Срив

Събота, двайсет и пети юли

Биологичният ми часовник още не беше се настроил на ваканционно време, затова макар да беше събота, се озовах в градината рано-рано. Заех се да скубя плевели и да почиствам цветните лехи, и спрях едва когато Матю се върна от магазина с топъл хляб и сирене за обяд. Направихме си пикник на моравата, а когато приключихме, аз окосих тревата с косачката, пометох терасата, избърсах градинската маса и столовете и се заех да махам прецъфтелите цветове на растенията във висящите саксии. Обикновено не се вманиачавах чак толкова, ала сега изпитвах огромна нужда всичко да изглежда идеално.

В късния следобед Матю дойде при мен.

— Имаш ли нещо против да отскоча до фитнеса за около час-два? Ако ида сега вместо сутринта, ще мога да се излежавам до късно утре.

Усмихнах се.

— И ще закусим в леглото.

— Точно така — съгласи се той и ме целуна. — Ще се върна до седем.

След като излезе, аз се заех да приготвям къри, като оставих отворена вратата към градината, за да влиза свеж въздух. Нарязах лук и пилешко месо на кубчета, пригласяйки на радиото, докато готвех. В хладилника забелязах бутилката вино, която бяхме отворили преди няколко вечери, и я извадих. Сипах си каквото беше останало в една чаша и продължих с кърито. Отпивах вино и бърках яденето. Приключих чак към шест часа и реших да си взема дълга и ароматна вана. Чувствах се толкова спокойна, че ми беше трудно да си припомня притесненията и чувството за вина, което ме бе измъчвало цяла седмица. Това бе първият ден, в който успях да изтикам мислите за Джейн в дъното на съзнанието си. Не че не исках да мисля за нея, но просто не издържах на постоянното угризение на съвестта. Независимо колко много го исках, не можех да върна времето назад. А не можех просто да престана да живея само защото не бях разпознала Джейн в онази кола.

По радиото започнаха новини, но аз бързо го спрях. Без звука му обаче къщата изведнъж ми се стори странно тиха и може би защото току-що се бях сетила за Джейн, внезапно осъзнах, че съм сама. Отидох във всекидневната и затворих прозорците, които цял ден бях държала отворени, после затворих и този в кабинета, а след това заключих предната и задната врата. Останах неподвижна за миг, заслушана в къщата. Но единственият звук, който долових, беше изгукването на гълъб отвън.

Качих се и си напълних ваната, но преди да вляза в нея, се поколебах дали да не заключа вратата. Мразех се, че след посещението на охранителя бях вечно с опънати нерви, затова, предизвиквайки себе си, оставих вратата открехната, както обикновено. Само че се съблякох с лице към пролуката. Влязох и се потопих във водата. Мехурчетата на пяната стигнаха до шията ми и аз се отпуснах в меката им прегръдка, затворила очи, наслаждавайки се на спокойствието на следобеда. Рядко ни притесняваше шум от съседите. Миналото лято тийнейджърите, които живееха в най-близката до нас къща, бяха дошли да се извинят предварително, че ще правят парти същата вечер, но ние не чухме нищо. Това беше и причината с Матю да изберем точно тази къща, а не една по-голяма, по-внушителна и съответно по-скъпа, която също бяхме оглеждали. Макар да си мисля, че цената също бе важна за него. Бяхме се разбрали да платим общо и той категорично настояваше да не давам повече пари, макар че можех спокойно да си го позволя, въпреки че бях купила къщата на Ил дьо Ре само шест месеца по-рано. Къща, за която не знаеше никой, дори и Матю. И определено не и Рейчъл. Още не.

Потънала под мехурчетата, оставих ръцете си да изплуват на повърхността и се замислих за рождения й ден, когато най-сетне щях да мога да й дам ключовете за къщата на мечтите й. Трудно ми беше да пазя тайната. Беше идеално, че искаше да иде тъкмо в Ил дьо Ре за рождения си ден. Заведе ме там няколко месеца след като мама почина и двете се натъкнахме на малката рибарска хижа през втория ден от престоя ни. Тогава забелязахме табелката „За продан“, която висеше на прозореца на втория етаж.

Колко е хубава!, възкликна Рейчъл. Трябва да я видя отвътре.

И без да изчака да се чуе с брокера по недвижими имоти, прекоси малката алея и почука на вратата.

Докато собственикът ни развеждаше наоколо, веднага разбрах, че Рейчъл е влюбена в тази къща, макар да не можеше да си я позволи. За нея това беше просто далечна мечта, но аз знаех, че мога да я осъществя. И затова се заех да организирам всичко тайно.

Затворих очи, представяйки си лицето й, когато разбере, че хижата е нейна. Знаех, че мама и татко биха искали да направя точно това. Ако татко бе имал възможност да напише завещание, със сигурност би оставил нещо за Рейчъл. И ако мама беше запазила разсъдъка си към края, също би постъпила така.

Изведнъж някакъв трясък прекъсна мислите ми. Стреснато отворих очи и цялото ми тяло се скова. Инстинктивно разбрах, че нещо не е наред. Лежах възможно най-тихо, заслушана напрегнато през открехнатата врата по посока на звука, който ми бе подсказал, че не съм сама в къщата. Думите на Хана, че убиецът на Джейн се спотайва някъде наоколо, изникнаха в ума ми. Спрях да дишам и дробовете ми, лишени от кислород, болезнено се свиха. Изчаках, но не последва нищо.

Помръдвайки съвсем плавно, така че да не разплискам излишно водата, внимателно вдигнах ръка над пяната. Присегнах се към мобилния телефон, който стоеше подпрян нестабилно на ръба на ваната, близо до кранчетата. Но не можех да го достигна и докато се приближавах бавно към него, се подхлъзнах, а водата се разплиска толкова шумно, сякаш вълни се блъскаха в брега. Уплашена, че сама съм привлякла вниманието към себе си и ужасена от факта, че бях гола, изскочих внезапно от ваната и разплисках навън половината вода. Хвърлих се към вратата и я затворих с трясък. Звукът отекна в къщата и докато пусках резето с треперещи пръсти, чух ново скърцане, което не можах да определя откъде идва, и това само усили страха ми.

С вторачени във вратата очи, направих няколко крачки назад и сляпо посегнах да взема телефона си от ръба на ваната. Той се изплъзна от пръстите ми и изтрополи на пода. Замръзнах с протегната във въздуха ръка. Но пак не се чу нищо. Леко присвих колене и го взех. На екрана се появи часът — седем без десет — и въздухът, който не подозирах, че задържам до този момент, шумно излезе от дробовете ми от облекчение, защото Матю скоро щеше да се върне.

Набрах номера му, молейки се да успея да се свържа, защото банята беше в задната част на къщата и никога не беше сигурно дали има сигнал. Когато чух позвъняването, се разтреперих от благодарност.

— Прибирам се — бодро се обади той, явно решил, че бързам да разбера още колко ще се бави. — Искаш ли да купя нещо?

— Мисля, че има някой в къщата — прошепнах с пресекващ глас.

— Какво? — Гласът му прозвуча тревожно. — Къде си?

— В банята. Заключих вратата.

— Добре. Стой там, ще се обадя в полицията.

— Чакай! — Усетих, че се колебая. — Не съм сигурна все още… Имам предвид, ами ако няма никой? Долових само някакъв звук.

— Какво чу? Удари по вратата ли или някакви гласове?

— Не, нищо такова, просто някакво скърцане.

— Виж, остани където си, ще дойда след две минути.

— Добре — съгласих се аз. — Само побързай!

Почувствах се малко по-спокойна, след като Матю обеща да се прибере, така че приседнах на ръба на ваната. Докосването до голата ми кожа ми напомни, че още съм без дрехи, затова взех халата си от закачалката на вратата и го наметнах. Питах се дали не трябваше да го оставя да се обади в полицията все пак. Ако имаше някой в къщата, Матю също можеше да се окаже в опасност.

Мобилният ми телефон звънна.

— Тук съм — каза той. — Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Паркирах на улицата — продължи. — Ще огледам наоколо.

— Внимавай — предупредих го. — Не затваряй телефона.

— Изчакай ме.

Заслушах се притеснено как чакълът скърца под краката му, а после и как минава отстрани на къщата.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— Всичко ми изглежда наред. Само да проверя и в градината. — Измина около минута. — Всичко е спокойно, влизам.

— Внимавай! — предупредих го отново.

— Не се тревожи, взех една лопата от градинската барака.

Откъм банята долових как проверява стаите долу. Когато пое по стълбите, понечих да отключа вратата.

— Чакай първо да проверя двете спални! — викна той. Не след дълго се върна. — Можеш да излизаш вече.

Отворих и щом го видях да стои в коридора с лопата в ръка, внезапно се почувствах много глупаво.

— Извинявай — смънках смутено. — Наистина си помислих, че има някой.

Той пусна лопатата и ме прегърна здраво.

— По-добре да си предпазлива, отколкото да съжаляваш.

— Ще ми направиш ли един от твоите знаменити джин с тоник? Добре ще ми дойде едно силно питие. Само да си облека нещо.

— Ще те чакам в градината — обеща той, пусна ме от прегръдката си и тръгна надолу по стълбите.

Навлякох джинси и тениска и го последвах. Той вече беше в кухнята и режеше лимети.

— Бърза си — отбеляза.

Ала вместо да му отговоря, аз се втренчих в прозореца.

— Ти ли го отвори? — попитах.

— Какво? — Той се обърна да погледне. — Не, беше си така, когато дойдох.

— Но аз го затворих — смръщих се. — Преди да се кача да си взема вана, затворих всички прозорци.

— Сигурна ли си?

— Да. — Разрових паметта си. Помнех как затварям прозорците във всекидневната и онзи в кабинета, но не си спомнях да съм затваряла този. — Или поне си мисля, че го направих.

— Може да не си го затворила добре и да се е отворил от течението — предположи той. — А и вероятно точно това е било скърцането, което си чула.

— Сигурно си прав — облекчено се съгласих аз. — Хайде, да пийнем по едно.

По-късно взехме бутилката с останалото от вечерята вино и се настанихме във всекидневната с намерението да го изпием, докато гледаме филм. Трудно беше да намерим такъв, който да не сме гледали.

— Ами „Джуно“? — попита той, докато преглеждаше списъка. — Знаеш ли за какво е?

— За една тийнейджърка, която забременява и търси идеалната двойка, която да осинови бебето й. Не мисля, че е за теб.

— О, не знам. — Матю грабна дистанционното от ръката ми и го остави настрани. — Отдавна не сме си говорили за бебе — усмихна се той и ме взе в прегръдките си. — Още го искаш, нали?

Облегнах глава на рамото му, щастлива от спокойствието, което ми даваше.

— Да, разбира се.

— Тогава може би е добре да задвижим нещата. Процесът явно не е никак кратък.

— Обещахме си, че ще го направим, когато мине година от сватбата ни — припомних му аз и въпреки радостта си усетих, че се мъча да отложа нещата. Защото как бих могла да мисля за дете, при положение че още докато то е тийнейджър, може да ме диагностицират с деменция като мама? Знаех, че вероятно се тревожа напразно, но би било глупаво да не взема под внимание проблемите с паметта, които имах.

— Значи е хубаво, че годишнината ни е скоро — тихо изрече той. — Какво ще кажеш вместо това да гледаме някой екшън?

Хванах се като удавник за сламка за предложението му и побързах да погледна списъка на телевизора.

— Добре, да видим какво предлагат.

Изгледахме филма, а след това започнаха новините. Както винаги, основна тема беше убийството на Джейн. Макар че ми стана неприятно, поисках да разбера дали са близо до залавянето на убиеца. Но разследването нямаше голям напредък и пред камерата застана един полицай. Ако вие или някой ваш познат сте били близо до „Блекуотър лейн “ миналия петък вечерта или в ранните часове на събота и сте забелязали колата на Джейн Уолтърс, тъмночервено рено клио, паркирано или в движение, моля, обадете се на този номер.

Сякаш гледаше право в мен, докато говореше. Ала когато добави, че хората могат да се обаждат анонимно на посочения номер, осъзнах, че това е решението на моя проблем.

Новините приключиха и Матю предложи да се качваме в спалнята.

— Ти си лягай, аз искам да видя нещо на един друг канал — казах аз, пресягайки се за дистанционното.

— Добре — съгласи се той. — Само не се бави.

Изчаках, докато се качи горе, после върнах назад новинарската емисия и записах номера на лист хартия. Не исках полицаите да проследят обаждането ми, затова щях да използвам уличен телефон. Ала това означаваше, че няма да мога да се обадя преди понеделник, когато Матю отиде на работа. И след това може би част от вината ми щеше да изчезне.