Срив

Петък, седми август

Излежавахме се в леглото, когато чух пред къщата да спира камион.

— Нали не е ден за събиране на боклука? — невинно попитах аз, уверена, че подаръкът за Матю ще пристигне днес.

Той скочи от леглото и отиде до прозореца.

— Някаква доставка. Сигурно за онзи човек, който тъкмо се нанесе по-нагоре по пътя — отбеляза той, нахлузвайки джинси и тениска. — Доста мебели му докараха напоследък.

— Какъв човек нагоре по пътя?

— В онази къща, която беше обявена за продан.

Сърцето ми се разтуптя.

— Мислех, че е продадена на някаква семейна двойка, която ще се нанесе в края на септември…

— Не, не мисля.

Стъпките на човека по застланата ни с чакъл алея, последвани от сигнала на звънеца на входната врата, накараха Матю да побърза. Излезе, а аз се облегнах на възглавниците, замислена над казаното от него току-що. Може би мъжът, когото бях видяла навън, е просто новият ни съсед. Би трябвало да се почувствам успокоена, но не беше така, защото някъде дълбоко в подсъзнанието ми вече се въртеше въпросът дали той не е онзи, който ми звънеше и мълчеше по телефона. Може би никой не ме е преследвал, докато тичах надолу по пътя вчера, но определено някой ме беше наблюдавал, докато стоях до пощенската кутия. Щеше ми се да го споделя с Матю, но не можех, не и днес, не и без някакво доказателство. Той и бездруго вече бе озадачен от начина, по който бях почнала да разсъждавам.

Станах нетърпелива заради бавенето му долу и отметнах завивките, за да ида да го потърся, но чух стъпките му на стълбите.

— Изненада! — викнах, щом той влезе в стаята.

Матю ме изгледа учудено.

— Значи не е някаква шега?

— Не, разбира се — учудих се аз на липсата му на ентусиазъм. — Защо да е шега?

Той приседна на ръба на леглото.

— Просто не разбирам защо си я купила сега.

— Защото сметнах, че е мил жест.

— Все пак не проумявам…

Той изглеждаше толкова объркан, че веселието ми мигновено се изпари.

— Това е подарък за рождения ти ден!

Матю кимна бавно.

— Добре. Но защо да е за мен? Не трябва ли да е за двамата?

— Защо? Аз едва ли ще го използвам, нали така?

— А защо не?

— Защото ти си този, който все опява да си имаме такова нещо! Но няма значение. Ако не го щеш, ще го върна.

— Не съм казал, че не го искам, не е точно така… А и въпросът не е в това, че не го искам, а че не виждам смисъл. Още дори не сме започнали да проучваме въпроса за бебето. А може да минат и години, преди да се сдобием с дете.

Зяпнах го шокирана.

— А какво общо имат децата с това?

— Предавам се — каза той и стана на крака. — Нищо не разбирам. Ще сляза долу.

— Мислех, че ще се зарадваш! — викнах подире му. — Въобразявах си, че ще си щастлив да имаш градински навес! Съжалявам, ако и това не съм разбрала правилно!

Матю се върна в стаята.

— Градински навес ли?

— Да. Мислех, че го искаш — обвинително изрекох аз.

— Ама разбира се, че искам.

— Тогава какъв е проблемът? Да не е размерът, защото ако е така, винаги можем да го сменим.

Челото му се набърчи.

— Чакай да видя дали съм разбрал. Ти си ми купила градински навес, така ли?

— Да. Защо, не го ли доставиха току-що?

— Не — каза той и се разсмя. — Нищо чудно, че не разбрах какво става! Направили са грешка, скъпа. Не донесоха градински навес, а бебешка количка! Господи, за момент сериозно се притесних. Реших, че съвсем си се побъркала.

— Количка ли? — Загледах го неразбиращо. — Как са могли да допуснат подобна грешка?

— Един господ знае. Много е хубава, признавам, в тъмносиньо и бяло, точно каквато си представям, че бихме купили някой ден. Най-добре да сляза и да звънна на куриерската фирма, да видим дали не могат да се върнат и да си я вземат. Едва ли колата е стигнала далеч.

— Чакай малко. — Избутах завивките встрани и станах от леглото. — Къде е?

— В коридора. Но даже и да се влюбиш в нея, няма как да си я задържиш — пошегува се той. — Очевидно е била за някой друг.

Изтичах долу с ужасяващо чувство, загнездило се в мислите ми. Точно до входната врата, с разкъсана опаковка по пода наоколо, стоеше количката, която бях видяла в магазина в Касъл Уелс и бях избрала като най-практична.

Матю дойде и ме прегърна.

— Сега разбираш ли защо бях толкова изненадан? — Той ме целуна по шията. — Не мога да повярвам, че си ми поръчала градински навес за рождения ми ден.

— Знам, че винаги си искал да имаш такъв — отнесено кимнах аз.

— Обичам те — прошепна той в ухото ми. — Благодаря ти, много ти благодаря, нямам търпение да го видя… Макар да ми е жал за горкия човек, дето скоро ще разбере, че навесът, който е получил, изобщо не е за него.

— Не разбирам — прошепнах, загледана в количката.

— Ти по нета ли поръча навеса?

— Да.

— Значи са разменили двете поръчки. Ние сме получили нечия бебешка количка, докато други са изненадани с нашия навес. Ще се обадя в куриерската служба и с малко късмет ще имам навеса още този следобед.

— Но аз видях тази количка в един магазин в Касъл Уелс във вторник. Имаше и други хора, една млада двойка… И те ме попитаха какво мисля за различните модели колички, а аз ги огледах и споделих, че смятам тази за най-добрата.

— И те я поръчаха?

— Може би…

— Е, това обяснява всичко. Значи е изпратена тук погрешка.

— Но откъде магазинът има адреса ми?

— Не знам. Какъв е, ако е голям, в който и преди си пазарувала, може би вече си им давала адреса си.

— Не, беше малък бутик за бебешки дрешки.

— Бебешки ли?

— Да. Купих гащеризонче за бъдещото ни бебе, когато бях в Касъл Уелс онзи ден. Имах намерение да ти го подаря, но покрай цялата бъркотия с алармата съвсем забравих за него. Сигурно още е в колата ми. Исках да ти кажа, че бихме могли да започнем с планирането на бебето. Тогава ми се стори добра идея, но предполагам, че сега ти изглежда глупаво.

Той ме прегърна по-здраво.

— Не, не ми изглежда глупаво. Чудесна идея… А и пак можеш да ми го подариш.

— Само че изненадата вече е развалена — тъжно отроних.

— Всичко се обърка.

— Не, не е — настоя той. — Виж, когато си купувала бебешката дрешка, сигурна ли си, че не си дала в магазина адреса ни?

— Попълних един формуляр за карта за отстъпки — спомних си аз. — Трябваше да напиша името и адреса си.

— Ето, загадката е разгадана! Кой е магазинът?

— „Бутик за бебета“. Сигурно има фактура или нещо подобно. — Надникнах в количката. — Ето, виж.

Той се пресегна за телефона.

— Дай ми номера и ще им се обадя. А през това време можеш да започнеш с приготвянето на закуската.

Казах му телефона и отидох в кухнята да направя кафе. Включих машината и го чух как обяснява, че ни е била доставена бебешка количка погрешка. А после се пошегува, че ако е била предназначена за младата двойка, която е била по същото време в магазина като жена му във вторник, значи трябва да получа комисиона за това, че съм ги накарала си я купят. В този миг неволно изпитах задоволство, че са приели съвета ми.

— Е, нали ти казаха, че можем да я задържим все пак, за бъдещото ни бебе. — Посрещнах го с усмивка, когато влезе в кухнята.

— Значи е вярно. — Той учудено поклати глава. — Отначало не повярвах, реших, че сигурно се е объркала. — Дойде и ме прегърна отново. — Наистина ли си бременна, Кас? Искам да кажа, това е чудесно, но не знам как е станало. — Погледна ме объркано. — Освен ако лекарите не са сгрешили. Бяха ми казали, че не мога да имам деца, ала може би проблемът изобщо не е бил в мен.

Изражението му в този миг ме накара да се намразя повече откогато и да било.

— Не съм бременна — признах тихо.

— Какво?

— Не съм.

— Но жената, с която говорих, ме поздрави. Увери ме, че си спомня за теб и че си поръчала количката за нашето бебе.

Разочарованието му ме разстрои.

— Сигурно ме е объркала с някой друг. Споменах ти, че там имаше една млада двойка…

— Ала ти си казала на продавачката, че си бременна. — Той се отдръпна леко. — Какво става, Кас?

Седнах до масата.

— Заявих само, че гащеризончето е за мен, защото наистина беше така, а тя е предположила, че съм бременна — глухо отроних. — А аз не отрекох, защото тогава ми се стори по-лесно да се съглася с нея.

— Ами количката?

— Не знам.

Матю не можа да скрие раздразнението си.

— Как така не знаеш?

— Не помня!

— Може би си я оставила да те убеди да я купиш?

— Не знам — повторих аз.

Той седна насреща ми и хвана ръката ми между дланите си.

— Виж, скъпа, няма ли да е по-добре да поговориш с някого?

— Какво имаш предвид?

— Напоследък не си на себе си, а и цялата тази история с убийството, изглежда, те е засегнала повече, отколкото би трябвало. Пък и онези телефонни обаждания.

— Какво за тях?

— Струва ми се, че им придаваш прекалено голямо значение. Трудно ми е да преценя, понеже не съм чул нито едно такова…

— Не съм виновна, че онзи не звъни, когато ти си тук! — сопнах се аз.

Бях странно ядосана, защото не бях получила обаждане през последните две сутрини. Той ме погледна сепнато.

— Извинявай — въздъхнах. — Просто съм бясна, че щом ти си с мен, той не се обажда. — Думичката „той“ увисна във въздуха.

— Е, няма да навреди да се видим с доктор Дийкън, просто за рутинен преглед.

— Защо? — попитах с тревога. — Уморена съм, това е всичко. Рейчъл смята, че страдам от преумора, защото се случиха твърде много неща след смъртта на мама.

Матю се намръщи.

— И откога тя е такъв специалист?

— Ами мисля, че е права.

— Може и да е. Ала няма да ти навреди да бъдеш прегледана от професионалист.

— Добре съм, Матю, честна дума. Просто ми е нужна почивка. — Виждах съмнението в очите му.

— Моля те, ще ми позволиш ли да ти запазя час? Ако не искаш да го направиш за себе си, направи го заради мен. Не мога да продължавам така, наистина не мога.

Потръпнах.

— Ами ако открият, че ми има нещо? — попитах аз с желание да го подготвя донякъде.

— Какво например?

— Не знам. — Не можех да изрека думата. — Деменция или нещо подобно.

Той се намръщи.

— Твърде млада си за това, по-скоро е от стреса, както казваш. — Той леко стисна ръката ми. — Искам само да получиш всякаква помощ. Е, може ли да ти запазя час?

— Ако това ще те направи щастлив.

— Надявам се теб да направи. Защото не мисля, че си особено щастлива в момента, нали така?

Сълзите, които, изглежда, постоянно ме дебнеха напоследък, изпълниха очите ми.

— Не — съгласих се аз, — не особено.