Срив

Неделя, двайсети септември

Стоях в кухнята и бавно разбърквах ризотото, което приготвях за обяд. Бях загледана в Матю, който скубеше плевели от цветните лехи в градината. Не го гледах специално, просто го използвах да фокусирам погледа си, докато мислите ми блуждаеха като реакция на уикенда и липсата на хапчета.

Бяха минали два месеца от убийството на Джейн и нямах абсолютно никаква представа къде са отишли последните няколко седмици. Благодарение на хапчетата бяха преминали в безболезнен унес. С мъка се опитах да се върна назад и да пресметна кога бях получила писмото от доктор Дийкън, с което ми препоръчваше изследвания, и установих, че е било преди три седмици. Цели три седмици и още не бях свикнала с мисълта, че може да имам ранна деменция. Може би някой ден щях да мога да се изправя срещу този факт — тестовете ми бяха насрочени за края на следващия месец, ала за момента не се налагаше да го правя.

Образът на Джейн се появи в съзнанието ми. Лицето й остана пред очите ми, но изражението й бе все така замъглено, както в нощта, когато я бях видяла за миг зад размазаното от дъжда стъкло на колата й. Стана ми тъжно, че почти не си спомнях как изглежда. Струваше ми се, че всичко се е случило много отдавна. Мълчаливите обаждания обаче продължаваха. През седмицата, когато бях сама у дома, чувах, че телефонът звъни периодично. Понякога до замътеното ми съзнание достигаше гласът на Хана или Кони, или Джон, които оставяха съобщение на телефонния секретар. Ала щом обаждането прекъснеше, преди да се включи телефонният секретар, знаех, че това е той.

Продължавах да поръчвам неща от канала за „Телемаркет“, само че вече бях вдигнала мизата и сега пазарувах бижута вместо домакински уреди. В петък Матю се бе върнал от работа с поредния колет, оставен от пощальона на прага ни. А аз изтръпнах от мисълта, че отново ще се мъча да отгатна какво има вътре.

— Ухае на любимото ми ядене — усмихна ми се той, докато посягаше да ме целуне, а аз се насилвах да се сетя какво съм поръчала.

— Реших, че ще е приятно начало на уикенда.

— Идеално. — Той вдигна кутията. — Още нещо за кухнята ли?

— Не — отговорих колебливо, надявайки се да съм права.

— Какво е тогава?

— Подарък.

— За мен ли?

— Не, за мен.

— Може ли да го видя?

— Ако искаш.

Той взе ножиците и разряза опаковката.

— Ножове ли са? — заинтересува се той, докато изваждаше две черни плоски кожени кутии.

— Защо сам не ги отвориш и не видиш? — предложих му аз.

И внезапно разбрах какво има вътре.

— Перли — казах. — Вътре има перли.

Той вдигна капака на едната от кутиите.

— Много са хубави.

— За Рейчъл са — уверено заявих аз.

— Нали вече й купи онези обеци?

— Тези са за Коледа.

— Едва е септември, Кас.

— Няма нищо лошо да се подготвиш отрано, нали?

— Не, вероятно си права. — Той извади касовата бележка и подсвирна тихо. — Откога харчиш по четиристотин лири за приятели?

— Мога да правя каквото си искам с моите пари — настръхнах аз.

И в миг се убедих, че съм била права да не му казвам за къщата, която бях купила за Рейчъл.

— Разбира се. А за кого са другите?

Единственото обяснение беше, че вероятно съм забравила, че съм ги поръчала и съм взела и още един комплект.

— Мислех, че може ти да ми ги подариш за рождения ми ден.

Той се намръщи, сякаш вече не бе толкова склонен да продължи с преструвките.

— Нямаш ли си перли?

— Не и такива — заявих аз, надявайки се да не се появи и трети комплект.

— Добре. — Усетих, че ме гледа изпитателно. Често го правеше напоследък.

Ризотото беше готово и повиках Матю да обядваме. Тъкмо приключвахме, когато на вратата се позвъни. Той отиде да отвори.

— Не ми каза, че Рейчъл ще идва — подхвърли, когато влезе в кухнята с нея.

Макар че се усмихваше, личеше си, че не е твърде доволен от появата й. Аз се зарадвах, но бях и объркана, понеже нямах представа дали съм забравила, че съм я поканила или сама е решила да се отбие просто така.

— Кас не знаеше, просто реших да я навестя, за да си поприказваме — рече тя, притичвайки ми се на помощ. — Но ако ви притеснявам, мога да си тръгна. — Рейчъл ме погледна въпросително.

— Не, всичко е наред — побързах да кажа, защото ми беше крайно неприятно, че Матю я кара да се чувства неудобно. — Тъкмо приключихме с обяда. Хапна ли вече или да ти предложа нещо?

— Едно еспресо би било чудесно.

Матю не помръдна, макар че стоеше прав, затова отидох до шкафа и извадих чаши.

— Ти искаш ли? — попитах го.

— Да, моля.

Сложих чаша на поставката и извадих една капсула от кутията.

— Е, как си? — попита Рейчъл.

— Добре — кимнах аз. — Ами ти? Как мина командировката? — Продължих с въпросите, но без да питам конкретно, защото не можех да си спомня къде беше ходила.

— Все същото. Познай какво си купих на летището на връщане?

Поставих капсулата в процепа, ала вместо да се плъзне навътре, тя си остана да стърчи нагоре.

— Какво? — попитах, докато се мъчех да я натикам.

— Часовник „Омега“.

Извадих капсулата и опитах пак, усещайки погледа на Матю върху себе си.

— Чудесно. Рейчъл, сигурно е разкошен — заговорих припряно.

Капсулата все така не искаше да влезе на мястото си.

— Тъй си е… Реших да се поглезя.

Натиснах я, опитвайки да я натикам със сила вътре.

— Точно така — продължих. — Заслужаваш го.

— Първо трябва да вдигнеш лостчето — тихо каза Матю.

С пламнало лице, направих както ми нареди и капсулата застана на мястото си.

— Защо не ме оставиш аз да го направя? — предложи той. — Може би двете с Рейчъл ще искате да седнете в градината. Аз ще донеса кафето.

— Благодаря — приех с облекчение.

— Добре ли си? — попита Рейчъл, след като излязохме на терасата. — Може би трябваше първо да се обадя, ала докато бях в Браубъри тази сутрин, импулсивно реших да се отбия.

— Не се притеснявай, не си виновна ти, а аз — казах и я разсмях. — Не можах да си спомня как работи кафе машината. Първо беше микровълновата, после пералнята. Сега и това. Скоро ще забравя и как да се облека. — Замълчах за миг, събирайки сили за голямото разкритие. — Изглежда вероятно да имам ранна деменция.

— Да, спомена ми го преди няколко седмици.

— О, така ли? — посърнах аз.

— А направи ли всички онези тестове?

— Не, още не.

— Ами хапчетата? Вземаш ли ги?

— Да. — Снижих глас. — Но никога не ги пия през уикенда, защото не искам Матю да види колко силно ми влияят. Само се преструвам, че ги вземам, а всъщност ги крия в чекмеджето си.

Тя се намръщи.

— Кас! Щом ти действат толкова силно, значи изобщо не бива да посягаш към тях. Или поне намали дозата.

— Може би, но не искам. Без хапчетата няма да изкарам седмицата. Карат ме да забравя, че съм сама в къщата и да не обръщам внимание на телефонните обаждания.

— Още ли продължават?

— Понякога.

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Трябва да кажеш на полицията, Кас.

Погледнах я.

— Защо? Едва ли ще предприемат нещо.

— Не знаеш дали е така. Може да поставят проследяващо устройство на входящите обаждания например. А какво мисли Матю?

— Според него не съществуват.

— Ето го и Матю с кафето ни — прекъсна ме тя на висок глас, предупреждавайки ме за появата му. Той сложи чаша кафе пред нея и тя го погледна мило. — Благодаря.

— Само викнете, ако искате още.

— Добре.

Рейчъл си тръгна около час по-късно, като предложи да дойде и да ме вземе следващия петък и да излезем навън вечерта. Знаеше, че вече не смея да шофирам сама и че мразя други хора да ме водят насам-натам. Съжалението, което изпитвах по живота, който водех преди, беше като физическа болка. Само че не деменцията ме бе лишила от независимостта ми, осъзнах аз, макар че този ден можеше и да настъпи някога. Бяха го направили вината и страхът, които изпълваха всеки миг от съществуването ми, откакто бях минала край Джейн с колата си преди два месеца. Вината и страхът ме бяха смазали.

Ако не бях се сприятелила с Джейн, ако не я бях срещнала в гората, ако тя не беше убита, щях да се справя с вестта, че имам ранна деменция. Щях да я посрещна с отворени очи и сега щях да проучвам какви са вариантите пред мен, вместо да прекарвам дните си полузаспала на дивана.

Осъзнаването в какво се бях превърнала и защо съм станала такава беше разтърсващо. Това усещане ме изтръгна от летаргията и ме накара да взема решение за някакво действие. Замислих се какво мога да направя, за да поема контрол над живота си или поне да почна го връщам към нормалния ритъм, и реших да отида до Хестън. Ако някой изобщо можеше да ми помогне да намеря покой, това беше Алекс, съпругът на Джейн.

Не очаквах да ме освободи от вината, която изпитвах, защото тя винаги щеше да е в мен. Но беше ми се сторил мил и състрадателен човек и ако се убедеше, че истински съжалявам, задето не съм спряла да помогна на Джейн в онази нощ, може би щеше да прояви благородство и да ми прости. Може би и аз тогава щях да простя на себе си. И дори щях да успея да се отдалеча от страха, който толкова грижливо бе подклаждан от мълчаливия мъж по телефона. Не бях толкова наивна, че да смятам как всичките ми проблеми ще се решат с едно посещение в Хестън. Но поне беше някакво начало.