Смарагдово море

Глава 17

Хвърлих се към дръжката на вратата, но тя беше заключена.

— Какво става? Какво е това? — Заудрях по вратата, докато разхвърчалите се трески ме принудиха да спра.

— Това е домът ти за следващите четири дни — обади се Дайна от другата страна. — Мястото ти за утеха, където да размишляваш върху покварените си постъпки и да се молиш за прошка. Не мислеше наистина, че пропускането на закуската е единственото покаяние, което ще ти бъде наложено за онези ръкавици, нали?

— Покаяние заради ръкавици? — Ритнах вратата няколко пъти. — Вие чувате ли се? Не можете да ме оставите в празна стая за четири дни заради един чифт ръкавици.

— Два чифта технически. А фактът, че не си даваш сметка колко сериозно е положението, просто потвърждава защо трябва да бъдеш тук.

— Искам да говоря с Гидиън! Той не би допуснал това. — На закуска той беше потиснат, но бях напълно сигурна, че не може да е знаел, че това се задава. Нямаше просто да си седи там без възражения.

— Гидиън не може да ти помогне, а след като излежиш отреденото ти наказание, ще те преместим в друга къща, за да не можеш повече да го покваряваш с прелъстителските си хитрини.

— Моите прелъстителни… — Беше ми непоносимо дори да го повторя.

— Всичко, от което ще имаш нужда, е там. Това е цялата храна и вода, която ще получиш, така че я разпредели благоразумно. Имаш книги, които да те вдъхновяват и да ти помогнат да обмислиш недостатъците на поведението си, затова ги използвай. Ако си написала задоволително признание и помолиш за прошка, след четири дни ще ти бъде позволено да се прибереш у дома. Тогава ще бъдеш затворена в новия си дом до следващия свят празник.

Точно като Ванеса, само че си бях спечелила един допълнителен ден. Затворих очи и се облегнах на стената, знаейки какви щяха да са следващите думи на Дайна.

Или поне си мислех, че знам.

— Ще седиш пред църквата преди службите с табела, обявяваща вината ти. По-късно ще прочетеш признанието си пред паството, след което ще си свалиш табелата. — Последва пауза. — А после главата ти ще бъде остригана.

Изправих се рязко:

— Какво? Ванеса не трябваше да прави това!

— Ванеса не се беше провинила в суетност. А по този начин ще ти бъде малко по-трудно да изкушаваш невинни мъже.

— Затова ли е тази история, по дяволите? Понеже вие ревнувате от чувствата на Гидиън към мен? Че се интересува от мен?

— Не изкарвай това да звучи, сякаш е имал избор! Използвала си някаква… хитрост за омайване… или каквото там учите в онова ваше училище. Той никога нямаше да те погледне втори път, ако не му беше размътила ума, и аз смятам да го освободя от теб.

— Е, имам лоши новини за вас. Като ме изхвърлите от къщата си и ми отрежете косата, това няма да го накара да се влюби във вас! Нищо, освен чудо няма да го накара, така че може би е по-добре вие да започнете да преписвате някои пасажи и да видите дали може да си осигурите някаква благосклонност от ангелите.

Настъпи много, много по-дълга пауза. После:

— Ще се видим след четири дни.

— Чакайте! — Заудрях отново по вратата: треските да вървят по дяволите. — Не съм прелъстила никого! Не можете да направите това! Не и заради някакви си ръкавици!

Мълчанието, което последва в отговор, в крайна сметка ме убеди, че Дайна и домакинята си бяха отишли. Прокарах ръка през косата си — на която очевидно не й оставаше много време — и започнах да кръстосвам из малкото пространство. Когато бяха отвели Ванеса, Самюъл беше казал, че тя разполага със „скромни условия“. Е, ето ги тук. Четиридневните ми дажби се състояха от четири филии хляб и бъчва с вода. В ъгъла на стаята беше поставено нощно гърне. В отсрещния край близо до хартия, писалка и мастило бяха струпани няколко свещени текста. Това беше. Нищо, върху което да спя. Нищо, което да ме топли, ако не се смятаха дрехите, с които вече бях облечена. А без свещ или фенер светлината ми щеше да зависи от слънцето, светещо през прозореца.

Прегладняла заради пропускането на закуската, бързо изядох парче хляб и едва не грабнах второ, без да се замисля. Не. Отпуснах ръка. Ако наистина смятаха да ме оставят тук четири дни, щеше да се наложи да внимавам с него и водата. Всъщност трябваше да изям само половин филия и да запазя останалото за довечера. Отпих няколко глътки вода и се зарекох да не обръщам внимание на хляба до утре.

Но какво да правя сега? Не можех да се заставя да напиша онова проклето признание. Какво щяха да ми направят, ако не станеше готово навреме? Да ме осъдят на още четири дни с оскъдна храна? Да ме оставят да умра от глад? Ритнах гневно стената: нямах понятие как е най-добре да постъпя. Бях се примирила с толкова много неща в Констанси. Мислех, че съм била търпелива. Мислех, че съм била благоразумна — всъщност повече от благоразумна. И в какво положение ме бе оставило това?

Прекарах по-голямата част от деня, люшкайки се между отчаянието и гнева. Сядах прегърбена на земята и се свивах на кълбо: искаше ми се никога да не бях стъпвала в Адория или да не бях чувала за Бляскавия двор. Но след като минеше достатъчно време, отново се разпалвах и започвах да обикалям из малката стая, като крещях и блъсках. Предвид факта, че къщата бе с изглед към площада, ми се струваше невероятно някой да ме чуе. Тази стая беше в задната част на къщата, а постройката беше дълга. Всъщност, като си спомних килера за провизии и коридора, през който бях минала, за да стигна тук, се съмнявах, че дори обитателите на къщата щяха да ме чуят.

Накрая, когато светлината започна да гасне, най-после използвах хартията — за да напиша писмо на Мери. Когато свърших, го пъхнах в джоба си, позволих си една хапка от хляба за утре, а после загледах как стаята потъва в тъмнина.

Пръстеният под ме безпокоеше по-малко, отколкото студът. Стаята нямаше изолация и пролуките в хартията, с която бяха запечатани прозорците, пропускаха вятъра вътре. Събрах около себе си колкото сено можах, и спах сгушена до стената, която стаята делеше с останалата част от къщата. Будих се често през нощта, посягайки към несъществуващо одеяло.

На другата сутрин се събудих изстинала и схваната, гледайки как дъхът ми образува облачета във въздуха. Досега Ванеса вероятно вече седеше пред църквата. Ярката светлина на хартиения прозорец предполагаше, че денят е ясен, така че поне нямаше да е принудена да търпи дъжд или сняг. Острият и студен вятър от нощес също беше отслабнал и имах чувството, че стоя на пост с нея, докато седях прегърбена в един ъгъл и разтривах ръце. Когато най-сетне чух църковната камбана да звъни, изпуснах лека въздишка на облекчение. Поне този етап от наказанието й беше приключил. Сега само трябваше да прочете признанието си. Ако затворничеството ми имаше някаква положителна страна, тя беше, че нямаше да ми се наложи да ставам свидетелка как се признава за виновна, задето е взела книга, която всъщност не беше взимала. Не знаех дали щях да мога да седя там и да изтърпя това. Най-вероятно щях да изтичам при нея и да излея гнева си към тълпата.

Това ли щях да направя, когато ми дойдеше времето? Дали щях да застана там и да отправя към тях гневна тирада за лицемерните им, тесногръди порядки? Или аз също щях да се покоря, смирено правейки каквото ми се казва, за да се приближа с още един ден до Кейп Триумф? Да се приближа с още един ден до Мери? Един миг на унижение пред хора, които нямаше да видя никога повече, беше малка цена, за да се събера отново с дъщеря си. Дори отрязването на косата ми беше нищожна цена.

Само дето бях сигурна, че тази част беше добавена лично от Дайна. Постоянно чувах обвинения в суетност, откакто бях тук, но никой друг не се разхождаше наоколо с остригана глава.

Бавно и мъчително отмина още един дълъг ден. Дадох воля на гнева си още малко, сега вече изпаднала в летаргия заради липсата на храна и сън. Отново написах писмо на Мери, но не направих опит да съставя признание. Нямаше да имам нищо против да чета от книгите, за да минава времето, но устоях от чист инат.

Третият ден мина по-бързо най-вече защото постоянно се унасях. Лишенията и студът бяха изсмукали силите ми, превръщайки умората ми в изтощение. Мислите ми бяха притъпени, а понякога ми се завиваше свят, ако се изправех твърде бързо. Нямах нужната енергия, за да пиша на Мери, и знаех, че би трябвало да поработя върху признанието, докато още имах някакъв разум. Но така и не взех писалката.

Защо? Какво доказваш? — запитах се, когато падна здрач. Лежах на пода с ръце под главата и гледах как сенките играят из стаята. Преглътни гордостта си, изповядай се, отрежи косата си и продължавай нататък. Това е единственият път към Мери.

Не, не беше. Може би все още разполагах с Яго и икорите… но нямаше да знам със сигурност, докато не се измъкнех оттук. А за да направя това, щеше да ми се наложи да играя играта на Дайна. А дали щеше?

Бавно се надигнах до седнало положение и огледах прозореца. Беше прекалено висок, за да го стигна. Нямаше къде да се захвана с ръце за стената. Нямаше нищо, което можех да натрупам, за да се изкатеря по него. Но можех да се побера в онзи прозорец.

Мислих за това, докато здрачът отстъпи място на нощта. Лунната светлина хвърляше в прозореца съвсем слабо сияние, което не се беше случило предишните две нощи. Сигурно са били облачни. Все още беше трудно да се види останалата част от стаята и аз се движех бавно из нея, като опипвах и преценявах с какво разполагам. В ума ми се оформяха наченките на план — план, който щеше да влоши положението още повече, ако се провалеше.

— Но няма — промърморих, като си свалих наметката. Стиснах зъби срещу студа и хванах здраво плата, опитвайки се да го разкъсам. Той удържа, както бях очаквала, затова забих няколко пъти писалката в наметката, правейки дупки, които да ми дадат опора. Бавно, мъчително накъсах вълната на ивици, широки по около два инча. След това започнах да късам полата на роклята си. Накъсах две трети от нея на още ивици плат, преди да преценя, че имам достатъчно. Навързах всичките една за друга и се почувствах доста горда от „въжето“, което бях измайсторила.

Но физическото усилие си беше казало думата. Отдадох се на кратък отдих, за да си възвърна силите, и безсрамно изядох всичкия си останал хляб. После се залових отново за работа.

С извинения към ангелите, започнах да мятам свещени текстове към прозореца. Някои пропуснаха целта, два отскочиха от намаслената хартия, но един попадна точно където трябваше. Ъглите му разкъсаха хартията и направиха малка дупка. Оттам се оказа относително лесно да разширя дупката и да изблъскам повечето хартия. Когато останах удовлетворена от отвора, метнах всички останали книги навън.

Това изискваше нова почивка. Когато успях да се измъкна от нея, отпих последна дълбока глътка вода, а после излях кацата навън. Водата се разля по сеното и глината и аз трепнах при това прахосничество. После завързах единия край на платненото въже за една от дръжките на кацата. Кацата беше тясна и овална. Ако дългата страна беше хоризонтално обърната към прозореца, кацата щеше да мине през отвора. Ако беше перпендикулярно обърната, нямаше.

Първите ми дванайсетина опита да метна кацата през прозореца, се провалиха. При повечето не тя не стигна достатъчно високо. Когато най-после успях да я хвърля на подходящата височина, кацата се беше завъртяла и не можеше да мине през прозореца. В този момент спрях, за да си почина, и се свих на изкаляния под. Стаята се люлееше, мускулите ми бяха изтощени. С огромно усилие се принудих да стана и се заех отново със задачата си. След още няколко несполучливи хвърляния най-сетне направих всичко както трябва, и кацата плавно излетя навън. Победата обаче не беше трайна, защото, когато започнах да навивам и прибирам въжето, кацата се върна право горе с него.

Това със сигурност не беше начинът, по който си бях представяла, че ще действа импровизираната ми кука за захващане. А всеки провал беше шумен, тъй като означаваше, че металната каца се е ударила в стената. Напълно очаквах някой вътре в къщата или отвън пред нея да ме открие. Най-накрая обаче кацата се приземи отвън за втори път и сега я дръпнах нагоре бавно, като се уверих, че стои обърната така, че да не се хлъзне веднага обратно вътре. Когато кацата беше закрепена напряко на един ъгъл на прозореца и не се върна, щом я дръпнах, предпазливо си покатерих по въжето и се спуснах без помен от грациозност навън през прозореца.

Приземих се тежко в снега, който беше с трийсет сантиметра по-дълбок, отколкото когато бях дошла тук. Кацата се стовари с трясък до мен и аз я преобърнах, докато оглеждах разпилените книги. Наистина нямах полза от тях, но ми се струваше жалко да ги зарежа. Освен това не исках никой от инструментите на бягството ми да бъде открит. Използвайки кацата като кошница, натрупах текстовете и въжето в нея, а после се опитах да се изправя. Всичко се завъртя около мен и трябваше бързо да се хвана за стената на къщата, за да се удържа и да не падна. Затворих очи, като си поемах дъх и си връщах равновесието.

Остани силна, Тамзин. Още не си победена.

Вкопчвайки се в каквито оскъдни запаси от енергия успях, повдигнах кацата и се отправих навън. Досега сигурно вече бе посред нощ. Очаквах да мина лесно през Констанси и бях изненадана да забележа няколко мъже да сноват наоколо. Постове, които бяха нащрек за икори, осъзнах. Беше ми необходимо известно старание да ги избегна, но не беше особено трудно. А веднага щом се отправих по пътя край потока, нито веднъж не видях някого другиго.

По време на пътуването нямах почти никакво усещане за време или заобикаляща ме околност. Всичко в мен беше съсредоточено върху задачата да продължавам по пътя. Още една стъпка, още една стъпка. Отново и отново си повтарях това. Крайниците ми натежаха и ми беше трудно да вървя в права линия. Постоянно се поправях, неведнъж се препъвах и книгите политаха.

Толкова много пъти ми се искаше да спра, но се боях, че няма да тръгна никога повече. Така че продължавах нататък, движена от мисли за Мери и топъл огън и злобно съскащата Дайна.

Ако облаците бяха скрили непълната луна, в обърканото си състояние можеше и да не намеря имота на Яго. Но двата хамбара се открояваха рязко в бледата светлина и аз продължих упорито въпреки студа и изтощението да вървя забързано към тъмната малка къща. Потропах рязко три пъти по вратата с кокалчетата на пръстите си, а после зачаках с тракащи зъби.

— Кой е там? — разнесе се приглушен глас.

— Тамзин.

Последва дълго мълчание и аз затворих очи, мислейки си, че като нищо можеше да заспя там. Най-сетне Яго отвори вратата с фенер в ръка точно когато един глас зад мен излая:

— Замръзни!

— Всичко е наред, Арно — каза Яго. Вгледа се внимателно в мен на златистата светлина на фенера. — И бих казал, че тя вече замръзва.

Рязко пробудена, се обърнах и открих зад гърба си едрия белсианец. Той заобиколи верандата с пушка в ръка. Когато ме позна, веднага свали оръжието.

— Госпожице Тамзин! Не ви познах.

Яго ме побутна навътре.

— Всичко е наред. Можеш да се върнеш в обора — и ти благодаря.

Затрупан огън проблясваше в оранжево в огнището на Яго и аз се запътих право към него, като пътьом пуснах кацата. Чувствах се вцепенена и глупава и дори когато се отпуснах на колене, светът постоянно се люлееше и въртеше. Ако можех просто да се стопля, щях да мога да мисля ясно. Сгуших се по-близо до огъня, топлината му бавно се разля по кожата ми. След последните ми няколко дни на сурово съществуване ярките пламъци ми се струваха почти дружелюбни като отдавнашни познайници, приветстващи ме с „добре дошла“ у дома. По-близо и по-близо, и…

— Ей, стой. — Яго улови ръката ми над лакътя и ме дръпна назад. — Будна ли си?

Примигнах няколко пъти:

— Какво?

Той загърна раменете ми в тежко одеяло и надникна в лицето ми:

— За малко да паднеш в огъня. Какво правиш тук навън без наметка и… За бога. Какво е станало с роклята ти?

Потърсих опипом кацата и посочих:

— Там вътре.

Яго се наведе над нея и повдигна вежда при вида на съдържанието. Не каза нищо, а вместо това ми донесе вода в тенекиено канче. Изпих я цялата наведнъж и помолих за още.

— Щях да пия повече по-рано, ако знаех, че просто ще я излея. Но си мислех, че трябва да запазя малко за утре.

— За какво говориш?

Защо мисленето беше толкова трудно? Стаята. Стаята, в която ме изпрати Дайна. Трябваше да напиша признанието, но… Хей!

Яго рязко беше отдръпнал напълненото отново канче:

— В дома на магистрат Латимър ли беше?

— Не знам. Беше на площада. Ще ми върнеш ли това? Толкова съм жадна. И гладна.

— Обзалагам се, че си. Знам какво става там. — Вече не знаех къде е в тъмнината, щом отиде от другата страна на колибата. Когато се върна, носеше малка бутилка и коленичи до мен. — Ще ти стане лошо, като пълниш стомаха си така. Започни бавно.

Той поднесе бутилката към устните ми и сладостта на ябълковия сайдер ме сепна след скорошните ми лишения. След като ми позволи само една малка глътка, той плъзна ръка под раменете ми и ме поведе към сламеника в далечния край на колибата. Настаних се на него с омекнали крака и го оставих да ме покрие с още едно одеяло. Той ми позволи да отпия още една глътка сайдер — по-дълга — преди да легна.

— Не искаш ли да знаеш какво стана? — Зарових се във възглавницата с натежали клепачи.

Той подпъхна завивките около мен по-стабилно:

— Кажи ми утре.

— Бяха ръкавиците…

— Ръкавиците ли?

— Ръкавиците…

Имах чувството, че бях затворила очи само за миг, когато Яго леко разтърси рамото ми:

— Тамзин. Тамзин, събуди се.

— Не. — Претърколих се далече от него и забих лице във възглавницата. — Остави ме да поспя още малко.

— Обяд е.

Стъписана, седнах в леглото и примижах към ярката светлина, която влизаше през прозорците. Облечен в коженото си работно палто и протрита шапка, Яго ми подаде купичка с нещо, което приличаше на овесена каша, обилно залята с мед. Облягайки се назад, с вдигнати към гърдите колене, изчака, докато почти бях преполовила купичката, преди да попита:

— Как се чувстваш?

— По-добре. Но и без това щях скоро да се оправя.

Това предизвика една полуусмивка:

— Пак заповядай. Сега трябва да решиш какво искаш да правиш. Позавъртях се из града тази сутрин и разбрах, че се предполага да те освободят около времето за вечеря. Как планираш да действаш, когато не те намерят? Да се върнеш у семейство Коул? Да живееш в гората?

Замислих се върху това, докато изядох още няколко лъжици:

— Не знам. Не мисля, че мога да направя което и да е от тези неща. Снощи всъщност нямах кой знае какъв план. Просто внезапно вече нямаше начин да мога да остана там. Не можех да напиша изявлението или да се изповядам в църква, не и заради един проклет чифт ръкавици.

— Чух те да споменаваш ръкавици снощи и предположих, че имаш халюцинации.

— Казах им, че съм взела ръкавиците от мястото за складиране, затова ме заклеймиха като крадла, лъжкиня и суетна жена.

— Сериозно? — Изглеждаше… впечатлен. — А пък аз си мислех, че е било само защото се обади на срещата.

— И това също, макар че технически Гидиън ме оневини за него. — Протегнах умолително празната си купичка. Яго поклати глава, но вместо нея ми даде чаша вода. След като отпих, продължих: — Ръкавиците бяха само повод. Ако не бяха те, Дайна щеше да намери някакъв друг повод да ме затвори под ключ. Това е дълга история.

— Сигурен съм, че е такава. Какво ще кажеш да направим едно кратко пътуване и да ми разкажеш?

Свалих чашата:

— Кратко пътуване докъде?

— О, тук-там. Познанията ти по лорандийски простират ли се отвъд обидите?

— Да… защо?

— Защото си мислех да посетя някои от лорандийците. И икорите.

— Орла? — попитах с надежда. — Приятелят ти ще продаде ли мястото си?

— Няма. Съжалявам. Безпокои се, че ако изчака още дълго, никой няма да иска да купува кожа, когато времето е топло.

Поредният удар. Сведох поглед и се заиграх с дръжката на чашата.

— Е. Не беше особено вероятно. Благодаря, че опита.

— Но… ще те отведа на юг.

Вдигайки очи, огледах лицето му за признаци, че това е шега, и не открих такава.

— Какво?

— Ще те отведа. Само теб. Не мога да осигуря място за другите.

— Ти наистина ли… не. Не мога да ги изоставя тук… — Думите замряха на устните ми. Дали щях да ги изоставям? Ако Наследниците удържаха на думата си, приятелките ми щяха все пак в крайна сметка да стигнат до Кейп Триумф. Моето по-ранно заминаване нямаше да повлияе на това. А ако нещо все пак се объркаше и Наследниците не предприемеха пътуването, тогава можех да съобщя на Джаспър. Той със сигурност щеше да предприеме действия, за да върне всички. Но ми се струваше толкова нечестно да ги оставя на това място, докато аз си тръгвах свободно.

Яго, който наблюдаваше размишленията ми, каза:

— Икорите ще тръгнат чак след две седмици, но съм сигурен, че Орла ще ти позволи да останеш при нея, докато това стане. Не можеш да се върнеш в Констанси. При сегашното положение тук направо ще настъпи адът на Озиел, когато днес открият, че те няма. Донякъде ми се ще да го видя — но ако искаш да ме придружиш, трябва да тръгнем сега. Не знам дали ще се досетят, че сме заедно, но бих предпочел няколко часа преднина.

Тук направо ще настъпи адът на Озиел. Какво ли наказание щяха да наложат Наследниците за бягство от затворничество? Не исках да разбирам, а единственият начин да го избегна, беше, като вляза с взлом обратно в килията си — за което не можеше да става и дума. Така че можех или в крайна сметка да се превърна в бегълка, живееща в гората, или да избягам с Яго. Едното звучеше толкова абсурдно, колкото и другото.

— Защо искаш да отидеш при лорандийците? — попитах.

— Имат пункт, с който съм търгувал преди, точно отвъд далечната граница на Грашонд. Нещо като ничия земя, за която нито икорите, нито баланкуанците предявяват претенции.

— Ще се опиташ да разбереш дали онези икори, които видях, не са били всъщност лорандийци, нали?

— Да. Не искам по тези места да избухне война. Лошо е за бизнеса. Лошо е за хората. — Той сплете пръсти и подпря брадичка на тях. — Нещо друго, което би искала да знаеш?

— Да. Защо искаш да ме заведеш?

— Защото ще е удобно да имам под ръка някого, който знае лорандийски. Моят не го бива особено.

— Не, защо се съгласяваш да ме отведеш на юг? — Ясно ми беше, че прекрасно знае какво бях имала предвид.

— А. Ами. Мястото ти не е тук. Искам да те отведа дотам, където е нужно да бъдеш. — Сериозното му изражение се поколеба, когато започна да се появява една от кривите му усмивки. — Това и те харесвам.

— Защо?

Той се засмя, забелязвайки скептицизма ми:

— Отговорът ми ще повлияе ли на решението ти дали да дойдеш с мен?

— Просто съм озадачена. Не съм истински сигурна какво съм направила, за да те накарам да ме харесваш.

Това го развесели още повече:

— Какво не направи, Тамзин? Спечели ме още в първия ден, когато каза, че очите ми са „изумителни“. Опълчваш се на градските съвети, бягаш от затворничество, като правиш въже от роклята си. О, и освен това си помислих, че ще ме удариш в онзи първи ден.

— И… това ти хареса?

— Хареса ми, че не го направи. Това е онзи тип самоконтрол, който би ми бил от полза в един спътник. Може и да не го повярваш, по понякога дразня хората. Докато не се появи ти, не мислех, че някой може да всее в този град повече смут от мен. После ти се забърка в повече неприятности за две седмици, отколкото аз за шест месеца.

Бях се усмихвала, докато говореше, но последните му думи рязко ме изтръгнаха от ведрото настроение. Той повдигна глава, долавяйки незабавно промяната.

— Какво не е наред? Встрани от очевидните неща, искам да кажа. Какво, казано от мен, предизвика този поглед?

Извърнах се от питащия му поглед.

— Нищо…

— Добре, не биваше да се шегувам за това, че си се спречкала с управата на града. Преди двайсет и четири часа явно не е било забавно.

— Не е нищо от това… просто…

Едва не зарязах темата, но сега всичко, за което можех да мисля, бяха многобройните пъти, когато се беше налагало да се моля и пазаря за лекарството на Мери в Осфро често докато тя беше насред пристъп на кашлица, който я караше да се бори за всеки дъх. Изпълнена с решимост, вдигнах отново поглед и погледнах Яго право в очите.

— Трябва да разбера нещо. Защо измами Констанси и продаде техния горчив корен заради по-добро предложение?

Изненада и любопитство се мярнаха по лицето му и накрая се превърнаха в объркване.

— Това ли те измъчва? При всичко друго случило се? Защо?

— Защото има значение! — Седнах по-изправена. — Искам помощта ти, Яго. Имам нужда от помощта ти. Но ако се стигне до това, бих предпочела да рискувам сама, вместо да свържа съдбата си с някого, който излага на риск оцеляването на цял град само за да спечели още малко злато!

Погледите ни се сключиха с трупащо се напрежение и се запитах дали бях искрена в заплахата си. Докъде щях да стигна заради Мери? Ако съюзяването с човек, виновен в долни престъпления, беше единственият ми начин да стигна до нея, щях ли наистина да му откажа?

— Не съм го направил — каза Яго най-накрая. Тонът му беше спокоен, равен. Без никаква подигравка. Без възмущение. — Тоест продадох горчивия корен…

— Яго! Ти…

— … но не измамих Констанси. Не точно. Като повечето неща това е дълга история, а точно сега нямаме нужното време. На драго сърце ще ти разкажа цялата история по-късно, но дотогава трябва да решиш дали можеш да ми вярваш, когато казвам, че не бих пожертвал живота на жителите на цял град само за да изкарам малко допълнителна печалба.

Искаше ми се да можех да разчета мислите му. Изглеждаше искрен. Звучеше искрено. И ми беше помагал неведнъж. Но освен това си беше изкарвал хляба със сключване на сделки. Работата му беше да кара хората да купуват — или да се поддават — на онова, което настоятелно им предлагаше.

— Ти си добър търговец, Яго. Откъде да знам, че не ме разиграваш?

— Не знаеш. Но с теб никога не съм се преструвал на нещо, което не съм. А това е повече, отколкото може да се каже за повечето хора по тези места. — Той се наклони на една страна с присвити очи, докато се вглеждаше внимателно в мен. — Усмихваш се. Защо?

— Защото е вярно. Защото много хора, които се разхождат тук, парадирайки с праведния си характер, са същите онези, които ме оставиха да мръзна и гладувам. Докато ти най-вече просто се опитваш да ми пробуташ стоките си.

— Да ги „пробутам“, как не — изсумтя насмешливо той. — Продавам качествени стоки на добри цени.

— Нима? Тогава го докажи, защото трябва да тръгваме. — Забързано се изправих на крака, щастлива да открия, че отново мога да стоя стабилно на тях. — Не предполагам, че можеш да ми предложиш изгодно някакви нови дрехи?

Беше цяло чудо, че лицето на Яго не се пропука от огромната усмивка, която трябваше да крепи:

— О, Тамзин, мислех си, че никога няма да попиташ.