Срив

Неделя, девети август

Никога не съм вярвала, че ще се забавлявам с проекта „Направи си сам“, но ми беше приятно да помагам на Матю да сглоби градинския навес. Беше хубаво да се съсредоточа върху толкова различна работа и в края на деня да знам, че съм постигнала нещо.

— Дойде време за джин с тоник — обяви той, докато стояхме и се любувахме на творението си. — Аз ще приготвя питиетата, ти донеси столове.

Домъкнах два стола в навеса и го осветихме с по един от специалните коктейли на Матю, които той приготвяше с прясно изцеден сок от лимети и малко джинджифилов ейл.

После вечеряхме с удоволствие и без да бързаме, а когато започна да притъмнява, влязохме в къщата да погледаме един документален пътепис, като оставихме разтребването на масата за по-късно. Не след дълго Матю започна да се прозява, така че му казах да се качи да си ляга, докато аз разтребя.

Отидох в кухнята, готова да се заема с чиниите, струпани на купчина до съдомиялната. Почти бях стигнала до нея, когато с периферното си зрение го забелязах да лежи в далечния край на кухнята, близо до вратата, която водеше към градината. Замръзнах намясто, с протегната напред ръка, без да смея да помръдна. Опасността изпълваше въздуха, лепнеше върху кожата ми, подтикваше ме да побягна, да се махна от кухнята, от къщата, но краката ми бяха натежали. А мислите ми се щураха хаотично във всички посоки. Искаше ми се да извикам на Матю, но и гласните ми струни, както всичко останало в тялото ми, бяха вкаменени от страх. Изминаха няколко секунди и мисълта, че той във всеки момент може да нахлуе през задната врата, накара краката ми да се раздвижат и аз залитнах към коридора.

— Матю! — изкрещях и паднах на стълбите. — Матю!

Пришпорен от уплахата в гласа ми, той изтича откъм спалнята.

— Кас! — Хукна надолу по стъпалата и стигна при мен само след секунди. — Какво има? Какво? — питаше той, прегърнал ме здраво.

— В кухнята! — Зъбите ми тракаха толкова силно, че едва говорех членоразделно. — В кухнята е, лежи настрани.

— Кой?

— Ножът! — задавено изрекох аз. — Вътре в кухнята е, отстрани, близо до вратата! — Стиснах ръката му. — Той е там, навън, Матю! Обади се в полицията!

Той отпусна прегръдката си и сложи ръце на раменете ми.

— Успокой се, Кас. — Гласът му беше уверен и аз си поех дълбоко дъх. — Сега почни отначало, какво стана?

— Ножът, той е там, в кухнята!

— Какъв нож?

— Онзи, с който е убил Джейн! Трябва да се обадим в полицията, той може още да е в градината!

— Кой?

— Убиецът!

— Изобщо не разбирам за какво говориш, скъпа.

— Просто се обади в полицията — примолих се аз, кършейки ръце. — Той е там вътре, ножът, в кухнята!

— Добре. Но първо нека да погледна.

— Не, просто се обади на полицията, те ще знаят какво да правят.

— Нека само да проверя.

— Чакай…

— Ще се обадя, обещавам. — Матю замълча, давайки ми време да премисля. — Но преди да го направя, трябва да видя ножа, защото те ще поискат да им го опиша и да кажа точно къде се намира. — Той внимателно се освободи от ръцете ми и мина покрай мен.

— Ами ако онзи е вътре? — уплашена, попитах аз.

— Ще погледна само от прага.

— Добре. Но не влизай!

— Няма. — Той стигна до най-долното стъпало. — Къде казваш, че беше? — попита, докато протягаше врат да надникне през вратата.

Сърцето ми бясно туптеше.

— Отстрани, близо до задната врата. Сигурно е влязъл през градината.

— Виждам ножа, с който по-рано рязах лиметите — спокойно каза той, — но това е всичко.

— Там е, видях го!

— Ще дойдеш ли да ми го покажеш?

Много бавно слязох по стъпалата, стиснах здраво ръцете му и предпазливо надникнах в кухнята. В далечния край, близо до вратата, легнал настрани, забелязах един от нашите малки кухненски ножове с черна дръжка.

— Това ли видя, Кас? — попита Матю, изучавайки лицето ми. — Това ли е ножът?

Поклатих глава.

— Не, не беше този, беше много по-голям, с черна дръжка, като онзи на снимката.

— Е, явно е изчезнал — изтъкна спокойно той. — Освен ако не е някъде другаде. Да влезем ли да го потърсим?

Последвах го в кухнята, все още здраво притисната към него. Той огледа внимателно навсякъде, за да ми угоди, но знаех, че не вярва да е имало друг нож. Започнах да хлипам жално, от отчаяние, че сигурно полудявах.

— Всичко е наред, скъпа. — Гласът му беше нежен, но не понечи да ме прегърне, сякаш не можеше да се насили да ме успокои.

— Видях ножа — изхлипах аз. — Знам, че го видях. Този не е същият.

— Какво искаш да кажеш? Че някой е дошъл в кухнята, сменил е ножа, който използвах по-рано, с по-голям, а след това отново ги е разменил?

— Сигурно тъй е станало.

— Ако наистина смяташ така, тогава най-добре се обади в полицията, защото наоколо определено вилнее някакъв маниак.

Изгледах го през сълзи.

— Това се опитвам да ти кажа! Той се мъчи да ме изплаши, иска да се страхувам!

Матю отиде до масата и седна, сякаш обмисляше думите ми. Чаках го да каже нещо, но той само седеше и зяпаше невиждащо пред себе си. Бавно проумях, че няма думи да опише какво изпитва заради твърдението ми, че ме преследва убиец.

— Ако имаше някаква причина, колкото и дребна да е тя, поради която убиецът да те преследва, може би щях да разбера — тихо изрече той. — Само че няма абсолютно никаква причина. Съжалявам, Кас, но не знам колко още мога да издържа.

Отчаянието в гласа му ме накара да се съвзема. Трудно ми беше да се овладея, но страхът, че Матю може да ме напусне, беше по-голям от страха от убиеца.

— Сигурно съм се объркала — с треперещ глас казах аз.

— Значи не искаш да се обаждам в полицията?

Потиснах желанието си да му призная, че много искам полицаите да дойдат и да претърсят градината ни.

— Не, всичко е наред.

Той стана.

— Може ли да ти дам малък съвет, Кас? Вземи таблетките, които докторът ти предписа. Така и двамата ще си починем малко.

Той излезе, без да тръшне вратата подире си, но усетих, че искаше да го направи. В последвалата тишина се загледах в малкия нож, който лежеше невинно встрани. Дори и с периферното си зрение човек не би могъл да го сметне за нещо по-зловещо. Освен ако не беше луд, склонен към халюцинации, невротик. Това ме убеди. Отидох до чайника и се пресегнах за кутийката с хапчета. Доктор Дийкън бе казал да започна с една таблетка три пъти дневно, но добави, че мога да увелича дозата до две, ако се чувствам много притеснена. „Много притеснена“ далеч не описваше състоянието, в което се намирах в момента, но две бяха повече от нищо, затова ги пъхнах в уста и преглътнах с чаша вода.