Срив

Събота, осемнайсети юли

Когато на другата сутрин отворих очи, видях Матю да седи на ръба на леглото с чаша чай в ръка.

— Колко е часът? — измърморих сънено, мижейки срещу слънцето, което блестеше през прозореца.

— Девет. Аз съм буден от седем.

— Как е мигрената ти?

— Мина ми. — На слънчевата светлина пясъчнорусата му коса сияеше като злато и аз с удоволствие зарових пръсти в гъстите му кичури.

— Това за мен ли е? — попитах с обнадежден поглед.

— Разбира се.

Приседнах в леглото, наместих се удобно и облегнах глава на възглавниците. Любимата ми весела песничка „Чудесен ден“ звучеше по радиото от долния етаж и в добавка към очакващата ме ваканция от шест седмици животът ми изглеждаше прекрасен.

— Благодаря — казах любезно и взех чашата от ръцете му. — Успя ли да се наспиш?

— Спах като пън. Съжалявам, че не можах да те изчакам. Как се прибра?

— Без проблеми. Макар че ме застигна ужасна буря, с гръмотевици и дъжд…

— Е, слънцето отново грее тази сутрин. — Матю ме побутна леко, за да му направя място. Отместих се, внимавайки да не разлея чая си, и той приседна на леглото до мен. Вдигна ръка и аз се облегнах на рамото му. — Някаква жена е била намерена мъртва недалеч оттук — каза го толкова тихо, че едва го чух. — Преди малко го съобщиха в новините.

— Това е ужасно. — Оставих чашата на нощното шкафче и се обърнах с лице към него. — Като казваш недалеч оттук, какво имаш предвид? В Браубъри ли?

Той отметна кичур коса от челото ми, докосвайки ме нежно с пръсти.

— Не, по-близо, някъде по пътя, който минава през гората към Касъл Уелс.

— Кой път?

— Знаеш кой, „Блекуотър лейн“. — Той се наведе да ме целуне, но аз се отдръпнах назад.

— Престани, Матю.

Изгледах го с разтуптяно сърце, което бясно заблъска в гърдите ми като птица в клетка. Очаквах да се засмее, да ми каже, че знае как съм се прибрала по този път снощи и сега само ме будалка. Но той се намръщи.

— Така е, ужасно е…

Изгледах го с тревога.

— Сериозно ли говориш?

— Да. — Беше искрено учуден. — Защо да си измислям подобно нещо?

— Само че… — Внезапно започна да ми се повдига. — Как е починала? Съобщиха ли нещо?

Матю поклати глава.

— Не, само, че била в колата си.

Извърнах се, така че да не може да види лицето ми. Няма как да е била същата жена, казах си, абсурдно е.

— Трябва да ставам — изрекох хладно, когато ръцете му отново ме прегърнаха. — Ще ходя да пазарувам.

— Какво?

— Подарък за Сузи. Още нищо не съм й купила, а партито е довечера. — Смъкнах крака от леглото и станах.

— Та толкова ли е спешно? — възропта той. Но аз вече бях излязла от стаята, вземайки телефона си.

В банята заключих вратата и пуснах душа, за да заглуша онзи глас в главата ми, който не спираше да повтаря: жената, намерена мъртва, е същата, която бях подминала с колата си снощи. Изпаднала в паника, приседнах на ръба на ваната и влязох в нета, търсейки информация. В рубриката „Горещи новини“ на Би Би Си нямаше подробности. Пишеше само, че жена е била намерена мъртва в автомобила си близо до Браубъри в Съсекс. Това значеше ли, че се е самоубила? Предположението беше ужасяващо.

Мислите ми препускаха, мъчейки се да осъзная станалото. Ако е била същата жена, вероятно не е била закъсала с колата, а е спряла в отбивката нарочно, защото мястото е изолирано и е нямало кой да я безпокои. Това би обяснило защо не бе примигнала с фаровете, търсейки помощта ми. И защо, щом ме погледна през прозореца, не ми даде знак да спра, както сигурно би направила, ако автомобилът й се беше развалил. Тръпки полазиха тялото ми. Сега, когато слънцето струеше през прозореца на банята, ми се струваше немислимо, че не бях се върнала да проверя как е. Ако го бях сторила, нещата вероятно щяха да се развият по друг начин. Тя можеше и да ми каже, че всичко е наред, да се престори, че е закъсала с колата и че някой ще дойде всеки момент да й помогне. Но тогава щях да й предложа да изчакам с нея, докато помощта пристигне. А ако бе настояла да си тръгна, щях да заподозра нещо, да я накарам да си поговорим — и сега можеше да е жива. Трябваше поне да се обадя в полицията… Ала заради съобщението на Рейчъл и подаръка, който явно се очакваше да съм купила за Сузи, напълно бях забравила за непознатата.

— Ще се бавиш ли още вътре, скъпа? — Гласът на Матю долетя от другата страна на вратата.

— Излизам след минутка! — викнах, за да ме чуе въпреки шуртенето на водата, която напразно изтичаше в канала.

— Тогава ще приготвя закуската.

Свалих си пижамата и се пъхнах под душа. Водата беше гореща, но не достатъчно, че да измие парещата вина, която изпитвах. Търках енергично тялото си, опитвайки да не мисля как жената развива капачето на флакон с хапчета и ги изтърсва в ръката си, как ги поднася към устата си и преглъща с вода. Какви ли тегоби е преживяла, за да реши да посегне на живота си? И докато е умирала, дали и за миг е съжалила за стореното? Потръпвайки от ужасните си мисли, спрях водата и излязох от душкабината. Внезапната тишина ме смути и затова потърсих радио на телефона си, надявайки се да чуя някоя весела, изпълнена с надежда песен, която да ме откъсне от мрачната картина, рисувана от въображението ми.

…жена е била открита мъртва в колата си на „Блекуотър лейн “ в ранните часове на утрото. Обстоятелствата около смъртта й са подозрителни. За момента няма разкрити никакви подробности, но полицията съветва живеещите в района да бъдат бдителни.

Дъхът ми секна от ужас. Обстоятелствата около смъртта й са подозрителни. Думите отекваха в банята. Не казваха ли така, когато полицията подозираше убийство? Сковах се от страх при мисълта, че бях там, на същото място… Дали и убиецът се е крил в храстите, чакайки удобна възможност да нападне? Ако аз се бях изпречила на пътя му, сега можеше да съм на мястото на жертвата. Предположението ме накара да залитна. Пресегнах се сляпо към рафта за кърпите и си наложих да дишам дълбоко и равномерно. Сигурно наистина съм била луда, че да тръгна през онази гора снощи.

В спалнята набързо облякох черна памучна рокля, която намерих в купчината дрехи, оставени на стола. Слязох на долния етаж и миризмата на пържени наденички ме накара да преглътна преди още да отворя вратата на кухнята.

— Реших да отбележим началото на ваканцията ти с богата закуска — заяви Матю.

Изглеждаше толкова щастлив, че се насилих да се усмихна, понеже не исках да му развалям настроението.

— Чудесно. — Прищя ми се да му разкажа за снощните преживелици, да му споделя, че можеше аз да бъда убитата и така да се разтоваря от ужаса, който едва задържах в себе си… Но ако му признаех, че съм пътувала през гората, особено след като ме беше предупредил да не го правя, той щеше страшно да се ядоса. Щеше да се почувства като мен — стреснат от онова, което е можело да ми се случи, ужасен от мисълта, че съм се изложила на опасност.

— Е, кога смяташ да пазаруваш? — попита Матю.

Беше със сива тениска и тънки памучни шорти и по всяко друго време щях да си помисля каква късметлийка съм, че съм с него. Ала сега едва смеех да го погледна, сякаш тайната ми бе жигосана върху кожата ми.

— Веднага след закуска. — Загледах се през прозореца към градината зад къщата, мъчейки да се успокоя от красотата й, но мислите ми все се връщаха към предната вечер, когато си бях тръгнала с колата. А тя бе жива в онзи момент…

— Рейчъл с теб ли ще е? — Гласът на Матю ме върна в реалността.

— Не. — Изведнъж обаче това ми се стори страхотна идея: така щях да й споделя какво се е случило снощи и колко съсипана се чувствам. — Всъщност идеята ти е добра. Ще й се обадя и ще я попитам дали може да дойде с мен.

— Не се бави — каза той. — Закуската е почти готова.

— Само минутка.

Излязох в коридора и отидох до стационарния телефон, тъй като в къщата имахме мобилна връзка само на горния етаж. Позвъних и мина известно време, преди Рейчъл да вдигне. Гласът й бе леко дрезгав и сънен.

— Май те събудих — казах със съжаление, защото едва сега си спомних, че вчера се бе върнала от пътуването до Ню Йорк.

— Имам чувството, че е посред нощ — измърмори сърдито тя. — Колко е часът?

— Девет и половина.

— Значи наистина е среднощ. Получи ли съобщението ми?

Въпросът ме стресна и за миг замълчах, колебаейки се в отговора.

— Да, но още не съм купила нищо за Сузи.

— А защо?

— Бях много заета — побързах да обясня, спомняйки си, че по някаква причина Рейчъл смята как явно двете ще поднесем общ подарък. — А и реших да изчакам до днес, в случай че променим решението си за това какво ще й купим — добавих аз с надеждата да ми подскаже какво сме решили.

— Защо да го променяме? Всички бяха съгласни, че твоята идея е най-добра. Освен това партито е довечера, Кас!

Това „всички“ ме стресна.

— Е, човек никога не знае — опитах се да се измъкна. — А какво ще кажеш да дойдеш с мен?

— С удоволствие, но съм толкова изморена заради часовата разлика…

— Ами ако те черпя един обяд?

Последва мълчание.

— В „Костело“ ли?

— Разбрахме се. Да се видим в кафенето на „Фентънс“ и ще черпя и кафе.

Чух я как се прозява, а после долових шумолене на завивки.

— Може ли да си помисля?

— Не, не може — отсякох аз. — Хайде, ставай от леглото. Ще се видим там.

Затворих телефона и с поолекнало сърце изтиках от съзнанието си подаръка на Сузи. След новините от сутринта тази тревога ми се струваше доста дребнава.

Върнах се в кухнята и седнах до масата.

— Как ти се струва? — попита Матю и сложи пред мен чиния с наденички, бекон и яйца.

Струваше ми се, че изобщо не бих могла да изям всичко това, но се усмихнах насърчително.

— Страхотно! Благодаря.

Той се настани до мен и взе ножа и вилицата си.

— Как е Рейчъл?

— Добре е. Ще дойде с мен. Погледнах чинията си, чудейки се как ще мога да уважа усилията му. Хапнах няколко залъка, но стомахът ми се разбунтува, затова само порових с вилицата в останалата храна и след известно време се отказах. Много съжалявам — изпъшках, оставяйки приборите. — Още ми е тежко след снощната вечеря.

Той се пресегна и набоде една от наденичките.

— Ще бъде жалко да се похаби — заяви с широка усмивка.

— Вземи ги всичките.

Сините му очи се бяха вторачили в моите и не ми даваха да извърна поглед.

— Добре ли си? Изглеждаш твърде тиха.

Примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите, които напираха в очите ми.

— Не мога да спра да мисля за онази жена — признах. Изпитах такова облекчение, че мога да говоря за това, та думите сами изскочиха от устата ми. — По радиото казаха, че полицията смята смъртта й за подозрителна.

Той отхапа от наденичката.

— Това значи, че е била убита.

— Така ли? — възкликнах престорено.

— Обичайно така говорят, докато не бъде направена пълна съдебна експертиза. Господи, колко е ужасно. Просто не мога да разбера защо е поела риска да тръгне през гората нощем. Естествено, нямало е как да знае, че ще бъде убита, но все пак…

— Може да е закъсала — предположих колебливо, стиснала ръце под масата.

— Ами сигурно. Защо иначе да спре на такъв пуст път? Горката, вероятно е била адски уплашена. Сред дърветата няма мобилен сигнал, затова може би се е молела някой да мине и да й помогне. А виж какво е станало, когато този някой се е появил.

Бях толкова шокирана от думите му, че едва си поемах дъх. Сякаш ме бяха полели с кофа ледена вода, за да се събудя и осъзная чудовищната си постъпка. Бях си казала, че тя вече се е обадила на някого за помощ — при все че знаех, че в гората няма обхват. Защо го бях направила? Понеже бях забравила ли? Или защото така можех да си тръгна с чиста съвест? Е, сега съвестта ми съвсем не бе чиста… Бях я оставила на съдбата й, бях я оставила да бъде убита.

Избутах стола си и станах.

— Най-добре да тръгвам — казах и посегнах да събера празните чаши от масата. Молех се Матю да не ме попита отново дали съм добре. — Не искам да карам Рейчъл да ме чака.

— Защо, кога ви е срещата?

— В единайсет. Но нали знаеш колко е оживено в града в събота.

— Правилно ли чух, че ще обядвате заедно?

— Да. — Целунах го леко по бузата, нетърпелива да тръгна. — Ще се видим после.

Грабнах чантата си и взех ключовете от масичката в коридора. Матю ме изпрати до вратата с препечена филийка в ръка.

— А би ли могла да вземеш сакото ми от химическото чистене? Така ще мога да го облека довечера.

— Разбира се, у теб ли е бележката?

— Да, чакай малко. — Той бръкна в портфейла си и ми подаде розова бележка. — Платено е.

Пъхнах разписката в чантата си и отворих вратата. Слънчевите лъчи нахлуха вътре.

— Внимавай по пътя — извика той, докато влизах в колата.

— Разбира се. Обичам те.

— Аз те обичам повече!

Пътят към Браубъри вече беше натоварен. Нервно потрепвах с пръсти по волана. В бързината си да изляза от къщи не се бях замислила какво ще изпитам, щом отново се озова в колата, седнала на същата седалка, на която бях, когато видях непознатата. Опитвайки да избягам от тези мисли, помъчих да си спомня какъв подарък съм предложила за Сузи. Тя работеше в същата компания като Рейчъл, в администрацията. Когато Рейчъл бе споменала, че всички са се съгласили с моето предложение, вероятно имаше предвид тяхната групичка приятелки от работата. Последният път, когато се бяхме събирали с тях, беше преди около месец. И сега се досетих, че Рейчъл бе подхванала темата за партито за четирийсетия рожден ден на Сузи, възползвайки се от обстоятелството, че тя самата не можа да дойде с нас онази вечер. Дали тогава ми беше хрумнало какво да й подарим?

По някакво чудо намерих място за паркиране на улицата, недалеч от универсалния магазин „Фентънс“, и се отправих към чаения салон на петия етаж. Беше пълно с хора, но Рейчъл вече беше там, лесно различима в яркожълтата си рокля, привела тъмната си къдрава глава над мобилния телефон. На масата пред нея имаше две чаши кафе и внезапно ме обзе огромна благодарност заради това, че винаги се грижеше за мен. Пет години по-голяма, тя ми беше като сестра, която никога не съм имала. Майките ни бяха приятелки, ала нейната работеше дълги часове, за да се издържат двете, понеже съпругът й ги бе изоставил скоро след раждането на детето. Така Рейчъл прекара по-голямата част от детството си в нашата къща, а моите родители с обич я наричаха втората си дъщеря. Когато напусна училище на шестнайсет, за да започне работа, та майка й да може да намали темпото, тя се стараеше да идва на вечеря поне веднъж седмично. Беше особено близка с татко и тъгува по него, колкото и аз, когато почина, след като бе блъснат от кола пред дома ни. А когато мама се разболя и не можеше да остава сама, тя идваше да поседи с нея веднъж седмично, за да успея да пазарувам.

— Жадна ли си? — опитах се да се пошегувам, кимвайки към двете чаши на масата, но думите ми прозвучаха фалшиво. Чувствах се като изложена на показ: сякаш всички знаеха, че съм видяла убитата жена снощи и не съм направила нищо да й помогна.

Рейчъл скочи и ме прегърна.

— Имаше такава голяма опашка, че реших да не те чакам, а направо да поръчам — каза тя. — Знаех си, че няма да се забавиш.

— Извинявай, движението беше натоварено. Благодаря ти, че дойде, наистина.

В погледа й заигра палаво пламъче.

— Знаеш, че бих направила всичко за обяд в „Костело“.

Седнах насреща й и с удоволствие отпих глътка кафе.

— Развихрихте ли се на партито снощи?

Усмихнах се и напрежението ми мъничко спадна.

— Не беше чак вихрено, но пък приятно.

— Прекрасният Джон беше ли там?

— Разбира се. Всички учители бяха.

Тя се ухили дяволито:

— Трябваше и аз да се отбия.

— Твърде млад е за теб — засмях се. — Освен това си има приятелка.

— И като си помислиш само, че можеше да е твой — въздъхна тя. А аз поклатих глава в престорено отчаяние, защото тя така и не бе преглътнала факта, че предпочетох Матю пред Джон.

След като мама почина, Рейчъл беше твърдо решена да ме изкара от къщи. И започна да ме мъкне навсякъде със себе си. Повечето й приятели бяха нейни колеги или познати от групата по йога и когато се запознавах с тях, винаги се интересуваха къде работя. След като няколко месеца повтарях, че съм напуснала работата си като учител, за да се грижа за мама, някой ме попита защо не съм се върнала на работа, след като вече мога. И изведнъж разбрах, че искам това повече от всичко. Вече не ми беше достатъчно просто да си седя у дома и ден след ден да се наслаждавам на свободата, която ми бе липсвала с години. Исках да имам личен живот като една трийсет и три годишна жена.

Имах късмет. Недостигът на учители в региона беше причината след кратък опреснителен курс да ми предложат работа като учител по история на девети клас в училището в Касъл Уелс. Много ми харесваше отново да ходя на работа и когато Джон, любимецът и на учители, и на ученици, ме покани на среща, бях изключително поласкана. Ако не ми беше колега, вероятно бих приела. Но му отказах, което само го направи още по-настоятелен. Толкова беше упорит, че си отдъхнах, когато накрая срещнах Матю.

Пийнах от кафето.

— Как беше в Америка?

— Изтощително. Твърде много срещи, ужасно много храна. — Извади плосък пакет от чантата си и го побутна към мен през масата.

— Кухненската ми кърпа! — възкликнах аз и я разгънах. На лицевата страна имаше карта на Ню Йорк. Това беше наша шега — винаги когато Рейчъл заминаваше някъде, по работа или на почивка, носеше оттам две еднакви кухненски кърпи, по една за мен и за нея. — Благодаря, ти имаш същата, нали така?

— Естествено. — Лицето й изведнъж стана сериозно. — Чу ли за жената, която била намерена мъртва в колата си снощи? Точно на онзи път, който минава през гората оттук до Касъл Уелс?

Преглътнах притеснено, сгънах кърпата на две, после още на две и се наведох да я прибера в чантата си.

— Да, Матю ми каза, съобщили го по новините — отроних тихо, свела глава.

Тя изчака да се изправя и потрепери пресилено.

— Ужасно, нали? Полицаите смятат, че колата й се е развалила на пътя.

— Така ли?

— Да. — Приятелката ми се намръщи. — Колко страшно е само да си представиш, че закъсваш посред буря в такава пустош. Направо не ми се мисли.

Струваше ми огромно усилие да не й призная, че аз бях там и видях жената в колата. Но нещо ме спря. Мястото бе твърде оживено, а и Рейчъл вече бе емоционално ангажирана с историята. Опасявах се, че ще ме осъди, че ще бъде ужасена, задето не съм направила нищо, за да помогна.

— И аз не искам да мисля — казах вместо това.

— И ти понякога минаваш по този път… Нали не си минала оттам снощи?

— Не, никога не бих посмяла сама. — Усетих как цялата се изчервих и бях сигурна, че тя веднага ще ме изобличи в лъжа.

Ала Рейчъл продължи, без да ми обръща внимание:

— И правилно. Можеше ти да си на нейно място.

— Само дето моята кола нямаше да се развали — опитах да се пошегувам.

Тя се разсмя, разпръсквайки напрежението.

— Откъде си сигурна! Тя може и да не е закъсала, това е само предположение. Ами ако някой й е махнал да спре, да се е престорил, че има нужда от помощ? Всеки би спрял, щом види изпаднал в беда на пътя, нали?

— А дали наистина би спрял, и то посред буря? — Отчаяно исках отговорът да е „не“.

— Е, поне всеки, който има съвест. Никой не би отминал просто така. Поне би сторил нещо.

Думите й ме разтърсиха, в очите ми напираха сълзи. Вината, която и преди изпитвах, стана непоносима. Не исках Рейчъл да забележи колко са ме засегнали разсъжденията й, затова сведох глава и се вторачих във вазата с оранжеви цветя, поставена на масата между нас. За мой ужас цветчетата започнаха да се размазват пред погледа ми и побързах да бръкна в чантата си за кърпичка.

— Кас? Добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

— Не ми изглежда да е така.

Загрижеността в гласа й ме жегна и стиснах кърпичката, за да си дам малко време. Нуждата да споделя преживяното с някого беше огромна.

— Не знам защо, но аз не… — Млъкнах.

— Какво не си? — озадачи се Рейчъл.

Отворих уста да й кажа, но тогава осъзнах, че ако го направя, ще я нараня двойно: тя не само щеше да се ужаси, че съм продължила по пътя си, без да проверя дали жената е добре, но и щеше да ме хване в лъжа… Защото вече й бях казала, че снощи не съм минала през гората.

Поклатих глава и нещастно отроних:

— Няма значение…

— Очевидно има. Кажи ми какво става, Кас.

— Не мога.

— И защо?

Смачках кърпичката между пръстите си.

— Защото се срамувам.

— Срамуваш ли се?

— Да.

— От какво? — Понеже не отговорих, тя въздъхна отчаяно. — Стига, Кас, просто ми кажи! Едва ли е толкова ужасно!

Нетърпението й ме изнерви още повече и се помъчих да измисля нещо, на което би повярвала.

— Забравих за Сузи — изтърсих аз, мразейки се за това, че използвам толкова тривиален случай, за да прикрия вината си към онази жена. — Забравих какво трябваше да й купя.

Тя се намръщи.

— Какво намекваш с това „забравих“?

— Просто не мога да си спомня. Не се сещам точно какво сме решили да й купим.

Рейчъл ме изгледа слисано.

— Но идеята беше твоя! Каза, че след като Стивън ще я води във Венеция за рождения й ден, можем да й купим нов куфар. Тогава бяхме в онзи бар близо до офиса ми — добави услужливо тя.

Престорих се, че изпитвам облекчение, макар думите й да не ми говореха нищо.

— Разбира се! Сега си спомням… Господи, колко съм глупава! Мислех си, че може да е парфюм или нещо подобно.

— Не и за толкова много пари. Всички дадохме по двайсет лири, така че общо трябва да са сто и шейсет. Носиш ли ги?

Сто и шейсет лири? Как съм могла да забравя, че са ми дали толкова пари? Искаше ми се да си призная всичко, но вместо това продължих да се преструвам, защото вече не бях сигурна в себе си.

— Мислех да платя с карта.

Приятелката ми се усмихна окуражително.

— Е, след като тази драма приключи, изпий си кафето, преди да е изстинало.

— Може би вече е изстинало… Да поръчам ли още по едно?

— Аз ще ида до бара. Ти стой тук и се успокой.

Гледах я как се подрежда на опашката пред касата, мъчейки се да заглуша чувството на отчаяние, надигащо се в душата ми. Макар да избегнах признанието, че съм видяла жената в колата, щеше ми се да не бях споделяла, че съм забравила за куфара. Рейчъл не беше глупава. Беше станала свидетел на влошаването на състоянието на мама седмица след седмица и не исках да я тревожа, че съм тръгнала по същия път. Най-лошото бе, че нямах никакъв спомен да съм предлагала да й купим куфар, нито пък къде съм сложила сто и шейсетте лири, освен ако не бяха в малкото чекмедже на старото ми бюро. Не се притеснявах толкова за парите; даже и да не ги намерех, не беше голям проблем. Плашеше ме мисълта, че напълно съм забравила за подаръка на Сузи.

Рейчъл се върна с кафетата.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо? — каза тя, докато сядаше.

— Питай.

— Просто не е в стила ти да се разстройваш така заради нещо толкова дребно като забравянето на подаръка. Има ли друго, което те тормози? Всичко наред ли е с Матю?

За стотен път ми се прииска Матю и Рейчъл да се харесваха повече. Стараеха се да не го показват, но помежду им винаги цареше някакво недоверие. Честно казано, Матю не харесваше Рейчъл просто защото знаеше, че тя не го одобрява особено. При Рейчъл нещата бяха по-сложни. Тъй като нямаше причина да не харесва Матю, понякога едно тъничко гласче ми нашепваше, че тя просто ревнува, задето вече имам друг близък човек в живота си. Ала после се укорявах за тази мисъл, защото бях наясно, че тя се радва за мен.

— Да, всичко е наред — уверих я, мъчейки се да забравя за снощната преживелица. — Разтревожих се само заради подаръка. — Дори и тези думи прозвучаха като предателство към жената в колата.

— Е, онази нощ не беше съвсем на себе си — усмихна се тя при спомена. — Нямаше грижа как ще се прибираш, понеже Матю щеше да дойде да те вземе, затова си пийна няколко чаши вино. Може би затова си забравила.

— Вероятно си права.

— Да си изпием кафето и да идем да изберем нещо.

След малко слязохме на четвъртия етаж. Не ни отне много време да изберем два светлосини куфара, а докато излизахме от магазина, усетих изпитателния поглед на Рейчъл върху себе си.

— Сигурна ли си, че искаш да ходим на обяд? Ако не, няма проблем.

Мисълта, че пак щяхме да си говорим за какво ли не, а аз с все сили трябваше да избягвам темата за убитата жена, внезапно ми се стори непоносима.

— Всъщност имам адско главоболие — май прекалих с празнуването снощи. Може ли да излезем на обяд другата седмица? Ще дойда в града, когато кажеш, след като вече не съм на работа.

— Разбира се. Но ще се оправиш до партито на Сузи довечера, нали?

— О, да. Само че би ли взела ти куфарите, за всеки случай?

— Няма проблем. Къде си паркирала?

— В долния край на главната улица.

Тя кимна.

— Аз съм на многоетажния паркинг, затова ще се разделим тук.

Посочих двата куфара.

— Ще се справиш ли?

— Е, нали са олекотени, забрави ли? А и ако не мога, все ще се намери някой приятен младеж, който да ми помогне!

Прегърнах я за довиждане и поех към колата си. Когато запалих, на дисплея се изписа часът: беше точно един и една минута. С цената на всичко не исках да слушам местните новини, но въпреки това осъзнах, че посягам да включа радиото.

Снощи е било открито тялото на жена в кола на „Блекуотър лейн “, между Браубъри и Касъл Уелс. Била е брутално убита. Ако сте пътували по този път между единайсет и двайсет минути снощи и един и петнайсет след полунощ или познавате някой, който е минал оттам, моля, свържете се с нас при първа възможност.

Пресегнах се да изключа радиото с треперещи пръсти. Брутално убита. Думите увиснаха във въздуха и внезапно ми стана толкова горещо и задушно, че трябваше да отворя прозореца, за да мога да си поема въздух. Защо не бяха казали просто „убита“? Нима „убита“ не беше достатъчно ужасно? Някаква кола се изравни с моята и шофьорът ме попита със знаци дали ще потеглям. Поклатих глава и той отмина, но след около минута и друг се приближи и поиска да разбере същото… Ала аз отказвах да тръгна, щеше ми се да си стоя там, където бях, докато престъплението вече не беше в новините, докато всички не продължат нататък с живота си, забравили за жената, която е била брутално убита.

Знам, че беше глупаво, но се чувствах така, сякаш съм виновна за смъртта й. Сълзи напираха в очите ми. Не можех да си представя, че вината някога ще изчезне. И мисълта, че ще ми тежи до края на живота, ми изглеждаше твърде висока цена за един миг на егоизъм. Но истината бе, че ако си бях направила труда да сляза от колата, тя може би щеше да е жива.

Усетих противен вкус в устата си, като някаква физическа проява на погнусата в мен. Бавно потеглих към къщи, опитвайки се да отложа момента, в който трябваше да напусна сигурното убежище на колата си. Знаех, че когато се прибера у дома, убийството вече щеше да е навсякъде — в новините по телевизията, във вестниците, в разговорите на всички — постоянно напомняне за това, че не помогнах на жената в гората.

Щом слязох от колата, миризмата на изгорели клони и бурени откъм градината моментално ме върна в детството. Затворих очи и за няколко блажени мига вече не беше горещ и слънчев ден през юли, а свежа и студена вечер през ноември, и двете с мама ядяхме наденички, набучени на вилици, докато татко палеше фойерверките в дъното на градината ни. В такъв момент бих отишла веднага при Матю, но сега тръгнах право към къщата, доволна, че имам още няколко минутки само за себе си.

— Стори ми се, че чух колата — каза той, когато след малко надникна в кухнята. — Не те очаквах да се върнеш толкова рано. Нямаше ли да обядвате навън?

— Просто решихме да го отложим за друг ден.

Той се приближи и ме целуна по косата.

— Идеално. Сега поне ще можеш да хапнеш с мен.

— Миришеш на огън — казах аз, вдъхвайки миризмата от тениската му.

— Реших да се отърва от всички онези клони, които отрязах миналата седмица. За щастие бях под брезента, така че дъждът не ги е измокрил, но щяха да опушат цялата къща, ако ги бяхме сложили в камината. — Той ме прегърна силно. — Нали знаеш, че ти си единствената за мен? — тихо прошепна думите, които често си разменяхме в началото на нашата връзка.

Около шест месеца след като бях започнала работа в училището, групичка колеги излязохме на бар, за да отбележим рождения ми ден. Кони забеляза Матю веднага щом влязохме в заведението. Той седеше сам на една маса и явно чакаше някого, а тя се пошегува, че ако дамата му не се появи на срещата, е готова да я замести. Когато стана ясно, че жената няма да дойде, моята приятелка отиде при него. Беше вече леко пийнала и му предложи да се присъедини към компанията ни.

„Надявах се никой да не забележи, че са ми вързали тенекия“, горчиво се подсмихна той, щом Кони го настани между нея и Джон. Така Матю се озова точно срещу мен и нямаше как да не забележа кичура, който падаше над челото му, и колко сини са очите му, когато ме поглеждаше. А това се случваше доста често. Опитах се да не му придавам голямо значение. И така стана по-добре, понеже докато дойде време да се прибираме след изпитите бутилки вино, той вече имаше запаметен номера на Кони в телефона си.

Няколко дни след това тя нахлу при мен в учителската стая с широка усмивка, за да ми заяви, че Матю се е обадил за да поиска моя номер. Казах й да му го даде. И когато той ми позвъни, веднага изрече с леко притеснение: „Щом те видях, знаех, че ти си жената за мен.“

След като започнахме да се срещаме по-често, той ми призна, че не може да има деца. Каза, че би ме разбрал, ако реша, че не искам да го виждам повече. Ала тогава аз вече бях влюбена и макар че това бе голям удар за мен, не ми се стори, че е дошъл краят на света. Когато дойде моментът да ми предложи брак, вече бяхме обсъждали други начини да се сдобием с рожба и бяхме решили, че ще се заемем сериозно с въпроса, след като мине година от сватбата. Което беше горе-долу сега. Обикновено тази мисъл ми се въртеше в съзнанието непрекъснато, ала в момента ми изглеждаше толкова далечна, че не можех да я проумея.

Ръцете на Матю още ме прегръщаха.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита той.

— Да, купихме на Сузи куфари.

— Добре ли си? Изглеждаш леко потисната.

Внезапно изпитах непреодолимо желание да остана сама.

— Малко ме боли глава — излъгах и се отдръпнах от него. — Мисля да пия един аспирин.

Качих се горе, взех два аспирина от шкафчето в банята и ги преглътнах с вода от чешмата. Вдигнах глава и се загледах с тревога в отражението си в огледалото, търсейки някакъв знак, който би могъл да ме издаде, нещо, което би подсказало на хората, че не всичко е както трябва. Но нямаше нищо, което да сочи, че съм по-различна от жената, която се бе омъжила за Матю преди година — същата кестенява коса и същите сини очи ме гледаха от огледалото.

Обърнах гръб на отражението си и отидох в спалнята. Купчината ми дрехи бе преместена от стола върху вече оправеното легло, лек намек от страна на Матю да ги прибера. Друг ден това би ми се сторило забавно, но днес се подразних. Погледът ми попадна върху старото бюро от баба ми и се сетих за парите, за които Рейчъл бе споменала — онези сто и шейсет лири, дето всички ми били дали за подаръка на Сузи. Ако ги бях взела, то със сигурност трябваше да са тук, където прибирах всичко, за да бъде на сигурно място.

Поех си дълбоко дъх, отключих малкото чекмедже от лявата страна на бюрото и го издърпах. Вътре имаше купчинка омачкани банкноти. Преброих ги; бяха точно сто и шейсет лири.

В топлия уют на спалнята внезапно усетих ледени тръпки по тялото. Да забравиш име или нечие лице беше нормално, но не и да не помниш, че си предложил нещо за подарък и си взел пари за него.

— Вече изглеждаш по-добре — стресна ме гласът на Матю откъм вратата. — Пи ли аспирин?

Бързо затворих чекмеджето.

— Да, и се чувствам по-добре.

— Чудесно. — Той се усмихна. — Ще си направя сандвич, ти искаш ли? Мислех да си отворя и една бира.

При мисълта за храна стомахът ми още се бунтуваше.

— Не, хапвай… Аз ще ям по-късно. Сега ще пия само чай.

Последвах го долу и седнах до масата в кухнята. Той ми подаде чаша чай, след което си взе хляб от шкафа, филийка чедър от хладилника и бързо си направи сандвич, който изяде на крак и без чиния.

— Цяла сутрин говорят за онова убийство по радиото — каза той, докато ронеше трохи по пода. — Пътят е затворен и полицаите го претърсват щателно за следи. Направо не мога да повярвам, че всичко се е случило само на пет минути път оттук!

Помъчих да овладея потръпването си и отнесено се загледах в малките бели трошици по теракотения под. Приличаха на изпаднали в беда корабокрушенци, на които нямаше кой да помогне.

— Знаят ли вече нещо за нея? — попитах.

— Полицаите вероятно са наясно, защото са се свързали с близките й, но засега не се съобщават никакви подробности. Ужасно е, като си представиш какво преживява семейството й точно сега. И знаеш ли какво не мога да си избия от ума? Можеше да си ти, ако бе проявила глупостта да минеш по този път снощи.

Станах, стиснала чашата в ръка.

— Мисля да се кача и да полегна за малко.

Той ме погледна загрижено.

— Сигурна ли си, че си добре? Не ми изглеждаш съвсем във форма. Може би не бива да ходим на партито довечера?

Усмихнах му се разбиращо, защото той не си падаше много по купоните, а предпочиташе да кани приятели на гости за вечеря.

— Трябва да идем, Сузи празнува четирийсетия си рожден ден.

— А ако още те боли глава?

Долових негодуванието в гласа му и въздъхнах.

— Да — заявих твърдо. — Не се притеснявай, няма да се наложи да говориш с Рейчъл.

— Нямам нищо против нея, само дето винаги ме гледа с неодобрение. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм прегрешил. — Той млъкна за миг. — А сети ли се да вземеш сакото ми от химическото?

Притесних се.

— Не, съжалявам, забравих.

— Е, няма нищо, явно ще облека друго.

— Съжалявам — повторих, мислейки за подаръка и за всички други неща, които бях забравила напоследък.

Преди няколко седмици трябваше да дойде да ме спаси, заедно с количката с продукти в супермаркета, защото си бях оставила портмонето на масата в кухнята. Оттогава се случиха и други неща: той намери млякото на мястото на препарата за пране, а препарата за дрехи — в хладилника; после му се наложи да се разправя по телефона с ядосания ми зъболекар заради пропуснат час.

Засега приемаше всичко откъм веселата му страна, оправдавайки постъпките ми с натоварването ми покрай приключването на учебната година. Ала както с подаръка на Сузи, имаше и други случаи, в които паметта ми изневеряваше и за които той не знаеше. Веднъж бях отишла на училище, без да си взема учебниците. Бях забравила часа си при фризьора, както и уговорка с Рейчъл за обяд. А миналия месец бях шофирала цели трийсет километра до Касъл Уелс, без да се сетя, че съм си оставила чантата у дома. Работата беше там, че макар да знаеше, че мама е починала на петдесет и пет и към края си е имала проблеми с паметта, аз всъщност не му бях разказвала за последните й три години, когато се налагаше да я къпя, обличам и храня. Не му споменах, че й беше поставена диагноза деменция още на четирийсет и четири, едва с десет години по-възрастна, отколкото бях в момента. По онова време не вярвах, че Матю все още ще иска да се ожени за мен, ако разбере, че има вероятност след едно десетилетие и аз да бъда диагностицирана със същото.

Сега знаех, че би направил всичко за мен, ала вече бе минало твърде много време. Как бих могла да призная, че съм крила това от него? Той откровено ми беше признал, че не може да има деца, а аз бях премълчала моите страхове. Бях оставила егоистичните си опасения да застанат на пътя на истината между нас.

И ето че сега си плащам за това, помислих си, докато лягах в леглото.

Опитах да се отпусна, но снощните образи проблясваха в съзнанието ми един след друг, като кадри от филм. Виждах колата пред мен на пътя, виждах как я заобикалям, как извръщам глава, за да погледна шофьора. А след това съзирах неясното лице на жената, която ме гледаше през стъклото на автомобила.

По някое време следобед Матю се качи при мен.

— Мисля да отскоча до фитнеса за час-два. Освен ако не искаш да се поразходим заедно?

— Не, върви — отвърнах, доволна, че ще остана сама. — Трябва да прегледам нещата, които домъкнах вкъщи от училището. Ако сега не го направя, няма кога.

Той кимна.

— Тогава и двамата ще можем да пийнем заслужено по чаша вино, когато се прибера.

— Става — съгласих се и приех целувката му. — Приятна тренировка.

Чух затварянето на външната врата, но вместо да отида в кабинета да подредя работните си папки и документи, останах до масата в кухнята. А в мислите ми продължиха да препускат все същите тревоги. Телефонът в коридора звънна. Беше Рейчъл.

— Знаеш ли какво? — задъхано започна тя. — Нали се сещаш за онази млада жена, дето беше убита? Е, оказва се, че е работела в моята компания.

— О, господи — простенах аз.

— Знам, пълен кошмар… Сузи направо се поболя. Чувства се ужасно и реши да отмени партито. Просто не можела да си представи да празнува, след като убитата е наша позната.

Усетих леко облекчение, че няма да се налага да излизам, но и ми стана още по-тягостно, защото убитата жена ставаше все по-реална за мен.

— Макар че аз всъщност не я познавах, понеже тя е работела в различен отдел — продължи Рейчъл. После за миг се поколеба и допълни: — От друга страна, чувствам се зле, понеже вчера, когато се наложи да ида на работа направо от летището, се скарах с една жена на паркинга… Мисля, че е била точно тя. Развиках й се доста грубо — заради умората от часовата разлика. А сега съжалявам, задето не бях премълчала.

— Не си могла да знаеш — отвърнах автоматично.

— Сузи казва, че колегите й са направо съсипани. Някои познават съпруга й, той просто обезумял от мъка. Е, то и няма как да е иначе… Останал е сам да отглежда двегодишните им близнаци.

— Близнаци ли? — думата отекна в главата ми.

— Да, момиченца. Голяма трагедия.

Внезапно изстинах.

— Как се казва убитата?

— Джейн Уолтърс — рече Рейчъл.

Името ме смаза като валяк.

— Какво? Джейн Уолтърс ли каза?

— Да.

Зави ми се свят.

— Не, не може да бъде. Не е възможно.

— Така каза Сузи — настоя Рейчъл.

— Само че… Аз обядвах с нея. — Толкова бях шокирана, че едва говорех. — Двете хапнахме заедно и тя си беше добре. Сигурно е грешка.

— Обядвала си с нея ли? — изуми се Рейчъл. — Кога? Искам да кажа, откъде си се познавала с нея?

— Запознахме се на онова прощално парти, на което ме замъкна заради онзи тип, който работеше в компанията ви, Колин. Сещаш ли се? Придума ме да дойда, защото щяло да има толкова много хора, та никой нямало да забележи, че не работя за „Финчлейкърс“… Заприказвахме се с нея на бара и си разменихме телефоните, а след няколко дни тя ми се обади. Споменах ти за това, когато ти ми позвъни от Ню Йорк. Обясних ти, че ще обядвам с нея на следващия ден или поне си мисля, че ти казах.

— Не, не си — тихо отрони Рейчъл, явно разбирайки колко съм разстроена. — А и дори да си споменала името й, нямаше да се сетя коя е. Много съжалявам, Кас, сигурно се чувстваш ужасно.

— Бяхме се уговорили да й ида на гости другата седмица — прошепнах, спомняйки си го в момента. — Да се запозная с дъщеричките й.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Какъв кошмар… А още по-страшното е, че убиецът й е някъде на свобода. — Долових колебанието в гласа й. — Не искам да се тревожиш, Кас, но къщата ви е само на няколко километра от мястото, където е била убита. И при това е доста изолирана, само тя е в края на пътя.

— О, така е… — възкликнах и ме полазиха тръпки. При цялата тревога и притеснения не бях се сетила, че убиецът още не е заловен. И че у дома имаме мобилна връзка единствено на горния етаж, и то до прозореца.

— Нямате алармена система, нали?

— Не.

— Тогава ми обещай, че ще заключваш вратите, когато си сама.

— Да, да, разбира се — уверих я аз, като отчаяно исках да се измъкна от разговора за загиналата жена. — Извинявай, Рейчъл, трябва да затварям — заговорих припряно. — Матю ме вика.

Затръшнах телефонната слушалка и избухнах в плач. Не исках да повярвам в казаното от Рейчъл. Не исках да знам, че младата жена, убита в колата си, е била Джейн, новата ми приятелка, с която предчувствах, че ще станем много близки. Бяхме се срещнали на парти, на което бях отишла съвсем случайно, сякаш ни е било писано да се видим. Продължих да хлипам и съвсем ясно пред очите ми се разигра сцената, когато я бях видяла да се приближава към бара в „Бедейлс“.

— Извинявай, и ти ли чакаш за питие? — попита тя с усмивка.

— Не, просто чакам съпруга ми да ме вземе. — Леко се отместих, за да й направя място. — Можеш да се настаниш до мен, ако искаш.

— Благодаря. Добре че не съм чак толкова жадна — пошегува се тя, поглеждайки струпаните хора, които чакаха да бъдат обслужени. — Не знаех, че Колин е поканил толкова много гости. — Тя ме погледна изпитателно и забелязах колко наситеносини са очите й. — Не съм те виждала преди. Отскоро ли си във „Финчлейкърс “?

— Аз всъщност не работя за „Финчлейкърс “ — признах си гузно. — Дойдох с една приятелка. Знам, че е частно парти, но тя ме увери, че при толкова много гости никой няма да забележи един в повече. Мъжът ми отиде да гледа мача с приятели тази вечер и тя се смили над мен да не оставам сама.

— Явно е добра приятелка.

— Да, Рейчъл е страхотна.

— Рейчъл Барето ли?

— Познаваш ли я?

— Не, не съвсем. — Тя ми се усмихна широко. — Моят съпруг също гледа мача. И се грижи за двегодишните ни близнаци.

— Колко хубаво, че имате близнаци! Как се казват?

— Шарлът и Луиз, по-известни като Лоти и Лулу. — Тя измъкна телефона от джоба си и запрелиства снимките.

— Алекс — мъжът ми, все ми казва да не го правя, особено пред напълно непознати, но не мога да се сдържа. — Подаде ми телефона: — Ето ги.

— Много са красиви — възкликнах искрено аз. — Приличат на малки ангелчета в тези бели роклички. Коя коя е?

— Това е Лоти, а това — Лулу.

— Съвсем еднакви са… Поне така ми се струва.

— Не точно, но за повечето хора е доста трудно да ги различават.

— Може би… О, мисля, че ти дойде редът.

Тя се обърна и видя, че барманът е готов да вземе поръчката й.

— Чудесно. Чаша южноафриканско червено вино, моля. — Обърна се към мен: — Да ти поръчам ли нещо?

— Матю скоро ще се появи, но защо не… — поколебах се за миг, — нали няма аз да карам. Благодаря. За мен чаша сухо бяло вино.

— Аз съм Джейн между другото.

— Кас. Но моля те, не се чувствай длъжна да стоиш тук, след като вече си взе питие. Приятелите ти сигурно те чакат.

— Не мисля, че ще им липсвам за още няколко минути. — Тя вдигна чашата. — Да пием за случайните срещи. Толкова е приятно, че мога да се отпусна тази вечер. Не съм излизала много, откакто родих близначките, а и когато съм на парти, обикновено не пия, защото трябва да шофирам до вкъщи. Но тази вечер ще ме прибере една приятелка.

— Къде живееш?

— В Хестън, от другата страна на Браубъри. Знаеш ли го?

— Била съм в бара там няколко пъти. Има приятен малък парк точно отсреща.

— С чудесна детска площадка — съгласи се тя с усмивка, — където прекарвам доста голяма част от времето си сега. А ти в Касъл Уелс ли живееш?

— Не, в едно малко селце от тази страна на Браубъри. Нукс Корнър.

— Минавам оттам понякога на връщане от Касъл Уелс, когато реша да ползвам краткия път през гората. Красиво място, късметлийка си да живееш там.

— Наистина е хубаво, ала къщата ни е малко по-изолирана, отколкото ми се ще. Но пък е страхотно, че сме само на няколко минути от магистралата. Аз преподавам в училището в Касъл Уелс.

Тя се усмихна.

— Значи сигурно познаваш Джон Лоугън?

— Джон ли? — засмях се изненадано. — Да, познавам го. Приятели ли сте?

— Играехме заедно тенис допреди няколко месеца. Още ли обича да разказва смешни истории?

— Не спира, — Телефонът ми, който стисках в ръка, внезапно извибрира, подсказвайки ми, че имам съобщение. — Матю е — казах на Джейн, докато го четях. — Паркингът е пълен, затова е спрял на шосето.

— Най-добре да тръгваш тогава — предложи тя.

Изпих остатъка от виното си.

— Е, беше ми приятно да си поговорим и благодаря за питието.

— Няма защо. — Тя замълча за миг, после продължи, сякаш думите сами се изливаха от устата й. — Дали не би искала да пийнем по кафе или да обядваме заедно някой път?

— С удоволствие! — отвърнах аз, искрено трогната. — Да си разменим телефоните?

Всяка си записа номера на другата, а аз й дадох и домашния си, като й обясних, че не навсякъде вкъщи имаме обхват за съжаление. И тя обеща да ми звънне някой ден.

И ето че след по-малко от седмица го направи. Предложи да обядваме заедно следващата събота, когато съпругът й можел да гледа близначките. Спомних си, че се бях изненадала, но и се зарадвах, че се обажда толкова скоро. А и се бях запитала дали не й липсват хора, с които да си поговори.

Срещнахме се в един ресторант в Браубъри и докато си бъбрехме за какво ли не, вече имах усещането, че сме стари приятелки. Разказа ми как се е запознала с Алекс, а аз — за първата ни среща с Матю. И обясних, че се надяваме скоро да имаме деца. Когато след това го видях да ме чака пред ресторанта, както се бяхме разбрали, не можах да повярвам, че е станало три часът.

— Ето го и Матю — кимнах към прозореца. — Сигурно е подранил. — Погледнах часовника си и се засмях изненадано. — Не, точен е. Наистина ли сме прекарали тук два часа?

— Така изглежда. — Звучеше отнесено и щом вдигнах глава, забелязах, че се е вторачила в мъжа ми, при което усетих как ме обзема лека гордост. Неведнъж му бяха казвали, че прилича на младия Робърт Редфорд и хората, особено жените, често се извръщаха след него по улицата.

— Да го доведа ли? — попитах, ставайки от масата. — Много искам да се запознаете.

— Не, недей, изглежда зает. — Погледнах към Матю, който държеше телефона си и пишеше някакво съобщение, явно погълнат от него. — Някой друг път. И без това трябва да се обадя на Алекс.

Тръгнах си и докато се отдалечавах, хванала Матю за ръка, се обърнах и помахах за довиждане на Джейн, която ни гледаше през прозореца на ресторанта.

Споменът избледня, но страхът ми се усили и осъзнах, че не бях изплакала толкова сълзи дори когато мама почина, защото го бях очаквала. Ала сега новината за Джейн ме разтърси до дъното на душата ми. Така ме шокира, че измина известно време, докато всичко се намести в мислите ми. И тогава ме връхлетя ужасяващото прозрение, че именно Джейн съм видяла в колата снощи, че Джейн ме е погледнала през прозореца си, докато отминавах и че точно нея съм оставила на пътя да бъде убита.

Ужасът, който изпитвах, можеше да се сравни само с вината, която ми тежеше и ме задушаваше. В опит да се успокоя си повтарях, че ако не бе валяло толкова силно и ако бях успяла да различа чертите й, щях да сляза от колата и да изтичам до нея под дъжда, без изобщо да се поколебая. Ами ако тя ме бе познала и бе очаквала да отида при нея и да й помогна? Мисълта бе направо чудовищна… Само че, ако беше така, тя вероятно щеше да примигне с фарове или да излезе от колата си и да дотича при мен. И тогава ме връхлетя друга, още по-чудовищна мисъл: Ами ако убиецът вече е бил там и Джейн ме е оставила да продължа по пътя си, за да ме предпази?

— Какво има, Кас? — попита Матю, когато се върна от фитнеса и ме завари пребледняла като платно.

Сълзите, които явно не можех да сдържа, бликнаха от очите ми.

— Онази млада жена, която е била убита… Била е Джейн.

— Джейн ли?

— Да, с нея обядвах преди няколко седмици в Браубъри. Бях я срещнала на онова парти, където ме замъкна Рейчъл.

— Какво? — Матю бе шокиран. — Сигурна ли си?

— Да, Рейчъл се обади и ми обясни, че е работила в нейната компания. Попитах я за името и тя каза, че е Джейн Уолтърс. Сузи е отменила партито довечера, защото и тя я е познавала.

— Много съжалявам, Кас. — Матю ме прегърна, притискайки ме силно към себе си. — Представям си как се чувстваш.

— Просто не мога да повярвам, че е тя. Струва ми се невъзможно. Може би е станало грешка. Или има друга Джейн Уолтърс.

Усетих го как се колебае.

— Видях една нейна снимка — предпазливо заговори той, — докато преглеждах новините в телефона си. Не знам дали… — Гласът му заглъхна.

Кимнах, макар че не исках да гледам, не исках да се изправя в лице с истината, ако действително Джейн беше на снимката. Ала поне щях да знам.

— Покажи ми я — казах с треперещ глас.

Матю отпусна ръце и двамата се качихме горе, за да може да влезе в интернет през телефона си. Докато търсеше последните новини, стиснах очи и зашепнах: Моля те, Господи, моля те, нека да не е Джейн.

— Ето — тихо изрече той.

Сърцето ми подскочи от страх, но отворих очи и видях снимката на убитата. Русата й коса бе по-къса, отколкото при последния ни обяд, и очите й не изглеждаха толкова блестящо сини. Но определено беше Джейн.

— Тя е — прошепнах. — Тя е. Кой би направил подобно нещо? Какъв изрод трябва да е…

— Луд човек — мрачно отрони Матю.

Обърнах се и зарових лице в гърдите му, мъчейки се да сдържа сълзите си. Боях се, че щеше да се учуди защо плача отново, след като едва съм я познавала.

— Той още е някъде там, навън — казах аз, внезапно уплашена. — Трябва ни алармена система.

— Тогава позвъни утре на няколко фирми да дойдат и да ни дадат оферта. Ала не се обвързвай с нищо, докато заедно не премислим всяка подробност. Знаеш ги какви са, ще те накарат да купиш неща, които изобщо не са нужни.

— Добре — кимнах аз.

Но през остатъка от следобеда и вечерта бях безутешна. Единственото, за което можех да мисля, беше Джейн, седнала в колата си и очакваща да я спася.

— Съжалявам, Джейн — шепнех. — Много съжалявам.