Срив

Вторник, двайсет и девети септември

Когато телефонът звънна на другата сутрин, се замислих за казаното от Алекс, че телефонните обаждания може да са от човек, когото познавам. Затова вдигнах слушалката.

— Кой си ти? — попитах по-скоро заинтригувана, отколкото стресната. — Не си онзи, за когото те мислех, така че кажи.

Затворих телефона с чувството, че съм го победила, но за моя изненада той веднага се обади пак. Стоях и се чудех дали да вдигна, макар да знаех отлично, че ще звъни, докато не го направя. Но не исках да му дам каквото желаеше, нито да стоя покорно смълчана, вече не. Бях изгубила вече достатъчно седмици от живота си. И ако не исках да изгубя повече, трябваше да му се опълча.

Тревожех се, че накрая ще се огъна, затова излязох в градината, за да избягам от звъна на телефона. Замислих се дали да не го откача от контакта, за да не може да се свърже, но не исках да го гневя повече. Другият вариант бе да изляза и да се върна, когато и Матю се прибере. Но ми беше омръзнало да съм прокудена от дома си. Трябваше да измисля с какво да се занимавам.

Погледът ми се спря на градинарските ножици, които стояха там, където ги бях захвърлила преди два месеца, в деня, преди Хана и Анди да дойдат на барбекю. Бяха на перваза на прозореца заедно с ръкавиците ми. Реших да подкастря малко в градината. Отне ми около час да приведа розите във форма, а после продължих да скубя плевели до обяд.

Подозирах, че онзи, който ми звънеше, явно имаше твърде много време за безсмислени занимания, защото досега трябваше да се е досетил, че няма да вдигна. Опитах се да си представя що за човек е… Знаех, че да го определям като самотник, който не може да създаде трайна връзка, би било грешка. Той можеше да е примерен гражданин, семеен мъж, с куп приятели и разностранни интереси. Единственото, в което вече бях сигурна, бе, че е някой, когото познавах. Ала това вече не ме плашеше толкова, колкото може би трябваше.

Подейства ми отрезвяващо да си дам сметка, че ако не беше убийството, никога нямаше да се примиря с тези обаждания още в самото начало. Щях да му се присмея по телефона, да го нарека жалък, да го заплаша, че ако не спре да ми досажда, ще се обадя в полицията. Единствената причина да не го направя бе мисълта, че е убиецът. И бях така скована от страх, че не можех да предприема нищо. Сега си давах сметка, че и той е разчитал на тази моя боязън и това ме правеше още по-твърдо решена да го разкрия.

Към един часа по обяд позвъняванията, които бяха станали доста по-редки, внезапно секнаха. Сякаш бе решил да прекъсне, за да похапне. Или пък си беше навехнал китката от постоянното набиране на номера ми. Реших да последвам примера му и си приготвих лек обяд, доволна от себе си, задето бях успяла да остана толкова дълго в къщата сама. Ала когато мина два и половина и той още не се беше обадил, започнах да се притеснявам. Макар да бях решена да го разкрия, още не бях готова да се изправя срещу него.

Исках да мога да се защитя, в случай че реши да ме посети, затова отидох в градинския навес и взех една мотика, гребло и най-важното, големите ножици за подрязване на живия плет. След това се преместих в двора отпред, където се чувствах по-сигурна. Разчиствах една цветна леха от изсъхнали клонки, когато мъжът от къщата нагоре по пътя — бившият пилот, мина покрай мен и този път ме поздрави. Усетих, че винаги съм била твърде нервна, щом го забележа и затова този път го огледах внимателно, преценявайки що за човек е. Чувствах се много по-добре след вчерашния разговор с Алекс, а и мъжът изглеждаше тъжен, а не страховит, затова и аз го поздравих.

Занимавах се още около час в градината, като през цялото време се ослушвах за телефона. А когато свърших, преместих един от шезлонгите отстрани на къщата и реших да си почина, докато Матю се върне.

Ала не можех да се отпусна. Исках да си върна обратно живота, но това нямаше как да стане, преди да разбера кой е мъчителят ми. А за да го направя, щеше да ми е нужна помощ.

Влязох в коридора и се обадих на Рейчъл.

— Дали не бихме могли да се видим, след като свършиш работа?

— Наред ли е всичко? — попита тя.

— Да, просто ми трябва помощта ти за нещо.

— Звучи интригуващо! Да се срещнем в Касъл Уелс, ако искаш, само че няма да успея преди шест и половина. Става ли?

Поколебах се, защото не бях ходила в Касъл Уелс от онзи път, когато загубих колата си из паркинга. Но не можех да очаквам Рейчъл винаги да идва в Браубъри, след като работеше само на десетина минути от Касъл Уелс.

— В бара „Спотид кау“?

— Ще се видим там.

Оставих бележка на Матю, че отивам да си купя нов мобилен телефон и поех за Касъл Уелс. Не исках да рискувам отново с многоетажния паркинг, затова си намерих място в един по-малък и се отправих към главния търговски център. Минах до „Спотид кау“ и погледнах през прозорците да видя дали вече е пълно с хора, когато забелязах, че Рейчъл вече е седнала на маса в средата на бара. Докато се чудех защо е дошла цял час по-рано, отколкото ми каза, някакъв мъж се приближи към масата й и седна. С изненада установих, че това е Джон.

Шокирана, наведох глава и побързах да се върна обратно по пътя, по който бях дошла, далеч от „Спотид кау“. Бях доволна, че никой от двамата не ме е видял. Рейчъл и Джон. Мислите ми кръжаха във всички посоки, но само защото не бях очаквала да са заедно. А така ли беше наистина? Заедно ли бяха?

Опитах се да анализирам държанието им, доколкото ги бях видяла, и определено ми се сториха близки. Но дали бяха двойка? Колкото повече се замислях, толкова по-логично ми изглеждаше. И двамата бяха умни, красиви и забавни. Представих си ги как излизат вечер, как пийват нещо и се смеят и внезапно ме налегна тъга. Защо не бяха споделили нищо? Особено Рейчъл.

Забавих крачка, когато осъзнах, че мисълта за тях като двойка не ми допада особено. Макар да обичах Рейчъл от все сърце, Джон ми се струваше твърде нежен по душа, за да е истински щастлив с нея. И твърде млад. Не ми харесваше, че не одобрявам връзката им, но бях доволна, че ще съм подготвена, ако по-късно Рейчъл решеше да ми признае, че с Джон излизат заедно. Можеше и да не е така, разбира се. Може би просто се срещаха като вече бивши любовници, а в такъв случай Рейчъл почти сигурно нямаше да ми каже нищо. Като се замислех, тя никога не ми говореше за мъжете, с които излизаше, вероятно защото не се задържаше дълго с някого.

Внезапно осъзнах, че няма да намеря магазин за телефони в посоката, в която съм тръгнала, затова пресякох улицата и поех обратно към центъра, без да минавам край „Спотид кау“. Малко по-нататък по улицата забелязах бебешкия магазин и се изчервих от срам, когато си спомних как се бях престорила на бременна в онзи ден. Когато се озовах пред вратата, неволно отворих и сама не можех да повярвам: канех се да призная, че бях излъгала за бебето. Но ако исках обратно живота си, трябваше да изясня всичко, затова отидох до касата. Останах доволна, че магазинът е празен и с облекчение видях, че същата млада жена стои зад щанда.

— Не знам дали ме помните — започнах аз. Тя ме погледна въпросително. — Отбих се преди няколко месеца и купих гащеризонче.

— Да, разбира се, спомням си — усмихна се продавачката. — С вас очакваме бебета горе-долу по едно и също време, нали? — Тя погледна към корема ми и когато забеляза липсата на издутина, слисано вдигна очи.

— Съжалявам — неуверено подхвана тя.

— Всичко е наред — побързах да я успокоя. — Всъщност не бях бременна. Мислех, че съм, но не бях.

Тя ме изгледа съчувствено.

— Да не би да е било от онези случаи на мнима бременност? — попита.

Тъй като вярвах, че имам право да запазя поне частица от достойнството си, аз й споделих, че вероятно е било резултат от голямото ми желание това да се случи.

— Сигурна съм, че скоро ще стане — усмихна се младата жена.

— Надявам се.

— Простете ми, че го казвам, но купуването на детската количка ми се стори малко прибързано. Не съм сигурна какво точно можем да направим, но ако поговоря с шефа, може и да го убедя да я вземем обратно на малко по-ниска цена.

— Не дойдох тук, за да се опитам да ви върна количката — уверих я аз, когато осъзнах, че тя точно това си мисли. — Нямам нищо против да я задържим. Отбих се само да ви пожелая всичко добро.

— Много се радвам, че го направихте.

Казахме си довиждане и се отправих към вратата, изненадана колко добре се чувствах вече.

— Между другото нали това беше точната количка? Тъмносинята?

— Да — отвърнах с усмивка.

— Слава богу. Приятелят ви щеше да ме убие, ако бях объркала нещо.

Излязох на улицата, а думите й продължаваха да отекват в главата ми. Приятелят ви. Дали не бях разбрала нещо? Дали не говореше за двойката, която беше в магазина по същото време? Може би, след като бях си тръгнала тогава, тя не е била сигурна коя количка съм поръчала и ги е попитала дали съм искала точно синята. Но тя беше казала „приятел“, а не „приятели“. А и отлично знаеше, че те просто случайно се бяха озовали там по същото време, както и аз. Тогава за кого говореше?

Макар истината да бе пред очите ми, не исках да повярвам. Единственият човек, който знаеше, че съм била в магазина онзи ден, беше Джон, ала ако приемех, че той е уредил да ми изпратят бебешката количка, тогава трябваше да го попитам защо го е направил. Мислите ми отново се оплетоха. Пресякох улицата към кафе „Коста“, където бяхме седнали с него, след като се бяхме срещнали случайно. Поръчах си кафе и се настаних до прозореца, вперила очи в магазина отсреща, докато се опитвах да разбера какво се е случило.

Можеше да е нещо съвсем невинно, та нали Джон винаги ме е харесвал. Вероятно щом е споменал пред продавачката, че съм предложила и той да купи гащеризонче за бебето на приятелката си, продавачката е заговорила за предполагаемата ми бременност. И тогава той импулсивно е решил да ми купи подарък, понеже се е радвал за мен. Но едва ли би избрал нещо толкова скъпо като количка, а и ако беше подарък, защо да го изпраща анонимно? И защо, когато по-късно се бяхме срещнали в Браубъри, той не бе споменал нищо за бременността ми или за количката? Дали се е притеснил от постъпката си? Нищо не ми звучеше логично.

Прозрението, че не е било нещо невинно, ме изплаши ужасно. Дали Джон не беше ме следил в онзи ден, както и по-късно, когато бе почукал на прозореца на колата ми в Браубъри? Като се замислех, беше доста необичайно да се срещнем случайно на два пъти за по-малко от десетина дни. Дали не беше уредил да ми доставят количката анонимно, за да си помисля, че сама съм я купила? За да ме изплаши? Ала тогава той още не знаеше за деменцията ми. Бях му го казала едва на обяда в Браубъри. И защо би направил всичко това? Защото те обича, прошепна някакво гласче в главата ми и сърцето ми заби ускорено. Дали ме обичаше толкова, че да ме мрази?

Изведнъж осъзнах как всичко сочеше към това, че Джон е мъжът с мълчаливите обаждания. И направо ми призля. Той знаеше колко притеснена бях след убийството на Джейн и когато бях споменала, че домът ни е доста изолиран, беше подхвърлил, че наблизо има и други къщи. Но той никога не ми беше идвал на гости, така че откъде знаеше? Внезапно изпитах такъв гняв, че трябваше да положа усилия да остана на мястото си, а не да хукна към бара и да се изправя срещу него пред Рейчъл. Но преди да го направя, трябваше да съм напълно сигурна.

Отново премислих всичко, огледах го от всеки възможен ъгъл. Никак не ми се искаше да е вярно, ала всички факти говореха, че съм открила мъчителя си. Да, през цялото време е звънял той… Припомних си как през юли се бях развикала на мълчаливия човек по телефона да ме остави на мира, а Джон бе приел истинския си образ, преструвайки се на изненадан. А аз му се бях извинила, като му обясних, че ме притесняват обаждания от някакъв кол център. Колко ли се е смял тогава, лъжейки ме, че се обажда да ме покани да излезем за по едно питие с Кони. Бях му споменала, че не съм сигурна дали ще мога, защото Матю си беше взел отпуска за следващите два дни. И точно в онези дни нямаше никакви обаждания. Дори и времето съвпадаше — след като учебната година бе свършила, той можеше да посвети цялото лято на това да ме тормози. Ала изглеждаше толкова налудничаво. Ако някой ми беше казал същата сутрин, че Джон е онзи, който мълчи по телефона, щях да му се изсмея в лицето.

И тогава ми хрумна нещо, което ме зашемети като удар с парен чук. В нощта на убийството на Джейн Джон не беше отишъл с другите при Кони. Двамата с Джейн са били партньори на тенис, сам ми го беше казал. Възможно ли е да са били любовници? Дали беше отишъл да се срещне с нея в онази нощ? Дали той беше убил Джейн? Не можеше да е така…

Ала после си спомних и как ми беше доверил, че приятелката му, която никой от нас не беше виждал, вече я нямало. Ами Рейчъл? Ако двамата с Джон бяха заедно, тя беше в голяма опасност. Но ако са двойка, тя може би знаеше какво е направил. Вече едва си поемах дъх. Толкова много възможни сценарии се въртяха в главата ми, че се изкушавах да се върна у дома, без изобщо да припарвам до „Спотид кау.“ Погледнах си часовника — имах пет минути да обмисля.

В крайна сметка реших да се срещна с Рейчъл. Докато вървях натам, опитвах да се подготвя за всяка възможност: Джон да е с нея; Джон да го няма; Рейчъл да ми каже за него или пък да не ми спомене нищичко… Ако премълчеше, дали трябваше аз да й споделя за страховете и подозренията си? Ала дори в собствените ми уши те звучаха идиотски и непонятно.

Докато стигна до бара, вътре вече беше препълнено. Оказа се истински късмет, че Рейчъл бе дошла час по-рано, иначе изобщо нямаше да си намерим места.

— Не можа ли да седнеш до някоя по-тиха маса? — опитах да се пошегувам, защото, изглежда, бяхме заобиколени от голяма група френски студенти.

— Късно пристигнах — каза тя, докато ме прегръщаше, — така че се радвай, задето изобщо имаме места.

Чух лъжата й и нещо в мен се преобърна.

— Ще взема нещо за пиене — предложих аз. — Какво искаш?

— Малка чаша вино, че съм с колата.

Чакането на бара ми даде време да измисля какво ще й кажа, когато ме попиташе защо съм искала да се видим. Вече не ми трябваше помощта й да издиря тайнствения мъж, който ми звънеше и мълчеше по телефона. Освен ако натрапникът изобщо не беше Джон, а аз просто не бях разбрала думите на продавачката и си бях съчинила цялата тази история…

— Е, за какво искаше да поговорим? — попита Рейчъл, когато седнах.

— За Матю — отвърнах аз.

— Защо, проблем ли има?

— Не, няма, просто рожденият му ден наближава. Искам да измисля нещо много специално. Наложи му се да понесе доста неща напоследък, по една или друга причина, затова ми се ще да му се реванширам. Питах се дали нямаш някакви идеи какво мога да направя. Ти винаги си била добра в това.

— Не е ли чак след няколко месеца? — намръщи се тя.

— Знам, ала в момента не ме бива особено в това да държа нещата под контрол. Мислех си, че ако ми помогнеш да планирам нещо, поне ти би могла да ми напомниш, ако забравя, какво е.

Рейчъл се разсмя.

— Добре. Какво имаш предвид? Уикенд за двама, полет с балон, скок с парашут, курс по готварство?

— Всичко ми звучи чудесно, освен може би готварският курс — зарадвах се аз и през следващия половин час тя предлагаше най-различни идеи, с които аз се съгласявах неизменно, защото мислите ми бяха другаде.

— Няма да можеш да му организираш всичко — уморено завърши тя. — Макар че след като парите не са проблем, предполагам, че ще успееш.

— Е, определено ми даде над какво да помисля — кимнах с благодарност. — Ами ти? Някакви новини от неделя насам.

— Не, все същото — намуси се тя.

— Така и не ми разказа за онзи тип от Сиена, нали се сещаш, брата.

— Алфи ли? — Тя стана от мястото си. — Извинявай, ще отскоча до тоалетната, няма да се бавя.

Докато я нямаше, реших, че ще трябва някак да вмъкна Джон в разговора ни и да видя какво ще стане. Но когато се върна, вместо да седне, тя остана права и бързо попита:

— Нали нямаш нищо против да те оставя? Просто утре ще имам тежък ден и се налага да се прибирам.

— Не, разбира се — отговорих аз, изненадана, че тръгва толкова скоро. — Бих станала с теб, но ми трябва чаша кафе, преди да поема към вкъщи.

Рейчъл се наведе и ме прегърна на раздяла.

— Ще се чуем през седмицата — обеща.

Загледах се с любопитство подире й, докато тя си проправяше път през тълпата френски студенти, защото никога не бях я виждала толкова припряна. Дали отиваше на среща с Джон? Може би той я чакаше някъде, в друг бар. Когато стигна до вратата, откъм групичката французи се разнесе вик и видях, че едно момиче се опитва да върне Рейчъл обратно.

— Мадам, мадам! — викаше то, ала Рейчъл вече бе излязла.

Момичето започна да се боричка с едно от момчетата около нея и аз изгубих интерес. Обърнах се и помолих сервитьорката, която тъкмо минаваше край масата, да ми донесе кафе. В следващия момент чух глас над себе си:

— Извинете.

Вдигнах очи и видях французойката да стои пред мен, стиснала малък черен телефон в ръка.

— Съжалявам — продължи момичето, — ала приятелят ми взе това от чантата на приятелката ви.

— Не, това не е нейният телефон — възразих аз, загледана в него. — Тя има iPhone.

— Напротив — настоя французойката. — Моят приятел — тя се обърна и посочи към момчето, с което се боричкаше преди малко — го взе от чантата й.

— И защо го е направил? — намръщих се аз.

— Беше облог, предизвикателство. Много лоша постъпка, аз се опитах да й го върна, но той не ми го даде. А сега е у мен и затова ви го давам на вас.

Погледнах към момчето, което беше посочила. То ми се ухили и притисна длани една към друга пред гърдите си, преди леко да се поклони.

— Много е лош, нали?

— Да — съгласих се аз. — Но не мисля, че телефонът е на приятелката ми. Може да го е взел от някой друг.

Тя му извика нещо и след кратък разговор на френски, при който всички от групата им кимаха в съгласие, се обърна отново към мен.

— Да — повтори тя. — Да. Докато минавала край него, той го дръпнал от чантата й. — Тя ме погледна притеснено. — Ако искате, ще го дам на бармана.

— Не, няма нужда — казах аз и го взех. — Благодаря. Ще се погрижа да си го получи. Надявам се, че приятелят ви не е взел и нещо мое — изгледах я строго.

— Не, не — побърза да ме успокои тя.

— Е, благодаря все пак.

Тя се върна при компанията си, а аз запремятах телефона в ръцете си, като все още не бях убедена, че е на Рейчъл. Беше един от най-обикновените и евтини модели на пазара. Дали Джон й го беше дал? Струваше ми се, че всичко се разпада наоколо ми и вече не знаех на кого да вярвам, съмнявах се дори и в себе си. Отворих капачето на телефона и отидох на списъка с контакти. Имаше записан само един номер. За миг се поколебах, защото не бях сигурна дали наистина искам да го набера. Чувствах се като престъпник. А и дори не знаех дали телефонът е на Рейчъл. После се успокоих, че нямаше нужда да казвам нищо, трябваше само да слушам какво ще отговорят отсреща.

Замаяна от притеснение, набрах номера. Вдигнаха незабавно.

— Защо, по дяволите, ми звъниш? Мисля, че се разбрахме да си пращаме само съобщения.

Дори и да исках да изрека нещо, нямаше да мога. Защото, внезапно, ми стана невъзможно да си поема дъх.

Врявата, която френските студенти вдигаха, докато се готвеха да си тръгнат, ме изтръгна от унеса. Погледнах телефона в ръката си и осъзнах, че в шока си съм забравила да затворя. Но връзката беше прекъснала и аз ужасена се опитвах да преценя дали в онези няколко минути, докато линията е била отворена, се е чуло нещо уличаващо. Ала човекът от другата страна е можел да чуе само гласовете на хората около мен, не и трескавото биене на сърцето ми. Както и да е, вероятно беше затворил почти веднага, защото сигурно е разбрал, че нещо не е наред.

Кафето ми пристигна и аз го изгълтах набързо, понеже Матю щеше да се чуди къде съм, тъй като в бележката си не бях споменала за Рейчъл, а само че излизам да си купя телефон. Бързо отидох до колата и скрих телефона на Рейчъл в жабката на таблото. Исках да се прибера у дома възможно най-бързо, но за нищо на света нямаше да мина по „Блекуотър лейн“, затова просто натиснах газта и се замислих какво ще кажа на Рейчъл, когато се обади. Защото със сигурност щеше да го направи.

— Знам, че ми беше оставила бележка, но не очаквах да си дойдеш толкова късно — измърмори Матю, когато влязох в кухнята.

Целуна ме.

— Съжалявам, видях се с Рейчъл набързо. — В стаята беше хладно в сравнение с топлия есенен ден отвън и леко миришеше на препечени филийки.

— Е, това обяснява нещата. А успя ли да си купиш нов телефон?

— Не, не бях сигурна какъв да избера, ала обещавам утре да си взема.

— Можем да разгледаме различните модели в интернет, ако искаш — предложи той. — Между другото Рейчъл се обади. Помоли да й звъннеш.

Сърцето ми подскочи.

— След малко. Първо трябва да си взема душ, толкова се сгорещих.

— Звучеше, сякаш е спешно.

— Значи по-добре да се обадя веднага.

Взех телефона от коридора и се върнах в кухнята.

— Ще пийнеш ли вино? — попита Матю, докато набирах номера й. Бутилката вече беше отворена, затова само кимнах и допрях слушалката до ухото си.

— Здравей, Кас. — За пръв път чувах Рейчъл разтревожена, макар да се стараеше да го прикрие.

— Матю спомена, че си ме търсила — казах аз.

— Да, виж, знаеш ли дали някой не е намерил мобилен телефон, след като си тръгнах от бара? Мисля, че може да съм го изпуснала някъде.

— Няма как, след като ти звъня на него — изтъкнах логично аз.

— Не беше моят, а на един приятел, беше останал в чантата ми. Може да е изпаднал или нещо подобно.

Приятел. Думата загорча в устата ми.

— Обади ли се в „Спотид кау“ да провериш дали някой не го е предал на бара?

— Звънях им, не е там.

— Чакай малко — да не е бил един малък черен апарат?

— Да, точно същият. Знаеш ли къде е?

— Вероятно на половината път през Ламанша вече. Нали се сещаш за онези френски студенти, които седяха близо до нас? Ами след като си тръгна, те си играеха с един такъв малък телефон, подхвърляха си го един на друг и се забавляваха с него. Не обърнах голямо внимание, защото реших, че е на някой от тях.

Последва ужасяваща тишина.

— Сигурна ли си?

— Да. Подиграваха му се, защото беше един от най-простите модели. Затова не съм сигурна дали е бил телефонът на приятеля ти — усъмних се аз. — Никой вече не използва такива.

— Знаеш ли дали още са в бара? Френските студенти?

Мисълта за това как Рейчъл хуква обратно към Касъл Уелс бе зловещо удовлетворителна.

— Бяха там, когато си тръгнах. Изглеждаше, че ще останат още известно време — казах аз, — уверена, че отдавна са изчезнали, понеже вече се канеха да вървят, когато излязох.

— Тогава най-добре да ида да видя дали още е у тях.

— Успех, надявам се да го намериш.

Оставих слушалката, доволна, че съм успяла да се справя.

— За какво беше всичко това? — намръщи се Матю.

— Рейчъл си е изгубила телефона в бара, а едни френски студенти го взеха — обясних аз. — Сега ще ходи там, за да го търси.

— Ясно — кимна той.

— Какво ти се хапва тази вечер? — попитах. — Искаш ли пържола?

— Всъщност Анди се обади и предложи двамата да изпием по халба бира в бара. Нямаш нищо против, нали?

— Не, върви. Ще хапнете ли нещо там?

— Да, не се притеснявай.

Протегнах ръце над главата си и се прозях.

— Тогава сигурно направо ще си лягам.

— Ще се постарая да не те събудя, като си дойда — обеща Матю, докато изваждаше ключовете за колата от джоба си.

Загледах се след него, докато вървеше към входната врата.

— Обичам те — викнах подире му.

— Аз те обичам повече. — Той се обърна към мен с усмивка.

Изчаках го да запали и да излезе от двора, а после и още малко, за да съм сигурна, че е отпътувал. След това изтичах до моята кола да взема мобилния телефон, за който Рейчъл ми каза, че бил на неин приятел. Влетях обратно в къщата и седнах на дивана във всекидневната, но толкова силно треперех, че едва успях да отворя телефона. Отидох на съобщенията и погледнах последното получено точно преди тя да си тръгне от „Спотид кау“.

Вторник, 19:51: Дръж, краят се вижда, обещавам ти.

Минах на предишното, последното, което Рейчъл беше изпратила, сигурно от тоалетната.

Вторник, 19:50: Фалшива тревога, нямаше нищо интересно за казване, вече си тръгвам, наистина ми дойде до гуша. Почвам да се чудя дали някога това ще свърши.

И предишните, от по-рано същата вечер.

Вторник, 18:23: Кажи ми какво е станало.

Вторник, 18:24: Готово, семената на раздора са посети, помолих го да каже на директора, така че да се надяваме, че ще се хванат. Чакам я да дойде.

Стигнах и до останалите съобщения от деня, като започнах от първото от сутринта.

Вторник, 10:09: Имаме проблем. Когато се обадих, тя каза, че аз не съм убиецът.

Вторник, 10:09: Какво, по дяволите?

Вторник, 10:10: И не звучеше уплашена.

Вторник, 10:10: Какво ще правиш?

Вторник, 10:10: Ще звънна пак. Ще я измъча, както преди.

Вторник, 10:52: Как върви?

Вторник, 10:53: Не вдига.

Вторник, 10:53: Сигурен ли си, че не е излязла?

Вторник, 10:53: Почти.

Вторник, 10:53: Продължавай да звъниш.

Вторник, 10:54: Продължавам.

Вторник, 16:17: Познай? Току-що ми позвъни, иска да си приказваме. Имаш ли представа за какво?

Вторник, 16:21: Може би е свързано с обажданията ми сутринта. Разбери каквото можеш.

Вторник, 16:21: Ще се видим в града. Вече ще съм там, заради Дж., така че ще убия два заека с един куршум.

И тогава осъзнах, че ще стане по-бързо, ако прехвърля до началото на съобщенията. И видях, че започват на седемнайсети юли, в нощта, когато бях минала по „Блекуотър лейн“ и бях видяла Джейн в колата й.

17 юли, 20:31: Имаме ли връзка?

17 юли, 20:31: Да

17 юли, 20:31: Добре. Запомни, никакви обаждания, само ми пращай съобщения, докато съм на работа или когато знаеш, че тя не е наоколо. Важно е да държиш този телефон в себе си по всяко време. Аз ще ти пиша всяка вечер, когато тя заспи.

17 юли, 21:18: Ще ми бъде трудно да не те виждам следващите няколко месеца.

17 юли, 21:18: Мисли за парите. Ако ти беше дала от тях, нямаше да се стигне дотук. Сега ще получим всичко.

17 юли, 21:18: Ще успеем, нали?

17 юли, 21:19: Разбира се. Виж колко добре се получи вече. Тя си мисли, че забравя разни неща. И това са само дреболии, чакай, докато наистина започнем да объркваме ума й.

17 юли, 21:19: Надявам се да си прав. Ще й пратя съобщение за подаръка на Сузи по-късно. Ако се хване на това, ще сме сигурни, че действа.

18 юли, 10:46: Добро утро! Само исках да ти кажа, че вече тръгна за срещата с теб.

18 юли, 10:46: Готова съм и я чакам. Спомена ли нещо за подаръка на Сузи?

18 юли, 10:47: Не, но изглеждаше притеснена.

18 юли, 10:47: Да се надяваме, че съобщението ми си е свършило работата. Чу ли за убийството на някаква местна жена?

18 юли, 10:47: Да, ужасно. После ми пиши как е минало.

18 юли, 12:56: О, боже, мина като по вода! Исках да те предупредя, че се прибира вкъщи.

18 юли, 12:56: Вече? Мислех, че ще обядвате заедно.

18 юли, 12:56: Тя изгуби апетит

18 юли, 12:57: Толкова добре ли мина?

18 юли, 12:57: Не би могло да е по-добре, тя е направа съкрушена.

18 юли, 12:58: Наистина ли повярва, че е забравила за подаръка?

18 юли, 12:58: Казах й, че тя го е предложила. Беше велико да я гледам как се преструва, че си спомня. Готови ли са парите, защото тя ще провери?

18 юли, 12:58: Сто и шейсет лири в чекмеджето.

18 юли, 12:59: Бинго!

Отне ми близо час да прочета всички съобщения и да се върна до онова, с което бях започнала — последното, което Рейчъл бе изпратила от тоалетната на „Спотид кау“. Повечето бях прочела през замъглени от сълзи очи, а някои оставаха запечатани в съзнанието ми дълго, след като бях минала на следващото съобщение. И само те бяха достатъчни, за да ме подтикнат да застана лице в лице с истината, която донякъде се страхувах да приема, защото знаех, че ще ме унищожи. Ала щом си спомних през какво бях преминала през последните три месеца, и въпреки това още бях на крака, осъзнах, че съм по-силна, отколкото си мисля.

Затворих очи и се зачудих кога Матю и Рейчъл са започнали връзката си. Спомних си, че се бяха срещнали за пръв път около месец след като Матю се бе появил в живота ми. Вече бях влюбена в него и отчаяно исках и Рейчъл да го хареса, но те двамата сякаш не си допаднаха. Или поне така изглеждаше тогава. Вероятно са изпитали мигновено взаимно привличане и са се държали хладно един с друг, за да го прикрият. Може би са станали любовници скоро след това, още преди Матю да се ожени за мен. Ужасявах се от мисълта, че бракът ми с него е бил само една измама, чрез която с Рейчъл да се докопат до парите ми. Искаше ми се да вярвам, че наистина ме е обичал и алчността му се е появила впоследствие, че Рейчъл му е насадила тази идея. Но за момента просто не знаех нищо със сигурност.

Бавно се изправих на крака с чувството, че съм остаряла с поне сто години през изминалите час-два. Телефонът на Рейчъл още беше в ръката ми, но знаех, че трябва да го скрия, преди да се върне Матю. Не беше излязъл с Анди, беше отишъл да й помага да намери малкия черен телефон, който съдържаше толкова много уличаващи доказателства. Моят телефон още стоеше скрит в една от саксиите. Отидох при тях, избрах друга орхидея, извадих я от саксията, поставих на дъното й телефона, после отново сложих цветето отгоре.

И си легнах.

Едва когато чух колата на Матю да паркира на алеята, осъзнах в каква опасност се намирам. Ако той и Рейчъл бяха успели да проследят френските студенти, вече щяха да са наясно, че съм взела телефона. Отметнах завивките и скочих от леглото, като не можех да повярвам, че съм си легнала, вместо да занеса телефона в полицията. Но бях изпаднала в такъв потрес и бях толкова смазана, че не разсъждавах трезво. Вече бе прекалено късно. Без мобилен телефон и след като домашният беше на долния етаж, нямаше как да се обадя в полицията.

Звукът от затръшването на вратата на колата ме накара да хукна към банята и да потърся нещо, с което да се защитя. Отворих шкафчето и очите ми попаднаха на ножичка за нокти, но не ми се стори особено удачна за оръжие. Чух как Матю отключва и в паниката си грабнах флакон с лак за коса.

Бързо се върнаха в спалнята. Пъхнах се в леглото и скрих флакона под възглавницата си, като междувременно свалих капачката му. После, както бях легнала с лице към вратата, затворих очи и се престорих на заспала. Бях подпъхнала ръка под възглавницата и здраво стисках скрития флакон. И като на лента пред очите ми се завъртяха съобщенията:

20 септември, 11:45: Скучно ми е.

20 септември, 11:51: Защо не се отбиеш да видиш кафе машината в действие. Новата е на мястото си.

20 септември, 11:51: Наистина? Мислех, че не искаш да се срещаме.

20 септември, 11:51: Готов съм да направя изключение. Освен това ми се ще да разбереш нещо.

20 септември, 11:51: Какво?

20 септември, 11:52: Защо тя е добре през уикенда, след като през седмицата е напълно смазана.

20 септември, 11:52: Добре, по кое време?

20 септември, 11:53: Два следобед.

20 септември, 23:47: Голям риск беше да ме целунеш в коридора този следобед.

20 септември, 23:47: Струваше си. Открили нещо?

20 септември, 23:47: Не взема хапчетата през уикенда. Не иска да видиш колко силно й действат. Затова ги крие в чекмеджето. Което означава, че взема само двете таблетки, които слагаш в портокаловия й сок.

20 септември, 23:49: Каза ли кое чекмедже?

20 септември, 23:49: На нощното шкафче.

20 септември, 23:49: Чакай, ще проверя.

20 септември, 23:49: Права си, намерих единайсет. Хрумна ми гениална идея.

20 септември, 23:53: Вълнувам се!

20 септември, 23:54: Ще ги използваме за свръхдоза.

20 септември, 23:54: Не!!! Не можеш!!!

20 септември, 23:54: Ще го представим като опит за самоубийство, ще изглежда нестабилна психически.

20 септември, 23:55: Ами ако я убият?

20 септември, 23:55: Проблемът ни ще бъде решен. Но няма да стане. Ще проуча внимателно нещата, не се тревожи.

Чух тихите му стъпки по стълбата и с всяко стъпало сърцето ми забиваше по-силно, сякаш биенето на барабан възвестяваше пристигането му. Когато той се изправи до долния край на леглото, ритъмът стана оглушителен и не можех да повярвам, че не го чува или че не вижда как тялото ми трепери под завивката. Със сигурност можеше да усети страха ми, както и аз го усещах как стои там и ме гледа. Дали знаеше, че телефонът е у мен? Или бях в безопасност поне още една нощ? Чакането стана непоносимо, а след това и невъзможно. Леко помръднах и поотворих очи.

— Върнал си се — измърморих сънено. — Добре ли си прекарахте с Анди?

— Да, праща ти много поздрави. Спи си, аз ще си взема душ.

Покорно затворих очи и той излезе от стаята. А докато стъпките му заглъхваха по коридора, лентата на съобщенията продължаваше да се върти в мислите ми.

21 септември, 16:11: Имаме проблем. Тя знае, че си била в къщата по-рано.

21 септември, 16:11: Как е разбрала?

21 септември, 16:11: Не знам, повиках полиция.

21 септември, 16:12: Какво? Защо?

21 септември, 16:12: Защото тя искаше да го направя. Щеше да изглежда подозрително, ако откажа. Сега се прибирам у дома, надявам се да успея да те прикрия.

21 септември, 21:17: Можеш ли да ми се обадиш веднага? Ужасно се тревожа, трябва да знам какво стана следобеда.

21 септември, 21:30: Не се притеснявай, всичко е наред.

21 септември, 21:30: Как е разбрала, че съм била там?

21 септември, 21:30: Сложила си чашата й в съдомиялната. Забелязала го е.

21 септември, 21:31: Така ли? Не си спомням.

21 септември, 21:31: Кой сега страда от ранна деменция?

21 септември, 21:31: Струваш ми се прекалено весел, предвид разминаването на косъм.

21 септември, 21:31: Всичко се подреди отлично.

21 септември, 21:32: Как така?

21 септември, 21:32: След като полицаите си тръгнаха, аз й казах, че е параноичка и страда от ранна деменция. Тя се ядоса и взе две хапчета.

21 септември, 21:33: И какво?

21 септември, 21:33: И аз ще добавя тринайсетте от чекмеджето към портокаловия й сок утре сутрин. Плюс двете, които взема, това прави петнайсет общо и още две, които вече ще са в кръвта й. Трябва да са достатъчно.

21 септември, 21:34: Значи наистина ще стане?

21 септември, 21:34: Твърде удобен случай, за да го пропуснем. Сега или никога.

21 септември, 21:34: Ще се получи ли?

21 септември, 21:35: Аз ще разкажа за кавгата ни. А ти можеш да споменеш колко депресирана е била, когато си я видяла вчера следобед. Ще кажеш, че ти е споделила за хапчетата в чекмеджето, но изобщо не си подозирала, че може да ги използва.

21 септември, 21:36: Петнайсет хапчета няма да я убият, нали?

21 септември, 21:36: Не, само ще й стане зле. Аз ще се прибера за обяд, ще се престоря, че искам да се сдобрим. С повече късмет ще я заваря в безсъзнание и ще повикам линейка.

22 септември, 08:08: Направих го. Тръгвам за работа, но ще се върна след няколко часа.

22 септември, 08:09: Ами ако не изпие сока?

22 септември, 08:09: Ще направи друг опит за самоубийство.

22 септември, 11:54: Обадиха ми се от болницата. Отивам натам.

22 септември, 11:54: Това значи ли, че се е получило?

22 септември, 11:55: Така изглежда. Сама е повикала линейката. Ще ти кажа после какво е станало.

Внезапно осъзнах, че душът не е пуснат и че Матю не е в банята. Сърцето ми лудо заби от ужас. Къде беше той? Напрегнах слух в тишината и мрака и чух тихо мърморене откъм съседната спалня. С Рейчъл сигурно бяха ужасени, че телефонът някак ще попадне в ръцете на полицията и че играта им ще приключи. Дали бяха дотам паникьосани, че да ме убият? Или поне да ми натикат достатъчно хапчета в устата, че да изглежда, сякаш съм направила нов опит за самоубийство? Само че този път успешен. Докато лежах в леглото и го чаках да се върне, стиснала здраво флакона с лак за коса, бях по-уплашена, отколкото някога изобщо съм била през живота си. Особено след като вече знаех за ножа.

8 август, 23:44: Днес при лекаря всичко мина по вода.

8 август, 23:44: Лекарства?

8 август, 23:44: Да, но тя не иска да ги взема. Трябва да променя мнението й.

8 август, 23:45: Мисля, че имам точно каквото ни трябва.

8 август, 23:45: Какво?

8 август, 23:45: Огромен кухненски нож. Същия като онзи от убийството.

8 август, 23:46: ??? Откъде го взе?

8 август, 23:46: Лондон. Мислех да го оставя някъде, където тя да го намери. Да я изплаши.

8 август, 23:46: Не е добра идея, ще се обади в полицията. Ами пръстовите отпечатъци? Не мисля, че ще се получи.

8 август, 23:46: Ако планираме както трябва.

8 август, 23:47: Ще помисля.

9 август, 00:15: Помислих.

9 август, 00:17: Къде си?

9 август, 00:18: Тук съм! Имаш ли план?

9 август, 00:20: Да, но е твърде сложно да обясня със съобщения. Ще ти се обадя.

9 август, 00:20: Нали се разбрахме, че обажданията са твърде рисковани?

9 август, 00:21: Отчаяните времена налагат отчаяни мерки, както се казва.

9 август, 20:32: Оставих задната врата отворена. Придържай се към плана и гледай да се измъкнеш бързо. Надявам се, че не правим голяма грешка.

9 август, 20:33: Довери ми се, всичко ще бъде наред.

9 август, 23:49: Здравей!

9 август, 23:49: Слава богу! Чух я да пищи, умирам от любопитство да разбера какво стана!

9 август, 23:50: Не мога да повярвам, че се получи, беше направо в истерия.

9 август, 23:50: Радвам се, че не дойде полиция.

9 август, 23:51: Успях да я убедя, че й се привиждат разни неща.

9 август, 23:51: Казах ти. Трябваше да оставя ножа в градинската барака, надявам се, че не е проблем.

9 август, 23:52: Няма проблем, никога не се знае дали пак няма да ни потрябва някой ден.

Ами ако в този момент Рейчъл убеждаваше Матю да слезе до навеса, да вземе ножа и да ме убие? Ако сега ми прережеше гърлото, хората щяха да си помислят, че убиецът на Джейн е нанесъл нов удар. Матю щеше да свидетелства за мълчаливите обаждания, които бях получавала, и щеше да се окайва, задето не ми е повярвал, когато съм го убеждавала, че убиецът ме преследва. Рейчъл щеше да му осигури алиби за тази вечер, като свидетелства, че го е помолила да се видят, защото се е разтревожила за мен, след като ме е видяла по-рано вечерта в бара. Ножът, използван в убийството ми, нямаше никога да бъде открит, както и онзи, с който беше убита Джейн. А аз щях да стана известна като Кас Андерсън, втората жертва на убиеца от гората.

Вратата на съседната спалня се отвори. Затаих дъх и зачаках да видя накъде ще тръгне — дали надолу по стълбите и навън към градината, или по коридора към мен. Ако излезеше, дали щях да имам достатъчно време, за да изтичам до всекидневната, да взема телефона на Рейчъл изпод орхидеята и да избягам от къщата, преди да се е върнал? Пеша ли да тръгна или с колата? Ако я вземех, шумът от двигателя щеше да го накара да хукне след мен. Ако тръгнех пеша, колко далеч щях да стигна, преди той да забележи, че не съм в леглото?

Когато чух стъпките му да се приближават по коридора към спалнята, изпитах огромно облекчение, че не се налага да вземам каквото и да било решение. Освен ако той вече не държеше ножа, ако не беше го взел от навеса, преди да се качи.

Щом се появи в спалнята, се наложи да използвам цялата си воля, за да не скоча от леглото и да не го напръскам в очите с лака. Да го нападна, преди да го е сторил той… Пръстът ми, готов върху дюзата на флакона, трепереше толкова силно, че се съмнявах дали ще го улуча. И единствено мисълта, че няма да мога да го обезвредя, преди той да ми се нахвърли, ме задържа намясто. Чух шумоленето на дрехите му, докато се събличаше и се насилих да дишам равномерно, като дълбоко заспала. Ако ме завареше в леглото трепереща като листо, когато си легнеше, той щеше да заподозре нещо.

А тази нощ животът ми зависеше от това да запазя спокойствие.