Срив

Петък, двайсет и четвърти юли

Джейн ме преследваше. Беше изминала седмица от убийството, а не можех да си представя, че ще дойде ден, когато тя няма да е най-важното нещо в мислите ми. Вината, която изпитвах, не бе намаляла с времето. Напротив, беше се усилила. Не ми помагаше и фактът, че убийството й все още беше централна тема в новините. А медиите постоянно си задаваха въпроса защо е решила да спре на онзи пуст път посред бурята. Тестовете бяха показали, че колата й е била в пълна изправност, но понеже била относително стар модел, чистачките й едва работели. Затова преобладаваше версията, че не е могла да види нищо през стъклото и изчаквала бурята да отмине, преди да продължи пътя си.

Постепенно картината започваше да се изяснява. Малко преди единайсет часа тя оставила съобщение на гласовата поща на съпруга си, че тръгва от един от баровете в Касъл Уелс, където била на моминското парти на своя приятелка, и че скоро ще си бъде у дома. Според персонала на заведението Джейн излязла заедно с приятелките си, но се върнала пет минути по-късно, за да използва телефона им, тъй като била забравила своя у дома. Мъжът й бил заспал на дивана и не чул позвъняването, затова нямал и представа, че тя не се е прибрала, докато полицаите не потропали на вратата, за да му съобщят ужасната новина.

Трима човека се бяха явили в полицията, за да обяснят, че са минали по „Блекуотър лейн“ в петък вечерта, но никой от тях не видял колата й, паркирана или в движение. Това позволяваше на разследващите да ограничат времето на убийството в интервала между единайсет и двайсет — тъй като бяха нужни поне петнайсет минути, за да стигне от Касъл Уелс до онази отбивка — и един без пет, когато минаващ оттам шофьор бе намерил тялото й.

Гласът на съвестта настоятелно ме подканяше да се свържа с полицаите и да съобщя, че тя беше още жива, когато минах край колата й в единайсет и половина, ала страхът, че ще бъда заклеймена, задето не съм направила нищо, за да й помогна, беше по-силен. А и скъсяването на времето с толкова малко нямаше да допринесе особено за разследването на убийството. Или поне така си представях аз.

Следобед пристигна човек от „Сюпириър сикюрити систъмс“, за да ми направи оферта за аларма на дома. И моментално ме настрои срещу себе си, като дойде двайсет минути по-рано и попита за съпруга ми.

— Не, няма го вкъщи — заявих аз, мъчейки се да не гледам пърхота, който се бе посипал по раменете на тъмния му костюм. — Но ако ми опишете каква алармена система е нужна, за да подсигури безопасността на дома ни, сигурна съм, че ще успея да разбера. Стига да говорите бавно.

Сарказмът ми изобщо не го впечатли. Без да чака покана, той влезе в коридора.

— Често ли сте сама вкъщи? — заинтересува си той.

— Не, не е обичайно. — Въпросът му ме притесни. — Съпругът ми скоро ще се върне всъщност — добавих аз.

— Е, оглеждайки къщата ви отвън, бих казал, че е идеална цел за обир, понеже се намира съвсем в края на пътя. Трябват ви сензори на прозорците, на вратите, в гаража, в градината. — Мъжът огледа коридора. — Също и на стълбите — нали не искате някой да се промъкне и да ви изненада посред нощ? А сега да видим стаите, нали така?

Той рязко се извърна и пое нагоре, прескачайки по едно стъпало. Последвах го, но мъжът спря да провери как се затваря прозорецът в горния край на стълбите. После изчезна в спалнята ни, а аз останах неуверено на площадката, притеснена, че го оставих вътре сам. Внезапно ми хрумна, че пропуснах да му поискам служебната карта и се ужасих от мисълта, че след убийството на Джейн не бях станала по-предпазлива. А като се замислих, осъзнах: та той дори не бе казал, че е от охранителната компания. Просто бях предположила това, макар да бе дошъл по-рано. Можеше да е всеки.

Подозрението така се загнезди в съзнанието ми, че безпокойството, което изпитах в началото, изведнъж прерасна в паника. Сърцето ми заби тревожно, а после така забърза, че се разтреперих. Без да откъсвам очи от вратата на спалнята, се промъкнах в стаята за гости и се обадих на Матю по мобилния телефон, доволна, че поне тук имаме сигнал. Той не ми вдигна, но само след миг получих съобщение от него.

Извинявай, на среща съм. Наред ли е всичко?

Не ми харесва човекът от охранителната фирма, написах му с изтръпнали пръсти.

Тогава го разкарай.

Излязох от стаята за гости и едва не се блъснах в мъжа от охранителната компания. Отскочих уплашено и тъкмо понечих да му кажа, че съм размислила и вече не искам алармена система, когато той ме изпревари:

— Трябва само да проверя тази стая и банята, а после ще огледам долния етаж.

Промъкна се покрай мен, а аз, вместо да го изчакам, хукнах надолу и застанах близо до входната врата. Повтарях си наум, че реагирам глупаво и се паникьосвам от нищо, ала когато той слезе, не помръднах от мястото си. Оставих го сам да огледа останалата част от къщата. Минаха десет дълги минути, преди отново да се появи в коридора.

— Добре, а сега да поседнем и да ви обясня — предложи той.

— Не мисля, че е необходимо — заявих аз. — Вече не съм сигурна, че изобщо ние нужна алармена система.

— Не ми се иска да ви напомням, но след убийството на онази млада жена недалеч оттук смятам, че правите грешка. Не забравяйте, че престъпникът все още е на свобода.

Споменаването за смъртта на Джейн от този непознат ме разстрои и отчаяно ми се прииска той да се махне от дома ми.

— Имате ли визитка? На компанията?

— Разбира се.

Бръкна в сакото си и аз неволно отстъпих, сякаш очаквах да измъкне нож. Но той ми подаде визитка. Взех я от ръката му и я огледах: на нея пишеше името му — Едуард Гарви. Дали приличаше на Едуард?

— Благодаря — казах само. — Но може би е по-добре да дойдете, когато съпругът ми си е у дома.

— Предполагам, че бих могъл, ала не съм сигурен кога. Знам, че не бива да го изтъквам, но убийството е добро за бизнеса, ако разбирате какво имам предвид. Затова, ако ми отделите само десет минути от времето си, бих могъл набързо да ви обясня всичко. Така ще можете да го споделите с мъжа си, щом се прибере.

Той се отправи към кухнята и застана на прага й с протегната ръка, канейки ме да вляза и аз. Искаше ми се да му напомня, че къщата все пак е моя, но вместо това осъзнах, че му се подчинявам. Така ли ставаше обикновено, когато хората се оставяха да бъдат подведени към потенциално опасна ситуация като агнец на заколение? Тревогата ми нарасна, тъй като вместо да седне насреща, той се настани до мен, препречвайки изхода. Разгърна брошурата, но аз бях толкова притеснена, че не можех да се съсредоточа върху думите му. Кимах в подходящия момент и се стараех да си придам заинтересован вид, докато той правеше сметките, но по гърба ми се стичаше пот. И единственото, което ме спираше да не го изгоня от къщата си, бе доброто ми възпитание. Дали то е попречило и на Джейн да затвори бързо прозореца и да потегли с пълна газ, когато е осъзнала, че не иска да качи в колата си натрапника?

— Добре, това е всичко — приключи мъжът. Зяпнах го озадачена, докато той прибираше документите си в куфарчето си, преди да побутне към мен брошурата. — Покажете я на съпруга си довечера. Ще остане впечатлен, повярвайте ми.

Успокоих се едва след като затворих вратата зад него. Ала мисълта, че отново бях постъпила глупаво, като не поисках да се легитимира, преди да го пусна в дома си, не ми даваше мира. Особено сега, след убийството, извършено съвсем наблизо…

Внезапно ми стана студено и се качих горе да взема жилетка, при което забелязах, че прозорецът на спалнята е отворен. За миг останах вторачена в него, чудейки се какво означава това, ако изобщо означаваше нещо. Държиш се като невротичка, смъмрих се наум, взех жилетката от облегалката на стола и я наметнах. Даже и да го е отворил човекът от „Сюпириър сикюрити систъмс“, което вероятно е направил, за да види къде могат да се сложат сензори, това не значи, че го е оставил нарочно, за да може да се върне и да те убие.

Затворих прозореца, а докато слизах към долния етаж, звънна телефонът. Очаквах да е Матю, но беше Рейчъл.

— Искаш ли да излезем за по едно питие? — попита тя.

— Да! — зарадвах се на неочаквания повод да изляза от къщата. — А ти добре ли си? — попитах, усетила, че тя не е в обичайното си добро настроение.

— Да, просто ми се ще да пийна чаша вино. В шест часа удобно ли ти е? Ще дойда до Браубъри.

— Идеално. В „Сауър грейне“ ли?

— Да, ще се видим там.

Върнах се в кухнята, където брошурата на „Сюпириър сикюрити систъмс“ още лежеше на масата и я оставих настрани, за да я разгледа Матю, след като вечеряме. Вече беше пет и половина — цялата история с охранителя явно се бе проточила повече, отколкото бях предполагала, затова излязох веднага.

Градът беше оживен и докато бързах към бара, чух някой да ме вика по име. Вдигнах поглед и забелязах приятелката ми Хана, която се провираше между хората. Тя беше женена за тенис партньора на Матю, Анди, и се познавахме съвсем отскоро, но беше толкова мила, че ми се щеше да сме се срещнали по-рано.

— Не съм те виждала от сто години!

— Така си е, много време мина. Сега имам уговорка с Рейчъл, иначе бих ти предложила да пийнем по едно. Ала трябва непременно да дойдете на барбекю това лято.

— Би било чудесно — усмихна се Хана. — Анди тъкмо онзи ден ми казваше, че отдавна не е виждал Матю в клуба. — Тя помълча за миг. — А и след тази страшна история с жената, която бе убита миналата седмица…

Тъмният облак на убийството на Джейн отново надвисна над главата ми.

— Да, ужасно е — съгласих се аз.

Тя едва видимо потрепери.

— Полицаите още не са заловили престъпника. Мислиш ли, че е някой, когото е познавала? Казват, че повечето убийства се извършват от познат на жертвата.

— Така ли? — възкликнах вяло.

Знаех, че трябва да кажа на Хана, че съм познавала Джейн, че съм обядвала с нея само преди няколко седмици, но не можех, защото не исках тя да почне да ме разпитва какъв човек е била. И понеже премълчах, това ми се стори като ново предателство.

— А може и да е било случайно убийство — продължаваше тя. — Но Анди смята, че е бил някой местен, който познава терена наоколо. Според него сега се е спотаил някъде наблизо. Мисли, че това няма да е последното убийство в района. Много е плашещо, нали?

Мисълта за убиеца, който се крие наблизо, ме накара да изстина. Думите й отекваха в главата ми и ми стана толкова зле, че не можех да се съсредоточа върху онова, което говореше. Оставих я да побъбри още няколко минути, кимвайки в съгласие от време на време с надеждата, че е в удачния момент.

— Съжалявам, Хана — казах накрая, поглеждайки часовника си, — ужасно закъснявам за срещата. Наистина трябва да вървя.

— О, разбира се. Предай на Матю, че Анди няма търпение да го види.

— Непременно.

В „Сауър грейпс“ беше претъпкано, а Рейчъл вече беше там, с бутилка вино пред себе си на масата.

— Подранила си — казах, докато я прегръщах.

— Не, ти закъсняваш, но няма значение. — Тя наля вино в чаша и ми я подаде.

— Извинявай. Срещнах приятелката ми Хана и се заприказвахме. Най-добре да не изпивам цялата чаша, понеже ще карам. — Кимнах към бутилката. — Ти явно не си с колата.

— С няколко колеги ще се видим по-късно да хапнем, така че ще довършим заедно бутилката.

Отпих глътка, наслаждавайки се на свежия вкус на виното.

— Е, как си?

— Не много добре всъщност. Полицаите бяха във фирмата последните няколко дни и разпитваха всички за Джейн. Днес беше мой ред.

— Нищо чудно, че имаш нужда от питие — въздъхнах съчувствено. — Какво искаха да знаят?

— Интересуваха се дали съм я познавала. Казах им, че не съм, защото това е истината. — Тя завъртя столчето на чашата между пръстите си. — Само че не им споменах за скандала с нея заради мястото за паркиране. И сега се чудя дали не сгреших.

— Защо не им каза?

Тя сви рамене.

— Не знам. Всъщност не е точно така… Просто се побоях да не би да сметнат, че имам мотив.

— Мотив ли? — Тя вдигна рамене. — За какво, за убийство? Рейчъл, хората не убиват заради място на паркинга!

— Сигурна съм, че са ставали убийства и за нещо много по-малко — саркастично подхвърли тя. — Но това, което ме тревожи сега, е, че някой друг — например някоя колежка от офиса, която ни е видяла, може да каже на полицаите за кавгата ни.

— Съмнявам се — отвърнах аз. — Но ако толкова се притесняваш, защо не се обадиш на полицаите и не им обясниш сама?

— Опасявам се, че може да почнат да се питат защо не съм им казала от самото начало. Така ще изглеждам виновна.

Поклатих глава.

— Твърде много го мислиш. — Опитах се да се усмихна. — Това убийство влияе на всички ни. Днес следобед дойде човек да ни направи оферта за охранителна система и аз се почувствах особено уязвима, че съм сама с него вкъщи.

— Представям си. И се надявам по-бързо да заловят престъпника… Сигурно е ужасно за съпруга на Джейн да знае, че убиецът на жена му се спотайва някъде наоколо. Изглежда, си е взел отпуск, за да се грижи за децата. — Тя взе бутилката и си доля вино в чашата. — Ами ти? Как я караш?

— О, нали знаеш. — Свих рамене, мъчейки се да не мисля за осиротелите дечица. — Малко ми е трудно, след като непрекъснато мисля за Джейн. — Изсмях се нервно. — А понякога ми се иска да не бях обядвала с нея онзи ден.

— Разбираемо е — съгласи се тя. — Сключи ли договор за алармена система?

Усетих как раменете ми се напрягат.

— Ще ми се, но не съм сигурна, че Матю одобрява напълно идеята. Винаги е твърдял, че така все едно да си затворник в собствения си дом.

— По-добре, отколкото да бъдеш убит в собствения си дом — мрачно отбеляза Рейчъл.

— Недей говори тъй…

— Ами така си е.

— Да сменим темата — предложих аз. — Предстои ли ти някоя командировка?

— Не, чак след отпуска ми. Още две седмици и ще съм в Сиена. Нямам търпение!

— Не мога да повярвам, че избра Сиена вместо Ил дьо Ре — подравних я аз, защото тя все повтаряше, че не би отишла другаде на ваканция, освен на Ил дьо Ре.

— Отивам в Сиена, защото приятелката ми Анджела ме покани на нейната вила, забрави ли? Макар че го прави само защото иска да ме сватоса с девера си, Алфи. — Тя вдигна очи към тавана и отпи глътка вино. — И като заговорихме за Ил дьо Ре, мисля да идем там за четирийсетия ми рожден ден, само по женски. Ще дойдеш, нали?

— С най-голямо удоволствие! — Мисълта за пътуването ме накара да се почувствам много по-добре, а и това щеше да е идеалното място, където да й дам подаръка, който бях купила. За миг забравих за Джейн и Рейчъл се зае да ми описва всички места, които искаше да посети, докато е в Сиена. През следващия час разговорът ни остана далеч от всичко, свързано с алармени системи и убийства, но докато се прибера у дома, вече се чувствах изтощена.

— Добре ли си прекара с Рейчъл? — попита Матю, като стана от кухненската маса и ме целуна.

— Да — отвърнах, докато свалях обувките си. Плочките бях приятно хладни под краката ми. — А и срещнах случайно Хана, отивайки към бара, което също бе много приятно.

— Не сме ги виждали двамата с Анди от много време — замислено отбеляза той. — Как са те?

— Добре. Казах й, че непременно трябва да дойдат някой ден на барбекю.

— Чудесна идея. Как мина срещата с охранителя? Успя ли да се отървеш от него?

Извадих две чаши от шкафа и сложих чайника на котлона.

— С големи усилия. Остави брошура на компанията, която да прегледаш. Ами ти? Как мина денят ти?

Той избута стола си назад и стана, след което се протегна, за да раздвижи широките си рамене.

— Беше натоварено. Не ми се заминава следващата седмица. — Той дойде и ме целуна по шията. — Ще ми липсваш.

Шокирана, аз се извърнах рязко.

— Чакай малко, какво искаш да кажеш, че заминаваш ли?

— Ами нали знаеш, на платформата.

— Не, не знам. Изобщо не си ми споменал, че ще ходиш на платформата.

Той ме погледна изненадано.

— Разбира се, че ти казах.

— Кога?

— Ами вероятно е било преди няколко седмици, веднага щом разбрах за това.

Упорито поклатих глава.

— Не си. Ако беше го направил, щях да запомня.

— Ти даже ми сподели, че ще използваш времето, в което ме няма, за да работиш по учебните си планове за септември, така че да може и двамата да си починем, когато си дойда.

Съмнението се прокрадна в главата ми.

— Не може да съм го казала.

— Напротив, така беше.

— Не съм, разбра ли? — Отрекох с напрегнат глас. — И престани да настояваш, че си ме предупредил за заминаването си, след като не си го сторил.

Усещах погледа му върху себе си, докато приготвях чая и се правех на заета, за да не забележи колко съм разстроена. И не само заради заминаването му.