Смарагдово море

Глава 36

В следващите два дни работих така усърдно, както сред Наследниците, така усърдно, както бях работила в Осфро. И обичах всеки миг от това.

Денем почти не виждах Яго. Той вечно имаше нещо за вършене. Конете имаха нужда от раздвижване и поддържане. Овощната градина се нуждаеше от разчистване. Постройките се нуждаеха от изграждане. Той и Алекси работеха упорито редом един до друг в горещото време, и двамата готови винаги да се усмихнат бързо, когато се засичахме.

Яго отказваше да ми дава каквито и да е нареждания, но колкото повече изследвах, толкова повече неща за вършене намирах и за себе си. Заедно с дребните домашни задачи, за които нямаше как да не се грижа, открих множество неща за вършене вътре в къщата. Част от поддръжката и подготвянето й за евентуалното нанасяне на Яго включваше основното й изчистване. Досега той и Алекси не бяха направили много в това отношение, тъй като най-важното за тях бяха поправките в конструкцията, та къщата да не се срути. Така че в крайна сметка прекарвах дълги часове, като преглеждах безредно струпаните предмети и решавах какво можеше да бъде спасено, продадено, изхвърлено или изпратено на възрастната господарка на имота. Това беше прашна работа, но на моменти наистина ми създаваше чувството, че изследвам древна, пълна със съкровища гробница. Унасях се в четене или преглеждане на стари предмети за колекциониране, а после с изненада откривах, че не съм свършила почти нищо.

Един ден бях открила куп стари вестници и се опитвах да реша какво да правя с тях, когато чух почукване и мъжки глас. На Яго не му идваха много гости, а хората, които го познаваха добре, знаеха, че не живее в голямата къща. После посетителят се провикна:

— Госпожице Райт? Там ли сте?

Внимателно пуснах разпадащите се вестници и отидох във фоайето.

— Господин Майърс? Вие ли сте?

Съветникът от Ръшуик се усмихна широко, когато излязох. Лицето му бе зачервено от горещината, а наблизо бе вързана стара кобила.

— Още сте тук! Толкова се радвам.

— Наред ли е всичко? — попитах и избърсах прашните си ръце в престилката.

— О, да, да. — Загледан някъде зад мен, той вдигна ръка и помаха. — Привет.

Обърнах се и видях Яго и Алекси да се приближават бързо през зеления склон. И двамата имаха предпазливи, напрегнати изражения, а Алекси носеше на рамо голяма чамова летва.

— Тамзин? — обади се въпросително Яго.

— Всичко е наред — казах. — Познавам го. Това е господин Брансън Майърс — онзи, който ми помогна в Ръшуик.

След като в продължение на един миг се взираше внимателно в него, Яго се отпусна и промърмори нещо на Алекси. Едрият мъж кимна и отпусна хватката си върху летвата. Влизайки в ролята си на пътуващ търговец, Яго се приближи с едри крачки до мен и сърдечно се ръкува с господин Майърс.

— Е, как сте, господин Майърс? Яго Робинсън. Определено съм ви благодарен за помощта, която сте оказали на нашето момиче тук.

— Удоволствието е мое! Но всъщност тя ми помогна. — Той спря за миг, за да побутне очилата си нагоре. — Някои от другите членове на съвета и аз разглеждахме работата, която сте свършили, и те бяха напълно зашеметени! Както и би трябвало. И затова дойдох с предложение за вас. Бихте ли била склонна да продължите да ни помагате, докато наемем писар на редовна работа? Скоро ще го направим… честно. Заедно с другите длъжности. Бихме могли да ви даваме заплащане за усилията — по една сребърна монета на седмица, а навярно, ако бюджетът позволява, бихме могли да ви задържим по-нататък като помощничка на писаря, ако се интересувате и още сте наоколо. — Думите се изляха забързано и му се наложи да си поеме дъх, преди да продължи: — Смятате ли да останете?

Хвърлих поглед към Яго, който изглеждаше изключително възхитен от това следобедно разсейване. На господин Майърс казах:

— Това е толкова невероятно любезно от ваша страна, сър. Не мога да ви опиша колко съм поласкана, че сте се сетили за мен. Но всъщност потегляме на път след два дни, а дори и ако — когато — се върна, просто не съм сигурна точно какво ще е положението ми.

Лицето на господин Майърс посърна, но той кимна в знак, че приема думите ми.

— Разбирам, разбирам. Е, ако размислите, когато се върнете, сигурен съм, че все още ще имаме нужда от помощта.

Опитах се да запазя сериозно изражение:

— И в това съм сигурна.

Съветникът, макар и объркан, премести поглед между Яго и мен и забеляза как свойски стояхме близо един до друг.

— Да се ожените ли заминавате? Знаете ли, Исав Ривърс в източния край на града някога е бил съдия. Не е нужно да ходите далече, ако това сте намислили.

— Н-не — заекнах. Почувствах как бузите ми се обливат в топлина. — Това не е целта на пътуването ни. Нямаме никакви планове да се женим.

— О! Е… Сигурен съм… е, да… — Господин Майърс придоби също толкова смутено изражение и провря палци в гайките на колана си, докато се извръщаше. — Хубаво парче земя си имате тук, господин Робинсън. — Очите му се разшириха. — Бива си ги тези коне.

— Бихте ли искали да разгледате по-добре? — Яго му махна да пристъпи напред. — Елате насам. А докато сте тук… Тамзин спомена, че някои от новите постройки в града нямат достатъчно добро покритие на прозорците. Е, нямам при себе си стъкло, но познавам един човек, и се обзалагам, че можем да се договорим за справедлива цена…

Гледах с усмивка как Яго отведе съветника, всмуквайки го в паяжина от удивителни сделки. Забравена, се върнах към къщата и работата си. Още не бях сигурна какво да правя с вестниците, макар че едва ли заслужаваха да бъдат наречени така. Бяха отпреди почти трийсет години, всеки — от по един лист, напечатани с много прости преси. Повечето „статии“ бяха просто по няколко реда новини от Кейп Триумф и Бейкърстън, последвани от няколко тематични реклами. Предвид факта колко неразвити са били нещата в Денъм по онова време, тези вероятно бяха остарели много преди да стигнат до Граси Хил.

Предната врата се отвори, а после се чуха скърцащи стъпки. Скоро в гостната влезе Яго в приповдигнато настроение.

— Обра ли господин Майърс до шушка? — попитах.

— Откога обирам до шушка когото и да е? — Яго коленичи до мен. — Сключих с него няколко невероятни сделки и сега не ми се налага да влача всичкия този восък и сушен боб до Кейп Триумф.

— Видя ли лицето му, когато казах, че нямаме планове да се женим? Мисли, че съм някаква лукава прелъстителка.

— О, Тамзин. Не си лукава.

Смушках го с лакът:

— Мислех, че ще се махна от клюките, когато дойдох в Адория, а сега открито се натъквам отново право на тях. Искам да кажа какво ли мисли Алекси?

— Мисли, че си прекалено добра за мен. И вероятно е прав.

— Знае, че спим заедно.

— Е, освен ако някой в Ръшуик не знае белсиански, не е нужно да се притесняваш, че ще клюкарства.

— Яго. — Облегнах се на него. — Знаеш какво имам предвид.

— Да. И това е най-малкият от проблемите ни. Искам да кажа, бих отишъл да намеря онзи съдия още сега, ако искаш, но знам, че няма да искаш, докато нещата в Кейп Триумф не бъдат уредени. Така че ще отидем да ги уредим и готово.

Поклатих глава:

— Правиш го да звучи толкова лесно.

— Е, няма да е лесно отново да сме на път. Ще трябва да спим във фургон. Не е и наполовина толкова удобно, колкото онзи луксозен пълен със слама дюшек, който използваме точно сега. Но да разобличим престъпленията на Уорън, да те освободим от Бляскавия двор… сигурен съм, че това няма да бъде проблем. Междувременно не допускай Майърс да те кара да се чувстваш зле. Всъщност би трябвало да се срамува от това предложение. Една сребърна монета. Сигурен съм, че това не е сумата, която ще предложат на постоянния служител.

Не се сдържах и се засмях на това, че Яго бе толкова възмутен заради мен.

— Иронията е, че според мен никога няма да стигнат до наемането на такъв. Нямат нужното време или организираност. Това е ролята на един градоначалник — но онази обява седи в една купчина заедно с тази за писар. — Посочих вестниците. — Разбира се, една сребърна монета на седмица е цяло състояние в сравнение със заплащането преди години! Трябва да прочетеш някои от тези. Смайващи са. Просто ми се иска да знаех как да ги транспортирам благополучно. Половината се разпадат, когато ги докоснеш.

— В Кейп Триумф вероятно има някого, който разбира от съхранение на такива неща — каза той, като се наведе към купчината. — Може да попитаме. Струва ли си да се пазят?

— Един историк би сметнал, че да. В Осфро един от клиентите ни беше професор, който пътуваше навсякъде и наддаваше за такива неща. — Посочих няколко от любимите си заглавия. — Има всевъзможни пленителни истории за ранното заселване на Адория. Било е много по-неорганизирано, отколкото се твърдеше в учебниците ми! Имаше една…

Осени ме странна, невероятна мисъл. Надигнах се на колене, оглеждайки различните листове, които бях подредила. Когато зърнах онзи, който търсех, направих знак на Яго да дойде при мен.

— Погледни там, този от Бейкърстън. „Преданата армия на Негово Величество смазва бунтовни нарушители“. — Сочех думите, докато ги четях, като внимателно избягвах да докосвам хартията. — „Войници от Форт Шорбанк бяха свикани в деня на Ваиел, за да реагират на слуховете за бунт в Бейкърстън. Подготвящи измяна главорези, водени от някой си господин Харолд Ванс, подкрепяли бунта и опита за отделяне на колонията Арчъруд от Короната поради неотдавнашните данъчни промени, наложени в устава. Бунтовниците били бързо заловени и изпратени в затвора: господин Ванс е осъден на смърт чрез обесване, което ще се извърши следващата седмица.“

Яго направи гримаса:

— Лош ден, а? Нека това е урок за хората, които се оплакват от данъците.

— Точно това е. Уорън се оплакваше от данъците — беше много ядосан заради тези, които кралят налага на добива на злато в Хадисън. И все искаше да знае точно колко недоволни са Наследниците от това, че уставът на Грашонд се оспорва.

Дълго време никой от нас не каза нищо. Знаех, че Яго веднага бе схванал заключението ми. Но беше трудно да знаем как да действаме.

— Не познавам Уорън Дойл лично — каза той накрая. — Мислиш ли, че е човек, който би се опитал да вдигне колониите на бунт?

— Не сам. Но мога да си го представя като участник в по-голяма група. Има връзки с много влиятелни хора.

— Човек би трябвало да има такива. Една изолирана колония не би могла да вдигне успешен бунт. Ще свърши като горкия господин Ванс. Би била нужна коалиция на колонии, а дори и тогава, дори с нужните хора и оръжия ще е трудно да се нападне кралската армия. И могат да се придвижват бързо. Един бърз ездач може да отнесе в Кейп Триумф новината за бунт в Бейкърстън за по-малко от една нощ. Армията на Денъм може да е там на сутринта.

— Не и ако са в далечните външни краища на Грашонд или долу по далечния южен край — казах мрачно. — Не и ако са повикани там да потушават неприятности с икорите.

— Да. А и двамата с теб знаем колко време е нужно съобщенията да стигнат дотук от онези далечни граници. — Яго изпъшка и разтри очи. — Е, добре. Предполагам, че това урежда въпроса. Колко си привързана към онзи луксозен, пълен със слама дюшек?

Повдигнах вежда:

— Не много.

— Хубаво. Защото ще трябва да потеглим на път по-рано от планираното.

Онази нощ бе трудно да заспя. Мятах се и се обръщах, погълната от разкритието, че Уорън инсценираше конфликт с икорите, за да разчисти пътя за собствения си метеж в централните колонии. Всъщност му бях съчувствала, когато обясни как високите данъци на Осфрид вредят на Хадисън, но използването на това недоволство от данъците като начин да оправдае избиването на невинни икори и заселници по границата, бе непростимо. А ако помагаше за набавянето на оръжия и имаше достатъчно подкрепа, която да накара него и съзаклятниците му да повярват, че бунтът е възможен… е, външните колонии не бяха единствените места, където щяха да умрат невинни хора.

— Ще помогне ли, ако ти разкажа една история? — промърмори сънливият глас на Яго до мен. — Мога да ти обясня механиката на юздите на състезателните коне. Това ще те приспи доста бързо.

Търкулнах се към него и се подпрях на хълбок. Колибата имаше един малък прозорец: греещата в него лунна светлина слабо осветяваше златистия цвят на косата му.

— Съжалявам — казах, като докоснах лицето му. — Нямах намерение да те държа буден. Просто умът ми е много зает с мисли за утре.

Той целуна голото ми рамо и отметна косата ми назад.

— Всичко е наред. Щеше да е странно, ако умът ти не беше зает с много неща.

С въздишка седнах в леглото и вдигнах коленете си към тялото. Не носех дрехи, дори посред нощ още бе горещо и задушно.

— Просто се надявам да успеем да се справим с това. Дори когато знаем каквото знаем… ще ни повярва ли някой?

— Разполагаме с достатъчно откъслечни сведения, за да привлечем вниманието на хората особено ако Харпър все още не е стигнал твърде далече. И ме познаваш. Мога да ги уговоря за всичко. После ще вземем Мери, ще се оженим и ще изживеем остатъка от дните си в мир и блаженство.

Погледнах надолу, опитвайки се да видя лицето му.

— Че ще вземем Мери, ли каза, или че ще се оженим?6

— Казах и двете. — Той прикри една прозявка. — При положение че искаш. И че тя ме хареса. Знаеш ли, като се замисля, нека направим нещата в обратен ред. Да се оженим, преди тя да пристигне.

Из тялото ми се разля прилив на удоволствие, макар да знаех, че нещата нямаше да са чак толкова лесни, колкото той лекомислено ги изкарваше.

— Е, Мери вероятно няма да е толкова голям проблем, колкото Джас…

— Шшт. — Яго седна до мен и наклони глава. — Чу ли това?

По гърба ми пробяга мразовита тръпка.

— Да съм чула какво?

— Един от конете.

— О. — Издишах шумно. — Изплаши ме.

Той потърси опипом панталоните си на пода, а после стана да се облече.

— Трябва да отида да ги нагледам. Би трябвало да са дълбоко заспали.

— Може би и те имат да мислят за много неща.

Той ме целуна по темето:

— Опитай се да си починеш. Ще се върна скоро, веднага след като им разкажа история.

След като излезе, се отпуснах, изпънала ръце над главата си. Дразнещото осъзнаване, че трябва да спя, сега ми пречеше да заспя, а ме можех да си позволя да съм уморена, когато потеглехме на път сутринта. Трябваше да стигнем до Кейп Триумф бързо.

Ще вземем Мери и ще се оженим. Усмихнах се тайно, докато преобръщах отново и отново думите му в ума си. Ако щях да се опитвам да остана будна, поне беше по-добре да е заради нещо хубаво. Но дали наистина беше такова? Проблемите ни с настаняването и парите нямаше да се изпарят просто така само защото спяхме заедно и разобличавахме измяна. Още нямахме решение за това, а независимо какво друго се случеше, Мери все още трябваше да е на първо място пред романтичните ми копнежи.

Отново седнах в леглото, усетила униние. Дотук с положителните мисли. А къде беше Яго? Обзе ме внезапен страх, че нещо се бе случило с някой от конете, най-вече Пебъл или Дъв. Той със сигурност не страдаше от недостиг на коне, но те бяха най-добрият му впрегатен екип и ако един от тях се разболееше, това щеше да промени утрешните планове.

Станах, навлякох една от работните ризи на Яго и се отправих към вратата. После, в случай че се натъкна на Алекси, потърсих дрехите, които бях извадила за сутринта.

Благодарение на разнородните запаси на Яго и собствените си шивашки умения си бях измайсторила нещо като пола панталон от лен. Сега тя висеше недалеч от огнището и я нахлузих заедно с ризата.

Внезапно вратата се отвори с леко скърцане и понечих да попитам Яго какво е станало… и тогава видях сянката, която падна в разлятата лунна светлина на пода. Беше твърде голяма и твърде широка. Затаих дъх и се дръпнах назад, когато в бараката се промъкна едър мъж. Знаех, че разполагам само с няколко секунди да се възползвам от предимството си. Навън беше достатъчно светло, че да се наложи очите му да се приспособят тук вътре, а дори и на тъмно познавах абсолютно всяко кътче от тази колиба. Без нито за миг да откъсвам очи от едрата фигура, докато мъжът се промъкваше към прозореца, право покрай сламеника, на който бях лежала току-що, посегнах назад към огнището и обвих ръка около железния ръжен.

Краката на натрапника се блъснаха в сламеника и той се наведе да го огледа. Тръгнах бавно напред от скривалището си, като преценявах шансовете си да се шмугна покрай него. Беше оставил вратата отворена по такъв начин, че за да изляза, щеше да се наложи да мина точно зад него и…

Той се изправи и се обърна и в този кратък миг, в които очите ни се срещнаха, разпознах будещото страх, обрамчено от руса брада лице на лорандийския съдружник на Уорън. И тогава замахнах с всички сили с ръжена.

Той изрева от болка, а аз хукнах през вратата, без да чакам да видя колко големи поражения съм нанесла. Сърцето ми бумтеше, докато се озъртах трескаво наоколо. Къде да отида? Оборът. Именно натам първоначално се беше отправил Яго. Затичах към него и на половината път през двора чух крясъци на лорандийски. Завих зад ъгъла на обора и видях, че вратата беше отворена. Щом влязох, спрях с буксуване, когато се озовах в черен мрак. За разлика от Яго не познавах всеки сантиметър от това място.

Чух пръхтене на кон и се отправих в неговата посока. Внезапно една ръка затисна устата ми. Все още с ръжен в ръка, започнах да се мятам срещу онзи, който ме бе пленил, и тогава чух тихия глас на Яго:

— Спокойно, Тамзин. Аз съм.

— Яго? — прошепнах, щом ме пусна. — Какво става…

В далечината отекна изстрел и чух неспокойно тътрене на крака и сумтене от боксовете на конете.

— Това може да е Алекси — чу се мрачният отговор. — Надявам се да е той. Ела.

Яго ме хвана за ръка, отведе ме до един от боксовете и махна резето. Поведе към изхода един от конете и когато наближихме светлината на входа, видях, че води Фелисия.

— Надявам се, че не си забравила как да яздиш без седло. Не съм сигурен колко души има навън, но последно видях, че повечето мъже са близо до къщата. Така че я изведи покрай далечната страна на пасището, там, където са здравите ябълкови дървета. Язди право между тях и ще стигнеш до път, който се разклонява от главния на изток. После ще…

— Чакай, чакай, Яго, какво искаш да кажеш? Ти къде ще бъдеш?

— Ще се оправям с онези, които останат. Дошли са за теб, така че повечето ще те последват веднага щом забележат, че тръгваш. Няма да могат да те хванат обаче. Не и когато яздиш нея. — Потупа Фелисия по хълбока и започна да й слага юзда. — Особено, при положение че си толкова лека. Най-трудната част ще бъде, когато най-напред излезеш оттук, ако още си в обхвата на стрелбата. Надявам се, че няма да си. Повечето още претърсват постройките. Докато реагират, вече ще си далече.

Звучеше толкова невъзможно спокойно на фона на истерията, която се надигаше с кипене в мен.

— Яго, не мога да те оставя! Нека да се бия. Или ела с мен…

— Ще те забавя. Никой от другите коне не може да се движи така бързо като нея. Ще бъдеш в безопасност, щом се измъкнеш оттук с такава преднина, а повечето ще те последват. Така за мен и Алекси ще стане по-лесно да се справим с останалите. — Отново се чу изстрел и аз подскочих. Яго ме целуна бързо по устните. — Това е покрай къщата. Сега слушай. Имам нужда да стигнеш до един преден пост на икорите.

Той изреди забързано напътствията си, а аз се опитах да ги запомня, макар че бе трудно заради ужаса, който изпитвах. Когато свърши, той взе ръжена и ми помогна да се кача на гърба на Фелисия. Тя затанцува леко на място, но иначе остана кротка. След като се увери, че седя стабилно, Яго посегна нагоре и стисна ръката ми.

— Можеш да се справиш с това — каза. — Лесно е за някого като теб. Просто язди и тя ще те отведе.

Той пусна ръката ми, а после прокара ръце по гъстата лъскава грива на Фелисия. Като изпусна лека, изпълнена с печален копнеж въздишка, посегна към колана си и измъкна от калъфа дълъг нож. Острието му проблесна на светлината, а после, стъписана, видях как отряза от дългата й грива около шест инча.

— Не искаш да се развява в лицето ти — обясни. Застана пред Фелисия и надникна през вратата на обора. Удовлетворен, погледна отново нагоре към мен: напрежение и безпокойство заместиха обичайното му весело изражение. — Добре. Време е да вървиш.

Преглътнах страха си и му кимнах рязко.

— Нали ще дойдеш при мен?

— Винаги.

По команда на Яго Фелисия се изстреля през вратата и побягна. Не, нещо повече. Когато бях пуснала Дъв да тича на свобода извън Кърниал, бях оприличила тичането й на летене. Но сега, докато препусках покрай пасището, очаквах, щом погледна надолу, да видя, че Фелисия има криле, които ни издигат във въздуха.

Тишината, която бе предшествала потеглянето ни, изчезна и се надигна вихрушка от шум и движение. Не видях кой знае какво от нея, не и при скоростта си и това, че погледът ми бе вперен напред, но нещата се развиха до голяма степен така, както бе казал Яго. Мъже — стори ми се, че са около половин дузина — закрещяха и се втурнаха тромаво към конете. Разнесоха се изстрели: един куршум уцели част от оградата точно когато минахме покрай нея. Фелисия обаче не трепна. Бе изпружила врат, дългите й крака пореха земята с невероятна бързина.

Скоро чух тропот на копита зад гърба си, но не погледнах назад. Уповавах се на Фелисия, вярвайки, че ще запази преднина пред всички тях. И докато продължаваме нататък, следвайки лабиринта от малки пътища, който Яго беше описал, звуците от преследването отслабнаха. Накрая заглъхнаха напълно. Не мислех, че съм се изплъзнала на лорандийците окончателно, но бях сигурна, че не представляват заплаха за момента.

Но как стояха нещата с Яго и Алекси? Страхът за тях ме глождеше, докато препусках с тропот по пътищата. Призля ми, като си помислих, че съм ги изоставила. Може би повечето натрапници ме бяха последвали, но какво щяха да направят, когато приемеха, че не могат да стигнат до мен? Ако някой се беше страхувал достатъчно, за да изпрати тази група да ме търси, макар че изглеждаше по-вероятно да съм се удавила, тогава може би щяха да са достатъчно параноични, за да се върнат и да довършат започнатото. Трябваше да знаят, че сигурно съм разказала на други какво се е случило, споделяйки още тайни, които Уорън не можеше да разкрие.

Когато най-напред излезе да нагледа конете, Яго не беше взел със себе си пистолет, и именно затова се бе оказал принуден да разчита на ножа, а след това — на ръжена, когато откри нападението. Ако повечето нападатели потеглеха след мен, щеше да има шанс да се въоръжи по-добре и да се прегрупира с Алекси. Предимството щеше да се измести на тяхна страна. Лорандийците нямаше да имат шанс, ако се върнеха и откриеха, че ролите са се разменили и те са тези, преследвани в тъмното.

Тази мисъл в крайна сметка ме поуспокои, макар че спокойствието бе краткотрайно, когато копитата на Фелисия затропаха глухо по дървените дъски на един мост. Дръпнах рязко поводите и спрях. Тя не показваше признаци да се е уморила от тичането, макар че дишаше тежко. Потупах я по шията и огледах мястото, където се намирах. В упътванията си за посоката Яго специално бе наблегнал на този мост, като каза, че ако стигна до него, значи съм пропуснала завой.

Насочвайки Фелисия обратно в посоката, от която бяхме дошли, примижах към краищата на пътя, докато се движехме много по-бавно. Бяхме напуснали тревните пространства на Ръшуик и сега се движехме из по-залесена местност. Този път не се използваше често: беше широк точно колкото по него да се движат двама ездачи един до друг. Около него ниските храсти и дървета бяха твърде израсли: клоните на някои се разперваха на пътя. Когато стигнах една по-ранна пресечна точка, разбрах, че отново съм пропуснала правилния път.

При следващото си минаване най-сетне зърнах пролуката в растителността, която показваше накъде трябва да се насочим. Беше приблизително толкова голям, колкото предишния път, но когато започна да лъкатуши през гората, стана по-тесен и неравен, принуждавайки ни да се движим по-бавно. Това обаче се очакваше.

Не се очакваше икорите да имат каквото и да е трайно присъствие в колониите, но въпреки това поддържаха съгледвачи. Мястото, където трябваше да отида, според Яго беше изключително затънтен лагер, който икорите поддържаха, за да наблюдава Денъм и да служи като пресечна точка за съобщенията, пренасяни до различни кланове от другата страна на границите.

— Трудно е за намиране, но ако бъде открито, икорите ще ти помогнат — беше ми казал Яго в обора. — Някой там може да те познае. И определено ще разпознаят Фелисия.

Разбира се, това беше преди подстригването на гривата й.

— Горкото момиче — промърморих и погалих щръкналите къси бодливи косъмчета, останали от гривата й. — Сигурна съм, че ще израсте обратно за нула време.

Бях научила подробно как тази порода коне се цени заради красотата и бързината си. Както бе отбелязано обаче, красотата на тази грива се превръщаше в проблем, ако тя се размяташе и шибаше ездача. За състезания гривите обикновено се сплитаха в по-аеродинамичен, но все пак закачлив стил. Очевидно тази вечер не бяхме имали време за оформяне на гривата.

Спряхме отново, когато пътеката се разклони пред нас. Започвах да се уморявам, когато наближи изпълнението на поредните указания. Проблясване на светлина в небето на изток ми позволи да видя по-ясно какво ме заобикаляше, но това не помогна да взема решение. И двата пътя представляваха тесни пътеки.

Наляво — реших. Бях сигурна, че така бе казал. Потеглихме напред с темпо, не много по-усилено от бърз ход. Фелисия ми се струваше достатъчно енергична, но лудешката ни бързина сигурно й се отразяваше. Коне като нея се развъждаха за бързи и ожесточени надбягвания, не за преходи със същата бързина.

Когато пътеката стана по-широка, започнах да се съмнявам дали съм поела в правилната посока. Предполагаше се да се крием. Дали бях тръгнала в грешната посока и сега се оправях към някой от главните пътища на Денъм? Забавих ход и се опитах да преценя посоката по изгрева на слънцето. Дали трябваше да се върна? Можех да се закълна, че Яго бе казал, че лявото разклонение е на север, и това съвпадаше с гледката, която виждах. Пришпорих Фелисия и именно тогава другият кон изникна от пътеката зад мен.

Беше черен скопен кон с бели петна на главата. А върху него седеше лорандийският ми враг. Върху брадатото му лице разцъфна усмивка, а аз се наругах заради времето, което бях изгубила, като изпуснах завоя. Сега нямаше как да се възползвам от бързината на Фелисия или да избегна пистолета, който той държеше.

— Какъв късмет, че ми хрумна да свърна от главния път — каза той на своя осфридиански с акцент. — Точно както правилно ми хрумна да те проследя след бурята. Дойл каза, че не може да си оцеляла в нея, но инстинктите ми не ме оставяха на мира.

— Не знам защо правите това. — Очите ми се стрелнаха наоколо, като се опитвах да следя пистолета му и да открия всеки възможен път за бягство. — Не разбирам какво става. Пуснете ме. Моля ви. Нямам нищо общо с това.

Устните му се разкривиха в злобна усмивка.

— Съжалявам, малката, но и двамата знаем, че това не е вярно. Видя ме по време на онова инсценирано нападение на икорите, а после двамата с Джейкъб Робинсън явно бяхте намислили нещо в Ло Кан. — Той вдигна пищова. — Може и да не знаеш всичко, но знаеш достатъчно.

Фиу.

Една стрела излетя от ниския храсталак право в ръката, която държеше пищова. Той извика и го изпусна точно когато се разнесе изстрел. Изстрелът го уцели в крака, той загуби равновесие и падна от седлото. Двата коня се изправиха на задни крака и от нищото около нас се появиха хора, които държаха пищови и други оръжия. Двама мъже се хвърлиха върху лорандиеца и на светлината на зората зърнах зелен кариран вълнен плат.

— Тъй, тъй, тъй — изрече познат глас. — Това си ти. Не бях сигурна, когато им дадох заповед за атака, но прецених, че не можем да рискуваме.

Орла Микнимара се показа пред мен, облечена като за пустошта, и аз едва не се прекатурих от облекчение.

— Благодаря — промълвих. — Толкова много ти благодаря.

Тя ми отправи крива усмивка:

— Е, всъщност говорех на Фелисия, но се радвам да видя и теб, Тамзин.