Срив

Понеделник, двайсет и осми септември

В крайна сметка се наложи да потвърдя, че съм изпила хапчетата, защото доказателствата бяха в кръвта ми. Признах, че съм взела таблетките, които съм крила в чекмеджето си, но настоях, че не съм ги събирала там с намерението да се самоубия. Обясних, че просто съм ги прибрала, защото в дните, когато Матю си беше у дома, нямах нужда от тях. Когато ме попитаха защо не съм споделила това с мъжа си, се наложи да призная, че не съм искала той да знае колко силно ми влияят — дотам, че да не мога да свърша нищо.

Със скептично изражение Матю бе изтъкнал, че казаното от мен не е напълно вярно, защото, доколкото той можел да прецени, аз съм можела да действам в разумни граници. Затова се наложи да променя думите си. Единственото хубаво нещо бе, че понеже бях взела толкова малко хапчета, описаха случая като зов за помощ, а не опит за самоубийство.

Когато Матю ме върна у дома на следващата вечер, първото нещо, което направих, бе да се кача в спалнята и да погледна в чекмеджето. Хапчетата ги нямаше. Знаех, че Матю не вярваше, че съм ги взела по случайност. Макар да не ми го каза направо, усещах това като поредния пирон в ковчега на връзката ни. Вината не беше в Матю. Можех да си представя какво е за него да се връща при жена, която в началото на лятото е била леко отнесена, а в края му вече е с деменция, параноя и склонност към самоубийство.

Той настоя да си вземе отпуск през седмицата, макар да го уверявах, че няма нужда. Истината бе, че исках да е на работа, защото трябваше да обмисля накъде съм тръгнала. Случайното приемане на свръхдоза от таблетките ме бе накарало да осъзная колко ценен е животът и бях твърдо решена отново да го поема под контрол, поне докато още можех.

Започнах с това, че отказах да приемам новите сини таблетки, които ми бяха предписани. Обясних на Матю, че предпочитам да се справям без тях, защото трябваше да се върна обратно при нормалния начин на живот. След всичко случило се бях забравила, че щях да излизам с Рейчъл, а вероятно и бездруго нямаше да се сетя. Ала така или иначе изобщо не бях готова, когато тя се появи на прага ни в петък вечер.

— Дай ми само десет минутки — казах аз зарадвана, че я виждам. — Матю сигурно ще ти предложи чаша чай, докато ме чакаш.

Той ме погледна изненадано.

— Нали не се каниш да излезеш?

— Защо не? — намръщих се аз. — Не съм на легло.

— Да, но след станалото. — Той кимна към Рейчъл. — Нали знаеш, че Кас беше в болница?

— Не, нямах представа. — Рейчъл изглеждаше шокирана. — Защо? Какво е станало?

— Ще ти разкажа на вечеря — обещах забързано. Погледнах към Матю, предизвиквайки го да ми каже, че не мога да изляза. — Нали нямаш нищо против да останеш сам тази вечер?

— Не, разбира се, просто…

— Добре съм — настоях аз.

— Сигурна ли си, Кас? — неуверено попита Рейчъл. — Ако си била болна…

— Една вечер навън е точно каквото ми трябва — твърдо заявих аз.

Десет минути по-късно вече бяхме в колата и използвах пътя до Браубъри да й разкажа за случайната свръхдоза. Тя беше ужасена, че хапчетата могат да ме накарат подсъзнателно да направя нещо толкова опасно. Зарадва ми се обаче, когато я уверих, че от днес нямам намерение да пия каквито и да било лекарства. За щастие тя усети, че не искам да говоря повече за случилото се и през останалата част от вечерта обсъждахме съвсем други неща.

А в събота — десет седмици, след като животът ми се бе разпаднал на парчета, Матю ми донесе чай в онази чаша, която бе предизвикала толкова спорове в понеделник следобед. И аз трябваше да преживея всичко отново. В мислите си ясно я виждах да стои встрани на плота… Макар че на ума ми не можеше винаги да се разчита, бях напълно убедена, че не съм я сложила в съдомиялната, преди да изляза от кухнята. А кой тогава я беше сложил? Единственият, който имаше ключ от къщата, освен мен, беше Матю. Само че той беше методичен по природа и винаги подреждаше съдовете отзад напред, а машината бе почти празна. А и ако се бе отбил вкъщи посред работния ден, щеше да си признае. Истината бе, че аз бях тази, която зареждаше съдомиялната първо от предния ред. И щом можех да взема свръхдоза, без да го осъзная, не е твърде трудно да се повярва, че съм сложила чаша в машината, без да си спомня за това.

Някак успяхме да преживеем уикенда, като Матю стъпваше на пръсти около мен, сякаш съм някаква бомба със закъснител, която може да гръмне всеки момент. Не въздъхна с облекчение сутринта, когато отново можеше да избяга в офиса си, но знаех, че му беше трудно да ме наглежда постоянно, макар че без хапчетата бях доста по-адекватна. Но случайната ми свръхдоза го бе притеснила и мисълта, че мога да направя някоя глупост, докато си е у дома, го караше да е постоянно нащрек и да не може да се отпусне.

Веднага щом тръгна за работа, аз станах, защото не исках мълчаливото обаждане да ме свари у дома. Бих могла просто да не му обръщам внимание, ала той щеше да звъни отново и отново, докато не вдигна, което накрая щеше да ме разстрои. А днес трябваше да бъда спокойна, защото исках да отида отново до Хестън и да се видя със съпруга на Джейн.

Планът ми бе да пристигна там в ранния следобед, когато беше най-вероятно близначките да спят. Спрях в Браубъри, където закусих, без да бързам и до обяд прекарах в купуване на дрехи, защото, изглежда, вече моите не ми ставаха.

Алекс не изглеждаше твърде изненадан да ме види отново на прага си.

— Подозирах, че може пак да се появиш. — Той ме покани да вляза. — Личеше си, че още нещо ти тежи.

— Можеш да ме отпратиш, ако искаш — казах аз. — Само че се надявам да не го направиш, защото ако и ти не ми помогнеш, вече не знам кой.

Предложи ми чаша чай, но аз внезапно силно се притесних от онова, което предстоеше да му споделя, и затова отказах.

— Е, какво мога да направя за теб? — попита той, докато отивахме към всекидневната.

— Ще си помислиш, че полудявам — предупредих го и седнах на дивана.

Той не каза нищо, затова си поех дълбоко дъх.

— Добре, ето какво. В деня, когато се обадих на полицията, че съм видяла Джейн жива, те направиха официално съобщение, в което молеха анонимния свидетел да се свърже с тях отново. И още на следващия ден получих мълчаливо обаждане. Тогава не си помислих нищо, ала когато на другия ден отново ми позвъни, както и още няколко пъти през следващите дни, започнах да се плаша. Не бяха от онези обаждания на сексманиаци, които дишат тежко, с такива бих се справила моментално. В слушалката цареше пълна тишина, но знаех, че има някой отсреща. Когато го споделих със съпруга си, той предположи, че вероятно от някой кол център се опитват да се свържат с номера ни. Само че оттам насетне аз започнах да живея в страх от звъна на телефона, защото… Ами просто заподозрях, че са от човека, който е убил Джейн.

Алекс не отрони и дума, издаде само някакво сумтене, но понеже не схванах реакцията му, продължих:

— Не би било трудно да ме издири по номера на колата. Когато спрях пред автомобила на Джейн, останах намясто няколко минути, така че е напълно възможно да е видял номера ми въпреки дъжда. Колкото повече ми звънеше, толкова по-уплашена ставах. Предполагах подозрението му, че съм го видяла и се опитва да ме предупреди да не го издавам на полицията. Ала единственият човек, когото бях забелязала, беше Джейн. Опитах се да не обръщам внимание на обажданията, но въпреки това той продължаваше да звъни непрекъснато, докато не вдигнех телефона. Осъзнах също и че никога не досажда, когато съпругът ми е наблизо, което ме накара да си помисля, че наблюдава къщата ни.

Толкова бях уплашена, че настоях да си сложим аларма, но той успя да се промъкне вътре и да остави визитката си в кухнята — под формата на огромен кухненски нож, точно като на снимките по вестниците. На следващия ден си помислих, че е в градината и се барикадирах във всекидневната. Изписаха ми медикаменти, които ме превърнаха в психическа и физическа развалина, ала това бе единственият начин да мога да понеса обажданията.

А миналия понеделник, след като се върнах от посещението при теб, разбрах, че е бил в къщата… Нищо не липсваше и нищо не беше строшено, но усещах, че е влизал. Толкова бях убедена, че извиках полицията, но те не намериха следи от проникване с взлом. Ала щом видях, че чашата, която бях оставила отстрани на плота, преди да изляза, се е озовала някак си в съдомиялната, направо се зарадвах. Беше доказателство, че някой е бил в къщата — само че когато го посочих, всички ме изгледаха, все едно съм полудяла. — Спрях да си поема дъх. — Проблемът е, че имам ранна деменция и забравям толкова много неща, че хората вече не ми вярват. Но знам, че е бил в къщата миналия понеделник. И сега съм ужасена, че мога да се окажа следващата му жертва.

Затова искам съвет какво мога да направя? Полицаите вече смятат, че си въобразявам разни неща, така че ако им споделя как убиецът ме преследва, те няма да ми повярват. Особено след като не мога да докажа, че изобщо съм получавала мълчаливи обаждания. Звуча като някоя откачена, нали? — завърших отчаяно аз.

Той замълча за момент и сметнах, че вероятно се опитва да измисли как да се отърве от мен, без да ме обиди.

— Наистина ми се обажда — повторих аз. Вдигнах очи към него и го видях да стои, облегнат на рафта с книги, размисляйки над казаното от мен. — Наистина искам да повярваш, че е така.

— Вярвам ти — бавно произнесе той.

Погледнах го предпазливо, като се питах дали просто не иска да ми угоди.

— Защо? Имам предвид, че никой друг не ми вярва.

— Инстинктивно, предполагам. А и защо би си измислила всичко това? Не ми приличаш на човек, който си търси внимание. Ако беше така, вече щеше да си отишла в полицията или при медиите.

— Може да съм си въобразила всичко.

— Фактът, че ми казваш това, го прави крайно невероятно.

— Значи си готов да повярваш, че съм получавала обаждания от човека, който е убил Джейн? — попитах настойчиво, защото исках да чуя как го потвърждава.

— Не. Вярвам, че някой ти се обажда, но това не е палачът на Джейн.

— Само не ми казвай, че е някой от кол център — изстенах, без да прикривам разочарованието си.

— Не, очевидно е, че са различни обаждания. Някой определено те тормози.

— А защо да не е убиецът?

— Защото няма логика. Виж, какво точно видя, когато мина покрай колата на Джейн? Ако имаше ясна видимост, щеше да я разпознаеш. А ти ми каза, че не си могла.

— Не можах да различа чертите й — потвърдих аз. — Останах с впечатлението, че жената е руса, но само толкова.

— Значи ако беше забелязала някой да седи до нея в колата, най-многото, което би могла да кажеш за него, е дали е бил с тъмна или светла коса.

— Да, но убиецът не го знае. Може да си мисли, че съм го видяла ясно.

Алекс се отдръпна от етажерката и дойде да седне до мен.

— Даже и ако е бил до Джейн, на предната седалка? Полицаите смятат, че тя го с качила, преди да стигнат до отбивката. Ако е било така, той надали е седял отзад.

— Едва ли — съгласих се аз, питайки се какво ли му е коствало да чуе всички слухове, че жена му е имала любовник.

— Има и още един проблем в логиката ти. Ако той наистина вярва, че можеш да идеш в полицията с важна информация за него, защо ще те остави жива? Защо просто да не те убие? Вече е убил веднъж, защо да не го направи пак?

— Но ако не ми се обажда убиецът — казах озадачено аз, — тогава кой?

— Това трябва да разбереш. Но те уверявам, че не ти звъни човекът, който е убил Джейн. — Той се пресегна и улови ръката ми. — Повярвай ми.

— Нямаш представа колко много искам да разбера. — Очите ми се напълниха със сълзи. — Знаеш ли какво направих във вторник сутрин? Взех свръхдоза. Не нарочно, дори не знаех, че съм изгълтала куп таблетки, но предполагам, че е било заради това, защото подсъзнателно не понасям живота си.

— Ако можех да ти спестя поне частица от притесненията ти, бих го сторил — тихо каза той. — Но нямах представа, че убийството на Джейн може да засегне някой друг, освен семейството ни.

— Странно е — тихо отроних аз. — Би трябвало да изпитвам облекчение, че не ми се обажда убиецът. Но преди поне си мислех, че знам кой е. А сега — може да е всеки.

— Много по-вероятно да е някой, когото познаваш. Казвам ти го, макар че може би не искаш да чуеш точно това.

Изгледах го ужасено.

— Когото познавам ли?

— Тате?

Една от дъщеричките му се появи откъм коридора, само по тениска и памперс, стиснала плюшено зайче. Той скочи на крака и я грабна в прегръдките си, докато аз побързах да избърша сълзите си.

— Луиз спи ли още? — попита той и я целуна.

— Лулу спи — кимна тя.

— Помниш ли дамата с кърпичките от парка?

— Оздравя ли коляното ти? — попитах аз. Тя протегна краче напред, за да видя сама. — Чудесно — усмихнах се. — Всичко е наред. — Погледнах съпруга на Джейн в очите. — Ще ви оставям вече. Благодаря ти отново.

— Надявам се, че съм ти помогнал.

— Да, така е. — Обърнах се към малката му дъщеря. — Довиждане, Шарлът.

— Ти ме помниш — доволно каза тя.

Той ме изпрати до вратата.

— Моля те, помисли какво ти казах.

— Непременно.

— Пази се.

Толкова много емоции бушуваха в мен, че бе невъзможно да шофирам, затова намерих пейка в парка и поседнах за малко. Част от страха, който ме измъчваше през последните десет седмици, откакто ме стресна първото обаждане, се бе изпарил. Макар и Матю, и Рейчъл да ми бяха казвали, че няма логика да се предполага, че точно убиецът ми звъни, те не знаеха, че съм видяла Джейн в онази нощ, затова не можеха да разберат страховете ми. Но Алекс знаеше всички факти и когато се замислех за аргументите му — за това, че обажданията няма как да са от убиеца, не можех да намеря грешка в тях. Ами убедеността му, че ми звъни мой близък?

Страхът се върна, двойно по-голям, загнезди се в мен и ме остави без дъх, сякаш за да има повече място за него. Устата ми пресъхна и разни имена започнаха да се щурат в мислите ми. Можеше да е всеки. Някой от съпрузите на приятелките ми, любезният мъж, който идваше на няколко месеца да измие прозорците, човекът от охранителната фирма, новият съсед нагоре по пътя, някой баща от училището. Мислено изредих всички мъже, които познавах, и накрая заподозрях всеки един от тях. Не се питах защо би искал подобно нещо, а си казвах: „Защо не?“ Всеки един можеше да е психопат.

Не исках Алекс да се появи с децата си в парка и да ме завари седнала там, като някоя преследвачка, затова си тръгнах. Трябваше да се прибера, но какво щях да правя, ако разбера, че някой отново е влизал в къщата? Веднъж вече беше успял въпреки алармата, но как? Някой с технически познания би могъл да го направи. Мъжът от „Сюпириър секюрити систъмс“? Спомних си, че бях намерила отворен прозорец в онзи ден, след като си бе тръгнал. Може да е направил така, че да влиза и излиза, когато си пожелае. Дали той беше мълчаливият мъж по телефона?

Не ми се връщаше у дома, затова отидох до Браубъри и намерих фризьор, който можеше да ме вземе без предварителна уговорка. Едва когато седнах пред огледалото и нямаше какво друго да правя, освен да гледам лицето си, забелязах колко зле ми са се отразили изминалите няколко месеца. Изглеждах така измъчена, че фризьорката ме попита дали не съм била болна наскоро, защото косата ми показвала признаци на стрес. Предпочетох да не й казвам, че имам ранна деменция и че само преди няколко дни съм приела свръхдоза медикаменти.

Толкова се забавих в салона, че колата на Матю вече бе паркирана пред къщата, когато се прибрах. Тъкмо се изправих пред входната врата, когато тя рязко се отвори.

— Слава богу! Къде беше? — попита той притеснен. — Разтревожих се.

— Ходих до Браубъри на покупки и да се подстрижа — спокойно отговорих аз.

— Ами следващия път поне остави бележка или ми се обади, че ще излизаш. Не може просто да хукнеш нанякъде, Кас.

Това ме засегна.

— Не съм хукнала никъде!

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Няма да ти докладвам за всяка своя стъпка, Матю. Не съм го правила преди, няма и да започвам сега.

— Преди нямаше деменция. Обичам те, Кас, затова е разбираемо, че се тревожа. И поне си вземи нов телефон, за да мога да се свързвам с теб.

— Добре — съгласих се, поставяйки се на негово място. — Утре ще си взема, обещавам.