Стъкларят от Мурано

Трета глава Сърцето на Корадино

В камъка бяха издълбани букви.

Думите на табелата, която украсяваше Сиропиталището на милосърдието, се открояваха ярко под лъчите на пладнешкото слънце. Пръстите на Корадино се плъзнаха бавно по жлебовете на надписа. Знаеше го наизуст:

Ти прочете ли тези думи, Нунцио деи Вескови, стар мръснико? Прочете ли ги преди седем години, когато изостави тук единствената си внучка? Не почувства ли вината, притискаща сърцето ти? Не поглеждаше ли през рамо от страх пред Бога и пред папата, докато се промъкваше незабелязано към своя палат и към покоите си от злато?

Корадино сведе очи към изтърканата бърсалка пред входа и си представи новороденото момиченце, захвърлено тук, все още със слузта от майчината си утроба. И с кръвта на майка си, защото майка й беше издъхнала при раждането й. Корадино стисна ръце така, че ноктите му почти пробиха кожата на дланта му.

Не искам да мисля за Анджелина.

Обърна се, за да потърси покой за изранената си душа в гледката към лагуната. Обичаше да наблюдава водата и да се опитва да гадае настроенията й — днес, под ярките слънчеви лъчи, вълните наподобяваха неговото гиачо8 — духано синьо стъкло в няколко различни нюанса, претопени заедно и после потопени в лед, за да се сдобият с онази неповторима, леко напукана повърхност. Корадино беше постигнал невиждани висоти в изработката на леденото стъкло, като беше започнал да добавя сребърен сулфат в студената вода, който плуваше на повърхността й. По този начин нагорещеното стъкло приемаше метала в мига на появата на първите му пукнатини, който при охлаждането на стъклото ги запечатваше, създавайки впечатление за огряна от слънце вода. И сега гледката на лагуната, която изглеждаше точно като гиачо, го изпълни с нова увереност в онова, което правеше.

Аз съм майстор. Никой друг не може да накара стъклото да пее така, както го правя аз. Аз съм най-добрият стъклар на света. И чувам водата да ми отговаря: „Да, но нали именно затова французите искат теб и никого другиго!“

Насочи поглед през лагуната към Сан Джорджо Маджоре. Корабите с подправки се плъзгаха грациозно покрай недовършения корпус на църквата „Санта Мария дела Салуте“. Наситените жълти и червени нюанси на подправките и тъмните багри по кожата на търговците бяха в ярък контраст със снежнобелите камъни на бъдещата катедрала. Тъкмо такива бяха гледките, които му доставяха най-голяма наслада. Гондолите пореха водите на каналите. Разгърдените куртизанки огласяха простора със звънкия си смях. Корадино се изпълни с възхита — но не пред голата плът, а пред коприната на карнавалните им одежди. Слънчевите лъчи улавяха пъстротата им и я подсилваха, вмъкваха се в тежко падащите гънки на полите. Дъгата от багри му напомни вътрешността на стрида. Погледа ги известно време, радвайки се на един от малкото мигове на свобода от пещите и от Мурано. Загледа се с възторг в оформения като острие на брадва нос на гондолата, с шестте му клона, които символизираха шестте големи сестиери, кварталите на града. Града, който той обичаше. Града, който утре трябваше да напусне. За пореден път си повтори имената на районите и думите се занизаха една след друга от устата му като поема или може би молитва:

Канареджо, Дорсодуро, Кастело, Санта Кроче, Сан Поло и Сан Марко.

Не след дълго плясъкът на гондолата стигна до него. Носът на лодката докосна покрития с мъх мрамор на дока и върна Корадино на земята. Нямаше време за губене.

Имам подарък за нея.

Корадино потъна в уличката, разположена странично на църквата „Санта Мария дела Пиета“, към която се числеше и сиропиталището. Надникна през орнаментираната решетка, която позволяваше на минувачите да поглеждат към хладния мрак вътре. Видя група момиченца с виоли и виолончела, загледани в партитурите си. Забеляза я в дъното на групичка — говореше със своя дружка и русата й косица проблясваше. Видя също така и главата на отец Томазо, с вечната му тонзура, който тъкмо даваше инструкции на друга група момиченца, подготвящи се да пеят. Сега или никога.

Гласът на Корадино изпълни уличката. Започна да пее една популярна песничка, използвана от месарите и пекарите за привличане на клиентела. Обаче думите бяха леко променени, така че само един човек на света да разбере кой е той и само той да дойде при него:

„Леонора миа9, тук-тук-тук, Леонора миа, тук-тук-тук!“ И ето че не след дълго тя вече наистина беше до решетката. Малките й пръстчета обгърнаха студените решетки и докоснаха неговите.

— Бонджорно10, Леонора!

— Бонджорно, синьоре!

— Леонора, казах ти да ме наричаш „татко“!

— Да, господине — каза тя.

И се усмихна. Той обичаше чувството й за хумор и се радваше, че вече го бе опознала достатъчно, за да си позволява някои волности. Може би защото същевременно и порастваше. Не след дълго щеше да се превърне в обиграна кокетка за женене.

— Носиш ли ми подарък? — попита тя.

— Ами, да видим… може би, ако ми кажеш на колко години си вече?

През решетките се показаха още няколко малки пръстчета. Пет, шест, седем.

— На седем! — възкликна тя.

— Браво! А не съм ли ти давал винаги подарък на именния ти ден?

— Винаги! — светнаха очичките й.

— Е, да се надяваме, че и този път не съм забравил!

Изигра цял спектакъл, докато се правеше, че претърсва джобовете си. И най-накрая плъзна ръка зад ухото си и извади оттам стъкленото сърце. С облекчение констатира, че усетът му за мерки отново не го е подвел — сърцето мина съвсем лесно между решетките. А после с огромна наслада чу ахването на Леонора, когато бижуто падна в ръцете й. Тя го завъртя на мъничката си длан, дивейки се на уловената в него слънчева светлина.

— Магия ли е това? — попита тихо.

— Да. Много специална. Приближи се и ще ти обясня!

Леонора притисна личицето си до решетките. Слънцето улови златистите точици в зелените й очи и сърцето на Корадино забрави да бие.

Господи, някои от твоите красоти никога няма да мога да пресъздам!

— Чуй ме внимателно, Леонора! Трябва да замина оттук за известно време. Обаче това сърце ще ти напомня, че аз винаги ще бъда до теб, а когато погледнеш сърцето и го подържиш в ръката си, ще почувстваш колко много те обичам! Ето, пробвай още сега!

Пръстите й се сключиха около стъкленото бижу, изолирайки го от светлината. Затвори очи.

— Усещаш ли обичта ми към теб? — попита Корадино.

Леонора отвори очи, усмихна се и рече тихо:

— Да!

— Ето, видя ли? Казах ти, че е специална магия! А сега, носиш ли си онази панделка, дето ти подарих на миналия ти имен ден?

Тя кимна.

— Хубаво. Тогава я пъхни в онази специална дупчица, която съм направил в сърцето, и си я вържи на врата! Не позволявай никой да ти види подаръка! Нито абатисата, нито отец Томазо, нито дори някое от другите момичета! Разбра ли ме?

Тя стисна здраво сърцето и енергично кимна.

— Ще се върнеш ли? — попита.

Той знаеше, че няма да се върне. Но отговори:

— Някой ден…

Тя се замисли за момент, а после прошепна:

— Ще ми липсваш!

Тези думи накараха Корадино да се почувства така, сякаш някой изтръгва вътрешностите му — като на рибите на рибния пазар. Щеше му се да можеше да й сподели онова, което беше планирал — че смята да проводи хора за нея, когато се увери, че е в безопасност. Но засега не смееше да вярва в подобно избавление. А за нея — колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

Онова, което не знае, не може да издаде. Онова, което не може да издаде, не е в състояние да я нарани. А аз твърде добре познавам отровата, наречена надежда… Надежда, очакване, мечти… Ами ако все пак не успея да се оправя и не изпратя хора да я доведат при мен?

Затова само рече:

— Ти също много ще ми липсваш, Леонора миа!

Тя отново провря малките си пръстчета през решетката, за да направи техния таен знак. Той автоматично схвана желанието й и постави всеки от лишените си от отпечатъци пръсти върху възглавничките на нейните — кутре към кутре, показалец към показалец, палец към палец.

Внезапно вратата към уличката се отвори и оттам се показа обръснатото теме на отец Томазо.

— Корадино, колко пъти съм ти казвал да не идваш тук и да не душиш около моите момичета! Нали тъкмо така се стигна до тази жалка ситуация, а?! Леонора, връщай се в оркестъра! Готови сме да започнем!

Леонора го дари с последен поглед за сбогом и изчезна, а Корадино промърмори някакво извинение и се престори, че си тръгва. Ала в мига, в който свещеникът се върна обратно в църквата, майсторът се прокрадна обратно по уличката и се заслуша в музиката. Сладостта на хармонията и грандиозно настъпващият контрапункт се врязаха в душата му. Корадино си знаеше какво ще се случи, но въпреки това се остави на течението.

Защото, когато стисне стъкленото сърце в ръката тя ще знае, че всъщност държи моето сърце!

Знаеше си, че може би никога повече няма да види дъщеря си, затова този път се облегна на стената на църквата и свличайки се бавно надолу, даде воля на рукналите си сълзи.