Стъкларят от Мурано

Трийсет и втора глава Изгубеното сърце

Писмото прошумоля между пръстите на Алесандро. Лекият бриз повдигаше костюмите им, докато те стояха на моста „Рива“, с лице към Моста на въздишките, и наблюдаваха как гондолата им отминава. Слънцето грееше гърбовете им и ги топлеше и Леонора се обърна към него, за да стопли и бебето. Мълчеше. Не искаше това да излиза от нейната уста. Пръв заговори Алесандро.

— Това е той!

Макар вече да го знаеше, за нея все още беше шок да го чуе изречено така, толкова безстрастно.

— Няма как да е друг — възрастта, описанието, всичко. А и датата — написано е само няколко месеца след „смъртта“ на Корадино.

— Да, знам — кимна унило тя.

После отново се обърна и се подпря на парапета до него.

— Трябва да отида във Франция.

— Разбира се.

— Трябва да се уверя! Професор Падовани ми каза, че имал познати в Сорбоната. Там ще разполагат с повече сведения, отколкото тук.

Алесандро кимна и отбеляза:

— Да, следващата година, когато бебето укрепне достатъчно, за да пътува, всички ще отидем. Аз ще си взема отпуск и…

— Трябва да отида сега!

Алесандро затвори очи. Когато ги отвори, гласът му беше равен и безизразен.

— Леонора, ти си вече в осмия месец. Не можеш да пътуваш. Със сигурност не можеш да се качиш на самолет!

— Мога да отида с влак. Или с кораб — като Корадино.

— Да го вземат мътните този Корадино! — избухна внезапно той, с което шокира и двама им. Тишината, която последва, като че ли накара и празнуващите около тях да застинат. Накрая Алесандро се овладя и промърмори: — Всяко едно пътуване на този етап от бременността ще те изложи на огромен стрес! Ами ако родилните болки започнат във влака? Или родиш във Франция? Нашето бебе трябва да се роди тук, във Венеция, където съм роден аз, където си родена и ти! А не в някаква безлична болница в Париж! Няма да го позволя!

— Ти няма да го позволиш, така ли? — изсъска Леонора. Знаеше, че той е напълно прав и че тя всеки момент ще изгуби битката, но ненавиждаше собственическия му маниер.

— Разбира се! Нали носиш моето дете!

— Тогава се дръж подобаващо! — провикна се Леонора, сграбчи стъкленото сърце и окончателно изгуби самообладание. Всичките й намерения да бъде умерена и предпазлива се изпариха само за една секунда. На тяхно място избликна яростта. — Защо тогава не останеш при мен? Защо не можеш да бъдеш с мен през цялото време, вместо да идваш и да си отиваш като прилива? Заради Витория ли?

— Каквооо?!

— Да, мислиш си, че не знам, обаче собствената ти братовчедка ми каза онова, което ти не пожела да ми съобщиш! Все още се виждаш с нея, нали? Даже снощи си бил с нея — снощи, когато ми каза, че си работил до късно! Ха!

Леонора вече викаше с цяло гърло и минувачите започваха да се спират и да се заглеждат с любопитство в тази типична сцена на уличния театър. Алесандро я придърпа под беседката и я принуди да седне на една от студените мраморни пейки.

— Сядай! Започваш да се вълнуваш твърде много за жена в твоето положение!

— Виж ти! Внезапна загриженост, а?

— Леонора — изрече все така овладяно той, — независимо дали го знаеш или не, ти и това дете сте най-важните хора в моя живот!

— А Витория? — изстреля тя. — Жената, която написа толкова глупости за мен и ги предложи на целия град? Защо тогава продължаваш да се виждаш с нея, щом си толкова лоялен към мен?

— Слушай какво — започна той и въздъхна, — вярно е, че аз я поканих на среща. Почакай! — спря я с ръка, когато видя, че тя пак се кани да се разкрещи. — Знам всичко за Корадино и за статията! А ти не ми каза, отказа да споделиш с мен мислите си и онова, което те вълнува. Накара ме да си мисля, че търсиш баща си, но аз през цялото време бях наясно кой е истинският обект на твоя интерес. Затова, след статията на Витория, отидох да се срещна с Роберто, за да проверя дали няма да мога да измъкна от него истината с моя нов статус на детектив. — Кратка пауза. — Но както стана ясно, той вече бил избягал във Франция, моля ти се, и взел със себе си всичките си тайни. Та това ми остави единствено Витория. — Обърна се и погледна Леонора право в очите. — Снощи беше първият и единствен път, в който съм се срещал с нея. Помолих я да ми покаже този „първоизточник“ на Роберто, за който споменава в статията си — доказателството, че Корадино е бил предател. Заради доброто старо време тя се съгласи.

Леонора усети, че устните й са пресъхнали, но все пак събра сили да попита:

— И какво беше това нещо?

— Писмо. Последното писмо, написано от неговия прапрадядо Джакомо дел Пиеро, докато умирал в затвора „Пиомби“.

При тези думи и двамата се обърнаха като по команда към мрачните, покрити с оловни плочи прозорци на водния затвор. След малко Алесандро продължи:

— Но предпочетох да не ти казвам нищо за това, защото писмото е абсолютно категорично. Джакомо официално се отказва от Корадино и го белязва с прозвището „предател“.

Леонора се опита да подреди мислите си и след малко попита:

— Тогава Роберто защо просто не публикува съдържанието на това писмо?

— Защото краят на писмото показва праотеца му Джакомо в доста лоша светлина. Там той разкрива съществуването на дъщерята на Корадино и нейното местонахождение.

— Сиропиталището към „Пиета“!

— Точно така. Та Роберто очевидно е държал на репутацията на своя предшественик точно толкова, колкото и ти държиш на репутацията на твоя! Да се откажеш официално от чирака, който те е предал, е едно, но да обречеш на смърт едно съвсем невинно момиче, при това сираче — съвсем друго!

— Но тя не е умряла! Знам, че е пораснала, омъжила се е и после заживяла щастливо до края на дните си!

— Е, очевидно Роберто не е знаел тази подробност от историята. Пък и самият факт, че Джакомо се е отказал от Корадино, е повече от достатъчен, за да го обрисува в доста лоша светлина, без да добавяме към това и издаването на момиченцето.

Леонора кимна и тихо попита:

— Но защо не ми каза, че си се заел с това търсене заради мен? Защо се държеше толкова дистанцирано?

— И как да споделя такова нещо с теб, когато ти не споделяше нищо с мен? Ти държеше Корадино единствено за себе си, дори когато рекламната кампания и статията го направиха отново прочут. Мислеше си, че тъй като не съм във Венеция, няма да разбера. Мислеше си, че по някакъв неведом начин аз няма да те харесвам толкова, ако се окажеш потомка на предател, вместо потомка на маестрото, с когото толкова много се хвалеше! Как можех да ти кажа, че някой, който значи толкова много за теб, не значи нищо за мен? Защото ти си тази, която обичам, но преди да те разбера, първо ти трябва да разбереш себе си! — Обърна се отново към канала. — А сега вече слагаш обсебеността си по този твой далечен предшественик даже над добруването на нашето дете! Ти си луда! Трябва да мислиш за него, а не за миналото!

— Но нали именно заради него го правя! Трябва да разбера истината, преди той да се роди! Точно затова трябва да отида във Франция! Не разбираш ли? Щом Джакомо е разкрил съществуването на Леонора пред Десетимата, но въпреки това тя е доживяла старини, значи Корадино трябва да я е спасил по някакъв начин! И аз трябва да знам! — провикна се Леонора и стисна стъкленото сърце за кураж.

Алесандро улови жеста й и се обърна към нея.

— И защо, ако смея да попитам? За да можеш да се хвалиш с него по приеми и на гости, така ли? Твоят живот не ти ли е достатъчен? От Корадино ли имаш нужда, за да се самоопределиш? Защо не можеш просто да кажеш: „Аз съм Леонора и съм стъклар?“.

— Но аз не съм! Или поне вече не! Точно затова трябва да изчистя името му! Защото моята работа зависи от неговата репутация! Когато успея да го реабилитирам, тогава линията „Манин“ ще започне отново да се продава, а аз ще мога отново да се отдам на семейната професия!

— Но защо трябва да разчиташ точно на Корадино и на този тъп талисман, който непрекъснато носиш? Защо не можеш да разчиташ на мен?!

И преди Леонора да успее да го спре, той дръпна стъкленото сърце от врата й и го захвърли в канала. То полетя чак до Моста на въздишките, намигна за последен път и изчезна под сянката на арката. Само чуха, но не видяха, тихия плясък, когато сърцето проникна във водата.

И двамата замръзнаха от ужас. От мисълта за това каква болка биха могли да си причинят един на друг. Потъналото в канала стъклено сърце означаваше, че бяха достигнали точка, от която нямаше връщане назад. И в тази нова, ненормална вселена, където вековете се бяха събрали, Алесандро бе принуден да се изправи очи в очи с истината.

Корадино се бе превърнал в негов съперник.

С очи, блеснали от сълзи, Алесандро напусна Леонора и разбутвайки тълпите, се насочи към Арсенала.

Леонора се опита да му извика, за да му каже, че е бил прав — защото беше напълно сигурна. И че тя няма да ходи във Франция. Но не успя да издаде нито един звук. Опита се да се движи, но краката й се оказаха като излети от олово. Едва когато черните му къдрици изчезнаха от погледа й, тя си даде сметка какво става. Сякаш огромно менгеме притисна корема й — толкова мощно, че я накара да изохка и да се хване за близките перила. Зад себе си усети ръце на загрижени хора, минувачите спираха, за да я питат добре ли е. Обаче тя не беше добре.

Започвам да раждам!