Стъкларят от Мурано

Трийсет и седма глава Родилните мъки на Пролетта

Не за първи път в Оспедале Чивили Риюнити ди Венециа приемаха родилка, облечена в карнавален костюм. Все пак това беше Венеция. Какво друго можеше да се очаква. При все това около входа се събра значителна тълпа и дори най-закоравелият гинеколог бе развълнуван до дъното на душата си от гледката на самата Примавера, гърчеща се в агонията на товара си. Покритата с цветя и клонки рокля бе подгизнала от изтеклите води и седеше прилепната о краката й.

Решенията в родилната зала се вземат бързо. За нещастие синьорината не бе успяла да стигне дотук достатъчно навреме, тъй като никой не я придружаваше, а въпреки факта, че това й беше първо раждане, процесът вече бе доста напреднал. Бе станало твърде късно за епидурална упойка, а което беше още по-същественото, бебето беше тръгнало да излиза седалищно. Монахините се опитваха да й предложат утеха и облекчение, но въпреки неописуемите болки Леонора напълно съзнаваше факта, че е съвсем сама, че се намира в същата болница, в която самата тя бе родена, и че бебето вече излиза. На всеки две минути някакъв гигантски стоманен капан сякаш щракваше върху корема й и тя започваше да пищи името на Алесандро. Освен това бе преследвана от разказа на професор Падовани за майката на другата Леонора.

Анджелина деи Вескови, която е починала при раждане… починала при раждане.

Сега тя изпитваше същите болки като отдавна споминалата се красавица. И болката ги превърна в сестри, въпреки столетията. Накрая, макар и за кратко, тя изгуби съзнание, и монахините започнаха да благодарят на Исус за ценните минути отдих в една очевидно дълга нощ. А гинекологът — човек с многогодишен опит, чиито идеи обаче отказваха да сработят, забеляза, че дори и в безсъзнание, Пролетта се държи за гърлото — като че ли търси някакво бижу, което вече не е там.