Смарагдово море

Глава 3

Онези, които не бяха положили отново изпитите, се вълнуваха почти толкова, колкото онези, които трябваше да видят новите резултати. Събрахме се с Джаспър и мистрес Мастърсън точно както преди. Госпожица Гарисън не беше наоколо, но синът на Джаспър, Седрик, се беше появил неочаквано, както толкова често правеше. Той учеше в университета в Осфро, но щеше да си вземе почивка, за да ни придружи до Адория и да помогне със семейния бизнес. Няколко момичета в къщата се бяха увлекли по него благодарение на спретната му привлекателна външност и сякаш безкрайния запас от чар.

Днес се държеше малко по-сериозно от обикновено. Всъщност както Джаспър, така и мистрес Мастърсън също изглеждаха тържествено сериозни, което беше странно предвид въодушевлението им миналия път. Странно чувство се гърчеше в стомаха ми, воювайки с възбудената свръхувереност на очаквания ми триумф. Мистрес Мастърсън прочисти гърло:

— Знам, че някои от вас чакат резултатите си от повторното явяване на изпитите, затова ще сте доволни, че пристигнаха. Повечето от вас показаха подобрение — заради което съм особено горда. Но нямаше нищо, достатъчно значително, че да налага промяна в класирането или мотива — с едно изключение.

Устата ми пресъхна. Ръцете ми се свиха в юмруци от двете страни на тялото. Бях успяла. Наистина бях успяла. Щях да бъда звездата на Бляскавия двор в Адория, съпругата на най-изтъкнатия мъж в Адория. Повече никой нямаше да гледа отвисоко Мери или мен.

Погледът на мистрес Мастърсън се измести в моята посока — но не към мен. По-скоро до мен.

— Аделейд. Подобрението, което показа, е… забележително, меко казано. Никога, абсолютно никога не съм виждала някое момиче да направи такъв скок в резултатите. И… никога не съм виждала някое момиче да получава съвършен общ резултат. Рядко променяме мотива въз основа на повторно положени изпити, макар, разбира се, да се случва. А в този случай е абсолютно наложително.

Джаспър се усмихна широко на Аделейд, макар да ми се стори, че напрежението леко изопна усмивката му.

— Аделейд, скъпа моя, ти замести Уинифред от Дънфорд Манър като нашия диамант.

Всички други, които са получили точки под последния ти резултат, ще слязат една степен по-ниско — продължи Джаспър. — Всички момичета все така ще запазят същите мотиви на скъпоценни камъни с две изключения.

Те започнаха да говорят за Уинифред и светът се завъртя около мен. Изплаших се, че ще припадна. След няколко дълбоки вдишвания и издишвания се съвзех навреме, за да чуя мистрес Мастърсън да казва:

— … мислим, че тя ще се представи най-добре като сапфир, и направихме още две смени в последната минута — което означава, Тамзин, че можеш да бъдеш смарагд в крайна сметка. Госпожица Гарисън очаква зеленият плат да пристигне другата седмица, и тя и помощничките й ще работят денонощно, за да се постараят да бъдеш снабдена с подходящи тоалети.

Изражението й подсказваше, че очаква възторг от мен. Наложи се да навлажня устни няколко пъти, преди устата ми да успее отново да оформи думи:

— Но… ако класацията се е променила, тогава това значи… че съм четвърта.

— Да.

Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да мисля. Всички в стаята ме наблюдаваха, а аз се колебаех между унижението и отчаянието. Не просто бях загубила ранга си на диамант: бях загубила и достъп до елитната тройка.

Джаспър се опита да запълни мълчанието с думи, които ни най-малко не ме накараха да се почувствам по-добре:

— Като смарагд ще ги заслепиш. Дори и да не те канят на всички елитни празненства, знам, че ще си много търсена.

Той продължи да обсипва с комплименти останалите от нас и поднесе поздравленията си на Седрик, който беше избрал Аделейд за Бляскавия двор и щеше да спечели комисиона, когато тя се омъжеше. От своя страна Седрик, изглежда, беше единственият в стаята, който беше толкова зашеметен, колкото бях и аз.

После забравиха за мен. Това, за което всички искаха да говорят сега, беше удивителното представяне на Аделейд и колко близо сме до Адория. Всичко се размаза в мъгла и нямах представа как съм стигнала обратно до стаята си. Рухнах на леглото си, до сгънатата картина на Оливия. Секунди или може би минути по-късно Мира затвори вратата и се приближи до мен.

— Тамзин…

— Как? — Взрях се в очите на Мира, отчаяно копнеейки за отговори. — Как изобщо е възможно? Дадох всичко, всичко от себе си. Работих упорито. Учих усърдно.

— Разбира се, че го направи. — Тя се настани до мен: изразителното й лице бе разтревожено. — Просто Аделейд учеше…

Абсурдността на онова, което Мира не можеше да се застави да изрече, почти ме разсмя:

— … учеше по-усърдно от мен ли? И двете знаем, че това не е вярно. А с мечтите ми е свършено.

— Разбира се, че не е!

Тя стисна ръката ми и започна да реди успокоения, които бяха рязко прекъснати, когато влезе Аделейд. При вида на лицето й — онова красиво, синеоко лице, което винаги ми се беше струвало толкова жизнерадостно и безхитростно — самосъжалението ми внезапно бе бурно изместено от гняв. Скочих от леглото.

— Какво си направила? — изкрещях.

— Аз, ъм, не съм сигурна какво имаш предвид.

Неубедителният й опит да се престори, че не разбира, само ме разгневи още повече:

— По дяволите, сигурна си и още как! Всичко това някаква шега ли е? Да се справяш едва-едва, а накрая да връхлетиш и да смажеш всички останали? Как го направи? Как постигна съвършени резултати по всичко?

Аделейд бързо стана сериозна:

— Научих много от тези неща, когато работех в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до аристократи и предполагам, че съм усвоила привичките им. Знаеш го.

— О, нима? Къде бяха тези порядки в последните девет месеца? Ти постоянно се дънеше в разни неща — но невинаги в едни и същи неща! Бележеше противоречиви резултати, беше съвършена в някои задачи, а после се проваляше в най-елементарните. Каква игра играеш?

— Не е игра — каза Аделейд. — Нервите ми просто ме надвиваха. Всичко най-после си дойде на мястото по време на повторното явяване на изпитите.

Не го повярвах. А ми беше ясно, че и Мира — която очевидно се мъчеше да измисли как да успокои положението — също не го вярваше наистина.

— Невъзможно — казах на Аделейд. — Не разбирам как или защо правиш това, но знам, че нещо става. И ако си мислиш, че можеш просто да ми съсипеш живота и…

— О, хайде, стига. — Тя ми отправи унищожителен поглед. — Животът ти далеч не е съсипан.

Това ме нарани почти повече от всичко друго — повече от резултатите, повече от това, че лъжеше. Тя всъщност не знаеше, че е съсипала живота ми. Как можеше да знае? Искрено вярвах, че те двете още щяха да ме обичат, ако узнаеха за Мери, но бях научила твърде добре, че тайните рядко си оставаха тайни, когато бяха споделени. Джаспър нямаше да предложи за продан булка с незаконно дете, а нямаше начин да изложа на опасност всичко, което бях постигнала.

И докато с Аделейд продължавахме да си крещим, яростта вътре в мен беше насочена колкото към нея, толкова и към самата мен. Ако бях разказала на нея и Мира за Мери, може би Аделейд нямаше да направи… каквото там беше направила. Но вече нямаше връщане назад. Трябваше някак да спася бъдещето си и знаех с предизвикващ гадене в мен ужас, че нямаше да успея да го направя, докато Аделейд е наоколо. Всеки път щом я погледнех, щях да се сещам какво вероятно ми е отнела. Не можех да рискувам начина, по който щеше да ми се отрази това. Повече от всякога бе нужно да остана хладнокръвна и пресметлива. Това не можеше да стане, ако постоянно стигах до гняв или сълзи.

Когато вече не можеше да понася спора ни, Мира каза умолително:

— Тамзин, моля те, спри и нека да обсъдим това.

Кръвта заблъска в ушите ми и прехапах устна, за да възпра следващия гневен отговор, който бях приготвила за Аделейд. Вглеждайки се внимателно в Мира, почувствах как ме бодва съчувствие. Тя не беше искала това, а сега също щеше да страда.

— Не — казах й. Когато след това осъзнах какво щеше да се наложи да направя, се обърнах отново към Аделейд. — Няма да ти проговоря никога повече.

Изхвърчах гневно от нашата стая скоро след това и се запътих право на долния етаж към крилото, където се намираше кабинетът на мистрес Мастърсън. Джаспър го използваше, когато беше тук, а ние в общи линии гледахме да не го доближаваме. Когато открих, че вратата е открехната, я бутнах и я отворих, без да чукам. Джаспър вдигна поглед от писалището си и не изглеждаше съвсем изненадан да ме види.

— Тамзин. — Облегна се назад и разтърка очи. — Не мога да направя нищо, за да променя класирането.

— Не затова съм тук, сър. Искам да сменя корабите.

— Корабите?

— Все още ще пътуваме до Адория с два, нали?

— Стига никой от тях да не ми откаже — отвърна той. Булките не бяха единственото, което продаваше, а част от причината, поради която бе ускорил заминаването ми, бе, за да може да изпревари други търговци. Това обаче означаваше също и да рискува с по-опасни условия за плаване и очевидно беше платил скъпо, чада наеме корабите.

Закърших ръце пред тялото си:

— Е, тогава бих искала да сменя кораба на Блу Спринг и да се кача на другия.

Той обмисля това няколко минути.

— Предполагам, че е заради Аделейд? Виж, разбирам, че си разочарована, но ако се въвличаш в дребнави драми с другите момичета, това само ще отвлече вниманието ти от успеха. Съсредоточи се върху договора си.

— Ще го направя, господин Тори — когато стигна в Адория. И изглежда, сякаш ще имам по-добри шансове за успех, ако не съм нещастна в двата месеца преди това.

Това извика на лицето му крива усмивка:

— Разбирам.

Зачаках, неспособна да разчета мислите му. Когато мълчанието се проточи, се наложи да потисна порива да продължа да умолявам и да хленча за това как не мога да бъда затворена натясно в малко пространство с Аделейд толкова дълго. Но Джаспър Торн не беше отстъпчив или сантиментален. Щеше да вземе решение със или без допълнително убеждаване.

— При нормални обстоятелства дори не бих го обмислил — каза той най-накрая. — Би трябвало да можеш да се справиш с това дребно неудобство. Често казано обаче, аз също още съм малко разтърсен. Кой би помислил, че Седрик може да доведе момиче, способно на подобен резултат? Когато се появи с нея и сирминиканката, бях сигурен, че си е изгубил ума. Все още не е изключено да е така.

Джаспър зарея поглед, сякаш забравяйки, че съм там. Не разбирах напълно отношенията в семейство Торн, въпреки че бях схванала едно-друго, докато им доставях прането. Не демонстрираха открита привързаност, но въпреки това останах с усещането, че Джаспър държеше на сина си и искаше той да успее в света. Въпросът беше, че имах чувството, че Джаспър иска да е сигурен, че ще постигне по-голям успех от Седрик.

Насочвайки рязко вниманието си обратно към мен, Джаспър рязко попита:

— Тя послужи ли си с измама?

— Аз… моля, не ви разбрах?

— Имаш ли някакво основание да смяташ, че Аделейд може да е постигнала нечестно това? Да, бих искал да показвам наоколо „съвършено“ момиче, но не искам по-късно да открия някакъв нечестен замисъл и да отприщя скандал. Репутацията ни е изградена не само върху това, че учим млади дами да бъдат благородни и изискани. Става дума и за това те да вложат труд и усилие за постигането на тези неща. — Напрегнатият му поглед ме накара да отстъпя крачка назад. — Ти живееш с нея. Видя ли нещо?

Поколебах се, когато в този момент имах възможността да разполагам с неочаквана власт. Какво щеше да стане, ако кажех как подозирам, че Аделейд наистина е направила нещо нечестно? Щяха ли да я отстранят? Щяха ли да повярват на честната ми дума? Можех да подкрепя твърдението си с мрачното й потиснато поведение преди повторното явяване на изпитите. Други сигурно бяха забелязали. Това не беше признак за вина, но можеше да е достатъчно уличаващо, за да й коства мястото в класацията… и да ми спечели обратно моето.

Само дето не мислех наистина, че си е послужила с измама. Беше нечестна — това го вярвах, макар че все още не можех да сглобя парчетата. Бяхме се явили заедно на някои от повторните изпити и не бях видяла никакъв истински начин за мамене. Не, Аделейд не ни заблуждаваше, като се преструваше, че знае всичко. Беше ни заблудила, като се преструваше, че не знае нищо. И независимо колко ме бе разгневила, не можех да оправя срещу нея неверни обвинения.

— Не, сър, не съм забелязала нищо.

Той кимна и въздъхна:

— Мистрес Мастърсън също мисли, че всичко е честно. Предполагам, че може да е просто късмет…

Докато той отново се вглъбяваше в мисли, попитах неспокойно:

— Следователно… това значи ли, че мога да се прехвърля?

— Ще видим. Довечера отивам в Суон Ридж. Ако едно от онези момичета е готово да се смените, можеш да го направиш. Мястото ни е разпределено доста строго.

— Благодаря, господин Торн. Оценявам го. И няма да ви изложа.

— Сигурен съм, че няма. И въпреки тази ситуация с Аделейд не се съмнявам, че ще изпълниш условията на договора си за нула време.

Скръстих ръце:

— Няма просто да го изпълня. Можете да обявите висока начална цена и ви обещавам, че очакванията ви ще бъдат оправдани и дори надминати. А авансът ми ще бъде платен веднага.

— И в това не се съмнявам. Надявам се парите да са били от полза за семейството ти.

— От много голяма полза — казах, запазвайки възможно най-спокоен и равен тон. Подобно на мен, повечето момичета тук бяха работили на едно или дори две места, за да помагат за издръжката на семействата си. Изгубването на този доход за година, дори и ако в крайна сметка доведеше до спечелване на цяло състояние, можеше сериозно да навреди на благополучието на едно семейство в краткосрочен план. Затова понякога Джаспър отпускаше на някое момиче пари в аванс, които то щеше да върне — с лихва, когато се омъжи. Обикновено даваше назаем сребро, но аз се бях спазарила за злато.

Джаспър не знаеше за Мери, разбира се. Бях му казала, че се нуждаем от златото за разноските по лечението на сестра ми, което беше само наполовина лъжа. Мери често страдаше от пристъпи на кашлица, които можеха почти изцяло да я оставят без дъх. Лекарят ни беше казал, че това ще отмине, когато порасне, но дотогава заради неговите такси и лекарството й се беше натрупал дълг, който едва успявахме да изплащаме. Авансът от Бляскавия двор беше снел този товар и бе допринесъл и за още много неща сега, когато Мери имаше собствен билет до Адория.

— Ще ти съобщя за прехвърлянето. — Джаспър отново насочи поглед към книжата си и разбрах, че ме отпраща.

След като му благодарих отново, излязох от кабинета, удовлетворена, че съм направила всичко по възможностите си по този проблем. Сега само трябваше да измисля как да избягвам спалнята си възможно най-много през следващите две седмици.

Проблемът не се оказа избягването на Аделейд. Тя направи няколко неубедителни опита да говори с мен, но се предаде, когато постоянно отказвах дори да я погледна. Нещата с Мира обаче стояха различно.

През времето, което бях прекарала тук, Мира винаги беше непоколебима. И как би могла да бъде друга? В родината й бе избухнала гражданска война и тя беше живяла в ужасяващи условия, докато избягала в Осфрид, без изобщо да е сигурна дали ще стигне дотук жива. А дори след като пристигнала, оцеляването било всекидневна борба.

Но тя беше оцеляла и издръжливостта й беше й позволила да се справи с лекота с превратностите в дом, пълен с амбициозни момичета. Не бях виждала много неща да я смущават до този разрив с Аделейд. Отново и отново ни умоляваше да си простим. Сърцето ми се късаше, когато осъзнавах колко много държи на нас.

Това само ми даде ново потвърждение, че постъпвам правилно. Отношенията ни се бяха превърнали в ужасна, емоционална бъркотия, която давеше всички ни.

Не можех да допусна неразбирателството с Мира и Аделейд да ме разсейва. Обичах и двете — да, дори Аделейд, но Мери беше най-голямата ми любов. Трябваше да вложа всичките си способности, за да подобря живота си в името на дъщеря си, а нямаше да успея да го направя, ако се борех и с болката от несигурните си приятелства.

В онази вечер преди тръгването Мира дойде при мен с една последна молба:

— Вие двете ме разкъсвате! Виждала съм какво става, когато никоя от двете страни не отстъпва в битка. Никой не печели, Тамзин, и толкова се уморих от това. Уморена съм от болка. Уморена съм от загуби. Не мога да се справям повече — и не мога да ви загубя и двете.

— Мира, никога няма да ме загубиш. Без значение какво друго ще стане или къде ще се озовем в този свят, аз винаги ще те подкрепям. — Хванах ръцете й и добавих неохотно: — И каквото и да е станало между Аделейд и мен… е, знам, че тя също винаги ще те подкрепя.

Не й казах и думичка за смяната на корабите — как едно момиче от. Суон Ридж на име Марта се беше съгласило да си разменим местата. Не го споменах на никого в Блу Спринг, но всички разбраха в утрото на заминаването ни. Потеглихме от най-голямото пристанище по западното крайбрежие на Осфрид, Кълвър, и прекарахме бурна сутрин, чакайки край кейовете, докато моряците подготвяха корабите ни, за да се качим на борда. Взирах се към кипящите сиви вълни, докато другите момичета от Блу Спринг, събрани на групички наблизо, бъбреха за предстоящите приключения. Бъбренето им се превърна в смаяни възклицания, когато извикаха името ми заедно с имената на момичетата от Суон Ридж, които щяха да пътуват със Сивата чайка. Момичетата от моето имение — моето предишно имение — щяха да пътуват с Добра надежда.

Беше ми непоносимо да гледам Аделейд и Мира. Вместо това бях вперила очи в най-високата мачта на Сивата чайка, докато вървях напред. Опитах се да прочистя ума си от всичко, освен кораба. Не исках да мисля как изоставях приятелките си. Не исках да мисля как оставям зад гърба си дъщеря си и как — ако я предадях — тази мъчителна раздяла щеше да е била напразна.

Знаех колко дребнаво навярно се струва това на всички. Сигурно е изглеждало, че изпадам в истеричен пристъп, че не мога да понеса удара по гордостта си. Всички обаче бяха свободни да си мислят каквото искат. Мненията им нямаха значение. Важното беше да вляза отново в релси.

Някак успях да се кача на борда, без да рухна. А когато въжетата на Сивата чайка бяха отвързани, застанах на палубата и се вкопчих в перилата, гледайки как родината ми се смалява все повече и повече, докато изчезна напълно.

Бяхме на път.

След вълнението от потеглянето слязох по тясната стълба на долната палуба и потърсих убежище в определената ми каюта. Беше миниатюрна, с почти същите размери като стаята, която делях с Оливия и Мери. Незабавно започнах да пиша писмо, но не стигнах много далече, защото вътре нахълтаха трите ми нови съквартирантки.

— Ти си момичето, дето го изритаха от челната тройка, нали? — попита една от тях. — Заради онази — как се казва? Аделейд? Онази, която се появи от нищото?

Друго момиче ме гледаше с широко разтворени, заинтригувани очи.

— Чух, че си се сбила с нея! С юмрук ли я удари?

— Лош късмет, цялата тази работа — каза третата. Контрастът между дългата й черна коса и кожата й с цвят на алабастър й придаваше неземна красота. — С теб имаме еднакъв резултат, знаеш ли. Аз съм Уинифред. Мислиш, че ти си извадила лош късмет? Представи си как се чувствам аз — да загубя мястото на диаманта!

Всички бяха доста приятни, с ведри и оживени изражения. И изглеждаха готови да ме приемат, но не исках хора, които можеше да ме харесат и които аз на свой ред можех да харесам. Не исках да се справям с болката, която щеше да последва, ако още едно приятелство се разпаднеше.

Срещнах очаквателния поглед на Уинифред, без да се усмихна:

— Е, нямам представа как се чувстваш, но съм сигурна, че доста добре, защото все пак ще присъстваш на всички най-изискани събития. Вероятно ще намериш начин да се справиш с агонията да бъдеш глезена и обожавана. — На русото момиче, което беше попитало дали съм ударила Аделейд с юмрук, казах: — И разбира се, че не я ударих. Мислиш ли, че щях да съм тук, ако бях? В името на Шестте ангела. Би трябвало да добавят здрав разум в учебната ни програма.

— Няма нужда да се заяждаш — изстреля Уинифред в отговор. — Просто се опитваме да се държим приятелски, това е всичко. Пътуването е дълго.

— Дойдох в Бляскавия двор, защото исках съпруг, а не приятели — отвърнах.

Първото момиче, което бе влязло, се облегна на вратата и се изкиска:

— Голяма си чаровница, нали? Сигурна съм, че мъжете направо ще се избиват за теб, когато вкусят този слънчев характер.

— Да — казах й, — ще се избиват. Защото, когато си наумя да постигна нещо, се боря за него с всяка частица енергия. И не пилея тази енергия за неща, които не си струват времето ми. — Хвърлих към всяка от тях многозначителен поглед.

— Е, хубаво е, че не си търсиш приятели. — Уинифред се отправи към вратата, като подкани другите с рязко движение на главата. — Защото нещо ми подсказва, че няма да си създадеш много.

Оставиха ме сама и аз дълго се взирах в нищото, питайки се как някой може да съществува и да се чувства толкова празен. А после продължих да пиша.