Срив

Събота, петнайсети август

Рязкото изтракване на пощенската кутия отекна в цялата къща, докато закусвахме. Матю стана, захапал намазана с масло препечена филия, и отиде в коридора, а след няколко минути се върна с куп писма и малък пакет.

— Заповядай — каза той и ми го подаде. — За теб е.

Изгледах го подозрително. Предния ден писмото беше от Алекс, но нямаше начин и пакетът да е от него.

— Какво е?

— Не знам. — Той огледа обикновената бяла хартия на опаковката. — Нещо, което си поръчала?

— Този път нищо не съм поръчвала. — Притеснено оставих пакета на масата, направо ме беше страх да го докосна. Дали не беше от мъжа, който ми се обаждаше и мълчеше по телефона?

— Сигурна ли си? — Матю сложи ръка на рамото ми.

— Напълно.

— Искаш ли аз да го отворя?

— Не, няма нужда — отговорих светкавично. Макар че лесно можех да разкъсам опаковката, грабнах пакета и го отнесох в кабинета. Взех от чекмеджето ножица и разрязах плика. Вътре имаше малка кутийка. Извадих я и внимателно вдигнах капака с разтуптяно сърце. Чифт разкошни сребърни обеци лежаха върху черна кадифена възглавничка и когато ги познах, изпитах огромно облекчение.

— Много са хубави — отбеляза Матю, който надничаше през рамото ми.

Не бях го чула да идва след мен.

— За Рейчъл са — казах и затворих кутийката. — Не очаквах, че ще дойдат толкова бързо.

— За рождения й ден ли?

Сетих се за вилата в Ил дьо Ре.

— Да — потвърдих аз.

Той ме остави и излезе да окоси моравата. Пъхнах обеците в едно от чекмеджетата и за момент останах загледана през прозореца към полето от другата страна на пътя.

Някога се чувствах толкова спокойна тук, сякаш нищо не можеше да ни засегне.

Телефонът в коридора звънна. Замръзнах, но после си спомних, че е събота. Мълчаливите обаждания никога не идваха през уикенда. Въпреки това оставих да се включи телефонният секретар. Беше Мери, която се чудеше дали съм получила няколкото съобщения, които ми бе оставила за деня на обучението. Сърцето ми изтръпна. Скоро ваканцията щеше да свърши, а аз още не бях се заела с подготовката на уроците. Тя продължи да говори и шеговито подхвърли, че се надява да не съм си загубила мобилния телефон, защото ми била оставила и няколко съобщения на него.

След като Мери затвори, телефонът почти веднага звънна отново. Погледнах да видя номера, питайки се дали тя няма да стане толкова настоятелна, колкото и непознатият, който само мълчеше. Но беше Рейчъл, затова вдигнах.

— Здрасти — бодро казах аз.

— Е, как си?

Полудявам, исках да изкрещя.

— Заета съм с подготовката на уроците си — излъгах спокойно.

— Някакви обаждания?

— Не и напоследък — отново излъгах аз. — Ами ти? Как е в Сиена?

— Красиво е. Страхотно се забавлявам въпреки Алфи. — Гърленият й смях прозвуча по линията. — Нямам търпение да ти разкажа всичко за него, но тъкмо ще излизаме.

— Значи да не чакам сватбени камбани? — подхвърлих развеселено.

— Категорично не. Както и да е, нали ме познаваш, аз не съм по сватбите. Какво ще кажеш да се видим за обяд във вторник, след като си дойда? Тогава ще е първият ми работен ден и така ще имам какво да чакам с удоволствие. А и ти не трябва да ходиш в училището чак до сряда, нали?

— Не, така че вторникът ме устройва. В „Сауър грейпс“?

— Ще се видим там.

Затворих и осъзнах, че от лятната ваканция са останали само две седмици. За добро или лошо. Нямах търпение да се махна от къщата, от обажданията. Но при цялата работа, която ме чакаше, ми се струваше невъзможно да се върна в училище.

— Готова ли си?

Вдигнах очи и видях Матю да стои пред мен. Беше се облякъл спретнато в спортни панталони и памучна риза с къс ръкав и носеше малък спортен сак.

— За какво? — учудих се аз.

— За нашия следобед в спа центъра.

Кимнах и се усмихнах насила, но не бях готова, защото напълно бях забравила, че предната вечер в ресторанта той ме бе изненадал с резервация в спа център близо до Чичестър. Бяхме ходили там веднага след годежа ни и жестът му бе уталожил напрежението, останало помежду ни след разговора за новия ни съсед.

— Трябва само да се обуя — казах аз и пригладих памучната пола. Бях си я сложила сутринта вместо късите панталони, които обичайно носех. Значи, сутринта вероятно съм си спомнила за спа центъра.

Изтичах горе и набързо пъхнах чифт бански в една чанта, докато обмислях какво още може да ми потрябва.

— Хайде да тръгваме, Кас!

— Идвам! — Свалих потника, с който бях облечена, и отворих гардероба, за да потърся нещо по-елегантно. Взех една бяла памучна риза с малки копченца и я облякох. В банята набързо се сресах. Канех се да сложа и малко грим, ала Матю отново ме повика отдолу.

— Кас, не ме ли чу, резервацията е за два часа!

Погледнах часовника и видях, че имаме само четирийсет и пет минути, за да стигнем до Чичестър.

— Извинявай — казах аз, тичайки надолу по стълбите. — Търсех си банския.

Качихме се в колата и докато излизахме през портата, облегнах глава на седалката и затворих очи. Чувствах се изтощена, но тук, в колата, заедно с Матю, където не ме грозеше никаква опасност, бях напълно спокойна. Последва внезапен завой, при който залитнах към вратата и се наложи да примигна няколко пъти, докато осъзная къде сме. И тогава разбрах.

— Матю! — чух страха в гласа си. — Движим се в грешна посока!

Той ми хвърли кос поглед и се намръщи.

— Отиваме в Чичестър.

— Знам, но защо сме тръгнали към „Блекуотър лейн“! — Думите засядаха в гърлото ми.

— Защото така ще спестим десет минути от пътя. Иначе ще закъснеем.

Сърцето ми заби лудо. Не исках да минавам оттам, не можех да издържа! През прозореца забелязах, че приближаваме до онази отбивка и съзнанието ми се замъгли. Паниката ме сграбчи в лапите си и пръстите ми се пресегнаха към дръжката на вратата.

— Кас! — уплашено извика Матю. — Какво правиш? Не може просто да слезеш от колата! Движим се с шейсет километра!

Натисна рязко спирачка, автомобилът подскочи и залитнах напред. Матю спря точно срещу отбивката, в която беше убита Джейн. Някой беше оставил цветя и фолиото, в което бях увити, се развяваше от ветреца. Ужасена, че съм се озовала на мястото, където започнаха кошмарите ми, избухнах в сълзи.

— Не! — изхлипах аз. — Моля те, Матю, не можем да спираме тук!

— О, господи — уморено въздъхна той. Превключи на скорост и понечи да потегли, ала после спря. — Това е лудост.

— Съжалявам.

— Какво искаш да направя? Да продължа ли да карам? Или да се върнем у дома? — Звучеше изнервен до крайност.

Плачех толкова силно, че едва си поемах дъх. Той се пресегна и понечи да ме прегърне, но аз се дръпнах oт ръцете му. Матю въздъхна и започна да прави обратен завой по средата на пътя.

— Не — викнах през плач. — Не можем да се върнем у дома, аз просто не мога.

Той спря по средата на маневрата и колата остана опасно препречила пътя.

— Какво означава това?

— Просто не искам да се връщам у дома.

— И защо? — Гласът му беше спокоен, но усещах някакво напрежение в тона му, което прикриваше нещо по-сериозно.

— Вече не се чувствам в безопасност там.

Той си пое дълбоко дъх, за да се овладее.

— Пак ли става дума за убийството? Стига, Кас, престъпникът изобщо не е близо до къщата ни, а и представа няма коя си. Знам, че убийството на Джейн те разстрои, но трябва вече да престанеш.

Гневно се обърнах към него.

— Как да престана, след като този злодей още не е заловен?

— И какво още трябва да направя? Сложихме алармена система на цялата къща заради теб. Освен да те оставя в някой хотел, това ли искаш? Защото ако е така, само ми кажи и ще го направя!

Докато се приберем у дома, вече бях в такова състояние, че Матю се обади на доктор Дийкън и той предложи да дойде вкъщи. Даже и неговото присъствие не можеше да ме накара да спра да плача. Той попита за лекарствата ми и когато Матю му каза, че не ги вземам редовно, доктор Дийкън се намръщи и заяви, че ги е предписал, защото имам нужда от тях. Под зоркия му поглед аз изгълтах с благодарност две от таблетките и зачаках те да ме отведат там, където нищо нямаше значение.

През това време внимателно ми задаваше въпроси, искаше да разбере какво е предизвикало този нервен срив. Слушах, че Матю му разказваше как съм се барикадирала във всекидневната, докато той е бил на работа. А когато докторът попита дали е имало други случаи на притеснително поведение от моя страна, Матю спомена, че предната седмица съм изпаднала в истерия, защото съм си въобразила, че виждам огромен нож да лежи в кухнята. А това всъщност било обикновен кухненски нож. Забелязах ги да си разменят многозначително погледи и след това заговориха за мен, все едно ме нямаше там. Чух думата „срив“, но вече нямаше значение, защото магията на хапчетата бе подействала.

Доктор Дийкън си тръгна, заръчвайки на Матю да ме кара да си почивам и да му се обади, ако положението се влоши. Прекарах остатъка от вечерта сънливо отпусната на дивана, докато Матю гледаше телевизия до мен, хванал ръката ми. Когато предаването свърши, той изключи телевизора и ме попита дали има нещо друго, което да ме тревожи.

— Ами цялата работа, която трябва да приключа преди началото на учебната година — отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи въпреки хапчетата.

— Но вече си подготвила доста уроци, нали?

Лъжите ми се обръщаха срещу мен.

— Няколко, но имам още много, а не съм сигурна, че ще успея да се подготвя навреме.

— Ами не би ли могла да помолиш някой да ти помогне?

— Няма как, всички си имат достатъчно задачи.

— Мога ли аз да помогна?

— Не, не става. — Погледнах го безпомощно. — Какво ще правя, Матю?

— Ами ако сама не се справиш, наистина не знам.

— Просто съм толкова уморена, че…

Той приглади косата ми.

— Ако ти е трудно, защо не поискаш да работиш на половин ден?

— Не мога.

— Защо?

— Вече е прекалено късно да ми намерят заместник.

— Глупости! Ако ти се случи нещо, ще им се наложи.

Изгледах го втренчено.

— Какво имаш предвид?

— Това, че няма незаменими хора.

— Но защо спомена, че нещо може да ми се случи?

Той се намръщи.

— Просто се опитвах да защитя тезата си — ако например си счупиш крак или те блъсне автобус, тогава ще трябва да ти намерят заместник.

— Но ти го каза, сякаш знаеш, че ще ми се случи нещо — настоях аз.

— Не ставай смешна, Кас! — Гласът му бе рязък и гневен и аз потръпнах, защото не се случваше често да повиши тон. Той усети потръпването ми и въздъхна. — Просто така е думата, нали?

— Извинявай — отроних тихо. Хапчетата вече бяха прогонили паниката и ме водеха към съня.

Той ме прегърна и притисна към себе си, но се чувствахме неловко.

— Просто си помисли дали да не поговориш с Мери за работата ти на половин ден.

— Или изобщо да не се връщам — чух се да изричам.

— Това ли искаш, да спреш напълно работа? — Той се дръпна леко назад и ме погледна учудено. — Във вторник ми сподели, че нямаш търпение да се върнеш в училище.

— Просто не знам дали ще успея да свърша всичко, което се очаква от мен, особено когато съм в това състояние. А дали да не поискам още няколко седмици отпуск и да се върна в средата на септември, след като се почувствам по-добре?

— Не съм сигурен, че ще ти позволят, освен ако доктор Дийкън не заяви, че не си способна да работиш в момента.

— Мислиш ли, че би го направил? — попитах аз, макар някакъв глас вътре в мен да ми подсказваше, че трябва да спра и да не забравям за обажданията, за Джейн и че не съм в безопасност у дома. Но не можех да задържа съзнанието си върху тези мисли достатъчно дълго, че да се съсредоточа.

— Би могъл. Нека да видим как ще се справяш с хапчетата. Има още две седмици до началото на учебната година. След като почнеш да ги вземаш редовно, вероятно ще се почувстваш много по-добре.