Срив

Понеделник, двайсет и седми юли

След като Матю излезе за работа, бях разтърсена от усещането за самота, но най-сетне можех да използвам уличен телефон. Предстоеше ми обаждане, което ме изпълваше със страх. Намерих листа, на който бях записала номера, и докато си търсех чантата, телефонът в коридора звънна.

— Ало?

Нямаше отговор, затова предположих, че връзката е прекъснала. Изчаках още десетина секунди, после затворих. Ако е бил Матю, знаех, че пак ще се обади, ако трябва.

Изтичах до горе, за да си взема чантата, нахлузих някакви обувки и излязох. Бях се замислила дали да не ида с колата до Браубъри или Касъл Уелс, за да използвам някой от уличните телефони там, но ми се стори малко прекалено, след като имаше телефонна кабина само на няколко минути нагоре по пътя, близо до автобусната спирка.

Докато вървях, имах усещането, че някой ме наблюдава. Извърнах поглед наляво, после надясно, а след това скришом погледнах назад. Но наоколо нямаше никой, само една котка се припичаше на ниска каменна ограда. Мина някаква кола, ала погълната от собствените си мисли, жената зад волана дори не ме погледна.

Застанах пред кабинката и се зачетох в инструкциите бяха минали години, откакто за последно бях използвала такъв телефон. После потърсих монети в портмонето си и с треперещи пръсти пъхнах в процепа една лира. Извадих мобилния си телефон и прегледах записките с отбелязания номер, който трябваше да набера. Натисках копчетата, питайки се дали постъпвам правилно. Но преди да мога да променя решението си, отсреща вдигнаха.

— Обаждам се за Джейн Уолтърс — задъхано казах аз. — Минах покрай колата й в единайсет и трийсет и тя още беше жива.

— Благодарим ви, че се обадихте. — Гласът на жената беше спокоен. — Бихте ли… — Но аз вече бях затворила.

Побързах да изляза и поех надолу по пътя, преследвана от същото неприятно чувство, че някой ме наблюдава. Успокоих се чак когато влязох у дома. Нямаше кой да ме следи, просто гузната ми съвест ме караше да си фантазирам. И понеже бях направила онова, което от самото начало трябваше да сторя, започна да ми олеква.

След вчерашните ми усилия в градината вече нямаше какво да правя навън, ала в къщата имаше куп работа. Пуснах си радиото за компания, замъкнах прахосмукачката горе и въоръжена с препарат за почистване и парцали, се заех да чистя в спалните. Действах методично, съсредоточена върху конкретната задача, съзнателно избягвайки мислите за Джейн. И всичко вървеше чудесно, докато не започнаха обедните новини:

Полицията, апелира към човека, който се е свързал с тях по-рано днес с информация за убийството на Джейн Уолтърс, да се обади отново. Джейн Уолтърс беше намерена мъртва в колата си в ранните часове на осемнайсети юли и…

Не чувах нищо повече заради бясното туптене на сърцето си. То сякаш отекваше в тъпанчетата ми, оглушаваше ме. Отпуснах се на леглото и си поех дълбоко въздух, на пресекулки. Защо полицаите искаха да говорят отново с мен? Бях им казала всичко, което знаех. Опитах се да потисна надигащата се в мен паника, ала тя продължаваше да настъпва. Макар никой да не знаеше, че точно аз съм се обадила, фактът, че полицията го беше направила публично достояние, ме лишаваше от анонимност. Започнах да се усещам ужасяващо изложена на показ. В съобщението се говореше за човека, който позвънил с информация за убийството на Джейн. Звучеше така, сякаш им бях казала нещо важно, от голямо значение. Ако убиецът слушаше новините, със сигурност би се почувствал застрашен от съществуването ми. Ами ако сметнеше, че съм го видяла как дебне около колата на Джейн онази нощ?

Страшно притеснена, скочих на крака и започнах да обикалям из стаята, питайки се какво трябва да направя. А когато минах до прозореца и погледнах отнесено навън, усетих как замръзвам намясто. Някакъв мъж, когото не бях виждала досега, се отдалечаваше от къщата…

Нищо тревожно, само че би трябвало да е дошъл през гората. Нищо тревожно, само дето много рядко някой минаваше край дома ни. С кола — да, но пеша — не. За разходка в гората никой не би тръгнал пеша по „Блекуотър лейн“, освен ако не иска да бъде прегазен. Пътеката, която водеше натам, започваше в полето срещу къщата ни и беше надлежно означена е табели.

Наблюдавах го, докато се скри от погледа ми. Не бързаше, не се обърна нито веднъж, но това изобщо не помогна да укротя бесния ритъм на сърцето си.

— Рейчъл ще остане ли да спи при теб тази нощ? — попита ме Матю, когато се обади по-късно от платформата. Не бях му споменала за мъжа, когото видях, защото всъщност нямах какво да му кажа. А и той можеше да позвъни в полицията и тогава какво щях да обясня на тях?

Видях един мъж да се отдалечава от къщата ни.

Как изглеждаше?

Среден на ръст, нито много едър, нито слаб. Видях го само в гръб.

Къде бяхте вие?

В спалнята.

Какво направи той?

Нищо.

Значи не сте го видели да прави нищо подозрително?

Не. Но мисля, че може би е гледал към къщата ни.

Мислите?

Да.

Значи не сте го видели в действителност да гледа към къщата ви?

Не.

— Не — казах на Матю, — реших да не я притеснявам.

— Жалко.

— Защо?

— Просто не ми харесва да си сам-самичка.

Тревогата му подклаждаше и моята.

— Ще ми се да ми го беше казал по-рано.

— Всичко ще бъде наред. Само гледай да се увериш, че вратите са заключени, преди да си легнеш.

— Вече съм ги заключила. Ще ми се да имахме алармена система.

— Ще прегледам онази брошура, когато си дойда — обеща той.

Затворих телефона и се обадих на Рейчъл.

— Имаш ли някакви планове за тази вечер?

— Ще спя — отвърна тя. — Вече съм в леглото.

— В девет вечерта ли?

— Ако и ти беше прекарала уикенд като моя, щеше отдавна да си откъртила. Така че ако ми се обаждаш с предложение да излезем, опасявам се, че ще ти откажа.

— Мислех да те поканя да дойдеш и да си поделим бутилка вино.

Чух я как се прозява от другата страна на линията.

— Защо, сама ли си?

— Да, Матю е на инспекция на една от платформите. Няма да го има цяла седмица.

— Какво ще кажеш да дойда да ти правя компания в сряда?

Помръкнах.

— Ами утре?

— Не мога, съжалявам, вече имам планове.

— Значи в сряда. — Не можах да скрия разочарованието в гласа си.

— Всичко наред ли е? — попита тя, доловила тревогата ми.

— Да, наред е. Хайде, заспивай.

— Ще се видим в сряда — обеща тя.

Отидох във всекидневната. Ако й бях споменала, че се притеснявам, задето съм сама, веднага щеше да дойде. Включих телевизора и се зазяпах в един епизод от сериал, който никога преди не бях гледала. После се почувствах уморена и се качих в спалнята да си легна с надеждата да спя непробудно до сутринта.

Но не можех да се отпусна. Къщата беше твърде тъмна, а нощта — твърде тиха. Пресегнах се и включих лампата, но сънят ми убягваше. Сложих си слушалки на ушите да послушам музика, но веднага ги махнах, осъзнавайки, че няма да чуя, ако някой се промъква по стълбите. Измъчваха мислите ми и двата прозореца, които бях намерила отворени — онзи в спалнята, след като си бе тръгнал охранителят в петък, и другият, в кухнята, в събота… Тревожеше ме и мъжът, когото бях видяла пред къщата тази сутрин.

Взех да се унасям чак когато слънцето почна да изгрява.

Ала не си направих труда да се разсънвам, защото беше по-малко вероятно да бъда убита посред бял ден, отколкото през нощта.