Срив

Петък, четвърти август

Бяха минали точно четири седмици от убийството на Джейн и не можех да повярвам колко много се бе променил животът ми за толкова кратко време. Страхът и вината се бяха превърнали в мои постоянни спътници и вече не можех да си спомня какво е да живееш без тях. Това, че бях изгубила колата си вчера, ме бе стреснало много сериозно. Ако ми беше нужно още едно доказателство, че съм поела по стръмния път към деменцията, това бе точно такова.

Трудно ми беше да не се чувствам потисната. Седях отпуснато във всекидневната, а телевизорът беше пуснат на същия затъпяващ сетивата канал за пазаруване, както преди. Около десет часа телефонът звънна и аз моментално изпитах пристъп на паника. Дъхът ми секна, побиха ме ледени тръпки. Зави ми се свят и осъзнах, че вече съм добила навика да изпитвам страх при всяко позвъняване. Даже и когато се включи телефонният секретар и ми стана ясно, че не е мълчаливият непознат, пак не се успокоих. Защото той щеше да се обади.

Пощенската ни кутия изтрака и ме накара да подскоча. Как бях стигнала дотук, че всеки шум, не само телефонният звън, да кара сърцето ми да препуска и кожата ми да настръхва от тревога? Кога бях започнала да изпитвам такъв ужас? Срамувах се от себе си, че вече не съм някогашната силна жена, че се оставям и най-малкото нещо да ме разстрои. Мразех се, задето бях спряла да дишам, заслушана в отдалечаващите се стъпки на пощальона по чакълената алея, за да съм сигурна, че именно той е пъхнал нещо в кутията, а не убиецът. Мразех това, че стомахът ми се сви на топка, когато извадих писмото от кутията и установих, че е адресирано до мен. Мразех треперещите си ръце, докато държах ръчно адресирания плик, защото се боях, че може да е от него. Не исках да го отварям, но подтиквана от нещо по-силно от мен защото е по-добре да знаеш, отколкото да гадаеш, разкъсах плика и намерих вътре само един лист хартия. Разгънах го бавно, едва смеех да погледна изписаните думи.

Скъпа Кас,

Благодаря за писмото, не мога да опиша колко много означава за мен това, че имаш хубави спомени от обяда с Джейн. Спомням си, че тя се върна у дома и ми каза колко добре се разбирате двете, затова се радвам, че и ти си изпитала същото. Благодаря и че си отделила време да ми пишеш. Писма като твоето са изключително важни за мен в този ужасен период.

Благодаря и че питаш за момичетата. Майка им ужасно им липсва, но за щастие са твърде малки да разберат какво е станало. Знаят само, че е станала ангел.

Разбрах от адреса ти, че живееш наблизо, така че ако някога ме видиш на улицата — за съжаление лицето ми вече е познато на всички, моля те да ме спреш и да си поговорим. Разбирам, че хората не знаят какво да кажат, но ми е тежко, когато виждам, че ме отбягват.

Поздрави, Алекс

Въздухът, който неволно бях задържала, изпуснах в тежка въздишка. Изведнъж се разтреперих, а очите ми се замъглиха от сълзи. Плачех от облекчение, че беше само едно невинно писмо и от отчаяната тъга на съпруга на Джейн. Милите думи, с които ми благодареше, подействаха като балсам за душата ми. Само дето той никога не би ги написал, ако знаеше, че съм оставила Джейн на милостта на съдбата в онази нощ. Докато отново препрочитах писмото, всяка дума бе като стрела, пронизваща съвестта ми, и внезапно ми се прииска да му доверя истината. Може би щеше да ме осъди. Ала имаше и вероятност да ме успокои, че е нямало какво да сторя и че Джейн е била обречена дълго преди аз да мина оттам. И ако го чуех от него, може би щях да го повярвам.

Телефонът звънна и ме върна в реалността, където нямаше утеха, нямаше прошка, а само неумолим страх и тревога. Грабнах слушалката и изведнъж ми се прииска да му се разкрещя да ме остави на мира. Но не ми се щеше да разбере колко съм уплашена, затова и двамата чакахме мълчаливо, всеки със своята цел. Секундите се изнизваха. И тогава си дадох сметка, че щом аз усещам заплахата, идваща от другата страна на линията, значи и той може да почувства моя страх. Тъкмо се канех да затворя, когато осъзнах, че има нещо различно в това обаждане.

Напрегнах слух, опитвайки се да разбера какво е. Някъде на заден фон можех да доловя съвсем слаб звук, вероятно беше шепотът на вятър или лекото шумолене на листа. Каквото и да е, това ми подсказваше, че той е някъде на открито. И мигновено страхът, който ме беше обзел, се надигна застрашително, заплашвайки да ме погълне изцяло. Адреналинът в тялото ми ме запрати в кабинета, проясни погледа ми от заслепяващата ме паника и успях да огледам пътя. Беше пуст. Облекчението ми бе само мигновено, защото страхът, който не искаше да се признае за победен, ми напомни, че убиецът може и да е някъде в градината… Ужасът, който ме изпълни, изби в капчици пот по цялото ми тяло. Исках да се обадя в полицията, но нещо — разумът може би, ми подсказа, че ако дойдат да претърсят градината, те нямаше да го намерят. Той — моят мъчител — беше твърде хитър.

Не можех да остана в къщата и да чакам като на заколение каквото беше намислил да прави с мен. Изтичах в коридора, грабнах първия попаднал ми чифт обувки, взех ключовете за колата от масичката и отворих входната врата. Озърнах се. Алеята беше пуста, но не исках да поемам никакви рискове, затова отключих с дистанционното, претичах и само след секунди се озовах в колата. Побързах да заключа всички врати отвътре и бързо подкарах през портата, дишайки тежко. Когато минах край къщата, която по-рано бе обявена за продан, видях един мъж в градината и разпознах в него онзи, когото бях забелязала да стои пред дома ни. Нямаше как да различа дали държи телефон в ръката си, но това не беше от значение. Той можеше да е онзи, който звънеше и мълчеше по телефона, можеше да е убиецът на Джейн, тайният й любовник. Освен това стоеше на точното място, за да проследи Матю, когато излизаше сутрин на работа и ме оставяше сама.

Беше време да отида в полицията. Но първо трябваше да говоря с Матю, да му споделя подозренията си, да чуя какво ще ме посъветва, защото не исках отново да объркам всичко. Предпочитах пак да се покажа пред него като пълна глупачка, отколкото да се изложа пред полицаите. Как бих могла да искам да проверят кой е мъжът в горния край на пътя, ако нямам доказателство или поне подкрепата на Матю? Те и без това вече ме смятаха за откачена след включването на алармата.

Докато трескаво обмислях как да постъпя, едва не минах на червено. Притесних се, че може да направя катастрофа и опитах да се успокоя. Щеше ми се да прекарам деня с някого, но Рейчъл още беше в Сиена, а всички други или бяха заминали във ваканция, или се подготвяха за заминаване.

В крайна сметка реших да ида до Браубъри. Поех натам, като постоянно проверявах в огледалото за обратно виждане дали някой не ме следи. Паркирах на главната улица с намерение да намеря място в някое заведение, където да изгубя малко време, преструвайки се, че обядвам. Успокоих се, че имам план и потърсих чантата си, при което с ужас разбрах, че в бързината да изляза съм я забравила у дома. Трябваше поне да мога да си купя нещо за пиене, затова затършувах в жабката на колата за монети. Рязко почукване на прозореца ме накара да изтръпна, ала щом се изправих, видях Джон да ми се усмихва.

Все още изплашена, не можах да отвърна на усмивката му, затова отново се обърнах към жабката и докато я затварях, помъчих да се овладея. След като успях, пъхнах включа в стартера и смъкнах прозореца.

— Изплаши ме — казах аз с усмивка.

— Извинявай — разкаяно отговори той. — Не исках да те стресна. Тръгваш или сега пристигаш?

— И двете. — Той ме изгледа любопитно и побързах да му обясня: — Тъкмо пристигам, но явно съм си забравила чантата у дома, затова ще се наложи да се върна да си я взема.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Поколебах се, обмисляйки вариантите. Не исках да си мисли, че го насърчавам, но пък той знаеше, че съм с Матю. И определено не ми се щеше да се връщам в къщата, а не можех да обикалям безцелно из Браубъри през целия ден, без поне да мога да си купя кафе и вестник.

— Е, ако ме почерпиш едно кафе…

— Надявах се да го кажеш — прекъсна ме той. Пъхна ръка в джоба си и извади две монети по една лира. — Даже ще платя за паркинг, освен ако не искаш да те глобят.

— Забравих за това — намръщих се аз. — Една лира ще е достатъчна, няма да се бавя повече от час.

— Няма да ти стигне, ако ми позволиш да черпя и обяд, освен кафе.

— Защо пък не? — кимнах аз, доволна, че вече имам запълнени два часа от деня си. Стига да ми позволиш някой ден да ти върна услугата.

— Дадено.

Джон отиде до автомата за плащане, пъхна монетите и ми подаде билета през прозореца.

— Благодаря.

Излязох от колата и той кимна към краката ми.

— Хубави обувки.

Погледнах надолу и видях, че в бързината съм нахлузила вехтите кафяви мокасини, които използвах за работа в градината и които преди беше носила майка ми.

— Бях се заела да скубя разни плевели и явно съм забравила да се преобуя — засмях се аз. — Сигурен ли си, че искаш да те видят така с мен?

— Абсолютно. Къде ще отидем?

— Ти избираш.

— Какво ще кажеш за „Костело“?

— Имаш ли време?

— Определено. Ами ти? Нали не бързаш?

— Не, изобщо.

През следващите два часа се забавлявах толкова, че изобщо не исках да свършват. Мисълта да се върна у дома и да се потопя в самотата си ме накара отново да се почувствам потисната и побързах да пийна глътка вода.

— Благодаря ти — казах признателно на Джон, когато той даде знак да донесат сметката. — Наистина имах нужда от малко разтуха.

— Аз също.

— Защо? — попитах.

— Просто съм объркан, след като моята приятелка изчезна от живота ми. Ами ти? Защо искаше да се измъкнеш за няколко часа? Да не би още да те тормозят онези телефонни обаждания?

Погледнах го стреснато.

— Какво имаш предвид?

— От телефонната централа. Трябваше да мине много време, докато ушите ми престанат да бучат, след като ми се развика.

— Още ме е срам за тогава — простенах.

— Надявам се, че не това е била причината да не дойдеш за по едно питие в петък. Липсваше ни.

— Напълно забравих! — възкликнах аз. И всичките ми притеснения отново се върнаха. — Много съжалявам, Джон, чувствам се ужасно!

— Няма нищо. И бездруго беше споменала, че Матю има няколко свободни дни и може да заминете някъде — напомни той.

Знаех, че трябваше да кажа нещо, да попитам дали са си изкарали добре, но бях твърде съкрушена, за да говоря.

— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш разстроена.

Кимнах и извърнах очи навън към главната улица, където хората продължаваха спокойно живота си.

— Просто беше доста странно лято.

— Искаш ли да поговорим за това?

Бавно поклатих глава.

— Ще ме помислиш за луда.

— Стига де…

Погледнах го и се опитах да се усмихна.

— Всъщност има реална опасност да полудявам. Майка ми страдаше от деменция няколко години, преди да почине и се притеснявам, че може и аз да страдам от същото.

Джон протегна ръка и за миг си помислих, че ще хване моята. Ала той взе чашата си с вода.

— Деменция и лудост са две различни неща — каза и отпи глътка вода.

— Да, така е — съгласих се аз.

— Установено ли е, че имаш деменция?

— Не, още не. Трябва да ида на лекар, но вероятно ще забравя. — И двамата се разсмяхме и ми беше трудно да спра. — Господи, колко е хубаво отново да се посмея — тихо възкликнах, все още усмихната.

— Е, ако това има някакво значение, изобщо не ми изглеждаш откачена.

— Това е, защото не живееш с мен. За Матю далеч не е толкова забавно, когато все правя разни глупости, нали се сещаш… Забравям да си сменя обувките, когато излизам, забравям си чантата у дома.

— Това означава, че си излязла много бързо от къщата, а не че си луда. — Той ме погледна въпросително, без да откъсва тъмните си сериозни очи от моите. — Много ли бързаше наистина?

— Просто вече не мога да понасям да стоя сама у дома — свих рамене аз.

— След убийството на Джейн ли?

— Сякаш всичко ме плаши. Нашата къща е твърде изолирана, за да съм спокойна.

— Но наблизо има и други къщи, нали?

— Да, така е…

Поколебах се дали да му доверя каква е истинската причина за мълчаливите обаждания и да му разкажа за мъжа в горния край на пътя. Но тогава дойде сервитьорката със сметката и моментът отмина.

— Е, по-добре, че скоро започваме учебната година. — Джон извади портфейла си. — Ще имаме толкова работа, че няма да ни остане никакво време да се задълбаваме в нещата. — Той се намръщи. — Обучението е на двайсет и осми. Моля те, не ми казвай, че вече си подготвила всички учебни планове за идващия срок.

— Даже не съм ги погледнала — признах си аз.

Джон се протегна и тениската му се надигна, разкривайки загоряла кожа.

— Както и аз — ухили се той.

— Наистина ли? — Въздъхнах облекчено. — Няма да повярваш колко по-добре ме накара да се почувствам току-що. Вчера срещнах случайно Кони в Касъл Уелс и тя спомена, че е почти готова.

— Много е прилежна — кимна насмешливо той.

— Довери ми и че не си отишъл у тях онази нощ, нали си спомняш, след партито за края на годината.

— Не, не ми се ходеше.

Погледнах го любопитно.

— А и какъв е смисълът, след като ти нямаше да си там? — шеговито подхвърли той.

— Никакъв — съгласих се. — Аз винаги съм душата на компанията.

Той се засмя.

— Точно така.

Но и двамата знаехме какво има предвид.

Излязохме от ресторанта и той ме изпрати до колата.

— Купи ли онова гащеризонче между другото? — попитах аз.

— Да, синьо, със слонче отпред. Приятелката ми изглеждаше леко изненадана — избрах го, защото ми харесваше, но бях забравил, че бебето е момиче.

— Радвам се, че не само аз съм останала с лош спомен — пошегувах се.

— Ето ти доказателство, че може да се случи с всекиго. Имаш ли някакви специални планове за този уикенд?

— Надявам се да се мотая в градината.

— Е, почини си добре. — Той кимна към колата ми. — Това е твоята, нали?

— Да. — Прегърнах го импулсивно. — Благодаря ти, Джон, за всичко.

— За мен е удоволствие — сериозно каза той. — Ще се видим пак в училище, Кас. Шофирай внимателно.

Той изчака на тротоара, докато се измъкнах от паркинга и потеглих по главната улица. Чудех се с какво мога да запълня останалото време, докато Матю се прибере у дома. Стигнах до кръстовището, където обикновено завивах надясно, но сега видях табелата за Хестън и преди да разбера какво става, вече шофирах към селцето, където бе живяла Джейн. Към него се беше прибирала и в нощта, когато бе убита. Почувствах моментна паника, питайки се какви ги върша и какво се надявам да постигна с това. Ала по някаква причина се чувствах длъжна да го направя.

Отне ми около пет минути да стигна там. Паркирах на улицата между бара и парка и излязох от колата. Паркът беше малък, но отлично поддържан. Минах през главната порта и бавно се разходих по алеите, възхищавайки се на прекрасното многообразие от цветя. Малкото пейки на сянка бяха заети, повечето от възрастни двойки, които си почиваха от следобедната разходка, затова седнах на слънце. Бях доволна, че съм намерила къде да прекарам няколко спокойни часа. Замислих се за Джейн, питайки се колко ли пъти е седяла точно на тази пейка, колко пъти е минавала по тази алея. В другия край на парка имаше детска площадка, където някакви хлапета се люлееха на дървени кончета и аз си представих как тя помага на децата си да се качат на някоя люлка или как тревожно ги следи, докато се катерят и спускат по пързалката… И както винаги, вината, която изпитвах при мисълта за Джейн, ме налегна с огромна сила.

Питах се замечтано дали с Матю някога ще се радваме на деца, когато едно момиченце се опита да слезе от люлеещото конче. Беше съвсем ясно, че няма да успее въпреки волята й, защото едното й краче беше заклещено. Инстинктивно отворих уста да извикам, да предупредя някой от възрастните наоколо, че ще падне, но преди да успея, тя се търкулна на земята. Жалните й викове накараха един мъж да хукне към нея. Друго момиченце протегна ръчички да го свали от кончето, а той бързо го вдигна, преди да се погрижи за детето на земята. И докато го гледах как я изтупва от пясъка и целува по русата главица, осъзнах, че гледам съпруга на Джейн.

Шокът ме разтърси цялата. Втренчих се в него, чудейки се дали не бъркам. Ала не можех да греша, при положение че снимката му беше из всички вестници и по телевизията през изминалите няколко седмици. Освен това момиченцата приличаха на близначки. Инстинктът ми нашепваше да бягам, да напусна парка бързо, преди да ме види. Но после се успокоих. Той не знаеше, че аз съм човекът, който е можел да спаси живота на жена му.

Мъжът тръгна да се отдалечава от площадката, понесъл едното дете, което се беше ударило, и хванал другото за ръка. И двете плачеха, докато вървяха по алеята към пейката, където седях аз. Чувах как се опитва да ги успокои с обещания за лепенки на удареното и сладолед. Но момиченцето в прегръдките му не искаше да млъкне, разстроено от ожулените си колене, едното от които кървеше доста обилно.

— Трябва ли ви кърпичка за раната? — попитах, преди да помисля.

Той спря пред мен.

— Може би е добра идея — съгласи се с облекчение. — Имаме още доста път до дома.

Извадих кърпичка от джоба си и му я подадох

— Чиста е.

— Благодаря.

Той настани детето до мен на пейката, клекна пред нея и й показа кърпичката.

— Виждаш ли какво ми даде тази мила дама? Искаш ли да видим дали няма да помогне на коляното ти?

Той лекичко я притисна към ожуленото място, попивайки кръвта, и сълзите на детето като по чудо секнаха.

— По-добре ли си, Лоти? — попита сестричката й, взирайки се в нея с тревога.

— По-добре — кимна тя.

— Слава богу. — Съпругът на Джейн ме погледна със сериозно лице. — Представете си какво щеше да е, ако беше паднала на бетона, както ние някога като деца. — Той махна кърпичката и отбеляза: — Вече няма нищо.

Дъщеричката му се вторачи в коляното си, изглежда, остана доволна и скочи от пейката.

— Да играем — каза тя и хукна към тревата.

— Е, сега вече няма да искат да се прибираме — простена мъжът и се изправи.

— Прекрасни са — казах с усмивка. — Много са красиви.

— През повечето време — съгласи се той. — Но могат да са истински дяволчета, когато решат.

— Сигурно им липсва майка им. — Спрях насред думата, ужасена от изреченото. — Съжалявам — заекнах аз. — Просто…

— Моля, не се извинявайте — успокои ме той. — Поне не се преструвате, че не знаете кой съм. Няма да повярвате колко много хора идват в Хестън с надеждата да ме срещнат, сякаш съм известна личност. Започват разговор с мен, обикновено използват момичетата за това, а после ме питат за майка им дали не е у дома и не приготвя обяда, или пък дали е с руса коса като момичетата. Отначало, преди да се усетя, им отговарях, че е починала, а те продължаваха с въпросите и накрая им казвах, че е била убита. Преструваха се на изненадани и се вайкаха колко съжаляват, колко ужасно трябва да е било за мен. Един ден някаква жена прекрачи границата, питайки ме как полицаите са ми съобщили новината и тогава разбрах какви са. — Той поклати глава замислено. — Трябва да има специално име за такива хора, но не знам как да ги нарека. Поне магазинът и барът в селото правят страхотен оборот покрай тях — добави с горчива усмивка.

— Съжалявам — тихо повторих аз. Щеше ми се да му издам, че съм получила писмото му тази сутрин, но след казаното от него не посмях. Можеше да си помисли, че и аз, като всички останали, съм дошла в парка с надежда да го срещна случайно, особено след като нямах никаква реална причина да бъда в Хестън. Той не ме беше поканил да дойда да го видя. Станах на крака. — Трябва да тръгвам.

— Надявам се, че не е заради казаното от мен. — Под ярката слънчева светлина забелязах сиви нишки в кестенявата му коса и се запитах дали са били там преди смъртта на Джейн.

— Не, съвсем не — уверих го аз. — Просто трябва да се връщам.

— Е, благодаря, че ми се притекохте на помощ. — Погледна към тревата, където момичетата си играеха. — Всичко вече е забравено, слава богу.

— Така е… — Опитах да се усмихна, но иронията в думите му ме спря. — Приятен следобед.

— И на вас.

Отдалечих се, а сърцето ми биеше лудо и думите му, че съм му се притекла на помощ, отекваха в ушите ми. Сякаш ми се подиграваха през целия път до портата на парка, не ме оставиха на мира и докато се качвах в колата… И в крайна сметка се запитах какво, за бога, ме накара да дойда тук, ако не точно нуждата ми да получа прошка.

Какво ли щеше да стане, ако се върнех и му кажех коя съм. И му признаех, че съм видяла Джейн в онази отбивка във фаталната нощ? Дали щеше да ми се усмихне с онази негова тъжна усмивка и да подхвърли, че няма значение — по-добре че не съм спряла, защото е можело и аз да бъда убита? Или щеше да бъде отвратен от постъпката ми, да ме посочи с пръст и да извика пред всички в парка, че не съм си мръднала пръста, за да помогна на жена му. И понеже нямаше как да разбера, включих двигателя и потеглих към дома. И единственото, за което мислех, бе съпругът на Джейн и двете малки дъщерички, които беше оставила.

Макар да шофирах съвсем бавно, се прибрах вкъщи към пет. Докато минавах през портата, тревогата отново ме стисна в лапите си и разбрах, че няма да мога да вляза, не и преди Матю да се върне, затова останах в колата. Бях спряла на сянка, ала беше толкова горещо, че отворих прозорците, за да стане леко течение. Телефонът ми даде сигнал, че съм получила съобщение, беше от Мери. Толкова се притесних за работата, която още не бях свършила, че не забелязах как минава времето. И когато колата на Матю зави по алеята, помислих, че се прибира по-рано. Бързо погледнах часовника си и видях, че вече е шест и половина. Той спря до мен, а аз извадих ключовете от стартера и излязох, преструвайки се, че току-що съм пристигнала.

— Изпреварих те — казах с усмивка.

— Изглеждаш разгорещена — отбеляза той, след като ме целуна. — Не беше ли включила климатика на колата?

— Ходих само до Браубъри, затова реших да не го включвам за краткия път обратно.

— На пазар ли беше?

— Да.

— Купи ли си нещо хубаво?

— Ами не.

Тръгнахме към входната врата и той отключи с неговите ключове.

— А къде ти е чантата? Матю кимна към празните ми ръце.

— В колата. — Бързо влязох в къщата. — Ще я взема след минутка, първо искам да пийна нещо.

— Чакай, нека изключа алармата! О, не е включена. — Усетих го как се мръщи зад гърба ми. — Включи ли я, когато излезе?

— Не, не сметнах за нужно, понеже нямах намерение да отсъствам дълго.

— Предпочитам за в бъдеще да го правиш. След като вече имаме аларма, най-добре да я използваме.

Оставих го да се качи и да се преоблече, докато приготвих чай и го сервирах в градината.

— Само не ми казвай, че си излизала с тези обувки — ужаси се той, когато дойде при мен след няколко минути. Сведох очи към нозете си. Не исках да му причинявам допълнителни тревоги, затова се засмях престорено.

— Не, преди малко ги обух.

Той се усмихна и седна до мен, протягайки дългите си крака.

— Какво друго прави днес, освен че си била на пазар?

— Подготвих още няколко урока — излъгах, докато мислено се питах защо не му споделям, че случайно съм срещнала Джон.

— Това е хубаво. — Той погледна часовника си. — Седем и десет. Когато си изпиеш чая, можеш да си смениш обувките и ще те заведа на вечеря. Искам да започнем уикенда с добро настроение.

Стана ми тъжно, защото още се чувствах сита след обяда с Джон.

— Сигурен ли си? — попитах неуверено. — Не предпочиташ ли да останем у дома?

— Не, освен ако не си запазила от твоето къри от онзи ден.

— Съжалявам.

— Значи е време да идем на ресторант.

— Добре — съгласих се аз, облекчена, че не бе предложил да похапнем спагети в „Костело“.

Качих се да се преоблека и взех една малка чанта от гардероба, която скрих под жилетката си, а докато той настройваше алармата, изтичах до колата и се престорих, че я взимам от седалката. Отпътувахме към Браубъри и намерихме места в любимия ни индийски ресторант.

— Познаваш ли новия ни съсед? — попитах, докато разглеждахме менюто. — Говорил ли си изобщо с него?

— Да, вчера, когато оглеждах пътя и чаках да се върнеш от Касъл Уелс. Той мина край къщата и се заприказвахме. Изглежда, жена му го е напуснала точно преди да се преместят тук.

— Къде отиваше?

— Какво имаш предвид?

— Спомена, че минавал край къщата.

— Ами вървеше към неговата. Сигурно е бил на разходка. Казах му, че ще го поканим на вечеря някой ден.

Сърцето ми спря за миг.

— А той съгласи ли се?

— Да, с удоволствие щял да дойде. Нямаш нищо против, нали?

Сведох очи към менюто, преструвайки се, че го разглеждам.

— Стига точно този мъж да не е убиецът.

Матю избухна в смях.

— Шегуваш се, нали?

— Разбира се. — Насилих се да се усмихна. — Е, какъв човек ти се видя?

— Приятен на вид.

— На колко години е?

— Не знам, малко над шейсетте, предполагам.

— Не ми се стори толкова възрастен, когато за пръв път го забелязах.

— Пенсиониран пилот е. Сигурно знае как да се поддържа във форма.

— Попита ли го защо все стои пред къщата ни?

— Не, тогава не знаех, че го прави. Но ми спомена, че смята къщата ни за много красива, може да й се е възхищавал. — Погледна ме и се намръщи. — Наистина ли все стои пред къщата?

— Виждала съм го няколко пъти.

— Е, няма как да бъде арестуван за това — подметна той предупредително, сякаш беше отгатнал накъде клоня с въпросите си.

— Не съм казала такова нещо.

Матю ми се усмихна насърчително.

— Да изберем какво да похапнем, какво ще кажеш?

Исках да му изтъкна, че един пенсиониран пилот, приятен на вид, малко над шейсетте, спокойно можеше да е убиецът, но знаех, че той не иска да го обсъждаме повече. А камо ли да се обадим в полицията…