Смарагдово море

Глава 34

Това е смъртта.

Трябваше да е. Нищо друго не можеше да е толкова черно, толкова студено, толкова задушаващо. Докато размахвах ръце и крака в паникьосан опит да се ориентирам донякъде, някаква далечна част от ума ми чакаше Озиел да хване ръцете ми и да ме завлече надолу в своя подземен свят.

Успокой се, Тамзин. Сама ще се завлечеш под водата. Забавих трескавата си борба, която не даваше истински резултат. Започнах да потъвам, а после започнах да движа ръце по-леко, по-овладяно, като се претърколих по корем и изправих тялото си. Понесох се нагоре точно колкото главата ми да се покаже на повърхността. Изплюх събралата се в устата ми вода, поех голяма глътка въздух и веднага бях съборена отново под водата, когато една вълна ме удари в лицето. Изплувах пак, кашляйки, и успях да изгазя по водата, въпреки че тежките пластове поли се увиваха около краката ми.

Примигнах и се опитах да се ориентирам къде съм. Имаше вода навсякъде. Навсякъде. Идваща от небето, обкръжаваща тялото ми, все още в носа и гърлото ми. Понякога се понасях плавно заедно с вълните, полюшвайки се нагоре-надолу. Друг път те се разбиваха в мен и се плисваха в очите и устата ми. Когато се обърнах на място, най-сетне открих каквото търсех: лодката. Беше само петно черна тъмнина, осеяна с няколко жълти светлини, но нямаше как да сбъркам какво е това. Или факта, че се отдалечаваше от мен.

— Чакайте! — изкрещях: инстинктът ме подтикна да потърся помощ от единствения човешки източник, с който разполагах — макар че именно този източник беше причината да се нуждая от помощ. Бурята обаче беше твърде силна, за да ме чуе някой, а през времето, което ми беше отнело да се съвзема, лодката беше оставила доста голямо разстояние между нас. Заплувах след нея, служейки си с дългите, уверени движения, които бях усвоила като дете, без по онова време да предполагам, че могат да ми спасят живота, след като някой се опиташе да ме убие.

Но скоро спрях. Нямаше начин да успея да я настигна. Гледах как се отдалечава все повече и повече и скоро се стопява в останалата част от черния залив. Дали Уорън беше там, загледан в дирята на лодката? Гледайки натам, където ме беше изпратил да се удавя? Вероятно не. За да направи това, щеше да се наложи да отиде на кърмата, където беше капитанът. Уорън ме беше запратил достатъчно далече и се намирах под водата от достатъчно дълго време, та екипажът вероятно да не е забелязал нищо. Със сигурност лодката щеше да побърза да се върне, ако екипажът осъзнаеше, че някой е паднал през борда… нали? Или влиянието на Уорън беше твърде силно?

Отблъснах тези размишления. Онова, което ставаше в онази лодка, вече нямаше значение за мен. Най-големият ми приоритет — единственият ми приоритет — беше да остана жива. Вече се уморявах от плуването.

Липсваше ми практика, а дрехите ми бяха тежки. Това, че постоянно трябваше да се приспособявам отново, след като вълните удареха носа и очите ми, не ми помагаше. И беше студено. Всичко беше толкова, толкова студено. Ярко проблясване на светкавица ми позволи да зърна за кратко крайбрежието, преди тъмнината да го погълне отново. Да, все още виждах сушата точно както когато потеглих тази вечер. Но имаше ли значение, ако не можех да доплувам до нея?

Нямах избор. Ако щях да се удавя, със същия успех можеше и да е, докато се опитвах да стигна до брега, а не стоях на едно място насред залива. На ненадеждната светлина от мълниите най-близката суша ми се струваше по-наляво, отколкото беше заминала лодката. Срещу мен се разби нова вълна и след като се закашлях за миг, се отправих към крайбрежието. Взела решение, изпитах прилив на енергия, когато адреналинът на решителността се разля из тялото ми. Движех се добре, останах силна и дори не нагълтах чак толкова много вода.

А после… умората ме обзе отново. Наложи се да спра на два пъти и да си почина от по-усилното плуване само за да си поема дъх. Но когато потеглях отново, мускулите ми още бяха уморени. Не можех да се движа така усърдно или да изминавам същото разстояние, както по-рано. А когато при една нова почивка огледах отново брега, ми се стори, че почти не бях напреднала. Паниката започна да ме кара да спирам и да се колебая. Обземаше ме слабост. Нямах нужната издръжливост, за да стигна до брега. Движенията ми станаха по-леки, почти не успявах да помръдна. Вече не можех така добре да попреча на водата да влиза в носа и устата ми. И в името на Шестте, беше студено.

Нова мълния. Ставаха по-редки, а вятърът и дъждът също бяха намалели. Но в проблясъка на онази светкавица видях нещо далече напред по водата — нещо червено. Беше там, а после изчезна. Друга лодка ли имаше? Ако беше така, защо нямаше никакви светлини? Надеждата ми върна енергията и заплувах в посоката, в която бях видяла размазаното червено петно, като се молех за още мълнии. Когато светкавицата блесна, видях, че съм напреднала към призрачния червен предмет, но че беше твърде малък, за да е лодка. Беше с кръгловидна форма, а от върха му се подаваше нещо.

Шамандура — осъзнах. Онези, забелязани от капитана, които бележеха плитчините. Не беше лодка, но наистина плаваше. Дотогава подновената ми надежда беше посърнала и събрах всичките си останали сили за нов опит, напрягайки тялото си, докато мускулите ми запламтяха, а после ги напрегнах още. Неведнъж си помислих, че ще потъна от изтощение. Но постоянно мислех за Мери, Аделейд, Мира, Яго и всички други хора, които разчитаха на мен. Най-сетне стигнах до нея: дробовете ми бяха на път да се пръснат. Шамандурата беше около три фута в диаметър, с плосък връх, който й придаваше вид на сплескано буре. От центъра й стърчеше дървен прът с бурно развяващо се знаме и аз използвах пръта като дръжка, за да се издърпам до върха на шамандурата. Задъхана, схваната, рухнах до пилона на знамето и отправих безмълвна благодарствена молитва. Бях жива.

Лежах там дълго време, взирайки се, без да виждам, просто възвръщайки силите си. Вълните доста подмятаха шамандурата, но нито веднъж не ме заплаши опасност да бъда потопена. Вятърът утихна, а дъждът намаля, което ме подтикна да изрека нова благодарствена молитва. Но когато присвих очи, видях мълнии да танцуват сред облаците на хоризонта, постоянно приближавайки се. Това беше окото на бурята, така измамно спокойно, както океанската буря. Стихията щеше да се върне. Леко се надигнах до седнало положение, подпирайки се отново на пръта, а после осъзнах, че последното място, където исках да бъда по време на буря, беше до висок, заострен предмет.

Всъщност това беше предпоследното място, където исках да бъда. Последното беше откритата водна шир, а нямаше начин да оставя шамандурата. Когато яростта на бурята връхлетя отново, опипах пръта нагоре-надолу. Беше стар и подгизнал и открих една част, за която бях сигурна, че е по-слаба от останалите. Застанах на колене, като бутах и дърпах с цялата си нищожна сила и невероятно, счупих пръта. Не елегантно. Беше нацепен и назъбен, но бях откършила доста от него. Все ще бях най-високото нещо наоколо, но нямаше какво друго да се направи. Сграбчих счупения прът и се присвих върху шамандурата, като се сниших, колкото можех, докато в същото време оставах над водата. А после зачаках.

И чаках. Не само трябваше да изчакам отминаването на бурята, когато тя се върна с предишната си сила: трябваше да изчакам и отминаването на нощта. Прекарах я в някакво изтощено замайване, но нито за миг не заспах истински. Когато настъпи утрото, небето бе ясно, а изгряващото слънце най-сетне ми даде някакво чувство за посока. Следвайки извивката на брега, видях, че изглежда, се намирах в югозападната част на залива, което се връзваше с думите на капитана, че е видял южните шамандури. Но отново, също като снощи, дори най-близкият участък от бреговата линия беше прекалено далече, за да доплувам дотам без почивка.

Вдигнах ръка към очите си, като се опитах да различа някакви други шамандури, които можех да използвам като указателни знаци към сушата. Вероятно имаше такива, но не можех да разчитам, че ще намеря някоя.

Така че защо да не взема тази със себе си? Знаейки, че това ще трябва да стане рано или късно, скочих обратно във водата и извиках, когато от просто студено изведнъж почувствах смразяващ студ. Заплувах около шамандурата, като се гмурнах няколко пъти, за да определя как е разположена. От долната й повърхност се простираше въже, което вероятно стигаше долу до друга котва някъде. Нямаше как да успея да го развържа. Въжето не ми се струваше пред разпадане, но беше протрито и напоено с вода.

Покатерих се обратно до върха на шамандурата и огледах пръта на знамето, който бях счупила. Флагчето беше прикрепено с две метални скоби. Изхлузих едната и след като почуках с нея по шамандурата достатъчно пъти, успях да я сплескам донякъде. Един от ъглите на металната шина беше доста остър и го използвах като нож, започвайки продължителния и труден процес на промушване под шамандурата, като се мъчех да срежа въжето с импровизираното си острие, а после изплувах отново на повърхността да си поема въздух. Сутринта беше доста напреднала, когато най-сетне прерязах последните части от въжето. Шамандурата изскочи, освобождавайки се от котвата си, и се килна на една страна.

Дотогава вече бях достатъчно изтощена, че да ми се прииска да си почина отново, но тъй като нямаше нищо, което да я държи, шамандурата вече се носеше, оставена на произвола на вълните и лекия вятър. Като се държах с ръце за нея, се насочих към брега и започнах да се изтласквам напред с помощта на краката си.

Движех се по-бързо, отколкото когато плувах сама, и макар че още бях изтощена, поне имах удобството на нещо, за което да се държа, когато спра — вместо просто да потъна.

Слънцето беше в зенита си, когато най-сетне със залитане излязох на бряг от назъбени сиви скали. Издърпах шамандурата със себе си, а после се отпуснах на най-равното място, което успях да намеря. Зарових лице в ръцете си и заплаках: отначало тихо, а после се предадох на силни ридания, които разтърсиха тялото ми и накараха дъха ми да секне. Ако гърлото ми не беше толкова разранено, щях да изкрещя гнева си към света.

Когато най-после се успокоих, се опитах да определя какво знам. Ако бях дошла от южната част на залива Денъм, значи се намирах в северната част на колонията Денъм. На северозапад, предположих, като огледах внимателно формата на брега. Намирах се на цели дни път от Кейп Триумф, но на теория всичко, което трябваше да направя, за да стигна до него, беше да следвам бреговата линия на изток. Или ако се отправех на юг, можеше да хвана някой път като онзи, по който бях минала от територията на икорите.

Какво друго знаех? Замръзвах. Въпреки че денят се беше затоплил и отново беше почти летен, ледената вода ме беше смразила до кости. Постоянно движех пръстите на краката си и разтривах схванатите си крайници. Изглежда, всички още работеха.

Бях гладна, жадна и изтощена. Нямах нищо, освен подгизналите дрехи, с които бях облечена, и сечивата, които бях успяла да си направя от шамандурата. Никой не знаеше, че съм тук, така че никой нямаше да дойде да ме търси.

О, и Уорън Дойл ме искаше мъртва.

Всъщност вероятно приемаше, че вече съм мъртва. На негово място аз също щях да приема, че е така. Из ума ми отново се завъртяха объркани образи от снощи, които почти не ми се струваха реални. Как се беше стигнало от това, че се качих на лодка с мечти да бъда губернаторска съпруга, до факта, че въпросният губернатор ме беше оставил да умра?

Ти наистина познаваш онези мъже. Или поне ги разпознаваш. Знаеш какво са правили — а това е твърде голяма тайна дори за теб.

Не знаех какво правят! И никога дори не бях виждала по-дребния. Разтърках челото си, опитвайки се да навържа откъслеците от разговора, който бях чула, и какво можеше да означава това, че лорандиец, извършил нападение, дегизиран като икори, прекарваше време с Уорън. Но всичко това беше твърде много в сегашното ми състояние. Спомените и откъслечните сведения се изплъзваха през ръцете ми, когато се опитвах да ги задържа. Единственото, в което можех да съм сигурна, беше, че се бях натъкнала на нещо достатъчно важно, че Уорън да се опита да ме убие и да поеме евентуалните неприятни последици от това в Кейп Триумф.

Именно тази смразяваща мисъл най-сетне ме застави да се изправя на крака. Някой, достатъчно параноичен, за да убие друг човек заради това, че е дочул някакъв разговор, като нищо можеше да е достатъчно параноичен, за да се постарае да се увери, че си е свършил работата. Прибрах от шамандурата всичко, което можеше да е от полза по-късно: металните скоби, пръта, парчета въже и дори самото флагче. Остатъка от шамандурата скрих в гората зад чакълестия бряг.

После се шмугнах в дърветата и се опитах да използвам слънцето като ориентир, който да ми помогне да държа южна посока. Ако успеех да намеря път, тогава може би можех да намеря помощ. Щях да се задоволя дори с пътека, която да ми спести усилието да си проправям път през всички корени, ниски храсти и повалени клони. Сега времето може и да беше приятно, но следите от преминаването на бурята бяха навсякъде. Когато огледах всичко, което бе повалила в тази гора, се запитах колко ли беше пострадал Кейп Триумф. Дали бурята беше изкоренила дървета там? Дали беше съборила сгради? Приятелите ми бяха ли добре?

Вероятно бяха по-добре от мен, помислих си горчиво. Никой не се беше опитал да ги убие снощи.

Докато вървях и се постоплих малко от слънцето, отново се опитах да проумея бъркотията на снощните събития. Пет минути преди да ме бутне през борда, Уорън планираше да се ожени за мен. Ако съдех по коментарите му, може би дори беше възнамерявал да ме направи съучастница в заговора за… какво? Това беше съдбовният въпрос.

Той имаше лорандийски съдружници, знаех това със сигурност. Лорандийци, които се опитваха да накарат осфридианците и икорите да мислят, че всяка от двете нации е нападната от другата. С Яго се бяхме оказали прави за това — поне на север.

Бъдещата ми съпруга направи това, което вие не можахте. Северът скоро ще потегли, а Камбъл ще отведе повечето от войниците във форта на юг. Тя помогна и за това, макар да звучи също и сякаш нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии, са били малко по-резултатни.

Стъпките ми станаха по-бавни и се облегнах на едно дърво отчасти за да овладея мислите си и отчасти защото започваше да ми се вие свят. Нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии. Какви агенти имаше предвид? Не лорандийски, ако съдех по възмущението на едрия мъж. Нашите агенти. Осфридиански агенти? Това ли беше намекът — че лорандийците са инсценирали схватки на север, а осфридиански заговорници са ги вършили на други места — например ловния лагер по Ист Ривър?

Затворих очи. Ако това беше вярно, тогава ние с Яго бяхме прави, че докладите за всички набези на икорите са изфабрикувани. Просто са се вършели от различни групи.

Капка вода плесна на челото ми и аз примигнах и отново се върнах към обкръжението си. Последва нова капка. Отстъпих встрани, присвих очи нагоре и видях откъде идваше. Водата се беше събрала в локвичка върху едно голямо листо над мен и най-накрая то се беше наклонило. Не знаех какъв вид е дървото, но другите листа, които се бяха разтворили, също бяха широки и се извиваха надолу по начин, който позволяваше на водата да се събира. Върнах се назад по следите си до един пън, покрай който бях минала по-рано, и го довлякох до дървото. Използвайки го като ниско столче, се покатерих горе. Внимателно отскубнах пълни с вода листа и изсърбах съдържанието им. Няколко пъти открих, че е по-лесно да оставя листата да си стоят където си бяха и просто да вдигна уста към тях.

Когато вече не чувствах гърлото си толкова пресъхнало от жажда, продължих нататък, но взех със себе си няколко от извитите листа. Пътническото ми облекло всъщност по никакъв начин не беше предназначено да ми е от помощ при пътуването, ако не се брояха два избродирани със златни конци джоба отпред на полата. Прибрах листата вътре заедно с някои от отмъкнатите части от шамандурата. Водата определено ме съживи, но имах нужда и от храна. В Денъм вече беше истинска пролет, но не можех да събера кой знае какво. Най-изобилното, което намерих, бяха листа от глухарче, и макар да ставаха за ядене, знаех, че в твърде голямо количество причиняват проблеми със стомаха особено когато човек е обезводнен. Щеше да се наложи да продължа да търся.

Точно когато наближаваше здрач, най-сетне стигнах до път. Не беше толкова широк или отъпкан като онзи, по който керванът ни беше пътувал до Кейп Триумф, но по него имаше достатъчно следи, които намекваха, че се използва много. Излязох на него, оставяйки залеза зад гърба си. Не срещнах други пътници, но пътят все пак пресичаше малък, бълбукащ поток чрез гол дървен мост. Отново бях ожадняла и скочих на брега. Когато стигнах до една особено бърза част от потока, събрах в листата си още вода.

Осъзнах, че щеше да се наложи да се настаня на лагер за през нощта. Обаче нямах палатка или наметало, които да ме пазят. В опитите си да научат Гидиън да живее в пустошта, Брига и Ерок бяха говорили за заслони, но аз бях слушала само с половин ухо. Можех ли да построя един? Нямах познания по строителство, ако не се броеше това, че бях наблюдавала татко по време на някоя от задачите му. Бурята беше превърнала гората в изобилие от материали за строеж, така че със сигурност можеше да се стъкми нещо.

По-рано през деня се бях надявала да открия други хора, които биха могли да ме упътят. Щом вечерните сенки се удължиха обаче, реших, че може бе ще е по-разумно да прекарам нощта, без да се срещам с непознати. Тръгнах нагоре срещу течението, докато сметнах, че съм достатъчно далече от пътя, за да не ме забележат. След много проби и грешки с различни дървесни и растителни материали накрая успях да скалъпя подобна на навес конструкция, която се състоеше от повалени клони, поставени срещу наклонен земен участък над коритото на потока. „Покрих“ външната страна на клоните с борови клонки и сухи листа, като вплетох някои и просто натрупах други. Получи се уютно малко ограждение, което щеше да ме крие от поглед и да ми държи достатъчно топло.

Реших да мина без огън, колкото и да копнеех за допълнителната топлина. Това беше още един начин за привличане на внимание, а и нямах нищо, което да сготвя на него. И бездруго щеше да ми се наложи да го угася, преди да заспя. Дрехите ми, макар и втвърдени, бяха изсъхнали, а времето беше далеч по-меко, отколкото когато бях лагерувала по на север. Останах със сгъстяващите се сенки, докато слънцето залязваше, и без начин да ги прогоня. Вероятно така беше по-добре: имах нужда от сън. Слязох да изпия една последна глътка вода, и докато коленичех при забързания поток, мимолетната светлина улови сребрист проблясък, който бързо изчезна.

Риба. Глождещото усещане в празния ми стомах се усили само като си помислих за риба, приготвена на лагерен огън. Това поне беше нещо, в което бях внимавала при икорите. Бях научила подробно как залагаха хитроумни капани и клетки за риба в реката всяка нощ. Проблемът беше, че нямах подръка дори далечно подобие на тези капани и нямаше как да построя такъв. Може би като усуча изсъхнали увивни растения? Нямах време да ги намеря. Загледах се в потока, усещайки болезнен копнеж във вътрешностите си. Някои от капаните на икорите имаха хитроумни подвижни капаци, които позволяваха на рибата да влезе, но не и да излезе. Две кошници просто бяха разчитали, че течението ще вкара в тях рибите, на които после ще е трудно да намерят пътя навън.

Давайки си сметка за бързо сгъстяващата се тъмнина, разузнах по-близките части на потока и открих една, където коритото леко изпъкваше. Събрах бързо всички камъни и пръчки, до които успях да се добера, без да гледам колко са големи и дали са еднакви, и ги използвах, за да построя бариера, която беше нещо средно между стена и ограда: струпах камъни и натиках пръчки, докато отделих изпъкналата част. Направих бариерата си като кошовете на икорите — отворена и широка откъм страната, намираща се срещу течението, стесняваща се до заострен връх при страната, разположена надолу по течението. Икорите използваха стръв, за каквато нямах време, така че щеше да се наложи просто да се надявам рибата да се заблуди сама и да е твърде глупава да намери пътя навън.

И с това се промъкнах в навеса си, като издърпах още няколко клона срещу него, за да запуша отвора. Претърколих се на хълбок и точно се чудех как изобщо ще заспя при такива странни условия, когато, тласната отвъд ръба на изтощението, се унесох в дълбока дрямка.

Събудих се от пеене на птици и ярка слънчева светлина, изливаща се вътре през пролуките на покрива ми. Измъкнах се, като се извивах и гърчех, и разкърших мускулите си, схванати както от тясното пространство, така и от дългите часове плуване. Отидох до потока и изтупах от себе си листата и пръстта, полепнали по мен през нощта, както и няколко буболечки, за които се опитах да не се замислям твърде много. С прозявка приклекнах до реката за сутрешна глътка вода и се опитах да преценя кое време е. Доста след изгрев-слънце. Бях спала до късно, което бе разбираемо. Сега трябваше да…

Скочих на крака рязко, като пружина. Съвсем бях забравила за набързо стъкмения си риболовен капан. Но там, на десетина фута надолу по течението, една риба, дълга по-малко от китката ми, се блъскаше упорито в камъните. Нададох радостен възглас, преди да успея да се спра, изпитвайки такова победоносно чувство, сякаш бях повалила вълк с голи ръце. Бързо сграбчих рибата, преди да успее да се измъкне, и стъкнах огън, за който Брига нямаше да ме критикува твърде много. Изкормих рибата колкото можах, с помощта на остри пръчки и ножа, който си бях направила от скобата на шамандурата, а после я сложих да се пече върху импровизиран шиш. Минутите се влачеха, докато се взирах в нея, и трябваше да се възпирам, за да не я издърпам прекалено рано.

Когато най-накрая прецених, че е годна за ядене, едва не се изгорих в бързината си да я сваля. Ядох без никаква изисканост и без прибори и беше невероятно вкусно.

Намерих отново пътя и поднових пътуването си на изток — или приблизително на изток, предвид факта, че пътят не оставаше идеално прав. Храната и сънят бяха направили чудеса и се движех бързо. Около пладне най-сетне срещнах други пътници по пътя. Тропотът на копита ме предупреди за появата им, преди да се покажат, и бързо се сниших зад няколко крайпътни храста, като се надявах пътниците да са надеждно и дружелюбно семейство. Вместо това в тръс се приближиха трима конници с груби и практични дрехи и след като помислих за момент, останах скрита. Не можех да преценя от един бегъл поглед дали може да им се има доверие, или не, а вчерашните събития ме бяха оставили нащрек. Това, което все пак забелязах, беше, че не носеха припаси. Дори предвид разстоянието, което един кон можеше да измине, сигурно бяха дошли от населено място.

Това ми даде надежда. Чувствах се много по-спокойна да намеря помощ в малък град, отколкото от непознати на изолиран път. Потеглих отново и около два часа по-късно стигнах до малък кръстопът, означен с издялана на ръка табела, която съобщаваше, че пътят, по който се движех сега, се нарича Бей Хайуей. Малкият път, който го пресичаше, нямаше име, но надписът до една стрелка, сочеща на юг, гласеше: „30 МИЛИ ДО ГАВЪРНЪРС ХАЙУЕЙ, 100 МИЛИ ДО КЕЙП ТРИУМФ“.

Познавах Гавърнърс Хайуей. Бяхме поели по него от Ист Ривър. Това беше най-прекият маршрут през Денъм до Кейп Триумф. Но 130 мили! Изминаването им щеше да ми отнеме почти шест дни път пеша. Намирах се по-далеч на запад, отколкото си бях давала сметка, но нямах голям избор, ако исках да се върна при Бляскавия двор и Мери.

До една стрелка, сочеща на изток, накъдето се бях отправила по Бей Хайуей, пишеше: КОУТСВИЛ РОУД, КЪМ НЮВИЛ — 10 МИЛИ.

Коутсвил ли? Къде бях чувала това име? В един миг споменът нахлу обратно: господин Елкхарт, докато се разделяше с кервана ни, малко след като бяхме прекосили границата и бяхме влезли в Денъм. Ще оставя багажа на Робинсън в Ръшуик на път за Коутсвил.

В Ръшуик се намираше земята на Яго! Близо ли бях дотам? Огледах се наоколо, сякаш гората с шумолящите си листа и пеещи птици можеше да предложи някакво напътствие. Господин Елкхарт беше тръгнал на север от Гавърнърс Хайуей, а думите му бяха намекнали, че оттам Ръшуик е преди Коутсвил. Ако сглобявах правилно всичко в мислената си карта, бях от отсрещната страна. Щях да стигна първо до Коутсвил, а Ръшуик щеше да е някъде след това.

Само дето самият Коутсвил не беше отбелязан на табелата — само Коутсвил Роуд. Като цяло обаче пътищата, кръстени на градове, водеха към тези градове. Ако успеех да открия Коутсвил, дали можех да открия дома на Яго? Дали можех да открия Яго?

Всички чувства, които се бях опитвала да погреба през тези дълги седмици, целият копнеж по него… нахлу със силен прилив. Едва не хукнах на мига. Но какво щях да постигна? Какво щеше да означава откриването на Яго?

Безопасност. Нямаше спор, че трябваше в крайна сметка да се върна в Кейп Триумф за Мери, но не знаех какво щеше да ме чака. Знаеше ли изобщо някой, че се беше случило нещо нередно? Дали Уорън им беше казал нещо? Или беше продължил към Хадисън, оставяйки другите в блажено неведение относно мен? Знаех, че ще намеря безопасност в Уистерия Холоу, но нямах представа колко време щеше да продължи, ако някой твърдо възнамеряваше да ме убие.

Осъзнах, че точно сега имаше твърде малко хора, на които можех да се доверя. Но Яго беше един от тях. И имаше нужните средства и находчивост да ми помогне да осмисля това катастрофално положение, в което бях изпаднала. Неотложната нужда да отида при него, гореше в гърдите ми, и макар че, да, на карта да беше заложено благополучието ми като цяло, освен това егоистично, отчаяно исках да го видя отново.

Но дали той щеше да иска да ме види?

Реших, че да. Или, ами, щеше да ме види дори и да не искаше. И щеше да ми помогне въпреки онова, което му бях причинила. Защото така беше устроен. Това осъзнаване трябваше да ми донесе облекчение, когато тръгнах, но най-вече ме натъжаваше.

Два часа по-късно малък път без указателни знаци пресече моя. Предвид времето трябваше да е Коутсвил Роуд. Но къде беше Коутсвил? На север или на юг? Къде беше Нювил, градът, споменат на табелата? Усетих безпокойство под лъжичката, докато се оглеждах напред-назад и преценявах вариантите си. Най-накрая свърнах на юг. Северната отсечка от пътя изглеждаше по-малко използвана. Ако в онази посока имаше три града, щях да очаквам повече движение. А северната посока водеше към залива. Не бях пътувала толкова далече от него: не изглеждаше вероятно на такова малко разстояние да има три града. Шансовете клоняха на юг, а ако се окажеше, че съм преценила погрешно, най-вероятно в крайна сметка щях да тръгна по Гавърнърс Хайуей и можех да продължа към Кейп Триумф.

В извода ми имаше множество несигурни неща, но това беше до голяма степен всичко, с което разполагах напоследък. През остатъка от деня пътувах, без да открия никаква следа от човешко обитаване, и това ме накара да се разтревожа, че дори не съм на Коутсвил Роуд. Когато обаче той стана малко по-широк и с повече следи от използване, се утеших със знанието, че поне съм на някакъв главен път. Но щеше ли да ме отведе при Яго?

За поредна нощ си направих лагер и потеглих на разсъмване. Немного след това отбелязах победа, когато попаднах на град Нювил. „Град“ обаче беше малко преувеличено. Състоеше се най-вече от няколко голи постройки, разположени назад от пътя. Отвъд тях, където гората ставаше по-гъста, чух звук от сечене на дърва. Изглежда, че Нювил беше нещо като лагер на дървосекачи. Не видях обитатели и нямаше да погледна тези постройки за втори път, ако не беше друга пътна табела, съобщаваща името на селището. А на нея, под „НЮВИЛ“, имаше думи, които накараха сърцето ми да запее: „КОУТСВИЛ 10 МИЛИ“.

Бях на прав път! Половин ден вървене и вероятно щях да открия някои отговори. Можеше дори да открия Яго, зависи на какво разстояние бе Ръшуик. Въпреки че вчера планът ми беше да се отправя на юг, мисълта наистина да го видя, беше зашеметяваща. Част от мен се беше съмнявала, че това може изобщо да стане отново някога, и прекарах онези следващи десет мили в постоянен вихър от емоции. Възбуда. Угризения. Безпокойство. Страх.

Щях да го разбера, ако не ме обичаше вече. Почти го очаквах след това, което му бях причинила. Но какво, ако вече не ме… харесваше? Какво, ако не ме уважаваше? Когато си представих как онези топли, дружелюбни златистозелени очи стават студени, в стомаха ми се отвори яма.

Тази ужасна мисъл пресуши донякъде енергията ми и стъпките ми започнаха да стават мудни, когато долових слабия звук от фургони и гласове напред. Докато се забързвах отново, шумовете се усилваха все повече и повече и преди да се усетя, вече влизах в Коутсвил. Нямаше начин да го пропусна. Беше истински град, малко по-голям от Констанси, гъмжащ от хора, които вършеха всекидневните си задачи, и магазини и работилници, които продаваха услугите си.

Открих магазин за колониални стоки и продадох брошката си, която беше кажи-речи единственото ценно нещо, което имах у себе си. Повечето пари отидоха за храна, но се сдобих също и с няколко други полезни неща: кремък, миниатюрен нож, канап и мех за вода. Всичко се вмести точно в един стар чувал, който собственикът на магазина ми даде безплатно, след като забеляза окаяното ми състояние. Почти се изкуших от един кат нови дрехи, но вместо това се спрях на проста памучна престилка, с която да покрия мръсното и степано кадифе. Храната беше по-важна.

Собственикът на магазина ми каза, че Ръшуик е на още двайсет мили на юг, и исках да съм подготвена. Не знаех какво щях да заваря там, дали дори изобщо щях да намеря Яго. Като нищо можеше да се озова отново в гората или на Гавърнърс Хайуей. И въпреки че бях станала доста умела в правенето на риболовни капани по потока, който течеше успоредно на Коутсвил Роуд, не можех да разчитам и на този вариант.

Тръгнах от Коутсвил в късния следобед и около залез-слънце се разположих на лагер. Когато потеглих отново на сутринта, теренът започна да се променя. След безкрайните гори на западен Денъм се изненадах да видя как дърветата оредяват, отстъпвайки място на вълнисти хълмове и ливади в един от най-наситено зелените цветове на тревата, на които някога бях попадала. Веднъж зърнах голяма, богата на вид селска къща малко встрани от пътя. Няколко коня тичаха и скачаха доволно в смарагдово зеленото пасище и аз почувствах сълзи в очите си, като си помислих колко ли много Яго обича това място.

Когато стигнах до същинския Ръшуик, открих, че е по-развит от Нювил, но далеч не прилича на Констанси или Коутсвил. Ръшуик беше новосъздаден град, появил се като резултат от все по-усиленото развитие на тези зелени пояси. Явно те бяха подходящи за грозде, коноп и… коне.

— Повечето обитатели живеят извън града във ферми и плантации — каза ми един сприхав собственик на магазин на име Брансън Майърс. Той се беше специализирал в продажба на семена, а освен това беше член на съвета, който управляваше града. Някой на улицата ме беше насочил към него, когато дойдох да питам за Яго. — Не познавам половината жители на града — каза той. — Извинете ме за момент.

Изчаках, докато господин Майърс приключи с един клиент, преди да разпитам още за Яго.

— Няма ли някакъв… не знам, регистър?

Той се изсмя силно:

— Това би било прекрасно, нали? Районът се разви твърде бързо. Миналата година губернаторът започна да отпуска земя за разработване тук и бам! — Господин Майърс плесна с ръце, за да подчертае думите си. — Започна безумен наплив. Което е прекрасно в крайна сметка — искам да кажа, повечето от тях купуват семето си за посев от мен, но нямахме нужните хора, за да се справяме с подробностите, ако разбирате какво имам предвид. Когато имаше дузина собственици на земя, аз и другите четирима членове на съвета се редувахме да вършим чиновническа работа. Никога дори не си направиха труда да назначат градоначалник или оценител. Сега има повече от петдесет жители. Почакайте.

— Но аз имам адрес — казах, след като той приключи със следващата си задача. — Орчард Енд.

— Пак не е от помощ. Поне не и на мен. Сигурен съм, че е вписан в някой от актовете за собственост. Имаме такива, но не са много добре подредени.

— Мисля, че току-що го е купил. Или може би се готви да го купи — наемаше го.

— О, един от онези ли? Изобщо не са организирани. Хей, Бил? Почакай за минута, веднага се връщам.

Господин Майърс ме отведе през две врати по-надолу до сграда с табела „ГРАДСКИ АРХИВ“. Отключи вратата и махна с величествен жест към малка стая с разнебитено бюро и прашни купчини хартия.

— Ако искате да се опитате да го намерите, сте добре дошла да се заемете — каза той. — Наистина не можете да влошите нещата.

Зяпнах и се втренчих невярващо в безредната сцена. Обиколих и прелистих някои от купчините, които, доколкото виждах, бяха натрупани без всякаква система. Официални подписани и подпечатани документи от Кейп Триумф бяха смесени с написани на ръка бележки. Имаше нотариални актове за поземлена собственост, данъчни документи, удостоверения за раждане, разрешителни за практикуване на бизнес, финансови документи и официални искания, свързани с основните нужди на града. Не съществуваше подредба по азбучен ред или по номера. Най-близкото подобие на организация, което видях, беше купчина с надпис ЗА ОБРАБОТКА ОТ ЧИНОВНИК. Най-горният лист в тази купчина представляваше обява за работа — търсеха чиновник.

— Вие сериозно ли? — попитах най-накрая.

Господин Майърс се облегна на вратата:

— Да. Доста голяма бъркотия е, нали? Като се замисля, какво ще кажете за това: останете в града за седмица-две и ще видя дали мога да убедя момчето на банкера да дойде да поработи по това за вас. — Той замълча за миг да огледа външността ми, която се бе подобрила от вчера. Може и да беше глупаво предвид обстоятелствата, но като си давах сметка, че ще видя Яго отново, бях отделила време да се издокарам възможно най-добре, като дори си направих труда да си сплета косата. — Някой като вас не би трябвало да се съсредоточава върху нашите проблеми.

Можеше да се съглася с него, но изборът му на думи ме накара да се поколебая:

— Някой като мен ли?

— Разбира се. — Махна с ръка приблизително в моята посока. — Малко сте уморена и раздърпана от пътуването, но очевидно сте доста изтънчена млада дама, която не се занимава с катастрофи като тази.

Огледах се отново, преценявайки тихата, разхвърляна канцелария. После мислено я съпоставих с това как бях подмятана в океанската буря, спасена от баланкуанците, наказана от последователи на полузаконна религия, как паднах в огромна пропаст, втурнах се в горяща плевня и бях блъсната през борда на лодка, за да се удавя. Господин Майърс ме погледна озадачено и осъзнах, че се усмихвам — не толкова, защото това беше забавно, а защото беше нелепо. След всичко, което бях изтърпяла, този следващ етап в оцеляването ми се свеждаше до подреждане на книжа.

— Господин Майърс — казах, като се опитвах да не се изсмея безумно. — Напоследък всичко, с което „някой като мен“ си има работа, са катастрофи. А това? Това не е катастрофа. Дайте ми храна и легло, което не представлява купчина листа, и ще оправя това за нула време.

Без да чакам отговора му, се заех направо с първата купчина, която видях. Той се повъртя около мен няколко минути, наблюдавайки ме, сякаш можеше да се окажа луда, а после тихо се измъкна навън. Когато затвори магазина си и се върна тази вечер, бях подредила около три четвърти от съдържанието на архива. Но все още не бях открила Яго.

Изражението на господин Майърс се изпълни със страхопочитание или заради постижението ми, или защото още бях там.

— Защо не приключите за днес — предложи той. — Къщата ми е надолу по улицата. Елън — съпругата ми — ще ви приготви легло и нещо за вечеря. Без листа.

Предложението беше по-добро, отколкото да правя нов капан за риба. Приех, а после веднага се върнах на другата сутрин. Беше обяд, когато най-накрая открих някакво споменаване за Яго и едва не го пропуснах. Беше отбелязан в бележка под линия — като Джейкъб Робинсън — най-отдолу на един акт за нечия друга поземлена собственост. В бележката пишеше, че е в ход изготвянето на сделка, чрез която Яго да влезе във владение като собственик при плащането на предварително уговорена продажна цена, като в този момент името на имота щеше да се смени от Граси Хил на Орчард Енд. Междувременно Яго имаше права на наемател, а подробностите по настоящото положение с графика за плащанията се съхраняваха в банката на Ръшуик.

Бях толкова развълнувана, че ми се искаше да захвърля листа и да изтичам през вратата, но нямаше начин да разбъркам целия си тежък труд. Преди да го върна прилежно на мястото му, препрочетох всички финансови условия. Това беше много земя и имаше висока цена. Стиснах листа и наведох глава, когато ме заля вълна от мъка. Яго едва не беше пожертвал всичко това.

Брансън знаеше за Граси Хил и не беше разбрал, че предстои продажба. Упъти ме и аз потеглих боязливо. Когато стигнах до мястото, веднага разбрах как се беше сдобило и с двете си имена. Къщата, прилежаща към фермата, се намираше на хълм, който беше всъщност тревист. Останалата част от имота се спускаше надолу, гладка и равна, а по-голямата част от нея беше покрита с ябълкови дървета. Някои бяха зелени и напъпили и вероятно щяха да разцъфнат всеки момент. Други бяха изсъхнали, разкривени и сиви. Постройките в имота бяха също толкова разнородни. Домът на хълма беше занемарен и порутен, а част от покрива му бе хлътнал навътре. Едно складово помещение и стопанските постройки бяха в също толкова лошо състояние.

В единия край на имота обаче от двете страни на голяма конюшня имаше две малки колиби. И трите се издигаха прави и солидни, блестящи с нови жълти дървени греди. В близост до тях нямаше ябълкови дървета, а два пъна намекваха, че мястото е било наскоро разчистено. Зад конюшнята ограда от същия нов дървен материал ограждаше широко пасище. Старите ми приятели Пебъл и Дъв бяха в ограждението заедно с още четири коня.

Тук имаше толкова много покой и красота: почти се страхувах да се натрапя. Но Яго беше някъде на това приказно място и трябваше да го намеря. Дори и да откажеше да ми помогне, имах нужда да видя отново лицето му и да чуя гласа му. Чувствах се сигурно, че ако само можех да имам тези неща, щях да съм в състояние да се справя с всякакво следващо безумие, което се случеше по време на пътуването ми.

Прекосих имота и отидох до оградата да огледам по-добре. Един от конете беше сребристосив, забележително подобен на Дъв и Пебъл. Едра черна кобила пасеше до един жребец с почти същия цвят, ако не се броеше една бяла звезда на челото му. А в най-далечната страна на пасището четвъртото животно вдигна глава и ме погледна. Кобилата имаше червеникавокафява козина почти с цвят на бренди, осеяна с петънца в цвят слонова кост. Най-необичайната част обаче бе косъмът й. Имаше бледозлатиста на цвят грива, толкова дълга и гъста, че бих очаквала да я видя по-скоро при лъв. Никога не бях виждала кон с толкова дълга или гъста грива. Опашката й беше също толкова гъста и буйна, а по краката й растеше още златиста козина, обкръжаваща копитата й като малки облачета.

Облегнах се на перилата и се усмихнах:

— Значи ти си Фелисия, а? — промърморих. — Наистина си красиво създание, това ще ти го призная.

Някакво движение, което се мярна в периферното ми зрение, ме накара да подскоча. Към мен се приближи висока, тромава фигура с озадачено брадато лице. Ахнах, когато осъзнах кой е:

— Арно! Не мога да повярвам. — Когато той само се втренчи в мен, свалих забрадката си да не би това да го обърква. — Това съм аз, Тамзин Райт. От Грашонд. Не помниш ли? Арно?

Никакъв признак на разпознаване не потрепна в изражението на едрия мъж. Един глас далече от другата ми страна каза:

— Това не е Арно. А брат му — Алекси. Казах ти, че е невъзможно да ги различи човек.

Бавно, невярващо, се обърнах и открих Яго да ми се усмихва.