Срив

Сряда, дванайсети август

Трополенето на неспирния дъжд ме изтръгна с мъка от съня. Крайниците ми тежаха, сякаш се опитвах да се движа под вода. Насилих се да отворя очи, чудейки се защо всичко ми е толкова трудно, и тогава си спомних за хапчетата. Бях ги взела през нощта, като хлапе, което тайничко си похапва в тъмното. Невероятно е колко бързо се бяха превърнали в моята опора. Вече бях взела две вчера, като ги изгълтах набързо с чая си, веднага щом Матю излезе за работа, защото знаех, че не мога да си позволя повторение на предния ден, когато се бях барикадирала във всекидневната. Явно бяха свършили работа, понеже не изпаднах в дива паника, когато дойде мълчаливото телефонно обаждане. Само вдигнах, заслушах се и после затворих. Накратко, бях направила каквото се искаше от мен. Това не го спря да звъни, но след това вече бях твърде унесена, за да стигна до телефона, а сетне пък потънах в толкова дълбок сън, че не бих го чула, даже и да се е обаждал. Когато най-сетне се събудих, точно преди Матю да се прибере, бях шокирана от мисълта колко лесно се бе оказало отново да проспя деня. И се заклех да не вземам повече хапчета.

Ала снощи бяха съобщили за ново развитие в разследването на убийството на Джейн. Полицаите вече смятаха, че тя е качила убиеца си в колата, преди да стигне до отбивката в гората. А това означаваше, че вече е бил в автомобила й, когато бях минала оттам.

— Значи наистина е имала любовник — заяви Матю, щом репортажът приключи.

— Защо го казваш? — попитах, едва скривайки раздразнението си. — Може просто да е качила някого случайно.

— Не и ако е била е всичкия си. Не мога да си представя, че една млада жена ще е толкова глупава, че да спре на някой напълно непознат. Ти например би ли го направила?

— Не, естествено. Ала беше ужасна буря и той може да й е махнал за помощ.

— И така да е… Но мисля, че след като полицията се порови още малко в миналото й, ще открият, че са били прави от самото начало: тя е имала любовник. Така че който и да я е убил, няма да тръгнат да преследват другиго. Както вече казах, било е лично.

Макар още да не бях убедена, че Джейн наистина е имала любовник, думите му ме успокоиха.

— Надявам се да си прав — въздъхнах аз.

— Знам, че е така… И престани да се тревожиш, Кас. Който и да е виновен, скоро ще бъде зад решетките.

Но след това в репортажа бяха показали съпруга на Джейн, преследван от някакъв репортер, който безочливо го питаше дали жена му е имала любовник. Мъжът не отговори, проявявайки сдържано достойнство, също както и на погребението на съпругата си. И ужасната вина, която изпитвах винаги щом си помислех за Джейн, тогава се увеличи стократно. Тя ми натежа още по-силно, смаза ме с товара си. Бяхме се качили да си легнем, но мисълта, че докато съм минавала покрай колата на Джейн, убиецът е бил вътре и ме е гледал през прозореца, направи съня ми невъзможен. Бях толкова стресирана, че се наложи да сляза в три посред нощ и да глътна две хапчета само за да изкарам някак до зазоряване. И затова сега се чувствах толкова омаломощена.

Гледах как Матю лежи до мен с отпуснато в съня лице. Погледът ми се спря на часовника; беше осем и петнайсет, което означаваше, че е събота, иначе той вече щеше да е станал. Протегнах се и погалих с пръст лицето му, мислейки си колко го обичам. Мразех това, че бе видял онази моя страна, за която дори сама не подозирах, че съществува; и че сигурно вече се чудеше в какво ли се е забъркал, като се е оженил за мен. Дали би го сторил, ако честно му бях признала, че мама е била диагностицирана с деменция на четирийсет и четири? Този въпрос ме измъчваше. Ала и не бях уверена, че искам да знам отговора му.

Нуждата да му покажа колко много го ценя проясни ума ми. Реших да му донеса закуска в леглото. Отметнах завивките и стъпих на пода, ала за миг останах седнала на ръба на леглото, защото ми струваше твърде много усилия да се изправя. Забелязах дрехите за работа на Матю, прилежно сгънати на стола — чиста риза, различна вратовръзка от онази, която беше носил вчера, и осъзнах, че не е събота, а сряда… И че за пръв път, откакто изобщо го познавах, Матю не бе чул алармата за събуждане.

Знаех, че ще бъде потресен, затова понечих да го побутна и да го събудя, но застинах с вдигната във въздуха ръка. Ако го оставех да спи, можеше още да е тук, когато се обадеше непознатият по телефона. Така щеше да го чуе лично.

С разтуптяно сърце, защото отново се канех да го измамя, легнах и тихичко придърпах завивките. Гледах часовника и не смеех да дишам, за да не го събудя. Следях как стрелките мъчително бавно се преместиха до осем и половина, а после и до осем и четирийсет и пет. Чувствах се гузна, задето го оставях да закъснее за работа, но пък си казвах, че ако беше приел на сериозно обажданията от непознатия, нямаше да се налага да прибягвам до това сега. Ала от друга страна, как можех да го виня, че не ми вярва, след като не бях му казала, че съм видяла Джейн в колата й онази нощ? Ако му бях признала, щеше да разбере опасенията ми, че ме преследва убиецът.

Той се събуди самичък точно преди девет, като скочи от леглото с уплашен вик.

— Кас! Кас, видя ли колко е часът? Почти девет е!

Престорих се на сънена, сякаш тъкмо ме е изтръгнал от дълбок сън.

— Какво? Не, не може да бъде.

— Толкова е! Погледни!

Разтърках очи и седнах в леглото.

— Какво е станало с алармата ти? Да не си забравил да я включиш?

— Не, вероятно не съм я чул в съня си. И ти ли не чу?

— Не, иначе щях да те събудя.

Лъжата се изплъзна лесно от устните ми и звучеше толкова фалшиво, че бях убедена как той веднага ще ме разконспирира. Ала Матю отнесено гледаше ту към часовника, ту към дрехите си, опитвайки се да разбере как е станало.

— Даже и при най-добро желание няма начин да стигна в офиса преди десет — изпъшка той.

— Има ли значение? Ти никога не закъсняваш, а и често работиш до по-късно, отколкото трябва — изтъкнах аз.

— Предполагам, че не е толкова страшно — съгласи се той.

— Тогава защо не си вземеш душ, докато приготвя закуската?

— Добре. — Той се пресегна за телефона си. — Само че трябва да предупредя Валъри.

Той й се обади, за да й каже, че няма да успее да отиде преди десет в офиса, а аз го оставих да се бръсне и къпе и слязох в кухнята. Бях напрегната, както винаги, въпреки присъствието на Матю. Не бях предполагала, че ще искам да чуя мълчаливото обаждане, но при мисълта, че може да не ми позвъни, направо ми призляваше. Защото ако не го направеше, значи знаеше, че мъжът ми е тук.

— Не си ли гладна? — попита Матю на закуската, загледан в празната ми чиния.

— Не още. Ако звънне телефонът — колебливо подхванах аз, — би ли го вдигнал? Ако е някое от онези обаждания, искам сам да го чуеш.

— Стига да стане през следващите десет минути.

— Ами ако не стане?

Той се намръщи, после опита да покаже съчувствие, но си личеше, че се насилва.

— Не мога да се мотая тук цял ден, скъпа.

След по-малко от десет минути обаче молитвите ми се сбъднаха. Телефонът звънна, докато двамата бяхме в коридора. Матю вдигна слушалката и провери номера, от който се обаждаха.

— Скрит номер.

— Не казвай нищо — прошепнах аз. — Просто слушай.

— Добре.

Той натисна бутона да приеме обаждането, заслуша се за няколко секунди, после натисна високоговорителя, за да мога и аз да чуя тишината отсреща. Личеше си, че много иска да каже нещо, да попита кой е там, но аз затулих с пръсти устните му и направих знак да затвори.

— Това ли е? — попита той, без да е особено впечатлен.

— Да. Но не беше същото. — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

— Какво намекваш?

— Не знам, просто имаше нещо различно.

— В какъв смисъл?

Вдигнах рамене с пламнало лице.

— Обикновено усещам някого от другата страна. Днес не можах. Тишината беше различна.

— Тишината си е тишина, Кас. — Матю погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Стоях мълчаливо и той леко стисна рамото ми.

— Може би е звучало различно, защото беше на високоговорител.

— Вероятно е така…

— Не си убедена.

— Просто обажданията му обикновено са по-заплашителни.

— Заплашителни ли?

— Да.

— Ами, така ги усещаш, защото обикновено си сама, когато звъни. Няма нищо зловещо в обажданията, скъпа, така че престани да ги мислиш и се успокой. Просто от някоя телефонна централа се опитват да се свържат.

— Вероятно си прав — съгласих се.

— Прав съм — отсече той и звучеше толкова уверен, че внезапно реших да му повярвам: от самото начало обажданията са били от някой кол център от другия край на света. Огромна тежест падна от раменете ми.

— Защо днес не си почиваш в градината? — предложи той.

— Трябва първо да ида на пазар, вкъщи няма почти нищо за ядене.

— А искаш ли да приготвиш някое специално къри за довечера, както само ти умееш?

— Чудесна идея — съгласих се, зарадвана от мисълта да се занимавам в кухнята цял следобед.

Той ме целуна и излезе, а аз хукнах нагоре да си взема чантата, за да мога да стигна на зеленчуковия пазар в Браубъри, преди да стане твърде оживено. Докато затварях входната врата отвън, чух телефонът да звъни. Поколебах се на прага, чудейки се какво да правя. Ами ако той е разбрал, че преди не съм вдигнала аз и сега звъни отново? Моментално се ядосах на себе си. Нали преди малко бях решила, че се обаждат от някаква телефонна централа? Хайде, подканяше ме някакво вътрешно гласче, върни се и вдигни, тогава ще разбереш. Но не исках да подлагам на изпитание току-що придобитото си самочувствие.

Отидох с колата до Браубъри и се помотах из пазара известно време, докато избирах зеленчуци и кориандър за кърито, както и смокини за десерт. Купих си и огромен букет лилии от пазара, после тръгнах към магазина за вино, за да купя една бутилка за вечерта. А след това прекарах един чудесен следобед в готвене. По едно време, въпреки музиката от радиото, ми се стори, че чувам звъна на телефона, но вместо да се паникьосам, само усилих звука. Бях твърдо решена да се придържам към онова, в което бях избрала да повярвам.

— Празнуваме ли нещо? — попита Матю, когато ме видя да вадя бутилката шампанско от хладилника.

— Да.

Той се усмихна.

— А мога ли да попитам какво?

— Това, че се чувствам много по-добре — отвърнах аз, развълнувана, че съм преживяла деня, без да взема никакви хапчета.

Той пое бутилката от ръцете ми и ме прегърна.

— Това е най-хубавата новина, която съм чувал от доста време насам. — Целуна шията ми. — А много добре ли се чувстваш?

— Достатъчно, за да започнем да мислим за бебе.

Той ме погледна доволно.

— Наистина ли?

— Да — потвърдих и го целунах.

— Какво ще кажеш да вземем шампанското в леглото? — прошепна той.

— Направих любимото ти къри.

— Знам, усещам уханието му. Ще го изядем по-късно.

— Обичам те — тихо отроних аз.

— Аз те обичам повече — отвърна той и ме вдигна на ръце.

От много време не бях се усещала толкова щастлива.