Срив

Понеделник, двайсет и първи септември

Добавих хапчетата, които Матю ми бе донесъл сутринта, към малката купчинка, която вече бе в чекмеджето ми. Ако исках да шофирам до Хестън през деня, главата ми трябваше да е бистра. Прекарах дълго време под душа, наслаждавайки се на струите, които обливаха тялото ми, и когато най-сетне излязох оттам, се чувствах душевно по-силна, отколкото от много време насам. Сякаш бях преродена. И може би затова, когато телефонът звънна около десет часа, реших да го вдигна. Хем ми се щеше да проверя дали обажданията не са само продукт на въображението ми, хем да се уверя, че той продължава да ми звъни, след като не бях вдигала слушалката бог знае колко отдавна.

Рязкото поемане на дъх от другата страна, когато вдигнах слушалката, ми подсказа, че съм го изненадала. Останах доволна, че съм провалила плановете му и успях да приема тишината на линията много по-спокойно, отколкото преди. Дишането ми, обикновено накъсано от страх, сега остана равномерно.

— Липсваше ми.

Прошепнатите думи сякаш се плъзнаха като коприна по линията и ме удариха с невидима сила. Ужасът отново се надигна в мен, задави ме с отровата си, кожата ми настръхна. Захвърлих телефонната слушалка. Това не означава, че е наблизо, казвах си аз, мъчейки се да си върна частица от спокойствието, което изпитвах по-рано. Само защото ти е проговорил, не значи, че те наблюдава. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, напомняйки си, че той не очакваше да вдигна телефона, което доказваше, че не следи всяка моя стъпка. Но ми беше трудно да не се поддам отново на страха. Ами ако реши да ме навести, след като вече знае, че съм се завърнала в света на живите?

Влетях в кухнята, като очите ми инстинктивно провериха първо прозореца, а после и задната врата. Натиснах дръжката, която остана уверено непоклатима. Никой не можеше да влезе, освен ако не го пусна.

Исках да си направя кафе, но като си спомних проблемите с кафе машината от предния ден, реших да си сипя чаша мляко. И не преставах да се питам защо мъжът бе решил да ми проговори, след като никога досега не беше го правил. Може би искаше да ме изкара от релси, понеже за пръв път не беше успял да усети страха ми. В душата ми се надигна тържествуващо чувство, защото бях успяла да променя нещо толкова фундаментално между нас. Не бях го изкарала на светло, но пък го принудих да разкрие частица от себе си, дори и да бе само шепот.

Не исках да отивам в Хестън твърде рано, затова се заех да разчистя из къщи, за да не мисля твърде много, че съм сама. Но мислите ми не спираха да препускат лудо. Направих си чаша ментов чай с надеждата да ме успокои и седнах в кухнята да го изпия. Времето течеше бавно, но с усилие на волята успях да издържа до единайсет и тогава тръгнах, като включих алармата на излизане. Докато минавах през Браубъри, си спомних последния път, когато бях тук, в деня на случайната ми среща с Джон. Съсредоточих се и установих, че е било преди около пет седмици. Сетих се колко уплашена бях в онзи ден, понеже си бях въобразила, че убиецът е в градината и сега изпитах силен гняв, че някой е успял да насади толкова ужасен страх в мен. А къде бяха отишли тези пет седмици? Къде се беше пропиляло моето лято?

Пристигнах в Хестън, оставих колата на същата улица и отидох в парка. Нямаше и следа от съпруга на Джейн и децата, но не бях и очаквала да е толкова лесно. Не исках да се замислям над възможността, че изобщо можеше да не дойде в парка или какво щях да правя, ако откажеше да ме изслуша. Затова просто поседях на една празна пейка, наслаждавайки се на късното септемврийско слънце, което галеше лицето ми.

Към дванайсет и половина поех към бара, като пътьом се отбих в местния магазин да си купя вестник. Поръчах си кафе в заведението и го изнесох навън в градината. Имаше изненадващо много хора, които вече обядваха и внезапно се почувствах леко неудобно не само защото бях сама, а и понеже всички явно се познаваха или поне бяха редовни клиенти.

Намерих си малка маса под едно дърво, леко встрани от тях, и разгърнах вестника. Статиите не ми бяха интересни, затова отгърнах на следващата страница. Заглавието „Защо никой не е арестуван?“ привлече погледа ми. Нямаше нужда да чета материала, за да се досетя, че е за убийството на Джейн.

Встрани имаше снимка на млада жена, нейна приятелка, която изглеждаше също толкова разстроена и ядосана като мен от бавния напредък на полицейското разследване. Някой сигурно знае кой е убиецът, цитираха думите й, повторени по-надолу и от репортера. Преди два месеца една млада жена беше брутално убита, завършваше статията. Някой някъде сигурно знае нещо.

Затворих вестника и пак усетих ледени тръпки по тялото си. Доколкото знаех, полицията бе престанала да апелира към човека, видял Джейн в колата й онази нощ, да се свърже отново с тях, но тази статия можеше отново да разбуни духовете.

Бях твърде притеснена, за да седя на едно място, затова станах от масата и поех надолу по улицата. Трябваше да намеря съпруга на Джейн, защото сега, повече отвсякога, не исках да си тръгвам оттук с празни ръце. Нямах представа къде живее, дали е в самото селце или в новия жилищен комплекс, изграден в покрайнините. Ала докато вървях покрай редица от каменни къщи, забелязах две еднакви детски колела с три гуми в един от предните дворове. Без да чакам и минута, за да не се разколебая, минах по алеята и почуках на предната врата.

Забелязах, че той погледна през прозореца да разбере кой е на вратата, но се забави толкова много, та реших, че няма да отвори.

Погледна ме от високо, как го бях застанала на прага.

— Дамата със салфетките — изрече той с пълно безразличие в гласа.

— Да — казах аз, доволна, че ме помни. — Съжалявам за притеснението, но може ли да поговорим за няколко минутки?

— Не и ако сте журналистка.

Бързо поклатих глава.

— Не съм.

— Ако сте някакъв медиум, също не ме интересува.

Леко се усмихнах, като че ли ми се прииска това да е причината да съм тук.

— Не, нищо подобно.

— Нека позная двете с Джейн се познавате от деца и сега ще ми споделите колко зле се чувствате, задето сте изгубили контакт с нея.

Поклатих глава.

— Не точно.

— Тогава за какво искате да говорите с мен?

— Аз съм Кас.

— Кас ли?

— Да. Писах ви преди няколко седмици. С Джейн обядвахме заедно малко преди… — Замлъкнах, понеже не знаех как да продължа.

— Разбира се! — Сянка премина по лицето му. — Защо не ми каза коя си, когато се срещнахме в парка? — попита заинтригувано той, изоставяйки учтивата форма.

— Не знам. Вероятно защото не исках да си помислиш, че се натрапвам. — Аз също минах на „ти“. — Просто бях в Хестън онзи ден и си спомних, че Джейн бе споменавала за парка, затова реших да го разгледам. Не ми хрумна, че може да се натъкна на теб.

— Изглежда, по-голямата част от живота ми минава там — леко се намръщи той. — На момичетата никога не им омръзва. Искат да ходят всеки ден, дори когато вали.

— Как са те?

— Справят се чудесно. — Мъжът отвори вратата по-широко. — Влез. Момичетата сега спят, така че имам няколко минутки. — Последвах го към всекидневната, където по пода бяха разпилени играчки, а Джейн ме гледаше от милион семейни снимки. — Искаш ли чаша чай?

— Не, благодаря — отказах, обзета от внезапна нервност.

— Спомена, че искаш да поговорим?

— Да. — Изведнъж очите ми се насълзиха и аз зарових в чантата си за кърпичка, ядосана на себе си.

— Заповядай, седни. Явно нещо те измъчва.

— Да — повторих аз и седнах на дивана.

Той придърпа един стол и се настани срещу мен.

— Спокойно. Не бързай.

— Видях Джейн онази нощ — започнах аз, докато мачках кърпичката между пръстите си.

— Да, знам, на онова парти. Спомням си, че Джейн ми каза.

— Не, не в онази нощ. Нощта, когато тя беше… — Думата „убита“ заседна в гърлото ми. — Нощта, когато загина. Минах по „Блекуотър лейн“ и подминах колата й в отбивката.

Той не каза нищо. Измина толкова дълго време, та си помислих, че е изпаднал в някакъв шок.

— Съобщи ли на полицията? — попита накрая.

— Да. Аз съм човекът, който се обади да каже, че е била жива, когато я е видял.

— Забеляза ли нещо друго?

— Не, само Джейн. Ала не знаех, че е тя, валеше толкова силно, че ми беше трудно да различа лицето й. Просто видях, че е жена и толкоз. Едва след това разбрах, че е била Джейн.

Той тежко въздъхна и въздишката му сякаш остана да тежи между нас.

— Не различи ли някого в колата с нея?

— Не, ако бях видяла, щях да съобщя на полицията.

— Значи не си спряла?

Не можех да срещна погледа му и сведох очи.

— Помислих си, че е закъсала и спрях пред нея. Реших, че може да слезе от колата, но тя не го направи. Валеше като из ведро, затова изчаках да видя дали ще премигне с фарове или ще натисне клаксона, за да ми подскаже, че се нуждае от помощ. А когато и това не стори, предположих, че вече се е обадила на някого, който всеки момент ще дойде… Знам, че трябваше да сляза и да изтичам под дъжда към колата й, за да проверя дали всичко е наред, но бях твърде уплашена. Помислих си, че може да е някакъв капан, затова реших, че е най-добре да се обадя на полицията или на Пътна помощ веднага щом се прибера, защото бях само на няколко минути от дома, и да ги помоля да проверят дали има проблем. Но щом влязох вкъщи, се случи нещо и напълно забравих да позвъня. После, на следващата сутрин, когато чух, че е била убита млада жена, се ужасих. Не мога да опиша как се почувствах. Не можех да повярвам, че съм забравила да се обадя, непрекъснато си повтарях, че ако го бях направила, тя можеше още да е жива. Изпитвах такава вина, че не посмях да кажа за това на никого, дори и на съпруга си. Мислех си, че ако се разбере, хората ще ме сочат с пръст и ще ме обвинят за смъртта й, понеже не съм направила нищо, за да й помогна. И щяха да са прави. А след това, когато разбрах, че е била Джейн, се усетих още по-ужасно. — Преглътнах сълзите си. — Може да не съм убиецът, но се чувствам също толкова виновна за смъртта й.

Приготвих се да изпитам гнева му, но той само поклати глава.

— Не бива да мислиш така — каза тихо.

— А знаеш ли кое е най-ужасното? — продължих. — След това не спирах да си мисля, че ако бях спряла, можеше и аз да бъда убита. Затова се радвах, че не съм. Що за човек би се чувствал така?

— Не е задължително да е лош — тихо отрони мъжът. — Просто така са устроени хората.

— Защо си толкова мил? Защо не си ми ядосан?

Той стана.

— Това ли искаш? — Мъжът ме изгледа от високо. — Затова ли си дошла тук? Ще ти се да чуеш от мен, че си отговорна за смъртта на Джейн и че си ужасен човек? Ако е така, си попаднала на грешния адрес.

Поклатих глава.

— Не дойдох за това.

— А какво искаш?

— Не знам колко още мога да живея с вината, която изпитвам.

— Трябва да престанеш да се обвиняваш.

— Никога няма да мога да спра.

— Виж, Кас, ако искаш прошката ми, с радост ще ти я дам. Не те обвинявам, че не си спряла. И ако ролите бяха разменени, съмнявам се, че и Джейн би спряла да ти помогне, защото щеше да е твърде уплашена, както си била и ти.

— Но поне нямаше да забрави да изпрати някого да провери какво става.

Той взе една снимка на близначките с грейнали в усмивка лица и руси къдрици.

— Твърде много животи вече са съсипани от смъртта на Джейн — тихо изрече мъжът. — Не позволявай това да разруши и твоя.

— Благодаря. — Очите ми отново се напълниха със сълзи. — Много ти благодаря.

— Съжалявам, че си преминала през толкова терзания. Сега мога ли да ти предложа чаша чай?

— Не искам да те притеснявам.

— Тъкмо щях да си сваря, когато ти почука на вратата, така че изобщо не ме притесняваш.

Докато той се появи с чая, аз вече бях успяла да се овладея. Поинтересува се с какво се занимавам и аз му казах, че съм учителка, без да споменавам, че в момента не работех. Поговорихме за дъщеричките му и той призна, че му е трудно да е в ролята на баща през цялото време, защото му липсва работата. А когато колегите му се обадили и го поканили на обяд предишната седмица, това било първият път след смъртта на Джейн, когато се усетил в състояние да се срещне с други хора.

— И как мина обядът? — попитах аз.

— Не отидох, защото нямаше кой да гледа момичетата. И моите родители, и тези на Джейн живеят твърде далеч, за да дойдат, без да са предупредени, макар че идват всеки уикенд. За родителите на Джейн все още е много тежко да виждат момичетата. Те толкова приличат на нея.

— А няма ли някой наблизо, който може да ти помага?

— Не, няма.

— Аз бих ги наглеждала с удоволствие по всяко време — предложих импулсивно. Той изглеждаше изненадан. — Съжалявам, беше глупаво от моя страна, ти не ме познаваш и естествено няма да посмееш да ми повериш момичетата.

— Е, все пак благодаря за предложението.

Изпих чая си, смутена от неловката тишина, възцарила се помежду ни.

— Най-добре да си вървя — тихо казах аз и станах. — Благодаря ти, че ми позволи да поговоря с теб.

— Дано да се чувстваш по-добре сега.

— Да — кимнах, — така е.

Изпрати ме до вратата и внезапно изпитах желание да споделя с него за обажданията, които получавах.

— Има ли и нещо друго? — попита мъжът.

— Не, всичко е наред — усмихнах се извинително, защото не исках да му досаждам повече.

— Е, довиждане.

— Довиждане.

Тръгнах бавно към портата, чудейки се дали не съм пропуснала шанса си, защото нямаше как отново да се появя на прага му непоканена.

— Може би ще се видим в парка някой ден! — подвикна той.

— Може би — отвърнах аз и осъзнах, че ме е наблюдавал.

Когато се върнах в къщата, беше вече около четири часът — твърде късно да вземам хапче, затова реших да поседя в градината, докато се върне Матю. Нямаше да му призная, че съм излизала, защото ако го направех, трябваше да го излъжа къде съм била. А това със сигурност щеше да се окаже грешка, ако после не можех да си спомня какво съм му казала.

От жегата ожаднях, затова влязох вътре, като не пропуснах да изключа алармата преди това. Отправих се към кухнята, но щом отворих вратата, без да искам, спрях на прага. Погледът ми обходи стаята и по тялото ми пролазиха тръпки. Всичко изглеждаше както би трябвало, но знаех, че не е… Усещах, че нещо се е променило, след като излязох сутринта.

Бавно се върнах обратно в коридора и останах напълно неподвижна, ослушвайки се и за най-беглия звук. Нямаше нищо, само тишина. Ала това не означаваше, че вътре няма никой. Взех телефона от масичката в коридора, тихо се измъкнах през предната врата и я затворих подире си. Отдалечих се от къщата, но се постарах да остана близо до портата на двора, за да не изгубя обхвата и с треперещи пръсти набрах номера на Матю.

— Може ли да ти звънна после? — попита той. — На среща съм.

— Мисля, че някой е бил в къщата — предпазливо прошепнах аз.

— Изчакай секунда.

Чух го как се извинява на някого, а после и скърцането на стола му, когато стана от масата. И след няколко мига отново беше на линия.

— Какво има?

— Някой е влизал в къщата — заговорих тихо, опитвайки се да прикрия тревогата. — Излязох на разходка, а когато се върнах, усетих, че някой е бил в кухнята.

— Как така…

— Не знам — отвърнах, ядосана, че отново звуча като откачена.

— Липсва ли нещо? Ограбени ли сме? Това ли намекваш?

— Не знам дали сме ограбени, но съм уверена, че някой е влизал в къщата. Можеш ли да се прибереш, Матю? Нямам представа какво да правя.

— Включи ли алармата, когато излезе?

— Да.

— Тогава как са могли да нахълтат, без да я задействат?

— Не знам.

— Има ли следи от влизане с взлом?

— Не останах вътре достатъчно дълго, за да разбера. Виж, само губим време. Ами ако той още е вътре? Не мислиш ли, че трябва да се обадим в полицията? — Поколебах се за миг. — Убиецът на Джони още е на свобода.

Той замълча и осъзнах, че е било глупаво да го споменавам.

— Сигурна ли си, че някой е бил вътре? — отново попита той.

— Разбира се, защо ми е да си го измислям. А може още да е там.

— Тогава е най-добре да се обадим в полицията. — Усетих нежеланието му. — Ще стигнат при теб по-бързо от мен.

— А ти ще дойдеш ли?

— Да, тръгвам веднага.

— Благодаря ти.

Звънна ми след минутка, за да ми каже, че полицаите ще пристигнат съвсем скоро. И наистина се появиха веднага, но без включена сирена, затова се досетих, че Матю не е споменал думата „убиец“ пред тях. Полицейската кола спря пред портата на двора и познах жената, която беше дошла заради неволно включената аларма.

— Госпожа Андерсън? — Тя се отправи по алеята към мен. — Аз съм полицай Лоусън. Съпругът ви ме помоли да се отбия. Явно смятате, че може да има някой в къщата ви, така ли е?

— Да — побързах да кажа аз. — Излязох на разходка, а когато се върнах, усетих, че някой е влизал в кухнята.

— Забелязахте ли някакви следи от влизане с взлом — стъкла по пода или нещо подобно?

— Стигнах само до кухнята, затова не знам.

— И смятате, че може още да е вътре?

— Нямам представа. Не останах, за да разбера. Излязох и веднага се обадих на съпруга си.

— Мога ли да вляза през предната врата? Имате ли ключ?

— Да — казах и й го подадох.

— Останете тук, ако обичате, госпожо Андерсън. Ще ви уведомя, когато е безопасно да ме последвате.

Тя влезе в къщата и я чух как вика предупредително, питаше дали има някой вътре. А после за около пет минути настана тишина. Най-накрая тя излезе навън.

— Огледах навсякъде и не намерих нищо, което да подсказва, че е имало нарушител — обясни тя. — Няма следа от влизане с взлом, прозорците до един са затворени и всичко изглежда наред.

— Сигурна ли сте? — попитах тревожно.

— Може би е добре да влезете и да огледате — предложи тя. — Да проверите дали нещо липсва.

Последвах я обратно в къщата и обиколих всяка стая, ала макар да не видях нищо разместено, долавях, че някой е бил вътре.

— Просто го усещам — безпомощно изстенах аз, когато тя ме помоли да обясня откъде знам това.

Слязохме отново в кухнята.

— Бихме могли да пийнем по чаша чай — предложи полицай Лоусън и седна до масата.

Тръгнах да включвам чайника и се заковах намясто.

— Чашата ми — възкликнах и се обърнах към нея. — Оставих я от тази страна, когато излязох, а сега я няма. Това показва, че някой е бил тук. Чашата ми не е на мястото, където я оставих.

— Може да е в съдомиялната — предположи полицайката.

Отворих съдомиялната и видях чашата си вътре на решетката.

— Знаех си, че не съм откачила! — тържествуващо заявих аз. Тя ме погледна със съмнение. — Не съм я слагала вътре — обясних. — Оставих я отстрани.

В този момент вратата се отвори и влезе Матю.

— Наред ли е всичко? — попита той, поглеждайки ме нервно.

Оставих полицай Лоусън да говори с него, докато мислите ми се мятаха бясно и се мъчех да си обясня дали е възможно да съм сгрешила и да не съм оставила чашата отстрани. Но знаех, че не съм сбъркала.

Отново се заслушах в полицай Лоусън, която тъкмо обясняваше на Матю, че не е намерила никакви следи от влизане с взлом или нечие присъствие в къщата.

— Но някой е бил тук — настоях аз. — Чашата ми не се е прибрала сама в съдомиялната.

— Какво искаш да кажеш? — попита Матю.

— Преди да изляза, я оставих встрани на плота, а когато се върнах, беше в съдомиялната — обясних отново.

Той ме изгледа търпеливо.

— Вероятно просто не си спомняш, че си я сложила там, това е всичко. — Обърна се към полицай Лоусън. — Съпругата ми понякога има проблеми с паметта си, затова забравя някои неща.

— Е, разбирам — кимна тя и ме изгледа съчувствено.

— Няма нищо общо с паметта ми! — ядосах се аз. — Не съм глупава, знам какво съм направила и какво не!

— Но понякога не знаеш — тихо отрони Матю.

Отворих уста да се защитя, ала не посмях да проговоря.

Само ако искаше, той можеше да изреди куп примери как не мога да си спомня какво съм правила. В последвалата тишина осъзнах, че дори и да настоявам до сетния си дъх, те никога няма да повярват, че съм оставила чашата на плота.

— Съжалявам, че дойдохте напразно — промълвих сковано.

— Няма проблем. По-добре да сме сигурни, отколкото да съжаляваме после — любезно отвърна полицай Лоусън.

— Мисля да се кача и да си полегна за малко.

— Добра идея. — Матю ми се усмихна окуражително. — Ще дойда след минутка.

Полицай Лоусън си тръгна и аз зачаках Матю да се качи при мен. Когато той не се появи, слязох да го потърся. Седеше в градината и пиеше чаша вино, сякаш всичко беше наред и нямаше никакви грижи. Мигом ме обзе гняв.

— Радвам се, че не се притесняваш, задето някой е бил в къщата ни — казах аз и го изгледах невярващо.

— Стига, Кас, ако всичко, което е сторил, е да сложи чашата в съдомиялната, значи не е толкова страшно, нали?

Не можех да преценя дали е саркастичен, защото никога досега не беше ми показвал тази си страна. Един вътрешен глас ме предупреждаваше: Внимавай, не го притискай твърде много! Но не можех да сдържа гнева си.

— Ще ми повярваш само когато влезеш у дома и ме завариш с прерязано гърло!

Той остави чашата си на масата.

— Това ли си мислиш, че ще стане наистина? Някой ще дойде в къщата да те убие, така ли?

Нещо в мен се пречупи.

— Няма значение какво мисля, защото никой не обръща внимание на думите ми!

— Обвиняваш ли ни? Няма абсолютно никакво основание за всичките ти страхове, никакво.

— Той ми проговори!

— Кой?

— Убиецът!

— О, Кас… — простена Матю.

— Да, направи го! А после е бил в къщата! Не разбираш ли, всичко се промени!

Той поклати глава отчаяно.

— Ти си болна, Кас, имаш ранна деменция и страдаш от параноя. Не можеш ли просто да го приемеш?

Жестокостта в думите му ме зашемети. Нямах какво друго да му кажа, затова се обърнах и влязох в къщата. Отбих се в кухнята и изгълтах две от хапчетата си, давайки му време да ме последва. Ала той не го направи, затова се качих, съблякох се и се пъхнах в леглото.