Стъкларят от Мурано

Десета глава Срещи

Корадино се загледа със задоволство в своето двойно огледало. То беше поставено на почетно място, на задната стена на кантина „До Мори“. Знаеше, че си е свършил добре работата. Повърхността му беше гладка като лагуната в ясен пролетен ден, а откосът беше идеален — дори и неговото око не бе в състояние да забележи несъвършенства. Извърна очи, преди да зърне отражението си, и приседна на кушетката под огледалото, за да чака. Корадино никога не бе зървал очите си в огледало. Почти не познаваше отражението си. Винаги гледаше само стъклото — погледът му спираше точно до повърхността и не влизаше по-навътре, не смееше да съзерцава себе си. Може би се страхуваше от онова, което би могъл да открие там. А може би просто не се интересуваше от собствените си черти, а само от тези на стъклото. Никога досега не си бе задавал подобни въпроси.

Единственото, което знаеше, бе, че синьор Бача — проприетарио19 на пивницата, ще бъде доволен от огледалото му. Но не можеше да не се зачуди защо го викат пак — стените на заведението бяха вече изцяло покрити с картини и огледала. Този разкош подсказваше, че пивницата процъфтява — в продължение на две столетия беше любимо място за запивка на венецианците. Нямаше никакво съмнение, че Бача има и други пари за харчене и като нищо щеше да се престарае. Корадино примигна — още огледала биха разрушили красивия, прозрачен баланс на неговото уникално двойно огледало, което блестеше като близнаците Кастор и Полукс — истинско съзвездие на съвършенството. Но част от отвращението на Корадино бе запазена за тази нова отвара — кафето, която в момента опитваше, докато чакаше. Така и не започна да го харесва.

Това кафе разяжда червата ми. Едно хубаво вино ми е напълно достатъчно.

Накрая синьор Бача благоволи да се появи от задната част на претъпканото кафене. Закръглен и облечен богато по последна френска мода, той спря, за да размени няколко думи с група крещящо натруфени венециански матрони, които се бяха отдали на пиене на новата кафява напитка.

Днес Бача изглежда доста странно.

Обикновено собственикът беше многословен, шумен и весел. Днес беше същите тези неща, само че изглеждаше доста нервен, а обичайното му поведение — просто поза. Въпреки килограмите му, обилната пот по челото му изглеждаше твърде много за подобен студен ден. И докато вървеше, непрекъснато се оглеждаше. Корадино се запита дали богаташът не си е навлякъл някакви неприятности с Десетимата и си знае, че агентите им го следят. Лично за себе си стъкларят нямаше никакви съмнения. Имаше безгрижния вид на човек, който знае, че непрекъснато го следят.

Години наред зърваше очи, втренчени в него през цепнатините на маските. Мъжът, който се бе облегнал край спирката на лодката. Уличният търговец на бонбони, който се загледа в него малко по-настойчиво от нормалното. Куртизанката на моста с топлата усмивка, но с поглед, твърд като кремък. Хиляди различни маски на хиляди различни места. Неизменно дискретни, но с течение на времето Корадино се бе научил да ги разпознава мигновено. И всеки път, когато очите му мимоходом се срещаха с очите на тези шпиони — независимо дали последните бяха високи или ниски, мъже или жени — майсторът имаше чувството, че принадлежат на един и същи агент — на мрачния фантом, който се беше появил в стъкларската работилница преди толкова много години.

Мъжът, който изкла семейството ми.

Но Бача няма от какво да се страхува, нали така? Той си беше човек на управляващите и това се знаеше от всички. Наемът за това място се плащаше от Десетимата, а голяма част от делата на Републиката се решаваха именно на тези маси, под маската на социалните контакти. При все това собственикът определено изглеждаше неспокоен. Най-сетне си проправи път до Корадино и при традиционните целувки за поздрав майсторът усети потта по бузите на Бача.

— Антонио! — възкликна Корадино, докато Бача присядаше на брокатената пейка срещу него. — Каква е целта на тази среща? Надявам се, че не става въпрос за нови огледала, които да превърнат заведението ти в публичен дом, нали?

Бача буквално позеленя, когато се приведе към Корадино. Дъхът му вонеше на вино.

— Корадино, чуй ме добре! Моля те, облегни се плътно назад! Заради мен!

— Какво… — започна объркано стъкларят, но като видя енергичното кимване на приятеля си, направи каквото му беше казано. Изпъна гръб и рамене и се наклони колкото можа по-назад, докато накрая усети други рамене — на клиента, който седеше с гръб към неговия гръб, на пейката от другата страна. Корадино автоматично отвори уста, за да се извини, ала веднага беше спрян от глас, който със сигурност не беше на собственика на заведението.

— Не се обръщай назад! Гледат ни!

Италианският беше перфектен, ала Корадино долови непогрешим френски акцент, който го върна двайсет години назад, при неговия учител по френски. Спомените за детството му нахлуха в главата му като кръвта, втурнала се в ушите му.

— Мосю Лоази? — Едва се сдържа да не се обърне и да не се хвърли в обятията му.

— Не. Името ми е Дюпармьор — Гастон Дюпармьор. Не се познаваме с вас. Но с течение на времето се надявам да се опознаем. — Гласът звучеше авторитетно, но също така излъчваше и определена топлота.

Корадино се ядоса на себе си заради тази глупава грешка — сякаш неволно се беше издал. Завоалира неудобството си в гняв, но въпреки това нещо, и той не знаеше какво, му забрани да се обръща назад. С очи, приковани върху вече пребледнелия Бача, той изрече рязко:

— Какво става тук? Не възнамерявам да се излагам на никаква опасност!

Почувства как раменете зад него се поместват и отново дочу познатата смесица от топлота и авторитет в гласа на французина:

— Корадино, ти открай време си изложен на опасност! Още от деня, в който твоят чичо Уголино ви предаде на Десетимата и цялото ти семейство побягна, за да си спасява живота! А знаеш ли, че пак същият този твой чичо издаде местонахождението на семейството ти на агентите на Републиката? Продаде смъртта на майка ти заради собствената си безопасност, обаче тук се излъга — агентите отнеха и неговия живот, а твоя пощадиха, мое малко стъкларче!

Корадино скочи от мястото си, но беше автоматично прикован от мечешките ръце на Антонио Бача. Собственикът го прегърна и отново го целуна по двете бузи, след което шумно изрече:

— В такъв случай се разбрахме! Още две големи огледала за салона! И те също ще бъдат произведения на изкуството като всичките твои неща досега! — Придърпа Корадино към себе си и прошепна в ухото му: — Корадино, трябва да изслушаш този човек! Не се надигай, не се обръщай, не се поддавай на страстите си! Този човек може да ти помогне, но не забравяй, че ни наблюдават! Стой мирно! Седни си и говори с него така, сякаш говориш с мен!

Най-накрая Корадино се отпусна обратно на мястото си и се постара да се овладее. Какво означаваше всичко това? И възможно ли е това, което чу за чичо си Уголино, да е вярно? Та той го обичаше толкова много! Чичо му предател ли беше? В ума му напираха стотици въпроси. Ала единственият, който в момента можеше да зададе, бе:

— Кой си ти?

— Ако искаш да ме видиш, можеш да погледнеш в собственото си огледало. Но го направи бързо и незабележимо!

Корадино плъзна поглед наляво и срещна очите на човека, който седеше зад него. Беше облечен във винено кадифе по начина, по който се носеха лекарите от Падуа, а в скута му седеше дългоноса бяла докторска маска. Но островърхата брадичка и извитите мустаци подсказваха за френско денди. Очите, които се вторачиха в очите на Корадино, имаха цвета на сивите плочи, с които той работеше. Иначе французинът изглеждаше млад, не повече от мъж на средна възраст. Вероятно около трийсетте, като самия Корадино.

— Да, ние сме на една и съща възраст — изрече французинът, сякаш разчел мислите му. — Но разликите между нас са повече от приликите. Аз обичам своята страна, а ти си престанал да обичаш твоята. И можеш да обработваш стъклото като алхимик, обучен от ангелите. Именно затова съм и тук.

— Откъде знаеш толкова за моето семейство?

— Ти спомена името на един мой сънародник, когото си обичал. Аз също го познавам.

— Мосю Лоази? Той е жив?

— За съжаление, не — изрече сухо гласът зад него. — Беше предаден и убийците го откриха. Ала не и преди да ни разкаже за своя невероятен ученик. Защото може би не знаеш, но той никога не престана да се тревожи за теб. Направи съответните запитвания и откри, че живееш и работиш в Мурано. И започна да следи изкъсо напредъка ти. Ние също, между другото. Обаче онези, които търсят, могат също така да бъдат и открити. Когато той откри теб, те пък откриха него. Той беше намерен и отровен от Десетимата, когато беше дошъл по тези брегове, за да те види.

Корадино усети как цялата кръв от тялото нахлува в главата му. Едва си поемаше дъх. Мъката по Лоази и преклонението пред неговата лоялност се бореха за място в ума му с въпросите, които продължаваха да напират.

— Но откъде знаете всичко това? — изгъгна.

— Защото аз бях един от онези, които му помагаха.

— И стояхте отстрани, гледайки как го убиват?

— Лоази беше предупреден да не се връща тук! Но той не послуша съвета ми. Съветвам те да не му подражаваш!

Корадино прикова очи в очите на мълчаливия Бача и усети как стомахът му се преобръща. Коварните кафеени зърна се смесваха с телесните течности в стомаха му и оставяха в устата му горчивина — горчивина, която стана още по-непоносима от горчилката на новините, които чу. Ровейки из мозъка си, той най-сетне напипа най-важния въпрос:

— Какво искате от мен?

— Искаме таланта ти, какво друго!

— И които сте тези „вие“?

— Първо аз самият, разбира се, ала най-вече Негово Величество крал Луи XIV, владетел на Франция!

Корадино едва не се задави. Вторачи се в кървясалите очи на собственика и проследи картата на капилярите му така, като че ли проследяваше родословието на френските крале.

— Какво би трябвало да означава това?

— Всичко ще ти бъде казано с времето си. Но сега знай едно — ние можем да ти помогнем, да ти осигурим живота, който заслужаваш. В Париж, разбира се. Ще бъдеш приет като велик художник и посрещан навсякъде като гений, а не като простия роб, който всъщност си тук. Можем да ти дадем богатство и благородническа титла. Помисли си добре! Твоята държава Венеция те е използвала години наред за лична изгода, за да увеличи красотата си, но в замяна не ти е дала нищо. Заробила те е — теб, от благородната фамилия Манин! И не само това, но ти е отнела и семейството! — Кратка пауза. А после: — Е, почти цялото семейство.

Главата на Корадино се стрелна наляво и отново срещна сивите очи. Онова, което последва от страна на французина, бе не по-силно от шепот.

— Можеш да доведеш и нея!

Леонора! Той знае за Леонора!

— Не е необходимо да решаваш сега — изрече гласът, когато Корадино извърна глава с разтуптяно сърце. — Не трябва да говорим повече, защото ще ни разкрият. Остани и поговори със синьор Бача. Той ще помогне всичко да изглежда нормално. Ще ти поръча нещо, а ти трябва да вземеш мерките и да си запишеш всичко в твоята прочута книжка от велен така, както правиш винаги. А после излез, върни се на Мурано и нищо не предприемай. Съвсем скоро твоят шеф ще ти съобщи за поръчка от Стария театър и че трябва да дойдеш във Венеция, за да се срещнеш с маестро Доменико относно един полилей. Ако дойдеш на тази среща, ще ме видиш отново — аз ще бъда този маестро Доменико, и тогава ще ти съобщя какво ми е заръчал кралят. Ако решиш, че не желаеш да се занимаваш с това, направи се на болен и изпрати на твое място друг стъклар. А ние никога повече няма да те безпокоим.

Корадино усети как раменете се поместват. Французинът се изправи. Докато оправяше мантията и маската си, Дюпармьор прошепна:

— Помисли си добре, Корадино! Какво дължиш ти на Венецианската република? Защо да не започнеш наново, във Франция, с дъщеря си?

А после, с едно плавно движение на мантията, той изчезна.

Корадино стоеше като попарен, докато собственикът започна механично да реди инструкциите си за огледало, което никога нямаше да бъде изработено. После излезе и премина като насън покрай тълпите на „Сан Марко“, докато неговата вечна сянка го следваше. В объркването си едва не се насочи към църквата, за да каже на Леонора. Но се овладя. Не трябва да предприема нищо рисковано — не и докато онези стъпки го следваха. Няма право да разваля нещата точно сега.

Не и сега, когато най-сетне се очертава начин да бъдем заедно!