Срив

Петък, двайсет и осми август

Входната врата се затвори след Матю. От спалнята чух как запали колата, премина през портата и после се изгуби нататък по пътя. В къщата се възцари тишина. С мъка се надигнах до седнало положение, пресегнах се към двете прасковени на цвят таблетки, които бяха сложени на таблата със закуската ми, и ги пъхнах в уста, преглъщайки ги с портокалов сок. Не докоснах обаче двете филийки препечен черен хляб, които бяха разрязани по средата и артистично подредени на таблата, а не просто струпани една върху друга, както и купичката кисело мляко с мюсли. Вместо това се облегнах на възглавниците и затворих очи.

Матю беше прав. След като започнах да вземам хапчетата редовно, се чувствах много по-добре. Животът ми се бе подобрил драстично през изминалите дни — седмица или две?

Отворих очи и се взрях в часовника, за да видя коя дата сме. Петък, двайсет и осми август, значи бяха минали тринайсет дни. Може и да не си спомнях много неща, но петнайсети август бе запечатан в паметта ми като деня, в който бях преживяла нервен срив. Това също бе и рожденият ден на мама. Спомних си го едва след като доктор Дийкън си тръгна онази нощ. И когато осъзнах, че не съм отишла да сложа цветя на гроба й, отново ужасно се разстроих. Обвиних и Матю, че не ми е напомнил. Което съвсем не беше честно, понеже никога не му бях споделяла коя е рождената й дата. Той се въздържа да ми напомни за пропуска, а само каза, че мога да отида на сутринта.

Още не бях отишла, защото, чисто физически, не можех. Вземах две хапчета, преди да си легна, за да мога да спя цяла нощ, а всяка сутрин, преди да излезе, Матю ми носеше още две заедно със закуската. Той прост следваше указанията на доктор Дийкън, че трябва да си почивам. Така тревогата, която винаги изпитвах, след като той тръгнеше на работа, вече бе притъпена, докато се изкъпя и облека. Лошото беше, че към обед вече се чувствах толкова отпусната, че ми беше трудно да направя и крачка. Прекарвах по-голямата част от деня си в някакъв полусън, просната на дивана, докато телевизорът бе включен на канала за пазаруване, защото не можех да събера енергия да го превключа. Понякога, сякаш на заден план, чувах да звъни телефонът, но това едва достигаше до съзнанието ми. И понеже никога не вдигах, обажданията ставаха все по-редки. Той продължаваше да ми звъни, колкото да ми покаже, че не ме е забравил, но ми беше приятно да си представям раздразнението му, задето не можеше да ме намери.

Животът беше лесен. Хапчетата, колкото и силни да бяха, ми позволяваха да функционирам на някакво елементарно ниво, защото прането не се трупаше, съдомиялната се оказваше заредена, а къщата беше разтребена. Никога не си спомнях да съм вършила някое от тези неща, което би трябвало да ме тревожи повече, защото означаваше, че хапчетата тотално объркват и без това несигурната ми памет.

Ако бях по-разумна, щях да намаля дозата наполовина.

Ако бях по-разумна, нямаше обаче изобщо да имам нужда от хапчета.

Може би ако хапвах малко повече, те нямаше да ми въздействат толкова силно, ала, изглежда, бях изгубила и апетит заедно с ума си. Закуската, която Матю ми носеше, винаги отиваше в коша и пропусках обяда, защото бях твърде сънена, за да ям. Така че единственото ми хранене за деня беше вечерята, която приготвях и за двама ни.

Матю нямаше никаква представа как прекарвам деня си. Тъй като действието на хапчетата отслабваше около час преди той да се прибере, имах време да проясня съзнанието си, да се среща, да сложа малко грим и да приготвя нещо за вечеря. А когато ме попиташе какво съм правила, винаги измислях нещо: шетала съм из къщата или съм подреждала гардеробите… От моя гледна точка неведението беше благословия.

Исках да забравя напълно целия външен свят. Получавах много съобщения от Рейчъл, Мери и Хана, които ме канеха на кафе, и от Джон, който искаше да обсъдим учебните планове. Не бях отговорила на нито едно, защото не се чувствах във форма да се срещам с когото и да било, още по-малко да нищим уроци. Тези съобщения усилиха още повече напрежението, което вече ме беше обзело, и внезапно ми хрумна, че най-доброто решение би било да си изгубя телефона. Така няма да се налага да отговарям на никого. А и бездруго в къщата едва имаше обхват, така че не ми вършеше особена работа.

Отидох и взех мобилния си телефон. Имаше няколко съобщения на гласовата поща, както и три нови, ала аз го изключих, без да отворя което и да е. Тръгнах към всекидневната и се огледах къде мога да го скрия. Отидох до една от орхидеите, вдигнах я от саксията, пъхнах телефона на дъното и поставих растението отгоре му.

Въпреки действието на хапчетата, нямаше как да забравя, че имам деменция, защото винаги имаше дребни нещица, които да ми напомнят, че умът ми бавно се разпада. Вече не помнех как да настроя микровълновата фурна — един ден исках да си направя горещ шоколад, но се наложи да използвам обикновения котлон и тенджера, защото различните бутони на панела не ми говореха нищо.

А по пощата непрекъснато пристигаха разни неща, за които се сещах, че съм виждала по телевизора, но нямах спомен да съм поръчвала. Предния ден бе пристигнал поредният пакет. Матю го намери на прага, когато се прибираше от работа.

— Това беше отвън пред вратата — спокойно каза той, макар да се случваше за втори път през изминалите три дни. — Пак ли си поръчала нещо?

Извърнах лице, за да не види объркването в очите ми. Ядосвах се, че не съм поръчала нещо, което може да се побере в пощенската кутия, така че да мога да го скрия, преди той да се прибере у дома.

Пристигането на тази пратка толкова скоро след уреда за рязане на зеленчуци на спирали, който доставиха в понеделник, беше унизително.

— Отвори го и виж — казах аз, опитвайки се да спечеля малко време.

— Защо, за мен ли е? — Матю леко тръсна кутията. — Изглежда, е някакъв домакински уред.

Гледах го как разопакова пакета, докато отчаяно се мъчех да си спомня какво съм поръчала.

— Ренде за картофи? — Той ме погледна въпросително.

— Реших, че изглежда забавно — свих рамене, спомняйки си как бях видяла да превръщат картоф в тънки резенчета само за секунди.

— Сигурно ще ми кажеш, че върви с онова нещо, което прави зеленчуците на спирали и което дойде в понеделник. Откъде, за бога, се вземат тези неща?

Казах му, че съм ги видяла в рекламните притурки на неделния вестник, защото ми звучеше по-добре от това да си призная, че съм ги поръчала от телевизионния канал. Явно се налагаше в бъдеще да оставям чантата си в спалнята. Бях свикнала сутрин да я вземам с мен на долния етаж, в случай че ми се наложи да изляза бързо, което означаваше, че имам лесен достъп до кредитната си карта. Но даже и мълчаливият мъж по телефона да се появеше на прага ми, нямаше да мога да стигна далеч. Заради хапчетата шофирането бе напълно изключено, така че можех да избягам само в градината, което едва ли щеше да ми помогне особено.

Понякога си мислех, че е дошъл. Внезапно се събуждах с разтуптяно сърце, убедена, че ме гледа през прозореца. Първоначалният ми инстинкт беше да побягна, затова се мъчех да се надигна от фотьойла, но после отново се отпусках, без да ме е грижа особено. Казвах си, че ако наистина е тук, поне всичко ще свърши. Умът ми бе достатъчно бистър, за да разбера, че освен спасителен пояс, хапчетата щяха да се окажат и моята гибел по един или друг начин. Или поне щяха да доведат до края на брака ми, защото едва ли можех да очаквам Матю да продължи да търпи все по-странното ми поведение.

Усещах, че изпитите хапчета вече замайват съзнанието ми и затова побързах да взема душ. После бързо навлякох дрехите, които напоследък се бяха превърнали в моя униформа — джинси и тениска. Бях разбрала, че изглеждат горе-долу прилично, след като съм прекарала с тях деня на дивана. Веднъж си бях облякла рокля и след като спах до идването на Матю, тя беше толкова омачкана, та той се беше пошегувал, че може би цял ден съм пълзяла из храстите в градината.

Оставих чантата си и свалих таблата със закуската долу, след което натроших на късчета хляба и го изнесох в градината за птиците. Искаше ми се да поседна и да се порадвам на слънцето за малко, но вече се чувствах в безопасност само в къщата и при заключени врати. Не бях оставала навън, откакто започнах редовно да вземам хапчетата. Разчитах на продукти от фризера, за да приготвя вечерята и бях започнала да прибягвам към кутиите с мляко с дълъг срок на годност, които пазехме за спешни случи. Матю бе забелязал предната вечер, че хладилникът е почти празен, затова се надавах да предложи да излезем на пазар следващия ден.

Краката ми бяха натежали, докато се върна в къщата. Измъкнах от фризера някакви наденички, а после се разрових в паметта си за рецепта, с която да ги превърна във вечеря. Знаех, че някъде сигурно има още няколко глави лук, както и буркан домати в шкафа. След като бях измислила вечерята, спокойно се отпуснах на дивана във всекидневната.

Водещите от канала за пазаруване ми изглеждаха като стари приятели. Днес предлагаха часовници, украсени с малки кристали, и бях особено доволна, че съм твърде уморена, за да се кача за чантата си. Домашният ни телефон звънна. А аз само затворих очи и се оставих сънят да ме унесе. Харесваше ми усещането на бавно потъване в забравата, а щом действието на хапчетата преминеше след няколко часа, ми допадаше бавното завръщане в реалността.

Днес, докато се носех из онова странно пространство между съня и реалността, усетих някакво присъствие, като че имаше човек наблизо… Усещах го, сякаш беше в стаята и ме гледаше, а не от другата страна на прозореца. Лежах напълно неподвижна, сетивата ми се изостряха с всеки изминал миг, дишането ми ставаше накъсано, а цялото ми тяло се напрягаше. И когато вече не можех да понасям чакането, рязко отворих очи. Бях уверена, че ще го видя надвесен над мен с нож в ръка, а сърцето ми туптеше, заглушавайки всичко друго. Ала нямаше никой. А когато се извърнах към прозореца, се уверих, че и там е празно.

Докато Матю се прибере, около час по-късно, задушеното с наденички вече беше във фурната, масата беше сложена, а за да компенсирам липсата на второ ястие, бях отворила бутилка вино.

— Изглежда чудесно — похвали ме той. — Но първо искам бира. Ти желаеш ли нещо?

Матю отиде до хладилника и го отвори. Дори и аз потръпнах при вида на празните рафтове.

— О, не си ли пазарувала днес?

— Мислех, че може да идем заедно утре.

— Спомена, че ще напазаруваш на връщане от срещата ви. — Той си взе бира и затвори хладилника. — Как мина тя между другото?

Погледнах крадешком календара и забелязах „Ден за обучение“, написано под днешната дата.

Сърцето ми изтръпна.

— Реших да не ходя — отвърнах. — Какъв е смисълът, след като няма да се връщам на работа.

Той ме погледна изненадано.

— Кога го реши?

— Говорихме за това, забрави ли? Обясних ти, че не се чувствам готова да преподавам, че може да говорим за това с доктор Дийкън.

— Ала решихме също така, че ще изчакаме да видим как се чувстваш след седмица-две приемане на лекарствата. Но щом искаш… — Извади отварачка от чекмеджето и махна капачката на бирата. — Мери дали ще успее да ти намери заместник за толкова кратко време?

Сведох лице, за да не види изражението ми.

— Ами още не знам.

Той отпи направо от бутилката.

— Е, какво ти каза, когато й съобщи, не няма да се връщаш в училище?

— Не знам — повторих.

— Е, все нещо е казала — настояваше той.

— Още не съм я потърсила. Реших го окончателно едва днес.

— Но тя сигурно с искала да знае защо няма да ходиш на срещата.

Отговорът ми беше спестен от звънеца на вратата. Оставих го да види кой е, а аз седнах на масата и облегнах глава на дланите си, чудейки се как съм могла да забравя за деня на обучението. Едва когато чух Матю да се извинява любезно и многословно, разбрах, че Мери е на прага ни и ужасена, се примолих мислено той да не я покани да влезе.

— Беше Мери.

Вдигнах глава и го видях пред себе си. Чакаше ме да реагирам някак, да се оправдая, ала аз не можех, не знаех какво да правя вече.

— Тръгна си — добави той. За пръв път, откакто бяхме женени, го виждах ядосан. — Не си й споменала нищо, нали? Защо не си отговорила на никое от съобщенията й?

— Не съм ги видяла. Изгубила съм си телефона — изрекох с тревога в гласа. — Никъде не го намирам.

— Кога го видя за последно?

— Май беше в онази вечер, когато излязохме на вечеря. Напоследък не го използвам особено, затова не бях забелязала досега.

— Вероятно е някъде из къщата.

Поклатих глава.

— Търсих навсякъде, а също и в колата. Даже звъннах да питам и в ресторанта, но и те не са го намерили.

— Ами лаптопа ти, и него ли си изгубила? И защо не вдигаш домашния телефон? Явно всичките ти колеги са се опитвали да се свържат с теб — Мери, Кони, Джон. Отначало решили, че сме заминали на почивка в последния момент, но след като не си се появила на срещата днес, Мери сметнала за най-добре да дойде и да види дали всичко е наред.

— Заради хапчетата е — измърморих. — Приспиват ме.

— Тогава по-добре да помолим доктор Дийкън да намали дозата.

— Не. — Поклатих глава. — Не искам.

— Щом можеш да си поръчваш неща от някакво списание, какво ти е пречело да се обадиш на колегите си или поне на шефа си. Мери прояви голямо разбиране, но сигурно е ядосана.

— Престани да ме тормозиш!

— Да те тормозя ли? Току-що ти спасих кожата, Кас!

Знаех, че е прав, затова отстъпих.

— Какво каза Мери?

Той взе бирата си от плота, където я бе оставил.

— Нямаше какво толкова да каже. Предадох й, че си имала някои здравословни проблеми през лятото и вземаш лекарства. А тя не беше особено изненадана. Явно се е притеснявала за теб през последния срок.

— О, досещала се е… — прошепнах натъжено.

— Не ти е споменала нищо тогава, защото се надявала, че претоварването и умората са причина да забравяш разни неща. И че ще се оправиш след лятната ваканция.

Засмях се глухо.

— Значи сигурно е облекчена, че няма да се връщам.

Бях силно засрамена, че Мери е забелязала пропуските в паметта ми.

— Напротив, призна, че ще им липсваш. И помоли да й се обадиш веднага щом се почувстваш готова за работа.

— Много мило от нейна страна — отвърнах гузно.

— Всички са на твоя страна. Кас. Всички искаме да се оправиш.

Сълзи замъглиха очите ми.

— Знам.

— Ще трябва да си вземеш медицинско удостоверение от доктор Дийкън.

— Би ли го помолил ти за това?

Усещах погледа му върху себе си.

— Добре.

— А ще ме закараш ли до супермаркета? Не искам да шофирам, докато вземам хапчетата, а трябва да напълним хладилника.

— Хапчетата наистина ли ти влияят толкова много?

Поколебах се, защото ако му кажех, че е така, той можеше да помоли доктора да ми намали дозата.

— Просто предпочитам да не рискувам.

— Ясно. Ще идем утре.

— Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че нямам. Бих направил всичко, за да улесня живота ти, трябва само да ми кажеш.

— Знам — с благодарност изрекох аз.