Срив

Вторник, първи септември

Нямах търпение Матю да ми донесе закуската, за да мога отново да изпия хапчетата си. Бях забравила, че предният ден е неработен, така че не бях вземала таблетките три дни поред. Никога не ги пиех през уикенда, за да не разбере Матю колко силно ми влияят, така че просто ги криех в чекмеджето си. Освен това, когато той беше наоколо, нямах нужда от тях, за да преживея деня. Но ми трябваха нощем, иначе щях да лежа будна и да си мисля за Джейн, за престъплението и за убиеца, който още не беше заловен. И който още ми звънеше.

Няколко пъти през уикенда се улавях, че се оглеждам за таблетките и се чудех дали не мога да взема поне една само да се успокоя малко. Първият път беше в събота сутринта, когато се върнахме с колата, натоварени с покупки. Бяхме пили кафе навън и аз се бях насладила на усещането да бъда отново в реалния свят, макар и за час. У дома се захванах да прибирам покупките и тайничко се чудех как гледката на пълен с храна хладилник може да ми вдъхне увереност, сякаш владея живота си. Матю се пресегна да си вземе бира.

— Най-добре да започна с онова, с което ще завърша деня — весело подхвърли той.

— Какво имаш предвид? — попитах разтревожена.

Чудех се дали не изпитва нужда да се напие, за да може да издържи на все по-големите тревоги, които му причинявах.

— Ами ако Анди е приготвил някое от неговите кърита, със сигурност ще го полеем с бира.

Отне ми доста време да прибера сиренето в хладилника, мислейки трескаво.

— Сигурен ли си, че точно днес сме поканени у Хана и Анди?

— В събота преди неработния понеделник, така ми каза ти. Искаш ли да се обадя и да проверя? — Думите му не ми говореха нищо, но се ужасявах да не се досети, че съм забравила.

— Не, няма нужда.

Той отпи глътка бира и извади мобилния си телефон от джоба.

— Мисля все пак да проверя. Няма да навреди.

Обади се на Хана, която потвърди, че ни очакват на гости.

— Явно си обещала, че ти ще занесеш десерт — тихо изрече Матю, след като затвори.

— О, да — възкликнах аз, като се борех с паниката и се надявах, че имам достатъчно продукти поне за някакъв сладкиш.

— Мога да ида и да купя нещо от сладкарницата, ако искаш.

— Може би плодова пита с ягоди. — Приех с благодарност помощта му. — Нали нямаш нищо против?

— Не, разбира се.

Макар да избегнахме поредната конфузна ситуация, настроението ми се развали. Погледнах към календара на стената и забелязах нещо написано в квадратчето за събота. Изчаках Матю да излезе от стаята и отидох да го прочета. „Хана и Анди, седем часът.“ Помъчих се да не го приемам тежко, но ми беше трудно.

После, по време на вечерята, Хана попита дали се вълнувам от началото на учебната година. Не бях мислила какво ще кажа на познатите си, затова се възцари леко неловка тишина, докато не се намеси Матю.

— Кас реши да си почине още малко — обясни той.

Хана бе твърде учтива, за да попита за причината, но докато пиехме кафе, забелязах, че води оживен разговор с Матю. А през това време Анди ми отвличаше вниманието, като ми показваше снимки от ваканцията им.

— За какво говорехте с Хана? — попитах го в колата, докато се прибирахме.

— Нормално е да е загрижена за теб — тихо отговори Матю. — Приятелка ти е.

И внезапно изпитах огромно задоволство, че скоро ще си лягаме, за да имам причина да си изпия хапчетата.

Чух стъпките на Матю по стълбите и затворих очи, преструвайки се на заспала. Ако разбереше, че съм будна, щеше да иска да си приказваме, а аз желаех единствено хапчетата си. Той остави таблата и нежно ме целуна по челото. Престорих се, че леко се пробуждам.

— Спи си, спи… — прошепна той. — Ще се видим довечера.

Хапчетата се озоваха в устата ми още преди да е стигнал последното стъпало. Изтощена от усилията, които бях полагала през последните три дни, реших да си остана в леглото, вместо да се обличам и да слизам във всекидневната, както правех обикновено.

Сякаш само миг по-късно настоятелен звън ме изтръгна от дълбок сън. Отначало си помислих, че е телефонът, но звъненето продължи много след като телефонният секретар трябваше да се е включил и тогава осъзнах, че някой упорито натиска звънеца на вратата. Отново и отново…

Останах да лежа в леглото, без да се впечатля от факта, че има човек пред вратата. Първо, бях твърде упоена, за да ме е грижа, и второ, ако беше престъпникът, той едва ли щеше да звъни, преди да влезе да ме убие. Предположих, че вероятно беше пощальонът с нови пратки на неща, които не си спомнях да съм купувала. Едва когато започна да крещи през отвора на пощенската кутия, разбрах, че е Рейчъл.

Наметнах халат и слязох да отворя.

— Най-сетне — възкликна тя с облекчение.

— Какво правиш тук? — измърморих, усещайки, че леко завалям думите.

— Днес трябваше да обядваме заедно в „Сауър грейпс“.

Изгледах я смаяно.

— Колко е часът?

— Чакай да видя. — Извади телефона си. — Един и двайсет.

— Сигурно съм заспала — измърморих аз, защото това ми се струваше по-учтиво, отколкото да призная, че съм забравила.

— След като не се появи до един без петнайсет, опитах да се свържа с теб по мобилния, но се сетих, че си го изгубила — обясни тя. — Купи ли си вече нов?

— Още не.

— Пробвах да звънна тук, но ти не вдигна, затова се притесних, че може да си закъсала с колата. Или пък да си направила катастрофа… — продължи тя. — Защото знам, че иначе щеше да ме предупредиш, ако закъсняваш. Така че реших да дойда да видя с очите си дали си добре. Нямаш представа колко се зарадвах, щом забелязах колата ти пред къщата!

— Съжалявам, че те подведох да дойдеш дотук — виновно казах аз.

— Мога ли да вляза? — Без да чака отговор, тя нахълта в коридора. — Имаш ли нещо против да направя сандвич?

Последвах я в кухнята и седнах на масата.

— Моля, заповядай.

— Не е за мен, а за теб. Изглеждаш така, сякаш не си яла от няколко дена. — Извади хляб от шкафа и отвори хладилника. — Какво става, Кас? Заминах за Сиена за три седмици, а се прибирам и не мога да те позная.

— Беше ми тежко — тихо отроних аз.

Рейчъл сложи на масата бурканче майонеза, един домат и малко сирене, после извади чиния.

— Болна ли беше? — попита тя.

Изглеждаше толкова красива с прекрасния си тен и бяла лятна рокля, че се засрамих от пижамата си и се загърнах в халата.

— Само психически.

— Не говори така. Само че наистина изглеждаш ужасно. А и гласът ти пресеква и звучи неестествено.

— Заради хапчетата е… — Облегнах глава на масата. Плотът беше хладен под бузата ми.

— Какви хапчета?

— Доктор Дийкън ми ги предписа.

Рейчъл се намръщи.

— Защо ги вземаш?

— За да мога да се справя.

— И защо, случило ли се е нещо?

Вдигнах глава от масата.

— Само убийството.

Тя ме погледна объркано.

— Убийството на Джейн ли имаш предвид?

— Защо, и друго ли има?

— Кас, това беше преди седмици!

Лицето й ми се видя леко размазано, затова примигнах няколко пъти. Но тя продължаваше да изглежда така, затова явно причината беше в мен.

— Знам, ала убиецът й още е на свобода някъде — ядосано размахах пръст.

Рейчъл ме изгледа с подозрение.

— Смяташ, че още те преследва, така ли?

— Аха — кимнах аз.

— Но защо?

Отново се облегнах на масата.

— Продължава да ми се обажда.

— Каза ми, че е престанал.

— Вярно е. Но те вече не ме тревожат благодарение на хапчетата. Даже не вдигам слушалката вече.

С ъгълчето на окото си я следях как намазва хляба с майонеза, как реже домата и сиренето.

— Тогава откъде знаеш, че е той?

— Просто усещам.

Рейчъл поклати отчаяно глава.

— Нали си наясно, че няма никакво основание за този твой страх? Тревожиш ме, Кас. Ами работата ти? Учебната година започва утре.

— Няма да се върна.

Тя спря да реже.

— Докога?

— Не знам.

— Толкова ли са зле нещата?

— По-зле дори.

Тя направи сандвича и сложи чинията пред мен.

— Изяж това, после ще поговорим.

— Може би е по-добре да изчакаме до шест часа.

— Защо?

— Дотогава действието на хапчетата ще е преминало и думите ми може да ти се сторят по-смислени.

Рейчъл ме погледна невярващо.

— Да не искаш да ми кажеш, че прекарваш така целия си ден? Какво, за бога, вземаш? Антидепресанти ли?

Свих рамене.

— Мисля, че по-скоро потискат въображението ми.

— А какво мисли Матю за тези хапчета?

— Отначало не беше твърде ентусиазиран, но постепенно хареса идеята.

Рейчъл седна до мен и взе чинията, а после ми подаде сандвича, защото аз не бях посегнала към него.

— Яж — настоя тя.

След като изядох и двете половини, й разказах всичко, което се бе случило през изминалите няколко седмици: как съм видяла ножа в кухнята; как съм помислила, че има човек в градината и съм се барикадирала във всекидневната; как съм изгубила колата си и съм поръчала бебешка количка; както и за всички онези неща, които поръчвах от канала за пазаруване едно след друго… И когато стигнах до края, видях по лицето й, че няма представа какво да каже. Тъй като вече не можеше да се преструваме, че страдам от преумора и стрес.

— Съжалявам — прошепна разстроена тя. — Как приема всичко това Матю? Надявам се, че те подкрепя.

— Да, много. Но може би нямаше да е толкова добър с мен, ако се досещаше колко ще му е тежко в бъдеще, при положение че страдам от деменция като мама.

— Ти нямаш деменция. — Гласът й беше строг, дори суров.

— Надявам се да си права. — Щеше ми се да имам нейната увереност.

Скоро след това тя си тръгна с обещанието да дойде да ме види, когато се върне от поредната командировка в Ню Йорк.

— Такава късметлийка си — завистливо казах от прага. — Ще ми се да мога да замина и аз.

— Защо не дойдеш с мен? — импулсивно предложи Рейчъл.

— Не мисля, че ще съм добра компания.

— Но ще ти се отрази чудесно! Можеш да си почиваш в хотела, докато аз съм на конференцията, а вечер ще излизаме на вечеря. — Тя хвана ръката ми, а очите й блестяха от вълнение. — Моля те, кажи да, Кас, толкова ще е забавно! Ще си взема и няколко почивни дни след това, за да можем да сме заедно.

За един кратък миг се почувствах развълнувана като нея, сякаш наистина можех да го направя. После реалността ме връхлетя и осъзнах, че никога не бих могла да го сторя.

— Няма да стане — казах тихо.

Рейчъл ме погледна сериозно.

— Отлично знаеш, че няма такова положение.

— Съжалявам, Рейчъл, наистина не мога. Може би някой друг път.

Затворих вратата след нея и се почувствах още по-потисната от обичайното. Не толкова отдавна щях да се хвърля презглава и да приема предложението да прекарам една седмица в Ню Йорк с Рейчъл. Сега само мисълта да се кача на самолет или дори да изляза от къщата ми беше непоносима.

Копнеех да забравя всичко, затова отидох в кухнята и взех още едно хапче. Унесох се в сън моментално и дойдох на себе си едва когато чух Матю да ме вика по име.

— Извинявай — измърморих, засрамена, че ме е намерил дълбоко заспала на дивана. — Позадрямала съм, без да се усетя.

— Няма нищо. Да започна ли с приготвянето на вечерята, докато ти си вземеш един душ и се разсъниш?

— Отлична идея.

Вдигнах се на крака с мъка, качих се горе и след един хладен душ се облякох набързо и слязох в кухнята.

— Миришеш хубаво. — Матю се бе навел да извади чиниите от съдомиялната.

— Съжалявам, че не ми стигна време аз да ги извадя.

— Няма проблем. А пуснала ли си пералнята? Трябва ми бялата риза за утре.

Бързо се обърнах.

— Ще ида да я включа сега.

— Май си мързелувала днес, а? — шеговито подхвърли той.

— Малко — признах си аз.

Отидох в пералното помещение, отделих ризите от останалите дрехи за пране и ги пъхнах в пералнята. Но когато понечих да я включа, установих, че пръстите ми се колебаят кои точно кончета да натиснат, защото за мой ужас не можех да си спомня нищо.

— Най-добре сложи и тази вътре. — Сепнато се извърнах и видях Матю да стои до вратата, гол до кръста, стиснал в ръка ризата си. — Извинявай, стреснах ли те?

— Не, няма нищо — притеснено отвърнах аз.

— Изглеждаше, сякаш си се отнесла нанякъде.

— Добре съм.

Взех ризата от ръцете му и я пъхнах в пералнята. Затворих вратичката и останах да стоя пред нея в пълно неведение.

— Наред ли е всичко?

— Не — признах със свито гърло.

— Заради думите ми, че си мързелувала ли? — разкаяно каза той. — Само се шегувах.

— Не е заради това.

— А какво тогава?

Лицето ми пламтеше.

— Не мога да си спомня как се включва пералнята.

Тишината трая само няколко секунди, които ми се сториха ужасно дълги.

— Няма проблем, аз ще го направя — бързо изрече той и се пресегна край мен. — Няма нищо страшно.

— Разбира се, че е страшно! — ядосано се развиках аз. — Ако не мога да си спомня как работи пералнята, значи мозъкът ми не функционира правилно!

— Хей! — нежно прошепна той. — Спокойно.

Опита се да ме прегърне, но аз го отблъснах.

— He! — викнах. — Омръзна ми да се преструвам, че всичко е наред, след като не е!

Минах край него, ядосано излязох от кухнята и отидох в градината. Хладният въздух ме успокои малко, ала все по-бързото разпадане на паметта ми ме ужасяваше.

Матю ми даде малко време, после излезе навън и седна до мен.

— Трябва да прочетеш писмото от доктор Дийкън — тихо каза той.

Изстинах.

— Какво писмо?

— Това, което пристигна миналата седмица.

— Не съм го видяла. — Още докато го изричах, бегло си спомних, че забелязах някакъв плик с печата на лекарския кабинет.

— Беше оставено настрани, заедно с всички останали, които още не си отворила.

Замислих се за купчината писма, адресирани до мен, която се бе насъбрала през изминалите няколко седмици, защото не можех да се насиля да се занимавам с тях.

— Утре ще ги прегледам — прошепнах, внезапно уплашена.

— Така каза и преди няколко дни, когато те попитах за тях. Работата е там, че… — Той млъкна и доби смутен вид.

— Какво?

— Отворих писмото от лекаря.

Зяпнах и останах с отворена уста.

— Отворил си писмата ми?

— Само това — бързо се оправда той. — И само защото ми се стори, че ти не искаш да се занимаваш с него. Реших, че може да е важно, че доктор Дийкън иска да те види, да смени лекарствата ти или нещо подобно.

— Нямаш право — извиках гневно аз. — Къде е?

— Където си го оставила.

Прикривайки страха, който изпитвах, зад гнева си, отидох решително в кухнята и порових в купчината писма, докато го намеря. Пръстите ми трепереха, когато извадих листа от вече отворения плик и го разгънах. Думите сякаш танцуваха пред очите ми:…говорих със специалист за твоите симптоми…бих искал да те пратя на изследвания…ранно настъпила деменция;…Моля да си запазиш час възможно най-скоро.

Писмото се изплъзна от пръстите ми. Ранна деменция. Мислено изговарях думите, опитвах как звучат. През отворената врата чувах някаква птичка, която започна да чурулика и сякаш повтаряше: ранна деменция, ранна деменция, ранна деменция.

Матю ме прегърна, но аз бях скована от страх.

— Е, сега знаеш — отроних с пресеклив глас, готова да заплача. — Доволен ли си?

— Разбира се, че не! Как може да си го помислиш? Просто съм тъжен. И гневен.

— А защо, че се ожени за мен ли?

— Не, естествено.

— Ако искаш да ме напуснеш, можеш да го направиш. Все пак имам достатъчно нари, за да отида в най-доброто заведение за подобни случаи.

Той леко ме разтърси.

— Престани да говориш такива неща. И преди съм ти казвал — нямам никакво намерение да те напускам, никога. А и доктор Дийкън само иска да те прати на изследвания.

— Ами ако се окаже, че имам деменция? Знам колко ужасяващо тежко ще ти бъде.

— Ако този момент настъпи, ще го посрещнем заедно. Все още разполагаме с много години, Кас, и те могат да бъдат прекрасни, дори и да излезе, че имаш деменция. А и сигурно има лекарства, които можеш да вземаш, за да се забави болестта. Моля те, не почвай да се тревожиш, преди да има за какво. Знам, че е трудно, но трябва да бъдеш настроена оптимистично.

Някак успях да понеса остатъка от вечерта, ала изпитвах огромен страх. Как да бъда оптимистка, след като не можех да си спомня как се включват микровълновата или пералнята? Сетих се за мама и малкия чайник и горещите сълзи бликнаха отново. Колко време ми оставаше до момента, когато нямаше да мога сама да си направя дори чаша чай? И когато нямаше да мога да се обличам сама?

Забелязвайки колко съм потисната, Матю се опита да ме успокои, че винаги може да е по-зле. Ала щом го попитах какво може да е по-лошо от това да изгубиш ума си, той не можа да отговори, а аз веднага съжалих, задето съм го притиснала. Знаех, че няма смисъл да му се ядосвам, че се опитваше да запази спокойствие и да гледа положително. Така обаче ставаше с вестителя и лошите новини. Трудно ми беше да изпитвам благодарност, след като ме бе лишил и от последната надежда, че нещо различно от деменцията може да е причина за загубата на паметта ми.