Смарагдово море

Глава 5

Баланкурианци.

Гърдите ми се стегнаха. Обучението ни в Бляскавия двор бе обхващало всички аспекти на Адория, но баланкуанците бяха удостоени само с кратко обобщение. Това беше, защото нямаше вероятност някога да направим нещо повече от това да минем покрай един-двама от тях в безопасността на колониално градче. Не беше имало урок, обясняващ как да постъпим, ако се сблъскаме с малка армия в средата на нищото.

Преди почти две столетия, когато бяха отплавали от еварийския континент към Осфрид, армиите бяха открили хора, вече живеещи на острова. Икори. Двете групи бяха водили боеве помежду си с години, докато икорите, победени, бяха отстъпили земята си и бяха отплавали. Повечето хора смятаха, че икорите са загинали в Морето на залеза, така че било истински шок, когато осфридианските изследователи „открили“ Адория и установили, че нашите древни врагове са си създали нов дом.

Някой друг обаче бил в Адория дълго преди икорите, някой, с когото нямахме опит. Баланкуанците. Империя, забулена в загадъчност. Хора, които не се държаха като нас, нито се обличаха като нас или говореха като нас. Оставаха неутрални към осфридианското канонизиране на Адория и към подновените битки с икорите и търгуваха както с икорите, така и с осфридианците и еварийците. Баланкуанците бяха по-напреднали, отколкото нас, останалите, в определени техники и стоките им бяха високо ценени. Пазеха техниките си в тайна и изобилстваха слухове за северни градове, пълни с чудеса. Малцина външни хора обаче бяха виждали тези градове, защото баланкуанците ожесточено бранеха територията си. И тъй като не бе наистина известно дали тези прословути постижения се простираха до оръжията, всички заобикаляха баланкуанските граници отдалече.

— Спокойно, момчета — промърмори капитанът. Моряците се бяха напрегнали, а малцината, които имаха оръжия — главно ножове — бяха посегнали към тях. — Като нищо могат да ни избият до крак. Оставете ме аз да говоря.

Няколко момичета от Бляскавия двор се свиха по-близо едно до друго, хленчещи и бледи в потрепващата светлина на огъня. Повечето ездачи забавиха и спряха, но един кон се отправи дръзко напред в тръс: яздеше го жена в изящно драпирана връхна дреха, изработена от пластове черна вълна, поръбена със сребриста кожа. Напомни ми за венчелистчета на цвете и би предизвикало завистта на много от почитателите на модата в Осфро. Шапчица от същата разкошна кожа покриваше тъмната й коса, обрамчваща очи, които бяха едновременно остри и предпазливи.

— Нарушавате границите ни — каза тя на осфридиански с акцент.

— Не по избор, приятели, уверявам ви — отвърна капитанът с усмивка, от която сякаш го болеше лицето. — Както можете да видите по кораба ни ето там — каквото е останало от него — нямахме особен избор дали да дойдем тук. Имаме късмет, че сме живи след бурята, която претърпяхме.

Изражението й остана сурово:

— Не допускаме вашите хора в земята си. Не се предполага да сте тук.

— Разбира се, разбира се. А на сутринта някои от моите моряци ще потеглят на юг и…

— Не — това беше изречено от един баланкуанец, който се приближи с коня си до жената. Поръбеният му с кожички жакет беше с по-проста кройка, но десенът на вълната беше необичаен: изобразяваше изящни водни патици и птици с цвят на слонова кост. Не знаех кое ми допадна повече: красотата на връхната дреха или топлината й. — Няма да пътувате през земите ни — каза той. — Няма да отивате в Аскаши.

— Навярно бихте искали да ни съпроводите — каза капитанът. — Корабът ми беше пълен с товари — можете да видите всичко ей там — и с радост бихме търгували в Аскаши…

— Повечето от този товар не е ваш — вметнах.

Той ме стрелна с яростен поглед.

— Тихо. Това няма нищо общо с вас.

— Разбира се, че има! Тук е заложено на карта и нашето бъдеще и ако някой ще търгува с товара на Джаспър, това ще сме ние. В противен случай товарът отива на юг с нас и ще направите адски добре да си държите ръцете далече от него!

Погледите на баланкуанците паднаха върху мен и аз се присвих смутено. Жената огледа нашата група момичета:

— Да не би вече да допускате жени да работят на корабите ви? — Звучеше изненадана, и то приятно.

— А, не, това са наши пасажери и както можете да предположите, имат нужда от съдействие тук при тези условия, така че помощта ви би…

— О, значи сега сме ваши пасажери? — Извърнах се от капитана и се обърнах към баланкуанката колкото можех по-храбро: — Моля за извинение, мистрес, но преди минути това нищожество беше готово да ни остави на вълците и да отмъкне имуществото на нашия благодетел! Аз също не бих му се доверявала, ако бях на ваше място. Но ние останалите? Ние просто отиваме в Кейп Триумф да се омъжим. Кажете ни най-бързия път за измъкване оттук, каквото искате, и ще го направим. Дори ще ви платим за правото на преминаване. — Не исках моряците да избягат с товара на Джаспър, но бях доста сигурна, че той нямаше да има нищо против, ако разменях няколко неща, за да си ни върне. Кимнах към търговците. — И ъъ, те също са с нас. Също ще платят на драго сърце, сигурна съм.

Двамата баланкуанци ме гледаха изпитателно, както ми се стори, цяла вечност. Мисля, че дори не мигнаха. После, без нито дума повече, се върнаха при спътниците си и заговориха на език, който не приличаше на никой, който бях чувала. Вътрешно се присвих от смущение, неспособна да повярвам по какъв начин им бях говорила току-що. Но не можех да оставя съдбата ни в ръцете на моряците. Знаех, че ако не съм в Кейп Триумф, когато пристигнеха семейство Уилсън, те щяха да се погрижат добре за Мери, но и щяха да я вземат със себе си, ако се наложеше да тръгнат за назначенията си на работа в южните колонии, преди да пристигна. Лесно можех да й изгубя следите.

— Надявам се, че си доволна — изръмжа капитанът. — Най-вероятно сега заради теб всички ще загинем.

— Едва ли може да се каже, че вие се справяхте особено добре! — изсъсках в отговор. — Освен това вие не сте моя отговорност.

Огледах изучаващо ездачите и забелязах, че изглежда, не всички бяха баланкуанци. Неколцина имаха по-светла коса и кожа и носеха далеч не толкова сложно изработени и украсени дрехи. Изглеждаха груби и закоравели, сякаш суровите природни стихии изобщо не ги смущаваха. Но осфридианци ли бяха? Или някакви други хора от Евария? Дали щяха да проявят съчувствие към нас?

Предводителката на баланкуанците отново се отдели от тях и се върна при нас. Когато заговори, насочи думите си към мен:

— Решихме да ви помогнем. Ще ви придружим до предния си пост югозападно оттук, надолу по Куистимак. Ще получите храна и подслон. Можем също и да превозим част от товара ви тази вечер. Ще се върнем за останалото на сутринта и тогава можем да договорим справедлива цена за съдействието си. — Тъмнокафявите й очи се изместиха към капитана. — Цена, която всеки ще плати за себе си със собствените си средства.

Раменете на капитана се отпуснаха от облекчение.

— Разбира се. А после оттам…

— Оттам ще ви отведем нагоре по Куистимак до един брод недалече от Констанси. Тогава с вас могат да се оправят вашите хора. Пътуването би трябвало да отнеме около три дни.

— Констанси! — възкликна капитан Милфорд. — Това е почти заобиколено от суша фермерско градче! Ако искате да сме в Грашонд, добре. Но поне ни отведете до крайбрежието, за да можем да вземем кораб в Уочфул. Не искаме да навлизаме по-навътре в сушата.

— Това не подлежи на преговори — каза баланкуанецът, който бе заговорил преди. — Пътуването до Уочфул минава през твърде голяма част от нашата територия и тази на икорите. Никой от нас не ви иска там. Ако тръгнете към Констанси, ще се придвижвате главно по реката и ще се върнете по-бързо в собствените си земи.

— За което сме много, много благодарни — заявих. Знаех малко за Грашонд и нищо за Констанси, но с радост бих приела която и да е от колониите пред кораб с пробойни или мразовит бряг. — Кога можем да тръгнем?

Баланкуанката наблюдаваше капитана:

— Веднага щом всички се съгласят.

Той вдигна ръце:

— Разбира се, че сме съгласни. Какъв избор имаме, по дяволите?

Беше съвсем тъмно, когато стигнахме до баланкуанския търговски пост, и дотогава вече не чувствах нито един от крайниците си. Уморена до смърт, просто продължавах да поставям единия крак пред другия, като си казвах, че всяка стъпка, която правя, е още една стъпка към Мери.

Търговският пост се намираше на брега на река Куистимак, която по това време на нощта изглеждаше само като тъмна лента. Центърът на поста представляваше проста, едностайна правоъгълна постройка, въпреки че, когато минах близо до стените й, забелязах изящни и много подробни дърворезби, наподобяващи изображенията върху облеклото и екипировката на баланкуанците. Междувременно бях научила, че корабът ни е бил забелязан от група търговци на път към този пост и че те потърсили един от патрулите, които охраняваха баланкуанската страна на реката. След това обединената група от постови и търговци ни беше пресрещнала на брега.

Събрахме се в поста и мълчаливо погълнахме твърдия хляб и сушеното месо, които нашите домакини ни осигуриха. Близостта на толкова много тела заедно с уютното огнище предоставяше почти достатъчно топлина, за да ме накара да се почувствам отново човешки. Когато свършихме да се храним, Алиси — баланкуанката, която бе предвождала отряда — ме повика с жест в единия край на стаята. Със схванати крака се изправих от пръстения под и забързано отидох при нея.

— Тамзин Райт, нали? — попита тя. — Вие отговаряте за тези млади жени?

Поколебах се и хвърлих поглед назад към мястото, където госпожица Куинси седеше прегърбена под едно одеяло.

— Д-да. Предполагам.

— С тях и другите на вашия кораб имаме почти петдесет допълнителни души. Не можем да настаним толкова много за през нощта, но ще приберем, които можем. Имаме палатки, които всички могат да използват, но те също ще са претъпкани. Щом собствените ми хора се настанят, мога да ви дам петнайсетина места на пода плюс една палатка. Можете ли да разпределите подобаващо поверениците си?

— Да, разбира се. Благодаря ви. А другите от нашия кораб?

— Дадохме им палатки. — По лицето й премина многозначително изражение. — Но моряците няма да са близо до вас.

— Благодаря ви. — Посочих сивокосите съпрузи Бакстър, които седяха близо до приятелките ми. — Нека онази двойка спи тук вътре. Вместо това още две момичета от нашата група ще отидат навън.

— Навън е студено — отбеляза нов глас. — Сигурна ли сте, че приятелките ви няма да възразят, задето отстъпвате тези места?

Двете с Алиси се обърнахме и открихме, че към нас са се присъединили няколко от тайнствените ездачи, които бях забелязала по-рано — онези, които не бяха баланкуанци. Качулката на младата жена, която бе проговорила, беше отметната назад и разкриваше дълга златиста коса, която се нуждаеше от едно хубаво измиване. Всъщност по-голямата част от нея имаше нужда от хубаво измиване. Имаше размазана пръст по лицето и петна по дебелата си кожена връхна дреха, за които опитното ми око на перачка знаеше, че никога няма да се изчистят.

— Честно казано, приятелките ми просто ще се радват да спят на някое място, което не е застрашено от потъване — казах й. — А аз ще приема едно от местата навън, така че едва ли могат да се оплачат заради нещо, което самата аз съм готова да направя.

Жената завъртя очи:

— О, винаги ще намерят начин да се оплакват. Това е неприятната страна на това да бъдеш водач.

Хвърлих поглед към момичетата от Бляскавия двор, скупчени около дажбите си.

— А коя е приятната?

— Още се опитвам да разбера. — Новодошлата се обърна към Алиси. — Изгарянето на Дърмок отново започва да го притеснява. Може ли да купим още малко коприва от теб?

На лицето на Алиси се изписа изражение на искрено смущение:

— Иска ми се да можехте, Орла. Изпратихме последната партида в Ашкаши.

— Разбирам. Е, още не изглежда инфектирано, така че просто ще трябва да го изтърпи, докато се приберем у дома. Въпросът сега е дали ние можем да изтърпим мърморенето му.

— Чакайте, мистрес — как беше, Орла? — обадих се, когато групата хора със суров вид взе да се приготвя да си тръгва. Жената със златистата коса ме погледна нетърпеливо. Направи ми впечатление на човек, който не обича да го бавят. — Какво е изгарянето?

— Върху ръкавиците му прехвръкнаха искри, докато стъкваше огън — каза тя след известно колебание. — Обхванаха ръката му отстрани и тя се покри с мехури, преди да успее да потуши пламъците.

— Добре, почакайте само един миг.

Оставяйки ги озадачени, излязох забързано от поста, стиснала зъби срещу ледения вятър, който ме посрещна. Товарът ни беше струпан наблизо, охраняван от двама баланкуанци, които ме наблюдаваха внимателно, но не се намесиха, докато претърсвах купчината на светлината на факлите. Дори не бях сигурна дали това, което ми трябваше, ще е тук; можеше да е оставено на брега до сутринта.

— Ето те къде си — промърморих, като зърнах дълга, плоска кожена кутия. Понесох я обратно навътре и по пътя ме пресрещна Поли.

— Тамзин, дори тук вътре още е студено. Искам да кажа, по-добре е, но… не можеш ли да направиш нещо? — Тя подръпна раздразнено ръба на наметката си, направена от вълна, която бе прекрасна и изящно изтъкана — но и много тънка. — Не дойдохме подготвени да лагеруваме в гората три дни.

— Какво мислиш, че мога да направя? — попитах, слисана от тона й.

— Не знам. Но ти успяваш да правиш нещата.

— Ще видя какво мога да направя — промърморих и се върнах при Орла и Алиси. — Ето.

Орла спря разговора на баланкуански, който водеха, и взе малката бутилка, която й подадох.

— Какво е?

— Арника. Не е толкова добро за изгаряния като копривата, но ще успокои болката.

— Знам го — каза Орла. Надникна към остатъка от съдържанието на кутията, което се състоеше от различни кремове, ружове и антимон. В бързината бях грабнала цялото нещо. — Странен медицински комплект.

— О — това са козметични материали. Държим арниката под ръка за петна по кожата. — Почувствах се глупаво дори само от изричането на думите. Красотата на кожата ми се струваше нещо толкова дребнаво предвид опасното ни положение.

Леката усмивчица на Орла подсказваше, че си мисли същото. Подхвърли нещо на спътничките си на още някакъв непознат за мен език, с което предизвика смеха им. На мен каза:

— Е, Дърмок ще я приеме на драго сърце. И в крайна сметка може и да стане малко по-красив. Какво ще искаш в замяна за нея? Храна? Имам и монети.

— Нищо. Това е дреболия.

Подигравателната усмивка на Орла изчезна, превръщайки се първо в стъписване, а после в подозрение.

— Трябва да вземеш нещо в замяна.

— Едва ли бих приела заплащане, за да облекча нечие страдание, не и когато лекарството е толкова евтино.

— Дори някой, за когото не знаеш нищо?

— Знам, че изпитва болка, това е достатъчно. Това е подарък. Вземете го. — Бях искрена. Бях щастлива да помогна, а и освен това Орла и нейната група наистина не изглеждаха, сякаш имат много излишни средства. Помислих си, че може би са ловци или трапери и вече изграждах в ума си представа как живеят в някаква порутена хижа в гората. Или може би бяха наемни бойци, които баланкуанците държаха наблизо.

Орла се поколеба и най-сетне прие, когато Алиси й каза нещо на баланкуански. Благодари ми със сериозно изражение и си тръгна с хората си. Когато си отидоха, попитах Алиси:

— С вас обаче бих искала да направя замяна, ако можете. И ще си платим за ескорта, разбира се. Много от дрехите ни не са достатъчно топли за този климат и ще ни дойдат добре някои по-солидни, особено за пътуването до Констанси.

— Имаме някои неща, които донесохме на връщане от експедицията си. — Алиси огледа моята група. — И въпреки че облеклото ви е доста непрактично тук, ще се търси на други места. Можете да вземете одеяла назаем за нощес, а после ще видим какви трайни решения можем да договорим на сутринта.

— Благодаря. — Преди да си тръгна, попитах: — Коя беше тя? Орла? Не е баланкуанка.

— Не. Орла Микнимара е от търговските ни партньори сред икорите.

— Икорите? — Изпружих врат и надникнах натам, където Орла и отрядът й седяха и се смееха в един ъгъл.

В Осфрид баланкуанците бяха представлявали мъглява енигма, но икорите редовно биваха описвани в плашещи подробности. Имахме учебници, пълни с рисунки, които изобразяваха озъбени, полуголи икори, които носеха наметки от вълнен плат на ярки карета. Пълно беше с фантастични истории за жестоките им, груби и незаслужаващи доверие порядки и аз се опитах да съпоставя онези образи с реалността пред мен.

— Но те са… искам да кажа, предполага се, че са… ами, не би ли трябвало поне да са облечени в дрехи от кариран вълнен плат? И да боядисват лицата си в синьо?

Усмивката на Алиси се върна:

— Твърде студено е за карирания вълнен плат. А синята боя от сърпица ужасно цапа. Използва се само за много специални поводи.

— О!

— Изглеждаш разстроена.

— Не разстроена. Объркана. — Орла се беше държала насмешливо, но цялостното й излъчване беше приятно и любезно. Освен това не се беше опитала да ме убие на мига, както според много от нашите учебници редовно постъпваха икорите. — Просто мислех, че икорите мразят нашите хора.

— Това често е вярно. Но тя не мрази теб. Не още. Гледай да се постараеш това да си остане така, и ще постигнеш много тук.