Срив

Вторник, двайсет и втори септември

Когато отново отворих очи, беше сутрин и внезапно събитията от предишната вечер ме връхлетяха отново. Обърнах глава към Матю, питайки се дали се е помъчил да ме събуди, когато си е легнал, за да се извини за жестоките си думи. Но леглото беше празно. Погледнах към часовника; беше осем и половина. Таблата със закуската ми беше на нощното шкафче, което означаваше, че вече е излязъл за работа.

Седнах и се озърнах да видя дали няма бележка до чашата ми със сок, но на таблата имаше само купичка мюсли, малка каничка с мляко и двете ми таблетки. Изведнъж ми призля от страх. Независимо колко пъти ме убеждаваше, че никога няма да ме напусне, че ще остане с мен, тази нова и сурова страна в характера му ме бе изненадала. Разбирах, че може да е плашещо да има съпруга, която непрекъснато натяква, че е преследвана от убиец, но не трябваше ли поне да разбере откъде идват страховете ми, преди така рязко да ги отхвърли? Като се замислех, той нито веднъж не ме бе попитал защо смятам, че убиецът ме преследва. Ако го беше направил, може би щях да си призная, че съм видяла колата на Джейн в онази нощ.

Самотни сълзи се търкулнаха от очите ми и аз се пресегнах за хапчетата и сока. Отчаяно копнеех да ги изпия, за да притъпя болката. Но не можех да спра да плача, даже и докато се унасях в дрямка… Защото единственото, което усещах, бе ужасяващо отчаяние и страх от онова, което ме чакаше в бъдещето. Ако имах деменция и Матю ме напуснеше, ме грозяха единствено години в дом за специализирани грижи, където неколцина приятели щяха да ме посещават понякога по задължение. А то щеше да свърши в мига, в който вече не можех да си спомня кои са. Сълзите ми бликаха и вече хлипах силно и окаяно, така че когато след известно време ме събуди някакъв ужасен скърцащ звук, главата ми сякаш щеше да експлодира. Емоционалното ми терзание явно бе преминало във физическа болка. Опитах да отворя очи, но установих, че не мога. Тялото ми сякаш гореше в огън и когато вдигнах ръка към челото си, усетих, че е мокро от пот.

Осъзнах, че нещо тотално не е наред и се опитах да стана от леглото, но краката не ме държаха и се свлякох на пода. Усещах как сънят ме тегли обратно, ала някакво шесто чувство ми подсказваше, че не бива да се предавам, а трябва да се съсредоточа и да се опитам да се раздвижа.

Струваше ми се невъзможно и единственото, което ми мина през ума, въпреки замъгленото ми съзнание, беше, че сигурно съм получила удар. Включи се инстинктът ми за самосъхранение и разбрах, че имам само един шанс да се спася: трябваше да се добера до телефона. Затова се надигнах на четири крака, замъкнах се до горния край на стълбите и направо се претърколих надолу по стъпалата към коридора. От болката едва не изгубих съзнание. Със свръхчовешко усилие протегнах напред ръце и започнах да изтеглям тялото си към масичката, на която стоеше телефонът. Исках да се обадя на Матю, но знаех, че първо трябва да повикам Спешна помощ. Едва набрах номера и когато отсреща ми вдигна някаква жена, промълвих, че имам нужда от помощ. Толкова завалено говорех, та се уплаших, че няма да разбере думите ми. Тя попита за името ми и аз й казах, че е Кас, както и откъде се обаждам. Със сетни сили продиктувах адреса си, а телефонът се изплъзна от пръстите ми и изтрака на пода.

— Кас, Кас, чуваш ли ме? — Гласът беше далечен и слаб, че бе лесно да го игнорирам. Ала беше толкова настоятелен, че накрая отворих очи.

— Тя е в съзнание — чух нечий глас. — Събуди се.

— Кас, казвам се Пат и искам да ме чуеш сега, става ли? — Някакво лице се появи във фокуса на зрението ми, над главата ми. — Ще те заведем в болницата само след минутка, но би ли ми обяснила преди това тези хапчета ли си изпила? — Тя държеше кутията с таблетки, които доктор Дийкън ми бе предписал, и след като ги разпознах, леко кимнах.

Усетих много ръце да ме вдигат, после хладен въздух облъхна лицето ми и след няколко секунди вече бях в линейката.

— Матю? — тихо попитах аз.

— Ще го видиш в болницата — каза ми някой. — Можеш ли да ми кажеш колко си взела, Кас?

Исках да попитам какво има предвид, но започнах да повръщам толкова силно, че докато пристигнем в болницата, бях останала без никакви сили. И дори не можах да се усмихна на Матю, който стоеше и ме гледаше от високо с пребледняло от тревога лице.

— Ще я видите по-късно — рязко му каза една сестра.

— Тя ще се оправи, нали? — попита той толкова притеснено, че аз изпитах по-голямо съчувствие към него, отколкото към себе си.

Последваха най-различни изследвания и едва когато лекарката започна да ми задава въпроси, осъзнах: тя смяташе, че съм взела свръхдоза.

Вторачих се в нея ужасена:

— Свръхдоза ли?

— Да.

Поклатих глава.

— Никога не бих го направила.

Тя ме изгледа с пълно недоверие и аз, силно озадачена, поисках да видя Матю.

— Слава богу, че си добре. — Той се пресегна да ме хване за ръка. Погледна ме с болка в очите. — Заради мен ли, Кас? Заради онова, което казах? Ако е така, много съжалявам. Само ако бях предположил, че може да направиш подобно нещо, никога нямаше да ти говоря толкова рязко.

— Не съм взела свръхдоза — през сълзи повторих аз. — Защо всички настояват, че съм го направила?

— Ти си го признала пред парамедиците.

— Не, не съм. — Опитах се да седна. — Защо бих казала нещо, което не е вярно?

— Опитайте се да останете спокойна, госпожо Андерсън. — Лекарката ме изгледа строго. — Още сте много слаба. За щастие не се наложи да ви правим стомашна промивка, понеже вече бяхте повърнали повечето таблетки в линейката. Ала въпреки това трябва да останете под наблюдение през следващите двайсет и четири часа.

Стиснах здраво ръката на Матю.

— Тя сигурно не ме е разбрала. Жената от линейката ми показа таблетките, които доктор Дийкън ми предписа, и ме попита дали това са хапчетата, които съм взела, и аз потвърдих. Защото това са хапчетата, които пия. Не съм имала предвид, че съм погълнала свръхдоза.

— Опасявам се, че изследванията ни показват точно това — прекъсна ме лекарката.

Изгледах умолително Матю.

— Изпих само двете, които ти ми донесе със закуската, но след това не съм посягала към други, кълна се. Дори не съм слизала долу.

— Това са опаковките, които парамедиците са прибрали от дома ви. — Лекарката подаде прозрачен плик на Матю. — Бихте ли могли да потвърдите дали липсват някои таблетки? Не смятаме, че е изпила твърде много, вероятно около дузина.

Матю отвори първата от двете кутийки.

— Тя започна тази опаковка преди два дни и тук липсват осем таблетки, което е съвсем точно, защото тя взема по четири на ден, две сутрин и две вечер — обясни той. — Колкото до другата опаковка — продължи, докато проверяваше какво има вътре, — пълна е, както и очаквах. Така че не знам откъде може да си ги е набавила.

— Има ли вероятност жена ви да е криела хапчета от вас?

Разстроена от факта, че ме бяха изключили от разговора, понечих да им напомня, че и аз съм там, когато внезапно се досетих за малката купчинка таблетки в чекмеджето си.

— Не, бих забелязал, ако липсват — кимна Матю. — Обикновено аз й ги давам, преди да тръгна за работа сутрин. Така съм сигурен, че няма да ги забрави. — Той замълча. — Освен това споменах пред една от сестрите, че има вероятност съпругата ми да страда от ранна деменция.

Докато двамата обсъждаха вероятността за деменцията ми, аз се мъчех да си обясня дали някак не съм изровила и таблетките от чекмеджето, без да знам какво правя. Не исках да повярвам, че съм го сторила, ала си спомнях колко нещастна и отчаяна бях, и как копнеех да потъна в забрава. Така че, след като бях изгълтала двете таблетки, донесени ми от Матю, може би бях бръкнала в чекмеджето и изпила и другите. Дали подсъзнателно не бях искала да сложа край на живота си, който изведнъж бе станал непоносим?

Бях изтощена от преживяното, а сега и останалата капчица енергия се изпари от тялото ми. Отпуснах се на възглавницата затворих очи, докато сълзите се процеждаха изпод клепачите ми.

— Кас, добре ли си?

— Уморена съм — едва продумах аз.

— Мисля, че е най-добре да я оставите да поспи — предложи лекарката.

Усетих устните на Матю върху бузата си.

— Ще дойда пак утре — обеща той.