Срив

Петък, седемнайсети юли

Гръмотевиците затътнаха още докато се сбогувахме на раздяла за предстоящата лятна ваканция. Мощен трясък отекна наблизо и накара Кони да подскочи. Джон се засмя, а горещият въздух наоколо сякаш се сгъсти.

— Трябва да побързаш! — викна той.

Махнах набързо и затичах към колата си. В мига, в който я приближих, телефонът ми звънна, приглушено, защото беше в чантата. По мелодията познах, че е Матю.

— Тръгвам — казах му, докато опипвах в мрака за дръжката на вратата. — Тъкмо се качвам в колата.

— Вече се прибираш? — долетя удивеният му глас. — Мислех, че ще отидеш при Кони.

— Така смятах, но мисълта как ме чакаш е твърде изкусителна — шеговито подхвърлих. После долових сухотата в тона му. — Наред ли е всичко? — попитах.

— Да, само дето имам ужасна мигрена. Започна преди около час и става все по-зле. Затова се обаждам. Имаш ли нещо против да си легна?

Усетих как въздухът направо лепне по кожата ми и се сетих за приближаващата буря. Още не прикапваше, ала инстинктът ми подсказваше, че скоро ще завали.

— Разбира се, че нямам. Взе ли някакво хапче?

— Да, но засега няма особен ефект. Мислех си да легна в стаята за гости, така че ако заспя, да не ме събудиш, щом се върнеш.

— Добра идея.

— Не ми се ще да си лягам, без да съм сигурен, че си се прибрала жива и здрава.

Това ме накара да се усмихна.

— Няма проблем, ще ми отнеме само четирийсет минути. Освен ако не мина през горичката, по „Блекуотър лейн“.

— Да не си посмяла! — извика той и направо усетих как го прониза болка от повишаването на тона. — О, това беше болезнено — изстена Матю и аз потръпнах съчувствено. Той снижи глас: — Кас, обещай ми, че няма да се върнеш по този път. Първо, не ми харесва да шофираш сама през гората нощем, а и наближава буря.

— Добре — побързах да се съглася, докато се намествах на шофьорското място, оставяйки чантата си на съседната седалка.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Пъхнах ключа и превключих на скорост, а телефонът вече се бе сгорещил между рамото и ухото ми.

— Карай внимателно — напомни ми той.

— Разбира се. Обичам те.

— Аз повече те обичам.

Прибрах телефона в чантата си, усмихвайки се на настоятелността му. Докато маневрирах да изляза от паркинга, едри капки дъжд затрополиха по предното стъкло. „Почва се“, помислих си.

Когато стигнах до магистралата, вече валеше като из ведро. Озовах се зад огромен камион и чистачките ми не смогваха да почистят пръските, които хвърчаха изпод гумите му. Понечих да го изпреваря, но в същия миг светкавица прониза небето и спомняйки си детския навик, започнах да броя бавно наум. Придружаващият гръм отекна, когато стигнах до четири. Може би трябваше все пак да отида с останалите в дома на Кони. Там щях да изчакам бурята да отмине, докато Джон ни забавлява с шегите и историите си. Внезапно усетих угризение за болката в очите му, когато заявих, че няма да остана с тях. Не биваше да споменавам Матю. Трябваше да кажа, че съм уморена, както бе направила Мери, директорката ни.

Дъждът се превърна в порой и колите в бързата лента намалиха значително скоростта си. Сгъстиха се около малкото ми мини и изведнъж се почувствах притисната, така че отбих в лентата за по-бавна скорост. Наведох се напред, вторачих се в предното стъкло и мислено се помолих чистачките ми да заработят по-бързо. Някакъв камион ме подмина с грохот, после и друг и когато рязко се върна в моята лента, принуждавайки ме да натисна спирачки, реших, че е твърде опасно да остана на магистралата. Светкавица отново разкъса небето и веднага след това забелязах табелата за Нукс Корнър, малкото селце, където живеех. Черните букви на бял фон, осветени от фаровете и греещи като маяк в мрака, изглеждаха толкова примамливи, че в последния миг, преди да е станало твърде късно, отбих вляво и поех по прекия път, по който Матю не искаше да минавам. Зад мен се разнесе гневен рев на клаксон и звукът ме последва в непрогледния мрак през гората като някаква поличба.

Макар да бях включила на дълги светлини, едва виждах къде карам и мигновено съжалих за ярко осветената магистрала, която бях изоставила. Въпреки че тази отбивка денем беше красива — пресичайки горичка, изпъстрена със зюмбюли — острите й завои и падинки я превръщаха в изпитание в подобна нощ. Потръпнах от притеснение при мисълта за предстоящия път. Ала къщата ни беше само на петнайсет минути оттук и ако запазех самообладание и не правех резки маневри, скоро щях да съм у дома. И все пак леко настъпих газта.

Ненадеен порив на вятъра между дърветата блъсна малката ми кола и докато се мъчех да я задържа стабилно на шосето, изведнъж хлътнах в падинка. За няколко ужасни секунди гумите ми бяха във въздуха и дъхът ми секна, също като при скоростно влакче. Когато отново се приземиха, водата плисна по страничните прозорци на колата и заля предното стъкло, така че за момент не виждах нищо навън.

— Не! — извиках, щом моето мини заседна насред локвата и моторът изгасна.

Страхът да не закъсам в гората посред такава нощ ми вля неподозирана сила и ме пришпори към действие. Рязко превключих на първа, запалих и натиснах бавно газта. Двигателят изръмжа недоволно, ала автомобилът тръгна напред и прегази водата, изкатервайки се от другата страна на падинката. Сърцето ми заби сякаш в синхрон с чистачките, които бясно се мятаха наляво и надясно по стъклото. Туптеше толкова забързано, че едва успях да успокоя дишането си. Но не посмях да отбия, защото колата можеше да не запали отново. И продължих да шофирам вече по-внимателно.

Няколко минути по-късно оглушителен трясък на гръмотевица така ме стресна, че подскочих неволно и за миг изтървах волана. Колата опасно поднесе вляво и когато я върнах в пътя с треперещи ръце, изпитах страх, че може и да не се прибера жива и здрава. Помъчих да се успокоя, но това не ми се удаде особено сред бушуващата стихия. Дърветата се полюшваха наоколо в зловещ танц, сякаш се канеха да грабнат колата ми и да я захвърлят насред бурята. Дъждът барабанеше по покрива, вятърът шибаше прозорците, чистачките се мятаха като побеснели и беше страшно трудно да се съсредоточа в пътя.

Предстояха няколко последователни завоя, затова се преместих леко напред на седалката и стиснах здраво волана. Шосето беше пусто и щом навлязох в завоите, мислено се помолих, да видя габаритите на някоя кола отпред, за да я последвам, докато изляза от гората. Щеше ми се да звънна на Матю само за да чуя гласа му, да се уверя, че не съм сам-самичка на света, защото точно така се чувствах в момента. Но не исках да го будя, особено сега, когато го мъчеше мигрена. Освен това той щеше да побеснее, ако узнаеше къде съм.

Точно когато си мислех, че пътуването ми никога няма да свърши, излязох от един завой и забелязах задните светлини на друга кола. Беше на стотина метра пред мен. Въздъхнах облекчено на пресекулки и леко увеличих скоростта, решена да я настигна. И едва не се блъснах в нея, преди да разбера, че тя не се движи изобщо, а е спряла нескопосано в тясна отбивка. Стресната, завих рязко, за да я избегна и за малко да одера бронята й, докато се изравних с колата. Извърнах се и изгледах гневно шофьора, готова да му се разкрещя, задето не е включил аварийните светлини. Отвътре ме погледна някаква жена с размазано от проливния дъжд лице.

Помислих си, че колата й се е развалила, затова спрях малко по-нататък на пътя, оставяйки двигателя да работи. Съжалих я, че трябва да излезе от колата си в това ужасно време, докато се взирах в огледалото за обратно виждане — странно доволна, че и някой друг е бил достатъчно глупав да мине през гората в бурята. Вече си я представях как рови из седалките за чадър, ала измина цяла минута, преди да осъзная, че няма намерение да излезе. Подразних се, защото тя не можеше да очаква, че ще хукна към нея в този порой. Освен ако имаше причина, поради която нямаше как да се измъкне… Само че в такъв случай не трябваше ли да примигне с фаровете или да натисне клаксона, за да ми подскаже, че се нуждае от помощ?

И тъй като нищо не се случваше, взех да разкопчавам колана си, все така вперила очи в огледалото за обратно виждане. Макар че не можех да я различа ясно, заподозрях нещо нередно в това просто да си седи там с включени фарове… И тогава в главата ми изникнаха всички онези истории, които Рейчъл разказваше, когато бяхме малки: за шофьора, който спира да помогне на колега, закъсал с автомобила си, а се оказва, че закъсалият има съучастник, с който само чакат да откраднат колата на човека, притекъл се на помощ; или за хора, които спират пред просната на пътя сърна, а стават жертва на жестоко нападение и разбират, че всичко е било нагласено.

Бързичко закопчах отново колана си. Не бях забелязала друг пътник в колата, докато минавах край нея, но това не означаваше, че някой не се крие на задната седалка, готов да ми се нахвърли.

Нова светкавица проряза небето и освети гората. Вятърът се усили и клоните задраскаха по стъклото, сякаш човек се опитваше да влезе вътре. Побиха ме ледени тръпки. Почувствах се толкова беззащитна, че отпуснах ръчната спирачка и оставих колата да тръгне леко напред, за да изглежда, че се каня да продължа нататък. Направих го с надеждата да провокирам жената да предприеме нещо — каквото и да е, за да ми покаже, че не иска да си тръгвам. Ала не последва нищо. Неохотно спрях отново, защото не ми се струваше редно да продължа и да я оставя там. Но пък се боях да излагам и себе си на опасност. Като се замислих, не ми се стори уплашена, когато минах покрай нея, не размаха ръце, нито пък даде някакъв знак, че има нужда от помощ. Така че може би някой — съпругът й или Пътна помощ, вече пътуваше насам. Ако аз закъсах, Матю щеше да е първият, на когото щях да се обадя, а не да разчитам на непознати.

Докато се чудех какво да направя, дъждът се усили и яростно затропа по покрива на колата, като че ме подканяше: тръгвай, тръгвай… Сякаш той взе решението вместо мен. Отпуснах спирачката и потеглих съвсем бавно, давайки й последен шанс да ме повика. Но тя не го направи.

След няколко минути излязох от гората и се отправих към дома — хубава стара къща с увивни рози над входната врата и китна градина отзад. Телефонът ми издаде звук, което означаваше, че отново има покритие. След около километър-два завих по нашата алея и паркирах възможно най-близко до къщи, доволна, че съм се прибрала невредима. Жената в онази кола още беше в мислите ми и се зачудих дали да не се обадя в местния полицейски участък или на Пътна помощ. Спомних си и за съобщението, което бях получила, когато излязох от гората и извадих телефона си от чантата, за да го проверя. Беше от Рейчъл.

Здравей, надявам се, че си се забавлявала тази вечер!

Аз си лягам, защото трябваше да ида на работа направо от летището и се чувствам скапана от часовата разлика. Само исках да проверя дали си взела подаръка за Сузи. Ще ти звънна утре сутрин. Целувки.

Щом стигнах до края на съобщението, леко се намръщих — защо Рейчъл проверяваше дали съм купила подарък за Сузи? Не бях го направила все още, понеже заради приключването на учебната година бях твърде заета. И бездруго партито беше чак утре вечер и планирах да изляза на покупки сутринта. Прочетох отново съобщението и този път ми направи впечатление, че тя говори за „подаръка“, а не просто за някакъв подарък. А това ме наведе на мисълта, че Рейчъл явно очаква аз да съм купила нещо, което да е общ подарък от двете ни.

Припомних си последния път, когато се бяхме видели. Беше преди около две седмици, в деня, преди да замине за Ню Йорк. Тя беше консултант в английския клон на голяма американска консултантска фирма, „Финчлейкърс“, и често ходеше в Щатите по работа. През онази вечер отидохме заедно на кино, а после седнахме да изпием по едно. Може би тогава ме беше помолила да взема нещо за Сузи. Опитах се да разровя спомените си, мъчейки се да се сетя какво бяхме реши ли да й купим. Можеше да е какво ли не — парфюм, бижу, книга — само че нищо не ми звучеше познато. Дали бях забравила? Смущаващи спомени за мама нахлуха в съзнанието ми и побързах да ги изтикам надалеч. Не е същото, упорито си повтарях наум, не съм като нея. Утре със сигурност ще си спомня.

Прибрах телефона в чантата си. Матю имаше право, нуждаех се от почивка. Ако можех да полежа на плажа няколко седмици, щях да се оправя. Матю също имаше нужда от отдих. Двамата не изкарахме истински меден месец, защото бяхме твърде заети с ремонта на къщата. Така че последният път, когато бях ходила на почивка, такава, при която не правиш нищо по цял ден, освен да лежиш на пясъка и да се радваш на слънцето, беше преди да почине татко. Преди цели осемнайсет години. След това парите за нищо не ни стигаха… Особено когато се наложи да зарежа работата си като учител, за да се грижа за мама. Именно затова, когато малко след смъртта й бях открила, че тя съвсем не е била бедна вдовица, а напротив, доста заможна, направо бях съсипана. Не можех да проумея защо се е задоволявала да живее в оскъдица, след като е можела да води охолен живот. Толкова бях шокирана, че едва чувах думите на адвоката и когато най-сетне успях да схвана колко много пари съм наследила, само го зяпнах невярващо. Винаги си бях мислила, че татко ни е оставил без пукната пара.

Гръмотевицата, която отекна някъде далеч, рязко ме върна в настоящето. Взрях се през предното стъкло, чудейки се дали ще мога да стигна от колата до верандата, без да прогизна до кости. Стиснах чантата си пред гърдите, отворих вратата и хукнах, стиснала ключа в ръка.

В коридора събух обувките си и се качих на пръсти горе. Вратата на стаята за гости беше затворена и за миг се изкуших да я открехна съвсем леко, колкото да видя дали Матю спи. Но не исках да рискувам да го събудя, затова бързо се приготвих за лягане и още преди да докосна възглавницата, вече бях заспала.