Срив

Сряда, пети август

Докато на другия ден седях на пейката под сливата, загледана в дъното на градината, измислих идеалния подарък за Матю. Градински навес. Безброй пъти го бях чувала да казва, че много му се иска да има такъв. Ако го поръчах веднага, вероятно щеше да пристигне до края на седмицата и той можеше да го сглоби през уикенда.

Телефонът звънна, докато влизах в къщата, за да потърся подходящия навес в сайтовете за продажба. Въпреки че подсъзнателно го бях очаквала, звънът ме закова намясто. Замръзнах на прага, разкъсвана между желанието да избягам и да се опълча на нахалника. Гневът ми взе превес и хукнах към коридора да вдигна слушалката.

— Остави ме на мира! — викнах ядосано. — Ако ми се обадиш отново, ще ида в полицията!

Съжалих за думите си още щом ги изрекох. Шокирана, затаих дъх, неспособна да повярвам, че току-що го бях заплашила с онова, от което той може би се страхуваше най-много. И сега определено щеше да си помисли, че наистина съм го видяла онази нощ. Прииска ми се да му обясня, че не съм имала точно това предвид, че не бих могла да издам нищо на полицаите, че желая само да спре да ми се обажда. Но страхът ме бе лишил от дар слово.

— Кас? — Потвърждението на опасенията ми, че той знае коя съм, направо ме вкамени. — Кас, наред ли е всичко? — обади се гласът отново отсреща. — Джон е.

Краката ми се подкосиха.

— О, Джон — засмях се смутено. — Извинявай, помислих те за друг.

— Добре ли си?

— Вече да. — Помъчих се да се овладея. — Просто онези досадни компании с техните телефонни проучвания ме тормозят напоследък и реших, че пак са те.

Той също се засмя тихо.

— Адски са досадни, така е… Но няма страшно, ако им се развикаш, както направи преди малко, едва ли някога биха те потърсили пак! Макар че ако не възразяваш срещу съвета ми — продължи развеселено той, — да ги заплашваш с полицията е малко прекалено.

— Извинявай… Просто избухнах, това е.

— Не те виня. Няма да те задържам, обадих се само да питам дали искаш да пийнем по едно в петък вечер с колегите. Звъня на всички, за да видя кой е свободен.

— В петък? — Мислите ми препуснаха напред. — Работата е там, че Матю ще си вземе няколко почивни дни и може да решим да идем някъде. Все пак нека ти потвърдя по-късно.

— Разбира се.

— Ще ти се обадя.

— Е, до скоро, Кас, надявам се да се видим. И ако от телефонната компания позвънят отново, непременно им дай да се разберат.

— Обещавам — усмихнах се. — Чао, Джон, благодаря, че се обади.

Щом затвори, останах на мястото си, изтощена и смазана. Зачудих се какво ли ще си помисли за мен. В този миг телефонът, който още беше в ръката ми, звънна и аз се разтреперих неконтролируемо. Отчаяно ми се искаше да повярвам, че е Джон, който е забравил да ми каже нещо, затова натиснах бутона и приех обаждането. Тишината на линията беше направо крещяща.

Ядосах се на себе си, че отново правя точно каквото онзи отсреща очакваше от мен. Или не. Може би мълчанието ми го изнервяше и той искаше да му се разкрещя, както бях направила преди малко с Джон. Щеше му се вероятно да го заплаша, че ще ида в полицията, за да има оправдание да ме убие, както беше постъпил с Джейн. Вкопчих се в тази мисъл, доволна, че бях изляла гнева си пред Джон и след като затворих, почувствах, че съм извоювала макар и мъничка победа. Заля ме облекчение, че след като обаждането вече бе минало, можех да продължа с живота си.

Само че не можех. Къщата ми действаше толкова потискащо, че набързо избрах навес за Матю, по-загрижена за обещаната доставка в събота, отколкото за размерите. Слязох отново долу, грабнах една книга и бутилка вода и излязох в градината. Трябваше ми време да избера къде да седна, понеже не исках някой да се промъкне незабелязано зад мен. Макар да съзнавах, че е малко вероятно, тъй като натрапникът трябваше да се покатери през двуметров зелен плет. Освен ако не минеше през портата. Избрах си място до къщата с изглед към входната алея, подразнена, че домът ми вече не е убежището, което беше преди. Но докато полицаите не хванеха убиеца, нямаше какво да направя.

Тъкмо се канех да си приготвя нещо за обяд, когато получих съобщение от Рейчъл. Пращаше ми адреса, който й бях поискала, така че извадих картичката от чантата си и седнах да пиша на съпруга на Джейн. Беше по-лесно, отколкото си представях, защото думите извираха от сърцето ми и когато свърших, само го прочетох набързо, за да видя дали съм доволна от написаното.

Скъпи господин Уолтърс,

Надявам се, че не Ви безпокоя с това писмо. Просто исках да споделя колко бях натъжена от новината за смъртта на Джейн. Познавах я бегло, но за краткото време на познанството ни тя ми направи страхотно впечатление. Срещнахме се за първи път преди около месец, на едно парти за неин колега от „Финчлейкърс “, а после обядвахме заедно, преди няколко седмици, в Браубъри. Надявам се, че ще ми повярвате, когато казвам, че загубих приятелка, защото така го чувствам наистина.

Поднасям своите съболезнования към Вас и семейството Ви.

Кас Андерсън

Доволна, че имам извинение да изляза от къщи за няколко минути, намерих пощенска марка и изминах петстотинте метра до пощенската кутия нагоре по пътя. Наоколо нямаше жива душа, но докато пъхах писмото в кутията, усетих как някой ме наблюдава. Също като онзи път, когато бях отишла до телефонната кабина да се обадя в полицията. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз се извърнах рязко, с разтуптяно сърце, но не видях никого. Единствено клоните на едно дърво на десетина метра от мен се поклащаха от вятъра.

Само дето днес нямаше вятър.

Вече не изпитвах страх, а ужас. Лицето ми стана бяло като платно, дъхът ми секна. Ледени тръпки полазиха тялото ми, нозете ми омекнаха. А после, изгубила напълно разума си, хукнах надолу по пътя, далеч от къщите в горния му край, към моя дом, близо до гората. Стъпките ми отекваха по асфалта в тихия следобед, а докато завивах рязко по алеята, задъхана и с разтуптяно сърце, се подхлъзнах на чакъла. Земята сякаш скочи насреща ми и изкара въздуха от дробовете ми. Докато лежах и се мъчех да си поема дъх, а коленете и дланите ми пареха, един глас в главата ми се присмиваше: Там няма никого!

Бавно се изправих на крака и закуцуках към входната врата. Внимателно измъкнах ключовете от джоба си с два пръста, пазейки охлузените си длани, и влязох вътре. Тръгнах към стълбите, доволна, че не бях включила алармата при излизането си, защото сега бях в такова състояние, че вероятно пак щях да я накарам да запищи. Качих се горе с парещи в очите ми сълзи. Оставих ги да потекат едва когато започнах да почиствам раните си, защото така можех да се преструвам, че плача заради пораженията по ръцете и коленете си. Но истината беше, че не знаех колко още бих могла да понеса.

Срамувах се от себе си и от това колко отчайващо нестабилна бях след убийството на Джейн. Ако нямах проблемите с паметта отпреди това, знаех, че бих се справила по-добре. Ала изправена пред възможността да съм на прага на деменцията, бях изгубила всяко доверие в себе си.