Срив

Понеделник, десети август

Някаква фигура се бе надвесила над мен, прекъсвайки съня ми. Отворих уста да изпищя, но не излезе никакъв звук.

— Нямаше нужда да спиш тук долу все пак. — Гласът на Матю долетя някъде много отдалеч. Отне ми известно време, докато осъзная, че лежа на дивана във всекидневната. Отначало не бях сигурна защо. После си спомних.

— Взех две хапчета — измърморих аз, мъчейки се да стана. — После поседнах тук. Явно са ме приспали.

— Може би следващия път е добре да вземеш едно, след като не си привикнала към тях. Само исках да ти кажа, че отивам на работа.

— Добре. — Отпуснах се обратно на възглавниците. Усещах, че още е ядосан, но сънят ме теглеше неумолимо. — Ще се видим после.

Когато отново отворих очи, помислих, че се е върнал или че изобщо не е излизал, защото чувах гласа му. Но се оказа, че ми оставя съобщение на телефонния секретар.

Станах и се почувствах странно дезориентирана. Явно съм била заспала много дълбоко, че да не ме събуди звънът на телефона. Погледнах часовника девет и петнайсет. Отидох в коридора и натиснах бутона да чуя съобщението. Кас, аз съм. Може би още спиш или си в банята. Ще се обадя по-късно.

Доста необвързващо. Изчаках няколко секунди да проясня мислите си, после му позвъних.

— Извинявай, бях в банята.

— Обадих се само да чуя как си.

— Добре съм.

— Поспа ли още?

— Да, малко.

Той замълча и го чух да въздиша леко.

— Извинявай за снощи.

— И аз съжалявам.

— Ще се прибера възможно най-рано.

— Спокойно, няма нужда.

— Ще ти звънна, преди да тръгна.

— Добре.

Оставих слушалката с пълното съзнание, че това е най-неловкият телефонен разговор, който сме водили някога. Внезапно осъзнах кристално ясно как всичко това се отразяваше на отношенията ни и ми се прииска да не бях толкова хладна, когато ми предложи да се прибере по-рано. Отчаяно ми се прииска да оправя нещата помежду ни и се пресегнах към телефона, ала Матю звънна, преди още да набера номера му. Бях сигурна, че и той се е почувствал също толкова зле.

— Тъкмо щях да ти се обадя — казах с облекчение. — Извинявай, ако съм прозвучала неблагодарно. Просто още бях сънена заради хапчетата.

Матю не отговори веднага и си помислих, че не е впечатлен от извинението ми, затова реших да се постарая повече. Докато не осъзнах, че от другата страна на линията не е той.

Устата ми пресъхна.

— Кой се обажда? — рязко попитах аз. — Ало?

Заплашителното мълчание потвърди най-големия ми страх — не че той се е върнал, а че никога не си е отивал. Единствената причина да не позвъни в четвъртък или петък беше, че Матю си беше у дома. Обади се днес, защото знаеше, че отново съм сама. Което означаваше, че наблюдава къщата. Означаваше, че е наблизо.

Страхът запълзя по цялото ми тяло, кожата ми настръхна. Ако ми трябваше доказателство, че ножът, който бях видяла в кухнята предната вечер, бе истински, а не продукт на въображението ми, това беше то. Захвърлих телефона и хукнах към входната врата, за да спусна резето с треперещи пръсти. Застанах пред алармата, мъчейки се да си спомня как да изолирам отделни стаи, докато мислите ми препускаха бясно. Не можех да си поема въздух достатъчно дълбоко и се чудех къде ще бъда в най-голяма безопасност. Не в кухнята, защото бе успял да се промъкне през задната врата предната вечер, нито в някоя от спалните горе, защото ако влезеше в къщата, щях да се озова в капан на горния етаж. Значи — всекидневната. Включих алармата и изтичах там, затръшвайки здраво вратата. Пак не се чувствах в безопасност, защото нямаше ключалка, затова се огледах какво мога да избутам до вратата. Най-близкото нещо бе един фотьойл и докато се мъчех да го замъкна, телефонът отново звънна.

Дъхът ми секна, нозете ми се подкосиха. Единственото, за което мислех сега, бе ножът, който бях видяла снощи. Озърнах се наоколо, търсейки оръжие, с което да се защитя, и погледът ми се спря на металната маша до камината. Изтичах и я грабнах, после започнах да дърпам завесите — първо на прозореца, който гледаше към градината отзад, а после и на онзи, към предния двор. Бях ужасена от мисълта, че той ме наблюдава, че стои отвън и следи какво става вътре. Внезапният сумрак усили страха ми, затова побързах да светна лампите. Не можех да мисля трезво. Исках да се обадя на Матю, но полицаите биха стигнали дотук по-бързо. Огледах се за телефона, но се сетих, че съм го оставила в коридора, а за мобилния тук липсваше сигнал, дори и да го бях взела със себе си.

И тогава желанието ми за борба се изпари внезапно. Бях се озовала в капан. Нямаше как да взема телефона от коридора, защото той можеше вече да е там. Можех само да седя и да чакам, докато ме намери.

Залитнах и отидох до дивана, свих се на кълбо зад него, стиснала здраво машата, разтреперана от страх. А телефонът отново звънна, сякаш да ми се подиграе. Сълзи на уплаха закапаха от очите ми, докато не осъзнах, че е престанал да звъни. Спрях да дишам за миг — и той отново звънна. Сълзите ми пак потекоха, а после звъненето спря и аз отново затаих дъх с надеждата, че този път наистина се е махнал. Но после отново звънна, попарвайки надеждите ми. Хваната в капана на този порочен кръг от редуващите се страх и надежда, напълно изгубих представа за времето. И тогава най-накрая, след като му беше омръзнало да си играе с емоциите ми, той най-сетне спря да ми звъни.

Отначало тишината беше добре дошла. Но после и тя стана толкова плашеща, колкото и непрестанното звънене. Това можеше да означава всичко. Може би не му беше омръзнало да ме тормози, а беше престанал да звъни, защото вече беше тук, в къщата.

Чух някакъв шум в коридора — отварянето и затварянето на входната врата. Тихи стъпки приближаваха към мен. Вторачих се ужасено във вратата и когато дръжката полека се завъртя, паниката ме обхвана изцяло. Обви ме като одеяло. Потънах в уплахата, задушавах се и не можех да дишам. Вратата се блъсна във фотьойла, а аз скочих на крака и хлипайки, хукнах към прозореца. Дръпнах завесата настрани и го отворих, избутвайки саксиите с орхидеи, които стояха на перваза. И тъкмо щях да скоча в градината, когато се разнесе воят на сирена.

А над адския шум чух гласа на Матю да ме вика иззад вратата.

Премаляла и трепереща, с последни сили успях да избутам фотьойла и се вкопчих в него, хлипайки истерично и бърборейки за убиеца.

— Чакай малко — нека изключа алармата!

Опита се да се откопчи от хватката ми, но преди да успее, телефонът отново почна да звъни.

— Това е той! — викнах през сълзи. — Той е! Тормози ме цяла сутрин!

— Чакай да изключа алармата! — повтори Матю.

След като успя да се откопчи от мен, отиде до контролния панел и спря виещата аларма. Остана единствено пронизителният звън на телефона.

Той взе слушалката.

— Ало? Да, господин Андерсън е на телефона. — Зяпнах го уплашено в недоумение защо му е да казва на убиеца името си. — Съжалявам, господин полицай, опасявам се, че отново е фалшива аларма. Прибрах се да видя как е жена ми, защото не си вдигаше телефона, но не знаех, че е включила алармата и без да искам, я задействах при влизането си. Съжалявам, ако сме ви причинили неудобство. Не, наистина, всичко е наред.

Парчетата от пъзела бавно се нареждаха едно след друго. Вълни на срам и неудобство заливаха тялото ми, изгаряйки кожата ми. Седнах безпомощно на стълбите, болезнено наясно, че някак си отново бях объркала всичко. Опитах да се овладея, повече заради Матю, отколкото заради самата себе си, но не можех да спра треперенето. Ръцете ми сякаш имаха собствена воля и за да ги скрия от него, ги скръстих пред гърдите си, за да не вижда дланите ми.

Матю приключи с обясненията към полицаите и отново ги увери, че няма нужда да идват при нас. А после набра друг номер, като отново увери човека отсреща, че всичко е наред и няма за какво да се тревожи.

— Кой беше това? — попитах глухо.

— Обадих се в офиса. — Стоеше с гръб към мен, сякаш не можеше да се насили да ме погледне. Не го винях. Ако бях на негово място, щях да изляза през вратата и никога повече да не се върна. — Валъри ме помоли да им кажа дали всичко е наред с теб. — Чак сега той се обърна и аз съжалих за това заради озадаченото изражение на лицето му. — Какво става, Кас? Защо не отговаряш на обажданията ми? Толкова се притесних за теб. Звънях ти през пет минути вече повече от час. Даже звъннах и на мобилния ти телефон, в случай че си на горния етаж. Реших, че нещо ти се е случило.

Засмях се сухо.

— Какво, че съм била убита?

По лицето му се изписа ужас.

— Това ли искаше да си помисля?

Мигновено съжалих за думите си.

— Не, разбира се, че не.

— Тогава защо не отговори на обажданията ми?

— Не знаех, че си ти.

— Как да не си знаела, номерът ми се изписва на телефона! — Той прокара пръсти в косата си, мъчейки се да проумее какво става. — Да не би да се опитваш да ми дадеш урок по някакъв начин, за това ли е всичко? Защото ако е така, не съм сигурен, че ще мога да ти простя. Имаш ли изобщо представа през какво минах току-що?

— Ами аз? — викнах гневно. — Ами онова, през което минах аз? Защо беше нужно да продължаваш да звъниш? Знаеш за телефонните обаждания, които ме тормозят.

— Продължих да звъня, защото след като ми затвори, без да кажеш „до скоро“, ми беше ясно, че си разстроена и исках да се уверя, че вече си добре! А ти защо реши, че е някое от онези обаждания, без изобщо да провериш номера? Нищо от думите ти не звучи логично, нищо!

— Не проверих, защото получих ново заплашително обаждане тази сутрин! След това бях твърде уплашена, за да вдигна, в случай че отново е той.

— Толкова уплашена, че си се барикадирала във всекидневната?

— Е, по това поне можеш да съдиш колко ме ужасяват тези обаждания.

Той уморено поклати глава.

— Това трябва да спре, Кас.

— Да не мислиш, че аз не го искам? — изстенах. После забелязах, че той тръгна към вратата. — Къде отиваш?

— Обратно на работа.

Погледнах го смаяно.

— Не можеш ли да останеш?

— Не. След като не успях да се свържа с теб, трябваше да отложа за по-късен час една среща.

— Значи ще си дойдеш веднага щом свърши?

— Не, опасявам се, че не. Твърде много хора са в отпуск.

— Но сутринта ми обеща, че ще опиташ да се върнеш рано!

Той въздъхна.

— Току-що използвах доста от работното си време, за да проверя дали си добре, така че ще си дойда в обичайния час — търпеливо обясни той и извади ключа за колата от джоба си. — Трябва да вървя.

Излезе и затвори рязко вратата след себе си, а аз се зачудих колко ли още ще издържи, преди съвсем да му писне. Мразех себе си, мразех това, в което се бях превърнала.

Отчаяно се нуждаех от чаша чай, затова отидох в кухнята и включих чайника. Ако не беше ножът, който бях видяла да лежи в кухнята снощи, тази сутрин щях да съм по-добре. Обаждането щеше да ме стресне, но не и да ме травматизира дотам, че да не проверя от кого е следващото позвъняване. Ако бях го направила, щях да видя, че е Матю, да вдигна и всичко щеше да е наред. Сега ми се струваше нелепо, че съм била толкова уплашена, че дори съм се барикадирала във всекидневната.

Полудяваш, обади се тънко гласче в главата ми. Полудяваш.

Занесох чашата чай във всекидневната. Прозорецът, през който се бях опитала да избягам, още зееше и докато го затварях, осъзнах, че може аз да съм задействала алармата, а не Матю. После се сетих, че може и да е било резултат на общите ни усилия аз с прозореца, а Матю с вратата — и това прозрение ме накара да се разсмея. Почувствах се толкова добре, че не се и помъчих да спра. Докато отивах към другия прозорец, който гледаше към предния двор, все още се смеех, макар да осъзнавах, че смехът ми вече граничи с истерията. Дръпнах завесите настрани и смехът замръзна на устните ми.

Защото на пътя отвън стоеше онзи мъж… Същият, когото бях видяла преди да минава край къщата ни, който можеше и да е новият ни съсед или онзи, който ми звънеше и мълчеше по телефона и който беше убил Джейн. Двамата останахме загледани един в друг за миг, после той се отдалечи, но не към къщите нагоре по пътя, а в другата посока, към гората.

Малкото сила, която ми бе останала, напълно се изцеди от тялото ми и аз отидох в кухнята, но не да си взема компютъра, а да глътна хапчетата си. Те направиха остатъка от деня почти поносим. Прекарах го сгушена на дивана, като се размърдах едва около час преди Матю да се прибере. А когато той си дойде, двамата вечеряхме в пълно мълчание.