Срив

Четвъртък, тринайсети август

Спах до късно на другия ден, така че Матю вече бе излязъл, когато се събудих. Потръпнах от удоволствие, спомняйки си прекараната заедно нощ. Станах от леглото, отидох боса до банята и си взех душ, без да бързам за никъде. Слънцето отново грееше ярко, затова си сложих тениска и къси панталони, нахлузих чифт еспадрили и слязох долу с лаптопа в ръка. Днес щях да работя.

Закусих, взех документите, които ми трябваха от чантата за училище, и включих компютъра. Но за съжаление ми беше трудно да се съсредоточа, защото непрекъснато се ослушвах за телефона. Тиктакането на часовника също ме напрягаше. Струваше ми се, че с всяка изминала секунда става по-силно, теглейки неумолимо очите ми към стрелките, които бавно пълзяха към девет, а после и към девет и половина. Часовете отминаваха и тъкмо започнах да се успокоявам, че наистина всичко е свършило, когато телефонът иззвъня…

Вперих поглед в коридора откъм кухнята, а сърцето ми биеше оглушително. Това беше нов ден, напомнях си решително, а и аз вече не се боях от звъненето на телефона. Рязко блъснах стола си назад и решително се отправих към коридора, но преди да стигна слушалката, се включи телефонният секретар и гласът на Рейчъл се разнесе в стаята:

Здрасти, Кас, аз съм, звъня от Сиена. Вече опитах да се свържа на мобилния ти, така че ще се обадя по-късно. Трябва да ти разкажа за Алфи, о, боже, тоооолкова е досаден!

Разсмях се облекчено и хукнах към горния етаж, за да й звънна от мобилния. Бях стигнала до средата на стълбите, когато домашният телефон отново звънна. Изтичах обратно и грабнах слушалката, но преди да произнеса името на Рейчъл, застинах. В миг разбрах, че не е тя. Също както знаех, че обаждането, дошло предния ден, докато излизах от къщата, беше от него, макар да бях решила да вярвам, че не е. Изпитах толкова силен гняв, задето надеждата ми бе отнета така жестоко, че яростно затръшнах слушалката. Той звънна отново миг след това, както и предполагах, затова вдигнах и затворих. След около минута — сякаш не можеше да повярва какво бях направила — той пак се обади. Аз вдигнах и затворих. А той отново звънна, при което вдигнах и затворих, после той пак звънна, а аз пак затворих и така продължихме известно време, защото, по някаква причина, малката ни игричка ме забавляваше. Ала после осъзнах, че не бих могла да я спечеля, понеже той нямаше да ме остави на мира, докато не му дам онова, което желаеше. Затова вдигнах за пореден път слушалката и останах да слушам зловещото му мълчание от другата страна на линията. След това се обадих на Матю.

Обаждането ми директно мина на гласова поща, затова звъннах на централата в компанията му и помолих да ме свържат с асистентката му.

— Здравей, Валъри, обажда се Кас, съпругата на Матю.

— Здравей, Кас, как си?

— Добре, благодаря. Опитах да се свържа с Матю, но се включи директно гласовата му поща.

— Защото има среща.

— Отдавна ли е започнала?

— В девет часа.

— Предполагам, че няма да излезе оттам, докато не приключи, нали?

— Ами само за кафе или нещо такова. Но ако е спешно, мога да го извикам.

— Не, всичко е наред, не се тревожи, ще му се обадя по-късно.

Е, поне имах един ден почивка, помислих си аз, послушно взех две таблетки и ги преглътнах с вода. Бях успяла цял един ден да вярвам, че Матю е прав и обажданията са от телефонна централа. А сега, когато вече не можех да се залъгвам, поне имах хапчетата на разположение, за да изкарам някак деня.

Докато ги чаках да подействат, се отпуснах на дивана с дистанционното в ръка. Никога преди не бях гледала дневните предавания и докато ги прехвърлях, попаднах на канала за дистанционно пазаруване. Загледах се в него, възхищавайки се на различните приспособления и уреди, за които никога не бях подозирала, че ще ми потрябват. А когато показаха чифт дълги сребърни обеци, изведнъж си помислих, че Рейчъл много ще ги хареса. Грабнах химикалка и набързо записах нужните номера, за да мога да ги поръчам по-късно.

Около час след това телефонът звънна, ала хапчетата бяха започнали да ми действат, затова почувствах само лека тревога, а не ужас. Беше Матю.

— Добро утро, скъпа, добре ли спа? — Гласът му беше нежен, напомни ми за ласките през нощта.

— Да. — Замълчах, защото не ми се искаше да развалям интимния момент с приказки за телефонните обаждания, които бях получила.

— Валъри ми каза, че си звъняла — подкани ме той.

— Да. Тази сутрин получих ново обаждане.

— И? — Той не можа да скрие разочарованието си и горчиво съжалих, че не добавих няколко ласкави думи, преди да го въвлека отново в кошмара си.

— Само исках да ги го кажа.

— И какво трябва да направя аз?

— Не знам. Ала си мисля, че ще е добре да уведомим полицията…

— Бихме могли, но не съм сигурен, че ще вземат на сериозно няколко мълчаливи обаждания, докато са заети да търсят убиеца.

— Може и да ги вземат, ако им кажа, че са от убиеца. Поне така смятам аз. — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра и макар да не го чух да въздиша нетърпеливо, отлично си представях как го прави.

— Виж, уморена си, потисната и лесно може да стигнеш до невероятни заключения, когато се чувстваш уязвима. Но няма логика да се предполага, че ти звъни убиецът. Опитай се да го запомниш.

— Добре — послушно казах аз.

— Ще се видим после.

— Да.

Оставих слушалката, мразейки се до дъното на душата си: бях унищожила напълно облекчението, което сигурно бе изпитал предния ден, когато му се похвалих, че се чувствам много по-добре. Зарязах напълно лаптопа и отново се загледах в канала за пазаруване, докато не потънах в пълна забрава.

Събуди ме телефонът. Навън слънцето ми подсказваше, че вече е следобед и докато умът ми се проясняваше, инстинктивно затаих дъх. Включи се телефонният секретар и въздъхнах от облекчение. Очаквах да е Рейчъл, която беше обещала да звънне пак, но гласът подозрително приличаше на този на Мери, нашата директорка, и говореше нещо за предстоящия ден за обучение. Не исках да се подлагам на допълнително напрежение, затова напълно блокирах в съзнанието си гласа й. Но след като обаждането приключи, се почувствах като ученичка, която не си е написала домашното. Взех лаптопа и го отнесох в кабинета, за да работя там.

Едва бях започнала, когато чух навън някаква кола да ускорява рязко и звукът ме накара да подскоча. Заслушах се как отминава към къщите нагоре по пътя, докато звукът на двигателя постепенно заглъхваше… Това ме накара да се зачудя защо не съм я чула да приближава. Освен ако не беше стояла пред къщата ми през цялото време.

Опитах да изтикам тази мисъл от главата си, но безуспешно. Обзе ме паника и въпросите трескаво запрепускаха в мозъка ми. Дали колата беше пристигнала, докато съм спала? Кой беше в нея? Убиецът? А ако ме е наблюдавал през прозореца как спя на дивана, като в някаква пиеса? Знаех, че звучеше налудничаво, умът ми го подсказваше. Ала страхът, който изпитвах, беше ужасяващо истински.

Изтичах в коридора, грабнах ключовете за колата от масичката и излязох навън. Блясъкът на слънцето ме заслепи и докато бързах към автомобила си, наведох глава и засенчих очи с ръка. Излязох през портата, без да мисля накъде ще шофирам, с единственото желание да се махна оттук. Така се озовах на пътя за Касъл Уелс. Когато пристигнах, опитах да оставя колата на някой от по-малките паркинги, но и двата се оказаха пълни, затова отидох на многоетажния. Разходих се безцелно из магазините, купих си разни неща, известно време прекарах в едно заведение над чаша чай, после пак се разходих, опитвайки се да отложа момента, когато трябваше отново да се върна в къщата. В шест часа тръгнах към паркинга с надеждата, че Матю вече ще си е у дома, защото мисълта да се озова в празната къща ме плашеше.

Внезапно някой сграбчи ръката ми отзад и аз се извърнах рязко, извиквайки от уплаха. Зад мен стоеше Кони с широка усмивка на лицето. Видът й отново ме върна в реалността и всичко пак си беше нормално, затова я прегърнах с облекчение.

— Не прави така! — скарах й се аз, мъчейки се да успокоя препускащото си сърце. — За малко да ми докараш инфаркт!

Тя отвърна на прегръдката ми, а уханието на цветя от парфюма й ми подейства успокояващо.

— Извинявай, не исках да те стресна. Как си, Кас? Радваш ли се на ваканцията?

Отметнах косата от лицето си и кимнах, питайки се дали изглеждам толкова откачено, колкото се чувствах. Тя продължаваше да ме гледа очакващо.

— Да, особено когато времето е хубаво като днес — усмихнах се и аз. — Великолепно е, нали? Ами ти? Сигурно скоро заминаваш?

— Да, в неделя. Нямам търпение.

— Надявам се, че не ми се сърдиш, задето не дойдох у вас след вечерята за края на годината? — Още се чувствах виновна, че съм се измъкнала в последния момент.

— Не, разбира се. Само дето след като ти отказа, и Джон не се появи, така че трябваше сами да си измисляме забавления.

— Съжалявам — намръщих се аз.

— Няма проблем, пуснахме си караоке на телевизора и се опитахме да заглушим гръмотевиците с песни. Имам и видео за доказателство някъде в телефона си.

— Ще трябва да ми го покажеш.

— Не бери грижа, ще го видиш. — Тя извади телефона и погледна часа. — Имам среща с Дан за едно питие. Защо не дойдеш с нас?

— Не, благодаря, тъкмо отивах към паркинга. Вече събрала ли си багажа?

— Горе-долу… Трябва само да подготвя всичко за деня на обучението, понеже се връщам чак в сряда. Предполагам, че си получила обаждане от Мери, с което потвърждава датата двайсет и осми, нали? Аз съм почти готова, ами ти?

— И аз донякъде…

— Значи ще се видим на двайсет и осми.

— Определено. — Прегърнах я за сбогуване. — Забавлявай се на почивката!

— Ти също!

Продължих към паркинга в много по-добро настроение след срещата си с Кони, макар че я бях излъгала за работата, която уж бях свършила. Явно щеше да се наложи да изслушам съобщението, оставено от Мери на телефонния секретар, за да разбера дали не очакваше от мен да подготвя нещо за обучението. Тревогата отново ме загриза, понеже не виждах как мога да се заема с работа, докато мислите ми бяха ангажирани с толкова други неща. Само да бяха хванали убиеца. Скоро ще го арестуват, уверих се наум. След като вече полицаите смятаха, че е някой познат на Джейн, сигурно щяха да успеят да го намерят.

Стигнах до паркинга, качих се с асансьора на четвърто ниво и тръгнах към секция Е, където бях оставила колата си. Или където си мислех, че съм я оставила, защото не беше там. Почувствах се глупаво, отново минах по цялата редица и като не я намерих, се обърнах и огледах секция F. Колата ми я нямаше и там.

Озадачена, започнах да обикалям и другите секции, макар да знаех, че съм паркирала на Е. И то на четвърто ниво, бях сигурна в това, тъй като се бях качила направо на третото, знаейки, че няма да намеря свободно място на първите две. Третото също бе пълно, затова бях продължила нагоре…

Ала защо не можех да намеря колата си? След минути вече бях обиколила цялото ниво и се качих по стълбите до петото, защото можеше и да съм се объркала. Отново се разходих из всички секции. Пазех се от минаващите коли и се мъчех да не приличам на човек, който е изгубил колата си. Тук също обаче нямаше и следа от моето мини.

Върнах се на четвърто ниво и за момент останах намясто, опитвайки да се овладея. Имаше само един асансьор, затова отидох до него и повторих стъпките, които бях изминала същата сутрин, само че в другата посока, докато стигнах до мястото, където трябваше да е колата ми. Но я нямаше. Сълзи на безсилие напираха в очите ми. Единственото, което можех да направя, бе да се добера до кабинката на партера и да съобщя за изчезнала кола.

Запътих се към асансьора, но в последния момент промених решението си и заслизах по стълбите, като на всяко ниво спирах да проверя дали колата ми не е там. На партера отидох до кабинката, в която мъж на средна възраст седеше пред един компютър.

— Извинете, мисля, че колата ми е била открадната — казах аз, стараейки се да не звуча истерично.

Той продължи да гледа скрапа си, затова предположих, че не ме е чул и повторих думите си, само че по-високо.

— Чух ви от първия път — рече мъжът, след като вдигна глава и ме изгледа през стъклото.

— О, ами в такъв случай бихте ли ми казали какво трябва да направя?

— Да, трябва да я потърсите отново.

— Вече я потърсих — възмутено повиших глас.

— Къде?

— На четвърто ниво, където я бях оставила. Проверих също на второ, трето и пето.

— Значи не сте сигурна къде сте я оставили?

— Напротив, съвсем сигурна съм!

— Ако получавах по лира за всеки, който ми се оплаква, че колата му е била открадната, щях вече да съм забогатял. У вас ли е билетът за паркинга?

— Да. — Бързо бръкнах в чантата си и извадих портмонето. — Ето. — Подадох билета си през малкия отвор в прозорчето, очаквайки той да го вземе.

— Тогава как би могъл онзи, който ви е взел колата, да мине през бариерата без билета?

— Предполагам, че се е престорил, че го е изгубил и е платил таксата на изхода.

— Кажете ми регистрационния номер.

— РВ07БУУ. Мини, черно.

Той погледна екрана на компютъра си и поклати глава.

— Този номер не е отбелязан като излязъл оттук с новоиздаден билет.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че колата ви не е открадната.

— А тогава къде е?

— Вероятно където сте я оставили.

Той отново се обърна към екрана си, а аз само го зяпнах, шокирана от внезапната омраза, която изпитвах към него. Знаех, че е заради възможното тълкуване на случката — като доказателство за чезнещата ми памет, ала мразех надменното му държание. А и отлично знаех къде съм паркирала колата си. Ударих с длан по стъклото и той ме погледна разтревожено.

— Ако дойдете с мен, ще ви покажа, че не е там — твърдо заявих аз.

Мъжът отново ме изгледа, после викна навътре:

— Патси, можеш ли да ме заместиш! — Някаква жена се появи от офиса в дъното. — Тази дама смята, че колата й е открадната — обясни той.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Разбира се.

— Определено е така — сопнах се аз.

Мъжът излезе от кабинката и дойде при мен.

— Елате тогава.

Заедно тръгнахме към асансьора, но докато го чакахме да дойде, телефонът ми звънна. Не исках да го вдигам, защото можеше да се обажда Мери, ала съобразих, че ще изглежда странно да не се обадя, затова го извадих от чантата си. Обзе ме облекчение, когато видях, че е Матю.

— Ало?

— Звучиш доволна да ме чуеш — отбеляза той. — Къде си? Аз тъкмо се прибрах.

— В Касъл Уелс съм. Реших да дойда да купя разни неща, но имам малък проблем. Мисля, че са ми откраднали колата.

— Откраднали? — Тонът му рязко се повиши. — Сигурна ли си?

— Ами така изглежда.

— Провери ли дали не е била закарана на наказателен паркинг? Да не си забравила да си вземеш билет или да си останала по-дълго на мястото?

— Не — отвърнах аз, отдалечавайки се от служителя и ехидната му усмивка. — Оставих колата на многоетажния паркинг.

— Значи определено не е откарана на наказателен.

— Не, открадната е.

— Дали просто не си забравила къде си паркирала?

— Не! И преди да попиташ, ще ти кажа, че проверих целия паркинг.

— Обади ли се в полицията?

— Още не. Тук съм с един от служителите, двамата тъкмо се качваме да проверим.

— Значи още не си сигурна, че е открадната?

— Може ли да ти звънна след минутка? — попитах с пламнало лице. — Асансьорът дойде.

— Добре.

Вратите се отвориха и хората излязоха отвътре. Влязохме и служителят ме изгледа, докато натисках бутона за четвърто ниво. Заизкачвахме се, ала спряхме на второ ниво, а после и на трето. На четвъртото слязох, а той ме последва.

— Бях спряла ето там — посочих към другия край на паркинга. — В секция Е.

— Водете ме — кимна мъжът.

Проправих си път през редиците коли.

— Трябваше да е някъде тук.

— РВ07БУУ?

— Да — кимнах аз.

— Точно тук е.

— Къде?

— Ето — посочи той.

Проследих погледа му и се оказа, че гледам моята кола.

— Не е възможно — прошепнах изумена. — Допреди малко я нямаше, сериозно ви казвам. — Отидох по-близо, като отчаяно ми се искаше да е друга кола. — Не разбирам. Проверих цялата редица два пъти.

— Лесно е да се обърка човек — заяви мъжът с благосклонен тон след спечеления спор.

— Не знам какво да кажа.

— Е, не сте първата, няма да сте и последната. Не се притеснявайте.

— Но колата не беше тук, наистина я нямаше.

— Може би сте били на грешното ниво.

— Не е така — настоях аз. — Качих се първо тук, но като не я намерих, отидох до пето ниво, а после проверих и на трето. Даже и на второ проверих.

— Качихте ли се до шесто?

— Не, защото знаех, че не съм била на най-горното ниво.

— Седмото е най-горното.

— Няма значение. Паркирах на четвърто.

— Да, така е — съгласи се той. — Защото колата е тук.

Огледах се наоколо.

— Има ли друг асансьор?

— Не.

Желанието ми да споря ме напусна изведнъж.

— Е, много съжалявам, че ви изгубих времето — извиних се тихо, като отчаяно исках да се махна от това място. — Благодаря.

— Няма проблем. — Мъжът махна с ръка и си тръгна.

Сврях се в колата си, облегнах глава на седалката и затворих очи. Запрехвърлях всичко наново в главата си, мъчейки се да си обясня как съм успяла да я пропусна първия път, когато се качих на четвърто ниво. Единственото обяснение, което можех да измисля, бе, че съм се качила не на четвърто, а на пето. Как съм могла да допусна такава глупава грешка? Още по-лошото бе, че вече се изложих и пред Матю. Само ако не беше ми звъннал по-рано, ако не му бях споменала, че колата ми е била открадната, сега нямаше да се чувствам толкова нелепо. Знаех, че трябва да му се обадя, че съм я намерила, но не можех да се насиля да призная грешката си.

Запалих мотора и бавно поех към изхода с натежала от изтощение глава. На бариерата осъзнах, че след всичко станало бях забравила да платя таксата, преди да изляза от четвърто ниво. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че зад мен вече има няколко коли, които нетърпеливо чакаха да мина, и в пълна паника натиснах бутона за помощ.

— Забравих да платя! — викнах с треперещ глас. Отзад прозвуча клаксон. — Какво да правя?

Чудех се дали ще ме накарат да изляза от колата, за да ида до най-близката машина, навличайки си гнева на поне шестима шофьори, когато бариерата се вдигна.

— Благодаря — измърморих благодарно с лице към кабинката.

И преди човекът да промени решението си и да стовари бариерата върху ми, потеглих със свистене на гуми.

Докато излизах от града, се чувствах толкова притеснена, че се поколебах дали да не отбия някъде, за да се успокоя, преди да продължа. Телефонът ми звънна, което бе идеалният претекст да спра, ала предположих, че е Матю и продължих. Изкушавах се от мисълта да не се връщам у дома, а да продължа да карам, докато не свърши горивото, ала обичах Матю твърде много, за да го карам да се тревожи излишно.

Телефонът ми звънна още няколко пъти, докато шофирах и когато завих по алеята, видях Матю да излиза забързано от къщата. Лицето му бе изпито от тревога и към изтощението, което изпитвах, се прибави и вина.

— Добре ли си? — попита той, отваряйки вратата ми, преди още да съм свалила колана.

— Добре съм — изпъшках, пресягайки се към другата седалка за чантата си, за да не се налага да срещам погледа му.

— Можеше поне да ми се обадиш — укори ме той. — Тревожех се.

— Извинявай.

— Какво стана?

— Фалшива тревога. Търсела съм на грешното ниво.

— Но нали каза, че си ги проверила всичките?

— Има ли значение? Колата не е открадната, това не е ли достатъчно?

Последва мълчание, в което той се мъчеше да овладее желанието си да ме пита как съм могла да я пропусна.

— Права си — въздъхна той, овладявайки яда си. Излязох от колата и тръгнах към къщата. — Изглеждаш изтощена. Ако искаш, аз ще приготвя вечерята.

— Благодаря. Ще ида да си взема душ.

Останах дълго в банята и прекарах още повече време в обличане на стария си клин в спалнята, отлагайки момента, в който отново трябваше да застана пред него. Чувствах се толкова потисната, че исках само да си легна и да спя през остатъка на този ужасен ден. Все очаквах Матю да ме извика, за да провери къде съм, но единствените звуци, които долитаха от кухнята, бяха от приготвянето на вечерята.

Когато най-сетне слязох, се насилих да приказвам за какво ли не — за училището, за времето, за срещата с Кони, решена да не му давам думата. И да му покажа, че мистерията с колата изобщо не ме е разстроила. Дори отбелязах на календара датата на обучението, като му споменах, че съм нетърпелива да видя отново всички и да се върна на работа. Ала тревогата ме разяждаше отвътре и се налагаше да се насиля, за да изям приготвеното от него ризото. Исках да му споделя за чуждия автомобил, за който подозирах, че е бил паркиран пред къщата по-рано през деня, но как бих могла след всичко станало? Щеше да му прозвучи като поредната параноя от моя страна.