Срив

Вторник, четвърти август

Телефонът звънна, докато зареждах съдомиялната и реших, че може би се обажда Рейчъл, за да ме пита как е било в хотела. Но когато вдигнах, нямаше никого — или по-скоро никой не отговори, защото бях сигурна, че има някой отсреща. Внезапно си спомних за обаждането от предния ден, както и онези от миналата седмица, преди да замина за хотела. Мълчанието…

Задържах дъха си, заслушана и в най-малкия възможен шум, който би ми подсказал, че има някой отсреща. Ала не чух нищо, нито пропукване по линията, нито дишане, абсолютно никакъв звук. Сякаш и той — като мен — задържаше дъха си. Той…

Цялото ми тяло настръхна и затворих рязко. Проверих телефонния секретар, за да видя дали има пропуснати обаждания в дните, когато бях в хотела. Имаше едно позвъняване от охранителната компания в четвъртък. Потвърждаваха, че ще дойдат да инсталират системата на следващия ден. Бяха записани и три съобщения от петък — две от охранителната компания, в които ме молеха да им се обадя спешно, и едно от Кони.

Бях планирала да започна да работя по уроците си за септември, но не можех да се съсредоточа. Телефонът отново звънна и сърцето ми подскочи. Всичко е наред, повтарях си наум, можеше да е Матю или Рейчъл, или някоя приятелка, която искаше да си побъбрим. Но когато проверих номера, се оказа, че е скрит.

Не знам защо вдигнах слушалката. Може би защото вече бях разбрала какво се очаква от мен. Искаше ми се да кажа нещо, да го попитам кой е, но смразяващата тишина спря думите на езика ми и можех само да слушам. Само че отново нямаше нищо.

Затръшнах слушалката с треперещи ръце. Внезапно къщата започна да ми се струва като затвор. Хукнах нагоре, грабнах мобилния телефон и чантата си от спалнята, качих се в колата и отидох до Касъл Уелс. На път към кафенето спрях да купя картичка, която да пратя на съпруга на Джейн. На касата обаче нямаше как да избягам от купищата вестници до плота, нито от крещящите им заглавия. А те до едно оповестяваха, че има ново развитие в разследването на убийството. Никак не ми се искаше да чета за престъплението, ала надеждата, че пише как полицаите са близо до залавянето на убиеца, все пак надделя. Купих си един вестник, намерих място в съседното кафене на ъгъла и зачетох.

До този момент полицаите смятали, че убийството на Джейн е било случайно, но някой се обадил и съобщил, че минал край кола, която вероятно била нейната. Била паркирана горе-долу на същото място, в петъка преди убийството й, около единайсет и половина. Това променяло изцяло насоката на разследването, тъй като навеждало на мисълта, че Джейн може да е познавала убиеца си. И че в нощта на престъплението вероятно е отишла до отбивката в гората, за да се срещне с него, както била направила и предната седмица.

Журналистите ровеха ожесточено в личния й живот, предполагайки, че се е срещала с таен любовник, а бракът й е бил разклатен. Обзе ме съчувствие към съпруга й въпреки спекулациите, че можело той да е отговорен за смъртта на жена си. Както се изтъкваше във вестника, неговото алиби — двете дъщерички, за които казал, че е наглеждал у дома, можело да са били оставени сами за времето, нужно да извърши престъплението.

До статията имаше и снимка на нож, подобен на онзи, който полицията смяташе, че е бил използван от убиеца. И докато гледах големия кухненски нож с черна дръжка и назъбено острие, ми прилоша от страх. Сърцето ми ускори ритъм толкова бързо, че ми се зави свят. Затворих очи, но когато отново ги отворих, страхът ме обзе изцяло, набирайки сила.

Може би убиецът вече е дебнел в гората, готов да извърши престъплението си, когато съм спряла в онази отбивка. Ако ме е забелязал, вероятно си е помислил, че и аз съм го видяла. Може би дори беше запомнил номера на колата ми, в случай че се окажа заплаха за него. А сега вече в очите му бях точно такава. Той беше наясно, че някой е говорил с полицията, защото те бяха оповестили публично моето обаждане. А и може би вече се е досетил, че съм била аз. Нямаше как да знае, че не съм им казала нищо особено. Важното бе, че той вече е сигурен в моето съществуване. Дали беше открил коя съм и сега ми звънеше и мълчеше заплашително по телефона?

Отчаяно се озърнах наоколо, за да намеря нещо, което да ме успокои; погледът ми се спря на менюто и започнах да броя буквите в първото предложение за деня — една, две, три, четири, пет, шест… Вършеше работа: равномерното броене забави сърцебиенето ми и скоро отново дишах нормално. Но се чувствах разстроена и ужасно сама.

Извадих телефона си и звъннах на Рейчъл, доволна от факта, че офисите на компанията й бяха далеч от центъра на града.

— В Касъл Уелс съм. Дали не можеш да си вземеш по-дълга обедна почивка? — попитах я направо.

— Чакай да си видя бележника. — Тонът й беше отсечен, което ми подсказа, че е доловила отчаянието в гласа ми. — Да видим — имам среща в три, така че трябва да се върна дотогава, но ако отметна няколко други неща, бих могла да дойда при теб към един. Става ли?

— Страхотно.

— Да се видим в „Спотид кау“? — предложи тя.

— Чудесно.

— Натоварено ли е движението? Ти къде паркира?

— Намерих едно място в малкия паркинг на улица „Грейнджър“, но може би не е зле ти да идеш до многоетажния.

— Добре. Ще се видим в един.

— Какво има, Кас?

Отпих глътка вино, не бях сигурна какво да й отговоря.

— Просто вече не се чувствам в безопасност у дома.

— И защо?

— Заради убийството. Във вестника пишеше, че Джейн вероятно е ликвидирана от човек, когото е познавала. А това означава, че живее наблизо.

Рейчъл се пресегна и стисна ръката ми.

— Смъртта й наистина много те е разстроила.

Кимнах нещастно.

— Вярно, че само веднъж излязох на обяд с нея, но усещах, че щяхме да станем добри приятелки — казах аз. — А и ми е ужасно неприятно от писаниците, че е имала любовник. Изобщо не го вярвам. Толкова много говореше за съпруга си колко е прекрасен, каква късметлийка е, че са заедно. Купих картичка, която искам да му пратя — би ли могла да ми намериш адреса му?

— Да, разбира се, ще поразпитам в офиса. — Тя взе вестника, който бях купила. — Видя ли снимката на ножа? Страхотия…

— Стига — помолих с треперещ глас. — Не мога да мисля за това.

— Ще се почувстваш по-спокойна, след като ви инсталират аларма. — Тя свали червената си жилетка и я преметна през облегалката на стола.

— Вече имаме. Монтираха ни я в петък.

Рейчъл посегна към чашата си и тънките й сребърни гривни, които вече не бяха скрити под ръкавите, прозвъннаха.

— Можеш ли да я включиш, когато си сама в къщата?

— Да, мога да сложа под охрана прозорците и всяка стая, която си поискам.

— И въпреки това не се чувстваш спокойна?

— Не.

— И защо?

— Защото непрекъснато получавам странни обаждания — признах с разтреперан глас.

Тя се намръщи.

— Какво значи странни?

— Някой само мълчи. Скрит номер.

— Имаш предвид, че няма никой отсреща?

— Напротив, има, просто не казва нищо. Адски ме изнервя.

Тя се замисли за момент.

— Тези обаждания… А колко такива си имала досега?

— Не съм сигурна, пет или шест. Две бяха само тази сутрин.

Тя примигна престорено драматично.

— И това те е разстроило толкова? Няколко обаждания от скрит номер? Кас, аз постоянно получавам такива! Обичайно някой се опитва да ми продаде нещо или иска мнението ми за продукт, който вече съм купила. — Тя отново се замисли. — Предполагам, че обажданията са на домашния ти телефон, нали?

— Да. — Стиснах неволно чашата между пръстите си. — Не мога да се отърва от усещането, че са лични.

— Как така лични? — Рейчъл ме изгледа неразбиращо. — Стига, Кас, просто няколко обаждания. Не разбирам защо толкова те разстройват.

Свих рамене, опитвайки се да изглеждам спокойна.

— Предполагам, че е заради убийството на Джейн. Нали разбираш, станало е толкова близо до нас.

— Какво мисли Матю?

— Не съм му казала.

— Защо? — Изгледа ме толкова загрижено, че ме убеди да й се доверя.

— Защото напоследък направих няколко глупави неща и не искам да си помисли, че наистина откачам — признах си аз.

Тя отпи глътка вино, но без да откъсва очи от лицето ми.

— Какви неща?

— Ами, първо бях забравила, че съм поканила Хана и Анди на барбекю у нас. Случайно срещнах Хана в Браубъри, онзи път, когато двете с теб излязохме да пийнем по едно в „Сауър грейпс“…

— Знам — прекъсна ме тя. — Спомням си, че заради това беше закъсняла.

— Вече съм ти го казвала?

— Да. Спомена, че си ги поканила на барбекю, защото не сте се виждали отдавна…

— А казах ли ти за кога съм ги поканила?

— Да, за неделя, значи същия уикенд.

Затворих очи и си поех дълбоко дъх.

— Ами, забравила съм — изпъшках, когато отново я погледнах.

— Забравила си?

— Да, забравих, че съм ги поканила. Или не съм разбрала, че съм ги поканила, не съм сигурна кое от двете. Анди се обади сутринта, за да попита в колко часа ги очакваме, така че успяхме да избегнем срама да се появят на вратата ни, а да няма нищо за хапване. Но това не е всичко. Аз някак си съм поръчала и алармена система, без да имам никакъв спомен за това. Попълнила съм договора, подписала съм го — всичко, както е редно. Само дето не помнех, че съм го направила. — Погледнах я смутено. — Страхувам се, Рейчъл, наистина съм уплашена. Не знам какво става с мен. И заради мама…

— Не разбрах това с алармата — прекъсна ме тя. — Какво точно е станало?

— Помниш ли, че когато се видяхме в „Сауър грейпс“, ти споменах, че е идвал човек от охранителна компания, за да ни даде оферта?

— Онзи, дето те бил изплашил леко или нещо подобно?

— Точно така. Ами, когато Матю се върна от платформата миналия петък, го заварил да чака на прага ни. Матю възразил, че не сме поръчвали да ни слагат алармена система, но мъжът измъкнал договор, подписан от мен.

— Това не значи нищо — прекъсна ме Рейчъл. — Може да е фалшифицирал подписа ти. Има всякакви безскрупулни типове.

— И аз така реших отначало. Но не беше само подписът, Рейчъл, а и всичко останало. Целият договор беше попълнен на ръка, и то определено с моя почерк. Матю се усъмни, че са ме подвели да го подпиша и аз се съгласих с него, защото така можех да се измъкна по-лесно. Но мисля, че и двамата знаехме, че не е било така.

Тя обмисли внимателно думите ми.

— Знаеш ли какво смятам аз? Струва ми се, че наистина си била подмамена по някакъв начин. Сещам се как ми сподели, че не си харесала човека, че те е притеснявал с вида си, така че може да си се съгласила за алармата само за да се отървеш от него. А после някак си блокирала цялата случка в съзнанието си, защото вътрешно си се срамувала, че си се оставила да те използват така.

— Не ми беше хрумвало подобно обяснение.

— Убедена съм, че точно така е станало — заяви тя. — Престани да се тревожиш.

— Ала това не обяснява останалото. Ами подаръка, който се оказа, че трябвало да купя за Сузи? Ами поканата към Хана и Анди за обяд? — Единствено не споменах за онзи път, когато я подведох, че ще спи у дома.

— Преди колко време почина майка ти, Кас?

— Преди малко повече от две години.

— И през това време ти се върна на работа, омъжи се и се премести в ново жилище. В общи линии, преобрази напълно живота си. За човек, който е прекарал предните три години в денонощни грижи за близък с тежка деменция, бих казала, че си направила твърде много за кратък срок и си стигнала предела на издръжливостта си.

Кимнах бавно, мъчейки се да осъзная думите й. И колкото повече ги обмислях, толкова повече започвах да вярвам, че има право.

— Беше доста вихрен период — признах си.

— Ето ти го обяснението.

— Ами ако е нещо повече?

— Какво имаш предвид?

Трудно ми беше да изрека най-големия си страх.

— Ами ако се превръщам в мама? Ако започна да забравям всичко, както беше при нея?

— Това ли те тревожи?

— Бъди честна, Рейчъл, забелязала ли си нещо?

— Не, понякога просто си леко отнесена.

— Така ли?

— Нали се сещаш, че когато се замислиш за нещо друго, ти не чуваш и дума от това, което ти казвам.

— Наистина ли?

— Не се стряскай толкова, всички го правим!

— Значи не смяташ, че съм тръгнала в тази посока?

Тя категорично поклати глава.

— Не, не мисля.

— Ами телефонните обаждания?

— Просто са случайни, няма нищо плашещо в тях — убедено заяви приятелката ми. — Трябва ти само почивка. Накарай Матю да те заведе някъде, където да си отдъхнеш.

— Тъкмо се върнах от петдневна ваканция. Няма значение, за него е трудно да си вземе отпуск през август. А ти скоро заминаваш, нали?

— В събота — щастливо заяви тя. — Нямам търпение! О, ето го и обяда ни.

Докато дойде моментът Рейчъл да си тръгне, петнайсет минути след определеното от нея време, вече се чувствах много по-добре. Имаше право за периода след смъртта на мама. Общо взето, изведнъж бях преминала от пустотата на сивото ежедневие към живот, изпълнен със страсти и вълнения. Беше нормално всичко, което бях преживяла, сега внезапно да се стовари върху ми и да ме изкара от равновесие. Беше само дребен проблем, а не страховита катастрофа. Трябва само да спра да мисля за убийството на Джейн, да престана да си въобразявам, че има нещо страшно в телефонните обаждания, които получавах, и да се съсредоточа върху важното за мен, а това беше Матю. Хрумна ми нещо и вместо да тръгна към паркинга, се върнах обратно.

Постоях малко пред витрината на един бебешки магазин, загледана в изложените прелестни дрешки. После отворих вратата и влязох вътре. Забелязах една млада двойка, жената беше с огромен корем и оглеждаше колички за бебенцето, което явно скоро щеше да се роди. И при мисълта, че някой ден и с Матю ще избираме количка за нашето дете, изпитах толкова силен копнеж, че останах без дъх. Започнах да преглеждам дрешките на закачалките и попаднах на гащеризонче с балони в пастелни тонове. Продавачката, дребничка млада жена, с най-дългата коса, която някога бях виждала, дойде при мен да ми помогне.

— Да, бих искала да взема това — казах аз, подавайки й гащеризончето.

— Прелестно е, нали? Да го опаковам ли като подарък?

— Не, няма нужда, за мен е.

— Колко хубаво! Кога очаквате бебето?

Въпросът й ме изненада и се притесних от това, че купувам дрешка за малко човече, което дори не съществува.

— О, съвсем отскоро съм бременна — чух се да казвам.

Тя се засмя щастливо и потупа корема си.

— И аз!

— Поздравления! — Обърнах се и видях младата двойка да идва към нас.

— Знаете ли вече дали е момче или момиче? — попита жената, загледана в мен.

Бързо поклатих глава.

— Рано е още.

— Моето е момче — гордо заяви тя. — Очакваме го следващия месец.

— Чудесно.

— Не можем да решим каква количка да купим — продължи тя.

— Може би ние бихме могли да помогнем — каза продавачката.

И преди да се усетя, заедно оглеждахме редицата колички и обсъждахме предимствата и недостатъците на всяка поотделно.

— Аз бих избрала тази — посочих към една красива количка в тъмносиньо и бяло.

— Защо не я пробвате? — предложи продавачката.

След което младата двойка и аз се редувахме да бутаме количката напред-назад из магазина, докато стигнем до заключението, че наистина е идеалният избор, защото не само изглежда стилно, но и се управлява лесно. После всички отидохме до касата и продавачката настоя да сложи гащеризончето в красива кутия, макар да й бях казала, че е за мен. А докато си говорехме за възможни бебешки имена, се почувствах по-убедена, че и аз мога да стана майка. Уверенията на Рейчъл, че проблемите ми са просто признак на претоварване, ми бях върнали самочувствието. И вече нямах търпение да кажа на Матю, че можем да започнем процедурата по инвитро. Може би вечерта първо щях да му подаря малкото гащеризонче като намек.

— Имаме система за лоялни клиенти, която може да ви заинтересува. — Усмихнатата продавачка ми подаде един формуляр. — Трябва само да попълните името и адреса си. След като натрупате определен брой точки, получавате отстъпка върху всяка следваща покупка.

Взех бланката и започнах да я попълвам.

— Звучи чудесно.

— Можете да използвате отстъпката и за дрехи за бременни — продължи тя. — Имаме прекрасни джинси с талия, която се разширява с напредването на бременността ви. Аз вече съм си харесала един чифт.

Думите й обаче рязко ме свалиха на земята, защото не бях бременна. Върнах й формуляра и набързо се сбогувах. Почти бях стигнала до вратата, когато тя ме повика.

— Не сте платили! — разсмя се продавачката.

Силно притеснена се върнах до касата и й подадох дебитната си карта. Докато успея да изляза от магазина, вече се чувствах толкова напрегната от лъжите, които бях изрекла, че новопридобитото ми самочувствие се бе изпарило почти напълно. Не ми се прибираше у дома, но не исках да оставам и в града, за да не се сблъскам отново някъде с онази млада двойка и те да заприказват за бременността ми, затова все пак тръгнах към паркинга. Не бях стигнала далеч, когато чух някой да ме вика по име. Обърнах се и видях Джон, колегата ми от училището, да бърза към мен.

— Видях те да излизаш от онзи магазин и оттогава се опитвам да те настигна — обясни той с обичайната си широка усмивка. Прегърна ме спонтанно и тъмната му коса падна над челото. — Как си, Кас?

— Добре съм. — Забелязах, че погледът му се спира на чантата, която носех, и моментално се засрамих.

— Не искам да ставам нахален, но ми трябва подарък за новороденото бебче на един приятел, а нямам представа какво да му взема. Тъкмо се канех да вляза в магазина, когато те видях да излизаш оттам, затова се надявам да ми помогнеш.

— Купих гащеризонче за бебето на една приятелка. Може би и ти ще харесаш нещо подобно.

— Страхотно, тогава и аз ще взема същото. Е, как е ваканцията, забавляваш ли се?

— И да, и не — признах си аз, доволна от смяната на темата. — Хубаво е, че имам свободно време, но след убийството на Джейн ми е трудно да се отпусна.

Лицето му помръкна.

— Преди играех тенис с нея. Бяхме в един и същи клуб. Не можах да повярвам, когато чух по новините. Почувствах се ужасно. И още е така.

— Забравих, че и ти я познаваш — казах тихо.

Той изглеждаше изненадан.

— Защо, и ти ли я познаваш?

— Слабо. Срещнахме се на едно парти, на което Рейчъл ме замъкна. Заприказвахме се и когато й споделих, че работя в училището, тя спомена, че те познава. След това, преди няколко седмици, двете излязохме на обяд. — Опитах се да намеря друга тема на разговор. — Ти скоро заминаваш за Гърция, нали?

— Отказах се — рече той. Погледнах го въпросително и обясни: — Да кажем просто, че приятелката ми вече не е част от плановете ми.

— О, не знаех.

Джон сви рамене.

— Стават такива неща. — Погледна часовника си. — Имаш ли време за едно питие?

— Едно кафе ще ми дойде добре — съгласих се аз, доволна, че има с какво да запълня още малко от времето си.

На по чаша кафе двамата се заговорихме за училището и за деня за обучение, който бе насрочен за края на месеца, преди започването на новата учебна година през септември.

Половин час по-късно си тръгнахме и след като се сбогувахме, се загледах след него.

И в същия миг нивото на стреса ми рязко се покачи, докато той се връщаше към бебешкия магазин. Ами ако каже на продавачката, че иска да купи гащеризонче като онова, което негова позната е взела преди половин час? Тя щеше да се сети, че става дума за мен и можеше да спомене нещо за бременността ми, а когато после се видим в училище, той можеше да ме поздрави пред всички. И какво щях да правя тогава? Да се престоря, че е било фалшива тревога? А можеше и да ми позвъни по-късно днес и тогава нямаше да имам друг избор, освен да призная, че съм излъгала. Или да му кажа, че той нещо се е объркал. Главата ме заболя и ми се прииска изобщо да не го бях срещала.

Прибрах се у дома и докато влизах, мигащата червена светлинка на панела в коридора ми напомни, че трябва да изключа алармата. Затворих вратата и набрах кода. Но вместо да се появи зелена светлинка, червената започна да примигва гневно. Реших, че съм сбъркала някоя цифра и отново набрах кода, натискайки уверено всеки бутон — девет, две, девет, едно, но светлинката замига още по-бързо. Ужасно се изплаших, че времето ми изтича, защото ми оставаха около трийсет секунди, преди алармата да се включеше, затова опитах отново същите цифри и оплесках всичко.

Само след секунди настана адски хаос. Вой на сирена прониза въздуха, после и втора, която виеше на пресекулки. Докато стоях и се чудех какво да правя пред контролния панел, мъчейки се да се сетя дали има друг начин да изключа алармата, чух зад гърба си телефонът да звъни. И сърцето ми, което и бездруго биеше ускорено заради стреса от сбъркания код, сега направо заподскача. Защото вече си мислех, че онзи, който ме тормозеше с мълчаливите си обаждания, знаеше, че съм се прибрала у дома. Зарязах алармата и изтичах до портата, оглеждайки се по пътя дали няма кой да ми помогне. Но въпреки адския вой никой не се появи да види какво става и иронията на момента ме доведе почти до истерия.

В този миг забелязах автомобила на Матю и това ме отрезви. Осъзнах, че още стискам чантичката от бебешкия магазин, затова побързах да отворя колата си и да я набутам под седалката, преди той да я види. Почудата на лицето му, докато влизаше през портата, ми даде да разбера, че недоумява защо вие алармата.

Той рязко спря и изскочи навън.

— Кас, какво става? Добре ли си?

— Не мога да изключа алармата! — опитах се да надвикам шума. — Кодът не действа!

Облекчението върху лицето му от това, че не сме били обрани, бързо се смени с изненада.

— Какво искаш да кажеш? Вчера работеше.

— Да, но вече — не.

— Дай да погледна.

Последвах го вътре и той набра кода на панела. Воят на алармата мигновено престана.

— Не мога да повярвам — казах слисано. — Защо при мен не стана?

— Сигурна ли си, че си набрала кода правилно?

— Да, набрах девет, две, девет, едно, точно както и вчера, както и ти направи току-що. Даже два пъти го набрах, но пак не стана.

— Чакай малко — какви бяха цифрите?

— Девет, две, девет, едно, нашите рождени дни на обратно.

Той поклати тъжно глава.

— Девет, едно, девет, две, Кас, а не девет, две, девет, едно. Твоят рожден ден, после — моят. Ти просто си ги запомнила погрешно. Сложила си първо моя вместо твоя.

— О, господи — простенах. — Как може да съм толкова глупава?

— Е, на всеки може да се случи, предполагам. Но не ти ли хрумна да размениш цифрите, след като първия път не се получи?

— He — признах, чувствайки се още по-глупаво. Над рамото му видях полицейска кола да спира пред къщата. — Какво прави полицията тук?

Матю се обърна да погледне.

— Не знам. Може би охранителната фирма им се е обадила… Може и да е заради убийството, което стана наблизо.

Една полицайка излезе от колата.

— Всичко наред ли е? — викна тя през оградата.

— Да, няма проблем — увери я Матю.

Въпреки това тя влезе в двора.

— Значи не е имало нахлуване в къщата ви? Бяхме уведомени, че алармата ви се е включила и не сте отговорили на последвалото телефонно обаждане, затова решихме да проверим.

— Съжалявам, опасявам се, че напразно сте били път насам — извини се Матю. — Имаме нова аларма и стана леко объркване с кода.

— Искате ли да огледам къщата, за всеки случай? Алармата включила ли се беше, когато се прибрахте?

— Не, не беше — смутено се обадих аз. — Съжалявам, грешката е моя, набрах грешен код.

Полицайката ми се усмихна разбиращо.

— Е, случва се…

Присъствието й ми подейства странно успокояващо. Знаех, че е така, защото се страхувах да остана насаме с Матю. Той явно бе решил да намира извинение за всички нелепи инциденти напоследък, но нямаше как да пренебрегне случката с алармата. Полицайката се върна в колата си и аз последвах Матю в кухнята.

Докато той правеше чай и за двамата, тишината бе толкова потискаща, че ми се прииска само да продума, дори и да не е това, което ми се щеше да чуя.

— Кас, може ли да поговорим? — попита той, когато ми подаде чашата.

— За какво?

— Просто ми се струва, че напоследък си доста отнесена. Разбираш ли, забравяш разни неща…

— Поръчвам аларма, после я включвам — кимнах аз.

— Просто се чудех дали не си стресирана от нещо.

— Получавам мълчаливи обаждания — изрекох тихо аз, предпочитайки да си призная този страх, отколкото да му кажа, че губя ума си. Вярно, че Рейчъл не смяташе тези позвънявания за нещо тревожно, ала исках да чуя и мнението на Матю.

— Какво, кога?

— Винаги сутрин.

— По мобилния телефон или домашния?

— Домашния.

— Провери ли номера?

— Беше скрит.

— Значи вероятно са от телефонна централа от другия край на света. Сериозно, това ли те притеснява? Някакви си обаждания от скрит номер?

— Да.

— Защо? Едва ли за пръв път ги получаваш, на всички звънят.

— Знам, но тези ми се струват лични.

— Лични ли? — Той се намръщи. — В какъв смисъл?

Поколебах се, не знаех дали да продължа. Но вече бях започнала.

— Сякаш отсреща знаят коя съм — казах аз.

— Защо, по име ли те търсят?

— Не. Нищо не казват, това е проблемът.

— Значи някой само диша в слушалката, така ли?

— Не, няма никакво дишане.

— А какво?

— Нищо. Но знам, че отсреща има някой.

— Откъде си толкова уверена?

— Усещам го.

Сега той доби объркан вид.

— Този, който ти звъни, не знае коя си, Кас. Ти си просто един номер в много дълъг списък с телефонни номера. Иска само да ти зададе няколко въпроса за някакво проучване или да ти продаде домакински уред. А и защо мислиш, че е мъж?

Изгледах го стреснато.

— Какво?

— Каза, че го усещаш. Откъде знаеш, че е мъж? Може да е жена.

— Не, определено е мъж.

— Но след като не казва нищо, по какво разбираш?

— Просто знам. Можем ли да проверим откъде идва едно телефонно обаждане, дори и ако номерът е скрит?

— Вероятно. Но ти едва ли наистина смяташ, че е нещо лично? Имам предвид, откъде?

Трудно ми беше да призная страха си.

— Някъде навън дебне убиец.

— Това какво общо има?

— Не знам.

Той сбърчи чело, мъчейки се да ме разбере.

— Имаш предвид, че убиецът стои зад обажданията ли? И се боиш от това? — попита той, стараейки се да прикрие неверието си.

— Не, не точно — смънках аз.

— Скъпа, разбирам защо си уплашена, всеки на твое място би се чувствал така. Убийството е станало съвсем наблизо, а и престъпникът още е на свобода. Но щом обажданията са на домашния телефон, значи не търсят точно теб, нали? — Той се замисли за момент. — Какво ще кажеш да работя от вкъщи в четвъртък и петък? Няма ли да е по-добре да съм тук няколко дни?

Усетих облекчение.

— Да, чудесна идея.

— Ще бъде хубаво да си взема няколко свободни дни около рождения ми ден — продължи той и аз кимнах, чудейки се как съм могла да забравя, че наближава.

— Както и да е — продължи Матю, — от новините по радиото по-рано днес разбрах, че Джейн е познавала убиеца. Поне така смятат полицаите.

— Може и тъй да е, но не вярвам, че й е бил любовник — възразих аз. — Тя не беше такава жена.

— Да, но доколко си я познавала? Срещала си я само два пъти.

— Достатъчно, за да ми стане ясно, че обича съпруга си — упорито настоях. — Не би му изневерила.

— Е, ако наистина е познавала убиеца, както подозират полицаите, той едва ли ще тръгне да преследва някой друг. Какво остава да звъни по телефона.

Така представени, нещата звучаха логично.

— Прав си.

— Обещай ми да не се тревожиш повече, става ли?

— Обещавам — прошепнах.

И ми се прииска да беше толкова просто.