше да идваш — няма значение. Помогни ми да го измъкна.

С процеждащи се от очите му сълзи Гидиън също подложи ръка под тялото на мъжа. Нападателят извика от болка, докато го принуждавахме да се изправи, и аз мърморех извинения отново и отново. Разнесъл се отдолу трясък рязко отклони вниманието ми и загледах в ужас как част от горящата страна на обора рухна навътре. Не само препречи пътя ни за излизане, а и разпръсна искри и пенел навсякъде, подпалвайки места, които досега бяха незасегнати.

— Назад, назад — възкликнах. Наполовина влачейки мъжа, се върнахме към прозореца и се снишихме, докато пламъците препускаха по долния етаж на обора.

— Тамзин, погледни! — изкрещя Гидиън.

Долу нашият приятел траперът се приближи забързано с голяма, навита на вързоп животинска кожа. Той и няколко от другите икори бързо започнаха да я разгъват.

Разтрих очи и казах:

— Изглежда, че в крайна сметка няма нужда да използваш стълбите… Робърт? Не, не заспивай! Дръж се. — Мъжете вече бяха разгънали кожата, а други икори я хващаха от четирите страни. — Само още малко. Разкажи ми повече за Моли. Или за уискито. Как те е довършило.

— Нямаше да ме прострелят, ако бях трезвен. — Очите му се отвориха с пърхане на мигли, а после се затвориха. — Но трябваше да са си отишли и… — Той се закашля и не довърши.

— Робърт? — попитах. — Робърт? — Допрях ръка до гърлото му да проверя за пулс, но вече знаех, че няма да има такъв.

Гидиън леко затвори очите на мъжа и го положи на йода, като промърмори:

— Ариниел, осветявай пътя.

— Ариниел, осветявай пътя — повторих като ехо, изненадана от скръбта, която изпитвах за някого, когото не познавах.

Вик отдолу ни накара да се дръпнем назад и видяхме, че икорите държаха голямата животинска кожа разгъната и готова. Шестима мъже застанаха около нея и се разположиха на едно място под прозореца, към което щеше да е лесно да се прицелят. Понечих да кажа на Гидиън, че все пак е добре да избутаме тялото на Робърт навън, но в периферното ми зрение внезапно се появи ярък проблясък. В сеното най-накрая бяха паднали искри и огънят мигновено се разгоря из плевнята. В миг вече беше в краката ми. Като оставихме Робърт, двамата с Гидиън се покатерихме в рамката на прозореца.

— Скачай! — наредих на Гидиън.

— Ти първа.

— По дяволите, Гидиън, не е време за… Ахх!

Бог да ми е на помощ: Гидиън ме бутна навън през прозореца. Пищях по целия път надолу, но се приземих благополучно, макар и не грациозно, като си прехапах езика и се друснах леко, когато уцелих кожата. Един от икорите ме издърпа, а после започнаха да викат Гидиън. Той скочи точно когато цялата постройка започна да рухва.

Внезапното разпростиране на огъня към плевнята дойде в повече на обора. Пламъците вече бяха погълнали по-голямата част от едната дълга страна и с разрушаването на този край целостта на конструкцията поддаде. Икорите предусетиха рухването на обора и дори не си направиха труда да измъкнат Гидиън от кожата, когато се приземи. Само го увиха и го понесоха със себе си, докато бягаха. Успяхме да избягаме от най-лошата част от разрушението, когато оборът рухна върху основите си. Дърво, пепел и сажди се разнесоха във форма на огромен облак. Свлякох се на колене и покрих лицето си: изправих се едва когато някой ме докосна по рамото.

— Тамзин, добре ли си?

Гидиън ме обгърна с ръка и ме поведе към мястото, където се събираха другите икори. Всички сякаш говореха едновременно, все на езика на икорите, и не можех да разбера какво всъщност става.

— Добре съм — казах на Гидиън, прикривайки кашлянето си. — Само… Гидиън! Погледни се!

Лицето му беше почерняло от сажди, а почти целият ляв ръкав на палтото му беше изгорял. Някога бялата риза отдолу беше покафеняла и опърпана, но пламъците сигурно са били потушени, преди да стигнат много по-далече.

Гидиън сведе изненадано поглед, явно забелязвайки състоянието си за пръв път.

— Благословен да е Урос. Можеше да е много по-зле.

Виждайки, че иначе беше добре, не изпитах угризения леко да го ударя с юмрук по другата ръка.

— Не кой знае колко! В името на Шестте! Какво си мислеше?

— А ти какво си мислеше?

— Видях чист път да го измъкна.

— А аз видях чист път да дойда да те спася — отвърна предизвикателно Гидиън.

— Нямах нужда от спасяване! Е… да, но не когато най-напред реши да дойдеш. Трябваше да останеш тук навън, където беше безопасно, по дяволите!

Очите му се разшириха:

— Как можех да направя това и да те оставя в опасност, Тамзин? Обичам те.

Зяпнах, неспособна да отговоря както поради шока, така и заради нов пристъп на кашлица. Когато се съвзех, можех само да се взирам. Гидиън, също объркан, се втренчи в отговор.

Бяхме спасени — в известен смисъл — когато Орла се приближи с едри крачки, с ръце на хълбоците:

— Тамзин Райт, ако беше една от моите хора…

— Не съм — прекъснах я, като се извърнах бавно от Гидиън. — И съм добре, така че не ми се карай. Трябваше да се опитам да измъкна онзи мъж, но раната му беше прекалено сериозна. Умря, преди да скоча.

Орла поклати глава ядосана, но също и облекчена.

— Просто се радвам, че не умря. Че никой от вас не умря. Вземането на лорандийски заложник не си струваше риска.

— Направих го, защото той беше човешко същество, не защото беше лорандиец… — Сред цялата паника почти бях пренебрегнала онова, което забелязах по време на безразсъдното си изпълнение. — Говорих с него…

— Да? — каза Орла. Зад нея чух викове, когато хората на лейтенант Харпър се присъединиха към нас, връщайки се, след като бяха търсили още нападатели.

Примигнах, за да прогоня дима, докато разказвах последната частица от разговора си с мъжа в плевнята. Името му, акцентът му. Нищо от тях не беше престорено. Той беше на прага на смъртта, почти неспособен да говори, а какво остава пък да крои заговор.

— И всъщност не беше лорандиец. Беше осфридианец. — Сърцето ми се сви, когато погледнах в лицата онези, които бяха подкрепяли теорията ми, че лорандийците се предрешват и инсценират нападения. — Това нападение всъщност е било извършено от осфридианци.