Срив

Сряда, трийсети септември

Когато настъпи утрото, не можех да повярвам, че още съм жива. На Матю сякаш му бе нужно ужасно дълго време, преди да тръгне за работа. След като най-сетне излезе, аз набързо се облякох и слязох в кухнята, където зачаках обаждането му. Беше ми ясно до болка, че точно днес трябваше да изиграя ролята си отлично. Днес, повече отвсякога, трябваше да бъда жената, която той очакваше да съм.

Замислих се, че може да не съм толкова уплашена, след като вече съм наясно кой е мъжът, който мълчи по телефона. Но вече знаех и на какво е способен. Това ме плашеше още повече, ала ми беше от полза, когато телефонът звънна около девет часа. Понеже предния ден му бях проговорила, питайки кой е, сега знаех, че пак ще трябва да му кажа нещо, иначе щеше да се усъмни защо самочувствието ми се е изпарило през нощта. Затова отново попитах кой е и точно преди да затворя, го помолих да ме остави на мира. Изрекох всичко с премерена доза страх в гласа, която се надявах той да оцени.

Имах да върша толкова много неща този ден, ако исках да разплета мрежата им от лъжи и измами, затова отидох с колата до дома на Хана, като се надявах да не е излязла. За щастие колата й беше пред къщата.

Изглеждаше изненадана да ме види и едва когато леко смутено ме попита дали съм по-добре, заподозрях, че Матю й е разказал как съм се опитала да се самоубия. Нямах време да я разпитвам какво точно е чула, само й подхвърлих, че отново съм предишната си аз, надявайки се това да я успокои. Покани ме да вляза на кафе и когато й отказах с извинението, че бързам, видях как се чуди за какво съм се отбила.

— Хана, спомняш ли си онова барбекю, когато ни дойдохте на гости, някъде в края на юли? — попитах аз.

— Да, разбира се — кимна тя. — Хапнахме разкошни мариновани пържоли, които Матю беше взел от фермерския магазин. — Очите й светнаха при спомена.

— Може да ти прозвучи малко глупаво, но дали ви поканих, когато случайно се срещнахме в магазина?

— Да, каза, че искаш да се отбием някой път на барбекю. — Тя кимна.

— Но споменах ли точно кога? Имам предвид, казах ли да дойдете в неделя?

Тя се замисли за момент, като обви талията си с тънките си ръце.

— Не беше ли на следващия ден? Да, точно така, помня как Матю каза, че си го помолила той да звънне и да ни покани, защото си заета в градината.

— Сега се сещам — облекчено въздъхнах аз. — Работата е там, че напоследък имам проблеми с краткосрочната памет и не съм сигурна за някои неща, например дали наистина съм забравила, или изобщо не са се случили по начина, по който ги помня. Това сигурно не ти звучи много логично, нали?

— В известен смисъл, да — леко се усмихна тя.

— Например не мога да спра да мисля за онази ваша покана за вечеря преди няколко седмици, защото не си спомням да сте ни канили…

— Това сигурно е, защото аз говорих с Матю — прекъсна ме Хана. — Оставих няколко съобщения на домашния ви телефон, както и едно на мобилния ти, но когато не ми върна обаждане, звъннах на Матю.

— А той е забравил да ми спомене, че си помолила аз да донеса десерта — кимнах небрежно.

— Не съм помолила — възрази тя. — Той предложи.

За да подкрепя думите си и въпросите, които й бях задавала, споделих с нея, че може да имам ранна деменция. Само че я помолих засега да не казва на никого, защото все още сама свиквам с идеята. И после си тръгнах.

24 юли, 15:53: Иска да се видим в Браубъри, звучеше разстроена. Имаш ли представа защо?

24 юли, 15:55: Мъжът от охранителната компания я е притеснил, вероятно е заради това. Можеш ли да идеш?

24 юли, 15:55: Да, казах й, че ще се срещнем в шест.

24 юли, 15:55: После ще ми пишеш дали има нещо, което можем да използваме.

24 юли, 23:37: Здравей, как мина срещата ви?

24 юли, 23:37: Мина нормално, нямам нищо за разказване, спомена само, че човекът от охранителната фирма я е притеснил.

24 юли, 23:37: Каза ли ти, че се е срещнала случайно с Хана?

24 юли, 23:38: Да.

24 юли, 23:38: А сподели ли ти, че ги е поканила на барбекю някой ден? Не е уточнила кога, така че мисля да го използвам.

24 юли, 23:38: Как?

24 юли, 23:38: Не съм сигурен. Между другото предупредих я, че отивам на платформата.

24 юли, 23:39: Как го прие?

24 юли, 23:39: Не беше доволна, напомних й, че вече съм й казал, затова си мисли, че е забравила. Написах го на календара, в случай че провери, много ме бива да имитирам почерк.

24 юли, 23:59: Ще го запомня!

25 юли, 23:54: Как беше денят ти?

25 юли, 23:54: Добре, но ми липсваш. Толкова е тежко

25 юли, 23:54: Само за няколко месеца. Хрумна ми страхотна идея за барбекю с Хана и Андрю. Искам да се обадиш на домашния телефон утре в десет часа, да се престориш на Анди.

25 юли, 23:54:?

25 юли, 23:55: Просто ме следвай.

26 юли, 10:35: Благодаря, Анди!

26 юли, 10:35: Ха-ха, получи ли се?

26 юли, 10:35: Сега купувам наденичките за барбекюто.

26 юли, 10:36: Наистина ли смята, че тя ги е поканила?

26 юли, 10:36: Да!

26 юли, 10:37: Не мога да повярвам, че е толкова лесно.

26 юли, 10:35:

Когато си тръгнах от дома на Хана, отидох до офиса на охранителната компания в индустриалната зона, влязох и застанах пред рецепцията. Някаква жена ме погледна над разпиляното си бюро.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя с усмивка.

— Имаме алармена система, инсталирана от вашата компания преди няколко месеца. Дали е възможно да получа копие от договора ни? Явно съм изгубила някъде нашия екземпляр.

— Да, разбира се. — Тя ме погледна въпросително.

— Андерсън — казах й името си.

Тя го набра в компютъра си.

— Ето го.

Документът се появи на принтера и служителката се пресегна, за да ми го подаде.

— Благодаря. — Погледнах го за момент и забелязах датата на монтиране на системата — първи август. И подписа на Матю в дъното на листа.

20 юли, 23:33: Познай? Тя ми каза по време на вечеря, че иска алармена система. Вече се е уговорила с някаква компания да минат в петък на оглед.

20 юли, 23:33: Съжалявам! Сигурно е заради думите ми колко изолирана е къщата ви. Казах й, че ви трябва аларма, но не знаех, че наистина ще я поиска.

20 юли, 23:34: Ако сложим алармена система, това ще усложни нещата.

20 юли, 23:34: Не и ако ми дадеш кода

27 юли, 08:39: Добро утро!

27 юли, 08:40: Мислех, че ще се обадиш. На път към платформата ли си?

27 юли, 08:41: Не, в индустриалната зона, чакам да отвори охранителната компания.

27 юли, 08:41: Защо?

27 юли, 08:41: Ще поръчам инсталиране на алармената система и ще я накарам да помисли, че тя го е направила.

27 юли, 08:42: И как ще го постигнеш?

27 юли, 08:42: Като фалшифицирам подписа й върху предварителния договор.

27 юли, 08:43: Можеш ли?

27 юли, 08:44: Фасулска работа. Казах ти, че ме бива в имитирането на почерк. Охранителната компания тъкмо отваря врати, ще ти се обадя по-късно.

27 юли, 10:46: Във влака за Абърдийн съм, уредих да инсталират алармата в събота сутринта и трябва да съм там, но искам нея да я няма, имаш ли някакви идеи?

27 юли, 10:47: Ще помисля. Лек път.

29 юли, 09:36: Мълчаливите обаждания вече я плашат! Не иска да остава сама, затова й предложих да иде на хотел.

29 юли, 09:36: Хубаво си живеят някои хора.

29 юли, 09:37: И ние с теб ще сме така някой ден, обещавам. Добре се получи, защото няма да я има в събота, когато инсталират алармата. Но искам да направиш нещо за мен.

29 юли, 09:38: Добре.

29 юли, 09:38: Обади се по-късно на домашния телефон и остави съобщение. Престори се, че си от охранителната компания и потвърди инсталирането на алармата за петък.

29 юли, 09:39: Искаш да кажеш събота?

29 юли, 09:39: Не, петък. Довери ми се, знам какво правя. Обади се отново утре.

29 юли, 09:40: Добре.

31 юли, 16:05: Здравей, върна ли се от платформата?

31 юли, 16:34: Вече да. В къщата съм, тъкмо тръгвам към хотела. Казах й, че съм заварил човека от охранителната компания на прага. Взимам предварителния договор, за да докажа, че тя е поръчала алармата.

31 юли, 16:35: Да се надяваме, че ще се върже.

31 юли, 16:35: Ще.

31 юли, 19:13: Повярва.

31 юли, 19:14: Сигурно си мисли, че е полудяла!

31 юли, 19:14: Нали това е целта?

Тръгнах си от охранителната компания и отидох до Касъл Уелс. Продавачката в бебешкия магазин беше заета с една клиентка, затова изчаках, мъчейки се да прикрия нетърпението си.

— О, само не ми казвайте, че сте размислили — възкликна тя, когато ме видя, застанала пред щанда. — И вече не искате да задържите количката.

— Нищо подобно — уверих я аз. — Но има нещо, което бих желала да изясним. Когато се отбих вчера, споменахте, че приятелят ми направо щял да ви разстреля, ако изпратите грешната количка.

— Точно така — кимна тя.

— А как се случи всичко? — попитах. — Просто съм любопитна, понеже беше напълно неочаквано. Появи ми се като гръм от ясно небе.

— Аз предложих да я доставим по-близо до термина ви, защото… Ами всичко се случва. Но тя настояваше да стане веднага.

— А как точно? Може би е казала, че иска да ми направи подарък и е помолила да й предложите нещо?

— Горе-долу така беше… Дойде няколко минути след като вие си бяхте тръгнали и заяви, че ви е приятелка. Попита дали сте оглеждали нещо по-специално и аз й казах, че вече сте си купили гащеризонче. Другата двойка обаче подхвърлиха шеговито, че много сте харесали и количката. А тя възкликна, че е идеална и я поръча веднага. — Продавачката ме изгледа притеснено. — Помислих си, че съм сбъркала нещо, защото когато й споменах, че очакваме бебетата си по едно и също време, тя остана шокирана. Ала веднага ме увери, че вече сте й споделили, че сте бременна, просто била изненадана, че сте казали и на мен.

— Работата е там, че бях толкова развълнувана от вероятността да си имам бебе, че се похвалих на две от приятелките си. И сега нямам представа коя ми е изпратила количката, защото нямаше бележка при доставката. Бихте ли ми казали името й? Искам да й благодаря.

— Разбира се, ако изчакате секунда, ще проверя в компютъра. Само да ми припомните вашето име?

— Касандра Андерсън.

— О, да, ето я. Съжалявам, ала няма име. Тя не е попълнила тази част.

— А помните ли как изглеждаше?

Продавачката се замисли за момент.

— Чакайте… Беше висока, с тъмна къдрава коса. Съжалявам, сигурно не ви помагам особено.

— Не, напротив, знам точно коя е. — Помълчах за миг.

— Между другото спомняте ли си дали сте говорили със съпруга ми?

— Вашия съпруг ли? Не, не мисля.

— Той се обади тук в деня, когато доставиха количката — май беше вторник, защото мислеше, че е изпратена по грешка.

— Опасявам се, че изобщо нямам такъв спомен. Сигурна ли сте, че е говорил с мен? Имайте предвид, че само аз работя тук през седмицата.

— Може и да съм се объркала нещо — усмихнах се аз.

— Благодаря, помогнахте ми много.

4 август, 11:43: Тя току-що поиска да се видим в Касъл Уелс, звучеше разстроена.

4 август, 11:50: Обадих й се и мълчах по телефона отново. Ще идеш ли?

4 август, 11:51: Да, но наистина съм много заета в работата и се надявам да приключим бързо. Ще ти кажа как е минало.

4 август, 14:28: Страхотни новини — тя мисли, че обажданията идват от убиеца.

4 август, 14:29: Какво??? Може наистина да е луда.

4 август, 14:29: Доста улеснява работата ни, ако сама стигне до този извод. Освен това успях да подкрепя версията ти за барбекюто. Уверих я, че тя самата ми е споделила, че е поканила Хана и Анди за неделя.

4 август, 14:30: Браво.

4 август, 14:31: Трябва да се връщам на работа, ще говорим после.

4 август, 14:38: Познай какво?

4 август, 14:39: Нали щеше да се връщаш на работа?

4 август, 14:39: Докато отивах към колата си, я видях да излиза от бебешкия магазин.

4 август, 14:39: Бебешки магазин ли? Какво е правила там?

4 август, 14:40: Не питай мен.

4 август, 14:40: Не можеш ли да разбереш?

4 август, 14:40: Наистина нямам време.

4 август, 14:40: Намери. Защо е ходила точно там? Може да има нещо, от което да се възползваме. Трябва да използваме и най-малкото срещу нея.

4 август, 14:41: Добре.

4 август, 15:01: Няма да повярваш.

4 август, 15:01: Най-сетне. Защо се забави толкова?

4 август, 15:02: Не се цупи. Нося добри новини.

4 август, 15:02: Казвай.

4 август, 15:02: Ще ставаш татко!

4 август, 15:03: КАКВО?

4 август, 15:03: Сигурен ли си за вазектомията?

4 август, 15:03: Разбира се, че съм сигурен! Какво става?

4 август, 15:03: Нямам идея. Казала е на продавачката в магазина, че е бременна. Затова ви поръчах бебешка количка.

4 август, 15:03: ???

4 август, 15:04: Явно направо се е влюбила в нея. Може да я накараш да си помисли, че тя я е поръчала, както алармата.

4 август, 15:04: Не съм сигурен, че ще се хване два пъти на този номер.

4 август, 15:04: Струва си да опитаме. Ако не стане, обвини магазина, че са объркали поръчките. Но ще трябва да си у дома в петък за доставката.

4 август, 15:05: Добре, ще си взема няколко почивни дни. Ще се правя на загрижен съпруг. Трябва да помисля как да представя нещата с количката.

4 август, 15:06: Ще ми се да можеше да прекараш няколко дни с мен.

4 август, 15:06: И нашият ден ще дойде. Между другото отбих се вкъщи и смених кода на алармата. С малко късмет ще я задейства.

4 август, 15:07: Ще й се стори адски ден.

4 август, 15:07: Да се надяваме, че ще е един от многото такива.

4 август, 23:37: Какво стана с алармата?

4 август, 23:38: Иска ми се да беше я видяла. Дойде полиция.

4 август, 23:38: Наистина ли вярва, че е набрала грешен код?

4 август, 23:38: Дори не се усъмни.

4 август, 23:38: Като да откраднеш бонбон от детенце.

4 август, 23:39: Невероятно, нали?

6 август, 23:45: Всичко готово ли е за пристигането на количката утре?

6 август, 23:47:

6 август, 23:47: Ще използваш ли бременността?

6 август, 23:47: Ако мога.

7 август, 23:46: Благодаря за количката.

7 август, 23:46: Радвам се, че ти харесва. Как мина?

7 август, 23:47: Беше много смешно. Имаше страхотно объркване. Тя ми била поръчала градински навес като изненада. Отначало мислеше, че количката е всъщност навесът, така че двамата говорехме за различни неща.

7 август, 23:47:?

7 август, 23:47: Не се притеснявай, всичко е наред. Тя възропта, че не е поръчвала никаква количка, затова се престорих, че звъня в магазина. После я попитах за бременността, като казах, че продавачката ме е поздравила.

7 август, 23:47: Тя как реагира?

7 август, 23:48: Ами че жената в магазина си помислила, че е бременна и тя просто не отрекла.

7 август, 23:48: Странно! Ами количката?

7 август, 23:49: Вярва, че сигурно тя я е поръчала.

7 август, 23:49: Сериозно! Наистина се е побъркала.

7 август, 23:49: Най-хубавото е, че успях да я убедя да иде на лекар. Имаме час за утре.

7 август, 23:50: Няма да се зарадва, че вече си говорил с него за нея. Ами ако той откаже да й изпише лекарства?

1 август, 23:50: О, ще й изпише. Казах му, че страда от параноя и е силно напрегната. Да се надяваме, че поведението й ще го убеди.

От бебешкия магазин отидох в училището, където работех преди. Появих се точно по време на обедната почивка. Сетих се за Джон и се изчервих виновно при мисълта колко бързо го бях обвинила дори и за убийството на Джейн. Но все още не знаех доколко е невинен, нали все пак се беше срещнал с Рейчъл. Лицето на Джейн се появи в съзнанието ми и тъгата, която винаги изпитвах, ме обзе за пореден път. Ала сега не можех да мисля за нея, не още.

Отворих вратата към входното антре на училището. Коридорите бяха празни и докато вървях по тях, осъзнах колко много ми липсва всичко. Стигнах до учителската стая, поех си дълбоко дъх и влязох.

— Кас! — Кони скочи на крака, като едва не събори салатата си на пода и ме прегърна силно. — О, мили боже, много се радвам да те видя! Знаеш ли колко ни липсваше?

И други колеги се събраха около мен, питаха ме как съм, а лицата им сияеха. След като ги уверих, че съм добре, се заинтересувах къде са Джон и Мери.

— Джон е дежурен в столовата, а Мери е в кабинета си — каза Кони.

Пет минути по-късно вече отивах да се срещна с Мери. Тя изглеждаше доволна да ме види, както и всички останали, което доста ме успокои.

— Исках да се извиня, задето разочаровах всички ви — обясних аз. — Най-напред за деня на обучението.

— Нищо подобно — възрази тя, елегантна, както винаги, в тъмносин костюм и розова риза. — Съпругът ти ни предупреди достатъчно рано, така че не беше проблем. Съжалявам само, че не можах да те видя, когато се отбих и ти донесох цветята. Мъжът ти каза, че вече спиш.

— Трябваше да ти пиша и да благодаря за букета — прошепнах виновно, защото не исках да разбере, че Матю изобщо не ми е дал цветята.

— Няма проблем. — Тя ме изгледа внимателно. — Изненада ме, не очаквах да те видя в толкова добра форма. Сигурна ли си, че не можеш да се върнеш на работа? Липсваш ни.

— Много бих искала — замечтах се аз. — Ала както знаеш, бях болна. Всъщност и ти си забелязала, че нещо не е наред с мен миналия срок.

Тя поклати глава.

— Изобщо не съм забелязала за съжаление. Ако само подозирах, че си под такова напрежение, щях да се опитам да ти помогна. Ще ми се да беше поговорила с мен.

— Но нали ти си казала на съпруга ми, че си забелязала как понякога не се владея напълно?

— Единственото, което му споменах, когато ме уведоми, че няма да се връщаш на работа, беше, че ти си най-подготвеният и организиран учител сред колегите тук.

— А мъжът ми обясни ли ти защо няма да се върна?

Тя ме погледна открито.

— Каза, че си имала нервен срив.

— Опасявам се, че е преувеличил малко.

— И аз така реших, особено след като на медицинското свидетелство пишеше само, че страдаш от стрес.

— Дали не бих могла да го видя?

— Да, разбира се. — Тя отиде до шкафа с документите си и прелисти някакви папки. — Ето го.

Взех листа и го разгледах набързо.

— А може ли да получа копие?

Тя не попита защо, а и аз не й обясних нищо повече.

— Веднага ще ти извадя — отзова се с готовност тя.

16 август, 23:52: Добри новини. Направих, както предложи ти и минах напряко през гората на път за Чичестър. Тя направо откачи. Повиках лекаря, а той каза, че трябва редовно да взема хапчетата си.

16 август, 23:52: Най-после!

16 август, 23:52: Има и още. Тя не иска да се връща обратно на работа. Мисля, че сме на финалната права.

16 август, 23:53: Слава богу. Време е за последното действие. Мислиш ли, че мога да вляза в къщата утре?

16 август, 23:53: Ще се опитам да я извадя от строя с таблетките. Но внимавай.

17 август, 10:45: В къщата съм, тя е напълно унесена. Колко й даде?

17 август, 10:49: Две в портокаловия сок и двете предписани. Чудех се защо не вдига телефона. Къде е тя?

17 август, 10:49: Спи пред телевизора. Поръчах няколко неща от телешопа.

17 август, 10:49: Защо?

17 август, 10:50: Ще я накараме да помисли, че тя ги е поръчала. Ти спомена, че тя вече ми е поръчала обеци, така че защо не?

17 август, 10:50: Не прекалявай.

17 август, 10:50:

20 август, 14:36: В къщата ли си?

20 август, 14:36: Да, разтребих малко наоколо. Да се надяваме, че тя ще реши, че сама го е свършила. Ако не — можеш да кажеш, че ти си разтребил, преди да излезеш за работа и да я накараш да се почувства виновна.

24 август, 23:49: Обадих се на директорката този следобед и й казах за нервния срив. Предупредих я да не я очаква на работа.

24 август, 23:49: А как реагира тя?

24 август, 23:49: Чувства се виновна, че не е забелязала нещо нередно. Иска медицинско свидетелство.

26 август, 15:09: Как я караш?

26 август, 15:10: Предпочитам да съм в Сиена. Машината не беше доставена, сега казаха вторник. Изгладих ти няколко ризи.

26 август, 15:10: Благодаря. Ще те заведа в Сиена веднага щом всичко приключи. Между другото благодаря за вкусотията с картофи.

26 август, 15:11: Радвам се, че ти е харесало. Ще ти сготвя нещо друго след няколко дни.

28 август, 17:21: Какво става?

28 август, 17:37: Директорката иска да дойде да й донесе цветя.

28 август, 17:38: Ти какво каза?

28 август, 17:38: Съгласих се, ала ще я предупредя, че К. е твърде зле, за да я види и ще хвърля цветята в коша. Между другото взех медицинското от доктора, но на него пише само стрес.

28 август, 17:38: По дяволите.

28 август, 17:38: Не се споменава и за нервния срив. Затова ще фалшифицирам резултатите от тестовете за ранна деменция.

28 август, 1,7:39: Толкова е доверчива, че ще повярва. Надявам се, че нямаш нищо против, но си поръчах перли.

28 август, 17:39: Заслужаваш ги.

31 август, 23:49: Как мина денят ти?

31 август, 23:50: Все същото. Тя не спомена, че ще излизате на обяд утре.

31 август, 23:50: Супер, значи е забравила. Трябва да съм в къщата за доставката на пералнята. Затова ще се престоря, че съм дошла да видя защо тя не се е появила на срещата.

1 септември, 15:17: Как мина?

1 септември, 15:18: Пералнята пристигна в единайсет часа, тя проспа всичко. После звъннах на вратата да питам защо не е дошла на обяд. Отначало си помислих, че няма да отвори.

1 септември, 15:18: Как е тя?

1 септември, 15:18: Едва я разбирах. Толкова е объркана, все приказваше за убийството, каза ми, че е видяла ножа. Звучеше като напълно откачена.

1 септември, 15:19: Добре. Възнамерявам довечера да й кажа, че е така.

1 септември, 23:27: Казали й?

1 септември, 23:28: Да, още беше напълно неадекватна, когато се прибрах у дома. Затова се възползвах и я помолих да пусне пералнята. Не можа, показах й писмото от доктора с резултатите от тестовете за деменцията.

1 септември, 23:29: Как го прие?

1 септември, 23:29: Ти как мислиш?

Тръгнах си от кабинета на Мери скоро след това, като обещах да държим връзка. Докато излизах от училището, някой ме повика. Обърнах се и видях Джон да бърза към мен.

— Само не ми казвай, че щеше да си тръгнеш, без едно „здрасти“ с мен — укори ме той. Вгледа се изучаващо в лицето ми. — Как си?

— Не исках да те притеснявам, докато си дежурен по столова — излъгах аз, защото още не бях сигурна дали ми е приятел. — Добре съм.

— Хубаво.

— Не звучиш убедено — отбелязах.

— Просто не очаквах да те видя на крака толкова скоро.

— И защо не?

Джон изглеждаше притеснен.

— Ами не и след всичко, което си преживяла.

— Какво имаш предвид?

— Рейчъл ми сподели — смутено обясни той.

— За какво?

— Ами че си взела свръхдоза.

Кимнах бавно.

— И кога ти каза това?

— Вчера. Позвъни в училището и попита дали не може да се видим на по питие след работа. Канех се да й откажа, защото се опасявах, че отново ще се опита да ме сваля, ала тя обясни, че искала да говорим за теб. Затова се съгласих да се срещнем.

— А после какво стана? — подканих го да продължи.

— Видяхме се в Касъл Уелс и тя ми довери, че миналата седмица си взела свръхдоза и си била откарана в болница. Почувствах се ужасно и ми се прииска да не бях приел отказа на Матю да мина да те видя.

— Кога е било това? — намръщих се аз.

— След като Мери ни съобщи, че си решила да не се връщаш на работа. Не можах да повярвам, защото когато се срещнахме случайно в Браубъри, ти не беше споменала нищо подобно. Та затова ми се стори, че нещо не е съвсем наред. Сякаш липсваше парченце от пъзела. Мери ме уведоми, че страдаш от стрес. Знаех, че убийството на Джейн те измъчва, но си помислих, че бих могъл да те убедя да си промениш решението, макар че можеше да ти се стори глупаво… Матю обаче ме предупреди, че си твърде болна, за да се срещаш с когото и да било. А когато Рейчъл ми каза, че си взела свръхдоза, не можах да проумея как състоянието ти се е влошило толкова много за съвсем кратко време. — Той замълча за миг. — Наистина ли взе свръхдоза, Кас?

Бързо поклатих глава.

— Не беше нарочно. Взех твърде голяма доза от лекарствата си, но без да подозирам за това.

Той изглеждаше облекчен.

— Рейчъл ме помоли да кажа на Мери. Според нея тя трябвало да знае, че си взела свръхдоза.

— И каза ли й?

— Разбира се, че не, не ми е работа. — Той се поколеба за момент. — Знам, че Рейчъл ти е добра приятелка, но не съм убеден, че е чак толкова добра с теб. Стори ми се адски нелоялно да те издаде за свръхдозата. Трябва да си пазиш гърба, Кас.

— Непременно — кимнах аз. — Ако ти се обади през следващите няколко дни, не й казвай, че си ме видял, става ли?

— Няма — обеща той. — Грижи се за себе си, Кас. Ще се видим ли пак?

— Определено — усмихнах се аз. — Дължа ти един обяд, забрави ли?

Тръгнах си от училището, доволна от всичко, което бях свършила досега. Замислих се дали да не отида да се видя с доктор Дийкън, но се съмнявах, че ще успея да получа час, без предварително да съм се обадила. А и бездруго вече знаех, че по негово мнение страдам единствено от стрес. Това можеше и да се е променило, ако е бил информиран за неотдавнашната ми свръхдоза, но поне имах телефона на Рейчъл, за да докажа, че е било дело на Матю, а не мое.

За момента не можех да мисля какво би ми се случило, ако телефонът не беше попаднал в ръцете ми. А и все още нямаше как да си обясня защо двамата човека, които обичах най-много на света, ме бяха предали. Страхувах се, че ще бъда погълната от такава скръб, че няма да мога да направя онова, което реших още в мига, щом чух гласа на Матю от другата страна на телефонната линия в „Спотид кау“. Тогава се заклех, че ще разплета мрежата им от измами.

Нямаше нужда да се срещам с Хана сутринта, нито с жената в охранителната компания, нито с продавачката в бебешкия магазин или Мери, защото всичко вече беше в телефона. Ала когато се бях събудила, още не можех напълно да повярвам какво бяха сторили… И понеже си бяха играли толкова много с ума през изминалите няколко месеца, бях започнала да се съмнявам дали не съм си го измислила или разбрала погрешно онова, което бях прочела. А и не смеех да прочета отново съобщенията, за да не би случайно да ги изтрия или пък Рейчъл или Матю да се появят неочаквано и да ме заварят с телефона в ръка. Излизането ми днес бе потвърдило, че всичко е точно така, както си мислех.

Освен това ме бе накарало да осъзная колко много ги бях улеснила. Сега ми се струваше невероятно, че нищо не бях поставила под съмнение: нито алармената система, която уж бях поръчала, нито количката или пералнята, която не можех да включа. Всичко, което се бе случило, бях отдала на отслабващата си памет. Дори и загубването на колата в паркинга.

12 август, 23:37: Трябва да действаме по-решително.

12 август, 23:39: Защо?

12 август, 23:39: Преди малко тя отвори шампанско. Уверяваше ме, че се чувствала много по-добре, говореше как иска да си имаме бебе.

12 август, 23:39: Горкичката. Утре ще й се обадя, да видим какво ще каже.

13 август, 09:42: Преди малко й звъннах, но не вдигна. Ти обади ли се вече, без да говориш?

13 август, 09:42: Още не, тъкмо се канех. Да се надяваме, че ще я върне в желаното състояние.

13 август, 09:42: Искаш ли да вляза в къщата по-късно?

13 август, 09:43: Да, но бъди внимателна.

13 август, 09:43: Винаги.

13 август, 14:31: Какво става?

13 август, 14:32: Нищо, заспала е пред телевизора.

13 август, 14:32: Супер, значи обаждането ми я е изплашило.

13 август, 15:54: Може ли да тръгвам? Трябва да ида до Касъл Уелс.

13 август, 15:54: Извинявай, бях на среща. Можеш да тръгваш. Гледай да не те види някой, след като уж си в Сиена.

13 август, 15:54: Нося руса перука и спортен клин, забрави ли?

13 август, 15:54: Искам да те видя.

13 август, 15:54: Не. Не искаш.

13 август, 16:48: Познай кой е дошъл в Касъл Уелс? Тъкмо щях да си тръгвам, когато тя се появи в многоетажния паркинг. Сега я следвам. Хрумна ми нещо. Имаш ли резервен ключ за колата й?

13 август, 16:49: Да, у дома, защо?

13 август, 16:50: Нали знаеш, че има фобия да не я изгуби. Можем да го направим.

13 август, 16:51: Как?

13 август, 16:51: Ако успееш да се измъкнеш от работа, опитай да преместиш колата й на друг етаж. Паркирала е на четвърто ниво.

13 август, 16:51: Ти си гений. Тръгвам веднага, дано стигна навреме.

13 август, 16:51: Ще държим връзка.

13 август, 17:47: Тук съм, къде е тя?

13 август, 17:47: Обикаля из града.

13 август, 17:47: Да преместя ли колата?

13 август, 17:48: Може. Предполагам, че няма да остане тук още дълго. Остави я на най-горния етаж.

13 август, 17:48: Добре.

13 август, 18:04: Тя се връща, премести ли я? Тъкмо срещна случайно онази жена от работата й, Кони май се казва.

13 август, 18:04: Да, седя в колата на най-горния етаж. Дръж я под око, за да я преместя, ако тръгне да се качва насам. Искам да съм в течение какво става.

13 август, 18:14: Толкова е забавно. Търси я навсякъде. На петия етаж е в момента. Направо ми става жал за нея.

13 август, 18:14: Мислиш ли, че ще се качи тук, горе?

13 август, 18:16: Не, слиза надолу.

13 август, 18:19: Какво става?

13 август, 18:21: На приземното ниво е, смятам, че ще иде до служителя от охраната да му се оплаче, че не си намира колата.

13 август, 18:21: Да я преместя ли обратно на четвъртия?

13 август, 18:21: Да!

13 август, 18:24: Готов ли си? Тя се качва нагоре е охранителя, чакат асансьора.

13 август, 18:25: Да, не е точно на същото място обаче, няколко места встрани.

13 август, 18:25: Не мисля, че има значение. По-добре се махай.

13 август, 18:26: Вече ме няма. Ще й се обадя и ще я питам къде е, ще се престоря, че съм вкъщи.

13 август, 23:48: Здравей, как мина?

13 август, 23:49: Да го кажем така: скоро няма да иска да отваря шампанско.

13 август, 23:49:

Внезапно почувствах глад, понеже не бях яла от вчера по обяд, затова спрях на една бензиностанция да си купя сандвич и нещо за пиене. Хапнах набързо, нетърпелива да се върна у дома. Тръгнах отново по магистралата с намерението да се прибера по нея чак до вкъщи, но след пет минути, без да знам защо, осъзнах, че завивам наляво… И поех по пътя през гората, онзи, който щеше да ме отведе вкъщи по „Блекуотър лейн“. Не се тревожех особено, решена да се оставя в ръцете на съдбата. В крайна сметка именно съдбата ми бе дала шанс да намеря телефона. Каква бе вероятността онзи френски студент да го вземе от чантата на Рейчъл, докато тя минаваше край него? Каква бе вероятността приятелката му да ми го даде в пристъп на гузна съвест? Никога не бях смятала себе си за особено вярваща, ала явно вчера някой някъде се бе погрижил за мен.

„Блекуотър лейн“ изобщо не изглеждаше така, както последния път, когато бях минала по него. Дърветата край пътя бяха грейнали в есенна премяна, а и това, че не се виждаха никакви други коли, само му придаваше спокоен вид, а не заплашителен. Когато стигнах до отбивката, където бе паркирала колата си Джейн, забавих и спрях. Изключих двигателя, свалих прозореца и останах да седя за известно време, наслаждавайки се на лекия бриз, който нахлу в купето. И почувствах, че Джейн е с мен. Макар убиецът й още да не бе заловен, за пръв път след смъртта й усетих покой.

Бях решила да се върна в къщата, да взема телефона на Рейчъл изпод орхидеята и да го предам в полицията, но може би неслучайно се бях озовала на това място. Затова затворих очи и се замислих за Джейн. И как Матю и Рейчъл безсъвестно бяха използвали убийството й, за да ме съсипят.

18 юли, 15:15: Как си?

18 юли, 15:16: Добре. Защо се обаждаш по това време?

18 юли, 15:16: Навън съм. Казах й, че отивам във фитнеса. Трябва да се преструвам, че още го посещавам. Не искам да почне да задава въпроси защо съм спрял.

18 юли, 15:16: Ще ми се да идваше при мен, както преди.

18 юли, 15:16: И на мен ми се иска. Знаеш ли колко ми липсваш?

18 юли, 15:16: Мисля, че мога да предположа . И няма да се видим довечера.

18 юли, 15:16: Толкова по-добре, иначе щях да искам да те целуна. А защо?

18 юли, 15:17: Сузи отмени партито. Нали знаеш за убитата жена? Работела е в нашата компания.

18 юли, 15:17: Сериозно?

18 юли, 15:17: Току-що се обадих на Кас да й кажа, тя направо откачи. Оказа се, че скоро е обядвала с нея.

18 юли, 15:18: Какво? Сигурна ли си? С убитата жена?

18 Юли, 15:18: Да. Срещнала я е на онова служебно парти, на което я заведох месец преди това. И двете се разбрали да излязат на обяд заедно. Джейн Уолтърс.

18 юли, 15:19: Спомням си! Видях Кас в ресторанта след обяда. Каза, че се е срещнала с нова приятелка. Джейн.

18 юли, 15:19: Тя е била.

18 юли, 15:19: Господи, сега ще бъде още по-разстроена. Наистина ще се притеснява от убиеца, който е на свобода.

18 юли, 15:20: Чудесно, може би ще можем да го използваме.

18 юли, 23:33: Не знаех, че си имала разправия с убитата жена. Кас ми каза.

18 юли, 23:34: Тя ми взе мястото за паркиране.

18 юли, 23:34: Значи си е получила заслуженото.

18 юли, 23:35: Господи, колко си коравосърдечен!

18 юли, 23:35: Не и когато се отнася до теб. Нали знаеш, че ти си жената за мен?

18 юли, 23:35:

24 юли, 23:40: Убийството наистина я е притеснило много, не иска да остава сама, докато ме няма. Казах й да те покани на гости.

24 юли, 23:40: Благодаря!

24 юли, 23:40: Трябва да изглежда нормално. Ти ще откажеш, разбира се.

24 юли, 23:41: Не мога да повярвам колко е изплашена.

24 юли, 23:41: За нас това е добре.

28 юли, 09:07: Добро утро!

28 юли, 09:07: Звучиш прекалено бодър. Какво става?

28 юли, 09:08: Кас ми се обади да пита дали не съм й звънял преди малко. Звучеше толкова изнервена, че отрекох просто за удоволствие.

28 юли, 09:08: Това ли е всичко?

28 юли, 09:08: Същото се случило и вчера, само че не съм бил аз. Омаловажих случая, казах й, че сигурно е от някакъв кол център.

28 юли, 09:08: Все още не разбирам.

28 юли, 09:09: Мисля да го направя отново утре. И вдругиден. Да я накарам да си мисли, че някой я дебне.

28 юли, 09:09: Гениално!

28 юли, 09:09: Знаех си, че ще ти допадне.

5 август, 23:44: Как мина денят ти?

5 август, 23:57: Извинявай, бях под душа.

5 август, 23:57: Звучи чудесно.

5 август, 23:58: Денят беше хубав, а при теб?

5 август, 23:58: Нищо специално, но се сетих нещо. Да й звънна ли утре, след като не съм у дома?

5 август, 23:58: Ако не го направиш, ще се досети, че си ти.

5 август, 23:59: Или пък ще си помисли, че тя или къщата е под наблюдение.

5 август, 23:59: Параноята е хубаво нещо, така че — давай.

Мисълта за тези съобщения толкова разпалваше гнева ми, че бях твърдо решена да намеря начин да отмъстя за Джейн. Припомних си всяка дребна случка, която бе станала след онази съдбовна нощ. И внезапно разбрах какво трябва да направя.

Потеглих от отбивката и побързах да стигна вкъщи, молейки се да не заваря колата на Матю или тази на Рейчъл, паркирана на алеята. Нямаше следа от тях, ала все пак се огледах внимателно, излизайки от колата. Влязох в къщата. Докато изключвах алармата, телефонът звънна. Видях, че е изписан номерът на Матю и вдигнах.

— Ало?

— Най-сетне! — Тревогата му беше явна. — Излязла ли беше някъде?

— Не, бях в градината. Защо? Звънял ли си?

— Да, опитах няколко пъти да се свържа с теб.

— Извинявай, реших да почистя в далечния край, до плета. Тъкмо влизам да изпия чаша чай.

— Нали няма пак да излизаш?

— Нямах такова намерение. Защо?

— Мислех да си тръгна от работа сега и да прекарам следобеда с теб.

Сърцето ми заби ускорено.

— Би било чудесно — отговорих спокойно.

— Ще се видим след час.

Затворих, а мислите ми препускаха бясно, докато се чудех защо е решил да се прибере следобеда. Може би той или Рейчъл бяха успели да проследят френските студенти, които бяха в бара предната вечер, и знаеха, че телефонът е у мен. Ако бяха останали в колежа в Касъл Уелс, нямаше да е трудно да бъдат открити днес. Досега имах късмет, ала нещата се заплитаха: съвсем не бях сигурна, че студентите са се върнали във Франция, въпреки че бях казала така на Рейчъл.

Побързах да отида в градината с надеждата, че Матю не е преместил ножа от мястото, където Рейчъл го бе оставила през онзи ден. Меките възглавнички на градинските столове вече бяха прибрани за зимния сезон, струпани на спретната купчина в дъното на навеса. Преместих ги встрани и отдолу открих не нож, а кафе машина. Трябваха ми само няколко секунди, за да разпозная машината, която преди стоеше в кухнята ни и в която капсулата се пъхаше, без да се налага да се повдига лостчето. Порових по-навътре и под стара градинска маса съзрях покрит с платно кашон със снимка на микровълнова фурна. Когато го отворих, видях вътре старата ни фурна, предишната модификация на модела, който стоеше сега на плота ни. Искаше ми се да завия от ярост заради лекотата, с която Матю ме беше лъгал. Ала се страхувах, че няма да мога да спра, че всички онези чувства, които сдържах в себе си, откакто ми попадна телефонът на Рейчъл, ще излязат на повърхността и няма да мога да продължа нататък. Затова си излях яда на микровълновата, като я изритах няколко пъти с десния крак, а после и с левия. А когато гневът ми премина, на мястото му се възцари ужасна тъга. Успях обаче да я преглътна и оставя за друг ден, за да мога да направя онова, което трябваше.

Отне ми още няколко минути да намеря ножа, натикан в едно сандъче за цветя в дъното на навеса. Беше увит в кухненска кърпа, която познах, че е на Рейчъл, защото и аз имах същата, донесла ми я беше след командировката до Ню Йорк. Този нож можеше и да не е същият, използван при убийството на Джейн, но въпреки това ми призляваше, като го гледах. Без да го докосвам, отново го увих в кърпата и го върнах на мястото, където го бях намерила. До довечера всичко ще свърши, повтарях си наум, до довечера…

Щом влязох в къщата, останах неподвижна за миг. Чудех се дали ще имам сили да го направя. И понеже имаше само един начин да разбера, отидох в коридора, взех телефона и набрах номера на полицията.

— Бихте ли ме изслушали, моля? — обадих се аз. — Живея близо до мястото, където стана убийството и току-що намерих голям кухненски нож, скрит в градинския ни навес.

Пристигнаха преди Матю, точно както исках да стане. Този път бяха двама, полицай Лоусън, с която вече се бях срещала, и нейният колега Томас. Постарах се да изглеждам стресната, но не и на ръба на истерията. Казах им къде е ножът и полицай Томас веднага тръгна към градинския навес.

— Нали не смятате, че това е оръжието на убийството, което издирвате във връзка със случая на Джейн Уолтърс? — тревожно попитах аз полицай Лоусън, в случай че не й бе хрумнало, че това може да е така. — То още не е намерено, нали?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа — отвърна тя.

— Аз я познавах донякъде.

Тя ме погледна изненадано.

— Познавали сте Джейн Уолтърс?

— Само бегло. Заговорихме се на едно парти, а после обядвахме заедно.

Полицайката веднага извади бележника си.

— Кога е било това?

— Чакайте да помисля… Май беше две седмици, преди да бъде убита.

Лоусън се намръщи.

— Помолихме съпруга й да ни даде списък с имената на приятелите й, но вашето име не беше в него.

— Ами нали ви казах, че бяхме приятелки отскоро.

— И как ви се стори тя, когато се видяхте за обяд?

— Добре. Изглеждаше съвсем нормално.

Бяхме прекъснати от полицай Томас, който се появи с ножа. Беше го стиснал предпазливо с ръкавицата си, все още частично загърнат в кърпата.

— Това ли е ножът, за който споменахте? — попита той.

— Да.

— Бихте ли ни разказали как го намерихте?

— Да, разбира се. — Поех си дълбоко дъх. — Работех в градината и ми трябваха сандъчета, в които да засадя няколко луковици. Знаех, че ще намеря такива под навеса, там ги държи Матю, съпругът ми. Избрах едно от големите и видях на дъното му кухненска кърпа, а когато я взех в ръка, усетих, че има нещо увито в нея. Започнах да я развивам, ала щом съзрях назъбеното острие, разбрах, че е нож. Толкова се изплаших, че бързо го увих отново… Изведнъж ми напомни на онзи, който бях видяла по телевизията във връзка с убийството на Джейн Уолтърс, нали разбирате. Оставих го обратно и ви се обадих.

— Познавате ли тази кухненска кърпа? — попита полицаят.

Кимнах бавно.

— Една приятелка ми я донесе от Ню Йорк.

— Но никога преди не сте виждали този нож, така ли?

Поколебах се.

— Мисля, че може и да съм го виждала…

— Освен по телевизията — намеси се тихо полицай Лоусън.

Не можех да я виня, че ме мисли за малко глуповата след фиаското с алармата и чашата. Ала за момента ме устройваше да я оставя да си мисли така, защото ако от устата ми се изплъзнеше информация, която би могла да бъде използвана срещу Матю, нямаше да изглежда злонамерено.

— Да, освен по телевизията — потвърдих аз. — Беше преди около месец, в една неделя. Отидох в кухнята да заредя съдомиялната, преди да си легна и го видях да лежи встрани.

— Този нож ли? — попита полицаят.

— Възможно е. Видях го само за миг, защото докато извикам Матю да дойде, ножът вече беше изчезнал.

— Как така изчезнал?

— Ами тъй, нямаше го. Вместо това на мястото му стоеше малък кухненски нож. Но аз знаех, че съм видяла много по-голям и бях ужасно изплашена. Исках да ви се обадя, но Матю каза, че умът ми си прави шегички с мен,

— Бихте ли ми описали точно какво видяхте онази вечер, госпожо Андерсън? — Полицай Лоусън отново отвори бележника си.

Кимнах.

— Както вече споменах, отидох в кухнята да заредя съдомиялната и щом се наведох да сложа чиниите вътре, забелязах встрани огромен кухненски нож. Не бях го виждала преди, нямаме такъв… И толкова се уплаших, че единствената ми мисъл бе да изляза възможно най-бързо от кухнята. Затова изтичах в коридора и започнах да викам Матю…

— Къде беше съпругът ви в това време? — прекъсна ме полицайката.

Обвих ръце около раменете си, преструвайки се на изнервена. Тя ми се усмихна окуражително и аз си поех дълбоко дъх.

— Беше се качил на горния етаж да си легне преди мен. Изтича надолу по стълбите и аз му казах, че в кухнята има огромен нож. Личеше си, че не ми повярва. Помолих го да ви се обади, защото бях видяла снимка на ножа, използван за убийството, а този изглеждаше точно по същия начин. И затова бях ужасена, че убиецът може да е навън, в градината ни, или дори в къщата. Но Матю възрази, че първо иска да види ножа, затова отиде в кухнята, а после ме повика да погледна и аз. И когато погледнах, големият нож беше изчезнал, а на негово място имаше малък кухненски.

— Съпругът ви влезе ли вътре в кухнята или остана на прага?

— Не помня точно. Мисля, че остана до вратата, но се опасявам, че бях изпаднала в лека истерия в този момент.

— Какво направи след това той?

— Старателно огледа навсякъде в кухнята за ножа, но знаех, че го прави само за да ме успокои. И когато не го намери, каза, че сигурно съм се объркала.

— Мислите ли, че ви се е привидяло?

Категорично поклатих глава.

— Не.

— А какво смятате, че е станало?

— Мисля, че наистина имаше голям нож, но после някой се е вмъкнал през задната врата, докато аз разказвах на Матю за него и го е сменил с кухненския. Знам, че звучи глупаво, но вярвам, че е било точно тъй… И все още смятам така.

Полицай Лоусън кимна.

— Можете ли да ни кажете къде бяхте вие и съпругът ви в нощта на седемнайсети юли?

— Да, беше последният ден от срока, аз съм учителка в гимназията в Касъл Уелс… Тогава отидох на бар заедно с няколко от колегите в училището, където работя. Имаше голяма буря в онази нощ.

— А съпругът ви?

— Той беше тук, у дома.

— Сам ли?

— Да.

— По кое време се прибрахте?

— Сигурно е било около дванайсет без петнайсет.

— И мъжът ви беше тук?

— Спеше в спалнята за гости. Обади ми се тъкмо когато си тръгвах от Касъл Уелс, за да ми каже, че страда от мигрена и ще спи в гостната, за да не го събудя, когато се върна.

— Спомена ли нещо друго?

— Предупреди ме само да не се прибирам през гората по „Блекуотър лейн“. Каза, че наближава буря и по-добре да съм на главния път.

Тя размени поглед с полицай Томас.

— Значи, когато се прибрахте у дома, съпругът ви вече спеше в спалнята за гости?

— Да. Не съм проверявала стаята, защото вратата беше затворена и не исках да го притеснявам, но сигурно е бил вътре. — Лицето ми доби озадачен вид. — Къде другаде би могъл да бъде?

— А как ви се стори той на следващия ден, госпожо Андерсън? — продължи полицай Томас.

— Както обикновено. Аз излязох на пазар, а когато се върнах, той беше в градината. Беше напалил огън.

— Огън ли?

— Да, беше горил разни неща. Каза, че били клони, което ми се стори странно, понеже от бурята всичко би трябвало да е мокро. Ала той обясни, че са били под покривало. Обикновено не изгаря клоните навън, защото ги пазим за камината. Но каза, че тези не били подходящи.

— В какъв смисъл?

— Ами твърде много пушек правели или нещо подобно. — Замълчах. — Помислих си, че сигурно затова въздухът мирише малко странно.

— На какво?

— Не знам. Просто не беше обичайната миризма от огън на открито, нали се сещате, когато гори дърво. Но може да е било заради дъжда.

— Той спомена ли изобщо за убийството на Джейн Уолтърс?

— Често говореше за него — кимнах и стиснах по-здраво ръце около раменете си. — Това много ме разстройваше, защото имах чувството, че добре познавам Джейн.

Полицай Томас се намръщи, но Лоусън лекичко поклати глава в предупреждение да не ме прекъсва.

— Той изглеждаше обсебен от случая. Неведнъж се наложи да го моля да изключи телевизора.

— Съпругът ви познаваше ли Джейн Уолтърс? — заинтересува се полицайката, изучавайки лицето ми. После погледна към колегата си Томас. — Госпожа Андерсън е обядвала с Джейн Уолтърс две седмици преди смъртта й — поясни тя.

— Не, само беше чувал за нея каквото му бях казала аз. В деня, когато обядвахме заедно, той дойде да ме вземе, но двамата не се срещнаха. Ала Джейн го видя през прозореца. Спомням си колко изненадана изглеждаше… — допълних аз, усмихвайки се при спомена.

— Какво имате предвид?

— Просто ми се видя леко шокирана. Много хора реагират така, защото той е… Ами доста е красив.

— Значи съпругът ви не е познавал Джейн Уолтърс? — разочаровано повтори полицай Томас.

— Не, но приятелката ми Рейчъл Барето я е познавала. Така срещнах Джейн. Рейчъл ме заведе на някакво служебно парти за неин колега от „Финчлейкърс“ и Джейн беше там. — Замълчах. — Рейчъл се почувства много зле, когато научи за Джейн, защото се била скарала с нея в деня, преди да загине.

— Скарали са се, така ли? — Полицай Томас се оживи.

— А спомена ли ви за какво?

— Каза, че било заради място на паркинга.

— Място на паркинга?

— Да.

— Ако е работила заедно с Джейн Уолтърс, значи е била разпитана — намеси се полицай Лоусън.

— Да — кимнах аз. — Спомням си го, защото тя ми сподели, че се почувствала зле, задето не ви казала за скарването. Тревожеше се, че може да я помислите за виновна.

— Виновна ли?

— Да.

— В какво?

— Предполагам, че имаше предвид убийството. Затова я успокоих, че никой не би убил човек заради място за паркиране. — Замълчах за миг. — Освен ако скарването не е било заради друго.

Полицай Лоусън извади мобилния си телефон и набра нещо.

— Защо го казвате?

Погледнах през кухненския прозорец към градината навън, окъпана от слънце в края на лятото.

— Ами ако е било просто заради място за паркинга, тогава защо го е премълчала пред вас? — поклатих глава. — Съжалявам, не биваше да го казвам. Просто не съм в добри отношения с Рейчъл в момента.

— И защо?

— Защото има връзка. — Сведох поглед към ръцете си. — Със съпруга ми.

Последва кратко мълчание.

— От колко време продължава това? — попита полицай Лоусън.

— Не знам, аз разбрах едва наскоро. Преди няколко седмици Рейчъл дойде на гости неочаквано и видях Матю да я целува в коридора… — Бях доволна, че мога да използвам нещо от съобщенията им срещу тях, макар това да означаваше, че току-що бях излъгала полицаите.

Двамата отново се спогледаха.

— А казахте ли на съпруга си какво сте видели? — попита полицай Томас. — Поискахте ли му обяснение?

— Не, той щеше да отхвърли думите ми и да каже, че умът ми си прави шегички, както беше с ножа, който бях видяла в кухнята. — Поколебах се за миг. — Понякога се чудя дали…

Замълчах и се запитах колко далеч трябва да стигна в отмъщението си към Матю.

— Да? — покани ме полицай Лоусън.

Представих си с удоволствие как белезниците щракват върху китките на Матю.

— Понякога се чудя дали Джейн не е знаела за връзката им — замислено отроних аз. — Дали когато го видя през прозореца на ресторанта, тя не изглеждаше шокирана, защото го е разпознала. Не знам, може да го е видяла заедно с Рейчъл. — Понеже исках да съм сигурна, че си мислят онова, което желаех да мислят, реших да го изрека направо. — Когато преди малко намерих ножа в навеса, не знаех какво да предположа… Отначало реших, че убиецът го е скрил там и понечих да се обадя на Матю, за да го питам какво да правя. После обаче си спомних, че не ми беше повярвал за ножа в кухнята, затова позвъних на вас. — Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. — Ала сега не знам дали постъпих правилно, защото се досещам какво си мислите… Подозирате, че Матю е убиецът и че е убил Джейн, защото е знаела за него и Рейчъл и е щяла да ми каже. Само че не може да е така, не може да е той!

И точно в този момент се появи Матю.

— Какво става? — попита той, когато влезе в кухнята. Погледна към мен. — Пак ли включи алармата? — После бързо заговори на полицайката: — Съжалявам, че отново сте били повикани. Има голяма вероятност жена ми да страда от ранна деменция.

Отворих уста да им кажа, че диагнозата ми е била само извънреден стрес, ала замълчах, защото в този момент това не беше важно.

— Не сме тук заради алармата — каза полицай Лоусън.

Той остави чантата си на пода и се намръщи.

— Е, тогава мога ли да попитам за какво става дума?

— Виждали ли сте това преди? — Полицай Томас протегна напред кухненската кърпа, от която съвсем явно се подаваше ножът.

Всички доловихме лекото му колебание.

— Не, защо, какво е това?

— Нож, господин Андерсън.

— Мили боже! — Матю звучеше шокиран. — Къде го намерихте?

— В градинския ви навес.

— В навеса ли? — Успя да си придаде изненадан вид. — А как е попаднал там?

— Това се опитваме да установим. Дали не бихме могли всички да седнем и да поговорим?

— Разбира се. Заповядайте.

Последвах останалите към всекидневната. С Матю се настанихме на дивана, а полицаите си придърпаха столове. Не знаех дали го направиха нарочно, но двамата седнаха точно срещу Матю, обграждайки го от двете страни, докато аз останах извън малкия им триъгълник.

— Мога ли да попитам кой е намерил ножа? — заинтересува се Матю.

— Съпругата ви — отговори полицай Лоусън.

— Трябваха ми сандъчета за цветя, за да посадя няколко луковици — обясних аз. — Беше в едно от големите, увит в кухненска кърпа.

— Виждали ли сте тази кухненска кърпа? — Полицай Томас я показа на Матю.

— Не, никога досега.

Аз се засмях нервно.

— Това показва колко често миеш чиниите — изрекох в престорен опит да посмекча напрежението. — Имаме точно същата. Рейчъл ни я донесе от Ню Йорк.

— Ами ножа, господин Андерсън? — попита полицай Томас. — Виждали ли сте го преди?

— Не. — Матю категорично поклати глава.

— Тъкмо им казвах, че изглежда точно като онзи, който бях видяла да лежи встрани в кухнята онази неделна вечер — тихо се намесих аз.

— Вече сме говорили за това — уморено се смръщи Матю. — Тогава беше видяла кухненския ни нож, помниш ли?

— Не, не беше нашият, беше много по-голям.

— Мога ли да ви попитам къде бяхте в нощта на седемнайсети юли, петък, господин Андерсън? — заинтересува се полицай Томас.

— Не съм сигурен, че си спомням толкова далеч назад — изпъшка Матю и се засмя леко. Но никой не сподели смеха му.

— Това е онази нощ, когато бях излязла с колегите от училището — услужливо му напомних аз. — Имаше буря.

— О, да — кимна той. — Бях тук, у дома.

— Напускали ли сте къщата?

— Не, имах мигрена и си легнах.

— Къде спахте?

— В стаята за гости.

— Защо там, а не в собственото си легло?

— Защото не исках Кас да ме събуди, когато се прибере. Вижте, какво става тук? Защо ме разпитвате по този начин?

Полицай Лоусън го изгледа в продължение на няколко секунди.

— Само се опитваме да установим някои факти — каза тя.

— Какви факти?

— В градинския ви навес е било намерено вероятното оръжие на престъплението, господин Андерсън.

Матю остана с отворена уста.

— Нали не намеквате сериозно, че мога да имам нещо общо с убийството на онази млада жена?

Полицай Томас го изгледа замислено.

— И коя млада жена имате предвид, господин Андерсън?

— Знаете отлично коя имам предвид! — Маската му започна да се пропуква и аз го загледах безстрастно, питайки се как съм могла изобщо да го обикна.

— Както казах, опитваме се да установим фактите. Господин Андерсън, познавате ли добре Рейчъл Барето?

Споменаването на Рейчъл го изненада. Той рязко вдигна очи.

— Не особено добре. Приятелка е на жена ми.

— Значи нямате връзка с нея.

— Какво? Не! Не мога да я понасям!

— Само че те видях да я целуваш — тихо се обадих аз.

— Не ставай смешна!

— Онзи ден, когато ти дойде неочаквано, деня, в който не можех да си спомня как да включа кафе машината, тогава те видях да я целуваш — повторих настоятелно.

— Не започвай пак — простена той. — Не може непрекъснато да си измисляш неща, Кас.

Ала съмнението се бе промъкнало в погледа му.

— Мисля, че е най-добре да продължим в участъка — намеси се полицай Томас, притеснен, че разследването на убийството се превръща в домашен скандал. — Имате ли нещо против, господин Андерсън?

— Разбира се, че имам!

— Тогава се опасявам, че ще трябва да ви призова.

— Да ме призовете ли?

Обърнах се към тях с болка на лицето.

— Нали не мислите наистина, че той е убил Джейн Уолтърс?

— Какво? — Матю изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Аз съм виновна — признах, кършейки пръсти. — Задаваха ми въпроси и сега се страхувам, че ще използват всичко, което им казах, срещу теб!

Той ме гледаше ужасен, докато полицай Томас му рецитираше правата. Когато свърши, аз започнах да хлипам звучно, сякаш сърцето ми бе разбито. И внезапно осъзнах, че вече не се преструвам, защото сърцето ми наистина бе разбито и не само от Матю, но и от Рейчъл, която бях обичала като сестра.

Отведоха го и след като затворих вратата след тях, избърсах сълзите си, защото още не бях приключила.

Сега беше ред на Рейчъл.

Набрах номера й. Имах намерение само да поговоря с нея по телефона, но докато чаках да вдигне, реших да я поканя, защото щеше да е много по-забавно да й кажа всичко в лицето. Много по-удовлетворяващо щеше да бъде да видя реакцията й, отколкото само да я чуя.

— Рейчъл, можеш ли да дойдеш? — през сълзи я помолих аз. — Много искам да поговоря с някого.

— Тъкмо си тръгвам от работа — отговори тя. — Така че мога да бъда при теб след около четирийсет минути, в зависимост от трафика. — За пръв път успях да доловя и намек за досада в гласа й. Явно смяташе, че отново ще почна да й се оплаквам как убиецът ме преследва.

— Благодаря ти — облекчено въздъхнах аз. — Моля те, побързай.

— Ще се постарая.

Рейчъл затвори и си я представих как праща съобщение на Матю, защото може би вече си беше купила нов телефон. Но след като го бяха задържали, едва ли щеше да се свърже с него.

Тя пристигна след около час може би заради трафика, а може би защото искаше да ме остави да се притеснявам още малко.

— Какво става, Кас? — попита веднага щом й отворих вратата. — Нещо с Матю ли?

Изглеждаше притеснена, което означаваше, че съм била права и че след телефонния ни разговор се е опитвала да се свърже с него.

— Откъде знаеш? — попитах аз, придавайки си изненадан вид.

— Ами нали каза, че трябва да говориш с някого и аз предположих, че нещо се е случило — обясни тя разтревожена. — И си помислих, че може да е свързано с Матю.

— Права си, с него е — кимнах аз.

— Да не му се е случило нещо, катастрофа ли… — Рейчъл не можеше да скрие паниката си.

— Не, нищо подобно. Искаш ли да седнем?

Тя ме последва в кухнята и се настани срещу мен.

— Просто ми кажи какво е станало, Кас.

— Арестуваха Матю. Полицаите дойдоха и го отведоха на разпит. — Погледнах я отчаяно. — Какво ще правя, Рейчъл?

Тя ме гледаше втренчено.

— Арестуван ли е?

— Да.

— Но защо?

Закърших ръце.

— Аз съм виновна. Записаха си всичко, което им казах, и сега се боя, че ще го използват срещу него.

Тя ме изгледа студено.

— Какво имаш предвид?

Поех си дълбоко дъх.

— Този следобед, докато си работех в градината, намерих нож в навеса.

— Нож?

— Да — потвърдих аз, доволна, че тя пребледня като платно. — Толкова се уплаших, Рейчъл, беше ужасно. Изглеждаше точно като онзи на снимката… Сещаш се, нали, с който е била убита Джейн. Не знам дали ти споменах, знаеш как съм с паметта, ала една вечер, докато ти беше в Сиена, забелязах огромен нож да лежи на пода в кухнята. А когато повиках Матю да дойде да го види, той беше изчезнал. Затова, когато намерих ножа в навеса, реших, че убиецът може да го е скрил там. Обадих се на полицията…

— Защо не позвъни на Матю? — прекъсна ме разтреперана тя.

— Защото той не ми повярва предния път и се тревожех, че и сега ще постъпи така. А и бездруго беше на път за вкъщи.

— И какво стана? Защо го арестуваха?

— Ами полицаите дойдоха и започнаха да ми задават всякакви въпроси за това къде е бил в нощта на убийството…

Рейчъл внезапно доби изплашен вид.

— Нали не намекваш, че го обвиняват за убийството на Джейн?

— Знам, истинска лудост е… Работата е там, че той наистина няма алиби за онази нощ. Аз бях навън, в Касъл Уелс — беше краят на срока и бяхме на вечеря с колегите, а той беше тук сам-самичък. Така че може да е излизал. Или поне така смятат полицаите.

— Но той е бил тук, когато си се върнала, нали?

— Да, но не го видях. Имаше мигрена и си беше легнал в стаята за гости, за да не го събудя, когато се прибера. Но виж, Рейчъл, има нещо, за което трябва да те попитам. Нали се сещаш за кухненската кърпа, която ми донесе от Ню Йорк, онази със Статуята на свободата на нея? Беше ми споменала, че си купила същата и за себе си. — Тя кимна.

— На кого другиго си подарила такава?

— На никого — заяви тя.

— Сигурно си подарила — настоях аз. — Много е важно да си спомниш, защото това ще докаже невинността на Матю.

— Какво искаш да кажеш?

Поех си дълбоко дъх.

— Когато намерих ножа следобед, той беше увит в кухненска кърпа със Статуята на свободата. И щом след това полицаите ме попитаха дали съм я виждала по-рано, трябваше да кажа, че имаме същата. Почувствах се ужасно, защото така Матю ще изглежда още по-виновен. Но след като полицаите си тръгнаха, намерих моята кърпа в шкафа, което означава, че убиецът на Джейн е имал същата. Затова помисли, Рейчъл, това ще докаже, че Матю е невинен.

Виждах как умът й се мята в различни посоки и търси изход.

— Не си спомням — сломено изрече тя.

— Купила си такава и за себе си, нали? Сигурна ли си, че не си я дала на някого?

— Не си спомням — повтори Рейчъл.

Въздъхнах.

— Ако се сетиш, това би улеснило много полицаите, но не се тревожи, сами ще стигнат до този извод накрая. Те самите заявиха, че ще изследват ножа за пръстови отпечатъци и ДНК и че със сигурност ще намерят нещо. А тогава Матю ще бъде оневинен, защото няма как да намерят негови следи. Ала това може да отнеме няколко дни, а явно могат да го задържат за двайсет и четири часа в ареста. И само ако наистина има сериозни подозрения, че е замесен в убийството на Джейн, ще бъде задържан и за по-дълго. — Сълзи напълниха очите ми. — Не мога да понеса мисълта, че сега седи в някаква килия и се отнасят с него като с престъпник.

Тя извади ключовете за колата си от джоба.

— Трябва да вървя.

Наблюдавах лицето й.

— Не искаш ли да останеш за чаша чай?

— Не, не мога.

Тръгнах след нея към вратата.

— Между другото твоят приятел намери ли телефона си? Онзи, който ти изгуби в „Спотид кау“?

— Не — притеснено смотолеви тя.

— Е, не се знае, може пък да се появи отнякъде… Някой може вече да го е предал в полицията.

— Виж, наистина трябва да тръгвам. Чао, Кас.

Излезе навън и побърза да се качи в колата си. Изчаках да запали, после отидох до нея и почуках на прозореца й. Тя го свали.

— Забравих да ти кажа — полицаите ме попитаха дали познавам Джейн и аз им обясних, че съм се запознала с нея на онова служебно парти, на което ти ме заведе. Затова се заинтересуваха дали и ти я познаваш. Отговорих им, че не, но сте се скарали на паркинга за място в деня, когато е загинала. Само толкова им казах. Ала те, изглежда, не повярваха, че скарването е било единствено заради паркирането. Затова опитай да си спомниш за кухненската кърпа. Преди да дойдеш, им се обадих, че съм намерила моята в шкафа, така че не може да е била тази, в която беше увит ножът. И казах, че единствената друга подобна, за която знам, е твоята. — Замълчах за по-голям ефект. — Нали ги знаеш какви са. Ще използват и най-малката улика срещу всеки, ако могат.

Беше чудесно да видя как очите й обхождат околността, сякаш търсеше къде да побегне. Рязко включи на скорост и потегли с пълна газ по алеята.

— Чао, Рейчъл — казах тихо, докато колата изчезваше в далечината по пътя.

Върнах се в къщата и се обадих в полицията, за да съобщя, че кърпата, в която бе увит ножът, не е моя, защото съм намерила моята в шкафа. Напомних им също, че Рейчъл ми я е купила и е взела същата и за себе си. Попитах за Матю и се престорих на разстроена от новината, че ще го задържат до другия ден. А след като затворих, отидох до хладилника, извадих бутилката шампанско, която винаги държахме там за нечакани гости, и си сипах една чаша.

А после и втора.