Стъкларят от Мурано

Петнайсета глава Предателство

Беше късно и Леонора беше сама в работилницата. Беше загасила и затворила всички пещи и ги бе оставила да спят — с изключение на една самотна огнена дупка, край която в момента работеше.

Не беше виждала Алесандро, но поне снощи й се беше обадил. Бил заминал за Виченца, на курс за подготовка за длъжността „детектив“ — стига, разбира се, да успее да издържи трудния тест, с който завършваше обучението. А Леонора се бе зарекла, че докато трае курсът му, тя ще работи във фабриката до късно вечерта — за да усъвършенства уменията си на стъклар и за да не чака нетърпеливо звъна на телефона или на звънеца. Опасяваше се, че в новото балонче на любовта, в което бе заживяла, ще изгуби мотивацията си за работата, а, подобно на изоставен приятел, стъклото ще й го върне. Даваше си сметка също така, че непременно трябва да поддържа направлението на това свое ново житейско течение, тъй като не можеше да знае кога корабът, който я носеше по реката на щастието, ще се пропука или обърне от тежестта на новата й страст.

Защото огънят й към Алесандро продължаваше да гори все така ярко и интензивно. Живееше в новия си апартамент едва от месец, а двамата се бяха виждали само няколко пъти, въпреки това тя непрекъснато мислеше за него. Но пък неговата концентрация върху повишението му и служебното му пребиваване във Виченца бяха напълно достатъчни, за да го оправдаят по всички обвинения в нейните очи. Леонора търсеше извинения за него. Успокояваше се с красивите мигове, които бяха прекарали заедно, и живееше със спомените за тях. При отделните им кратки разговори научаваше все повече неща за него. Веднъж например й каза за родителите си — баща му бил пенсиониран полицай, а майка му — пенсионирана медицинска сестра, и двамата се били преместили в къщичка в планините на Умбрия, за да избягат от непрекъснатия туристически шум и глъч на Венеция. И тя се държеше като удавник за сламката на тези детайли, надявайки се чрез тях той да се стреми да се сближи с нея, и се стараеше да не обръща внимание на факта, че нито веднъж не я беше канил в дома си.

Но сега физическото разстояние между тях й предоставяше така необходимата възможност да проясни ума си и да оправдае централната си роля в кампанията за фамилията Манин. Работеше неуморно върху подобрение на стъклото си, докато луната изгряваше над лагуната. Тази вечер целта й беше едновременно простичка и много трудна. Искаше да се научи да изработва стъклени сърца — като онова, което беше направил Корадино и което беше достигнало до нея през столетията. Продължаваше да го носи неотлъчно на врата си. И сега тя развърза синята панделка, на която го беше нанизала, и постави сърцето внимателно на пейката до себе си — достатъчно близо, за да го ползва като образец, но не чак толкова, за да се разтопи от пъклената горещина на пещта. Спомни си как още през първата си седмица тук се бе опитала да направи такова. Очакваше да е лесна работа в сравнение с чудесата, които майсторите ежедневно ваеха с ръцете си. Ала милият Франческо — един от малцината й съюзници, й се изсмя приятелски и й каза, че сърцето от стъкло е едно от най-трудните неща в техния занаят. Особено ако държи да го направи абсолютно симетрично, с идеално, сферично балонче, приклещено в центъра му — като това, което висеше на врата й.

Но сега тя си пое дъх и започна. Извади малко топче от топилката в огъня, врътна го за секунда, а после го прехвърли умело върху по-малката тръба, която обикновено използваше. Пое си леко дъх и издиша в тръбичката — бавно и внимателно, докато сферичката нарастваше като водна капка. После я свали бързо от тръбата и започна да я обработва с щипците, извайвайки вдлъбнатината между двете половини на сърцето. Но се оказа твърде късно — вътрешното балонче се бе свило и отделило, а двете части бяха с различни размери. Леонора изстуди несполучливия си опит и го хвърли в кофата в краката си за повторно претопяване. След това започна отново. Този път изду балончето бързо, на един дъх, и като че ли имаше по-голям успех, но въпреки това и второто сърце се присъедини към първото в кофата. Продължи в този дух близо час. Нито чу, нито видя как персоналът от магазина над нея си тръгва от работа, нито чу заключването на помещението. Затова се стресна много, когато усети потупване по рамото си.

Беше Аделино.

— Леонора миа, дори на мен вече ми е време да се прибирам у дома, а какво остава за теб. — Говореше с обичайния си привидно груб, но всъщност загрижен тон.

И все пак омекна, когато забеляза каква задача си бе поставила тя.

— Аха! Така трудно постижимото стъклено сърце! Молто дифичиле, веро?22

Леонора кимна замислено. Аделино приклекна до вече пълната кофа и започна да оглежда бракуваните предмети.

— Да, виждам, че и ти вече знаеш колко е трудно. Обаче тези не са никак лоши! Какъв недостатък намираш, примерно на това, а?

И вдигна последния й опит. На него му се струваше съвършено, макар че Леонора очевидно бе забелязала някаква аномалия. Странно нещо бе животът — с Алесандро й се искаше да повярва, че всичко е наред, и непрекъснато си измисляше извинения, с които да го оправдава. Но в работилницата тя търсеше съвършенството и нищо по-малко от съвършенството. Макар и всичко да изглеждаше привидно идеално, нейните очи обхождаха изделието внимателно, в търсене на скрити пропуквания, неправилни отражения, затъмнен блясък.

— Не е хубаво! — отсече сега упорито тя.

Аделино се усмихна и се изправи.

— Перфекционист докрай, а? Всъщност радвам се, че си все още тук. И без това исках да ти покажа нещо. — И вдигна пред нея една лъскава снимка. — Това е първата реклама за пресата! Ще бъде пусната в понеделник.

С престорена небрежност Леонора затвори вратичката на пещта и изключи газта. Мислено се подготвяше отдавна за тази снимка — изображението, което щеше да я представи за първи път на обществеността. И сега тя пое снимката и я огледа внимателно. Не беше лоша. Случайно или не, бяха решили да започнат със стила на Тициан — Леонора, облечена като прочутата „Жена с огледало“ на великия художник. Едната й ръка бе стиснала кичур от красивата й дълга коса, а другата държеше огледало. А в огледалото се виждаше стъкларска работилница, където модерното й „аз“ се бе надвесило над пещта. Загледа се продължително в рекламата. Аделино възприе мълчанието й като неодобрение.

— Леонора — изрече колебливо, — аз не съм лош човек. А кампанията е професионална, направена с много вкус. Ще донесе ползи на всички нас! Освен това — погледна я в очите, — мисля, че вече си готова да станеш маестра23. И да изработваш лично нещата, които продаваме тук!

Леонора се слиса и се загледа внимателно в лицето му, очаквайки да забележи там някаква шега. Та тя работеше тук едва от четири месеца! Не е възможно толкова бързо да претърпи метаморфозата от чирак в майстор, нали така?

— Аделино, каква част от това твое предложение се дължи на рекламната ти кампания? Защото аз искам да си спечеля повишението с истински умения, а не на гърба на тези реклами тук!

— Виж какво — отбеляза Аделино и пое снимката от нея, — няма спор, че кампанията ще спечели, ако ти си вече маестра, а не просто сервенте24. Но пък аз не бих ти предложил този шанс, ако знаех, че не го заслужаваш! И ако през последните няколко седмици си успяла да ме опознаеш поне мъничко, вероятно вече знаеш, че за мен най-важното на този свят е репутацията на моя бизнес! За нищо на света не бих позволил от моя магазин да излиза стъкло, което не е само най-доброто! — Тук старецът се приведе и извади от кофата последното сърце, което тя беше изработила. — Това е хубаво и чисто. И е много добро! Недей да недоволстваш толкова! Това за теб е превъзходен шанс!

— Аделино, доволна съм и съм ти благодарна — отстъпи тя. — Обещавам ти, че няма да те предам!

И когато тя се обърна, за да си вземе якето, той тайничко пъхна в джоба на сакото си сърцето, което тя беше направила. А после, с престорено сърдит глас, я подкани:

— Хайде, събирай си по-бързо нещата тук и почисти! Няма да те чакам цяла нощ, я!

Двамата се спогледаха и тя се разсмя.

А той си даде сметка, че бе действал точно навреме. Защото, преди да затвори окончателно вратичката на пещта, Леонора хвърли вътре цялата кофа несъвършени сърца, за да се затоплят върху заспиващите въглени и да се превърнат в топилка за следващия ден. После грабна чантата си, благодари за последен път на Аделино и вече на излизане, завърза сърцето на Корадино обратно на врата си.

Аделино напипа твърдото, изработено от нея сърце, което бе поставил в джоба си. А после, без да знае защо, отвори отново вратичката на пещта и се загледа в кървящите и умиращи върху червените въглени кристални сърца, разтапящи се постепенно в една обща маса. Беше напълно искрен, когато предложи на момичето да стане майстор — знаеше, че тя е вече достатъчно добра за това. И че щеше да се превърне в първата маестра от Мурано. Дано обаче мъжете да приемат спокойно този факт! Аделино затвори вратичката на пещта и потрепери. Точно както и Леонора преди него, и той като че ли си търсеше неприятности.

И те дойдоха съвсем скоро, при това от не чак толкова неочаквана посока.

— Каквооо?! — изрева Роберто дел Пиеро. После сграбчи последното си произведение — красива ваза от бистро стъкло с топчета в ярки цветове, приклещени вътре — и я захвърли срещу пещта, където тя се раздроби на милиони блестящи парчета.

Беше на другия ден сутринта и Аделино вече бе събрал майсторите, за да направи кратко съобщение относно повишението на Леонора. То бе посрещнато с ледено мълчание от страна на мъжете. С изключение на един.

— Нямаш право да сториш подобно нещо! Не можеш да направиш тази курва майстор! Първо, онези абсурдни реклами, а сега това! Целият свят ще ни се смее! — крещеше неистово Роберто.

Леонора реагира моментално на обидата. Докато цялата работилница се беше вкаменила след разтрошаването на вазата (дори и белите вежди на Аделино се бяха свъсили), тя прекоси пространството между тях и зашлеви звучен шамар на Роберто за втори път, откакто се познаваха.

— Но не достатъчно курва, за да спя с мъж като теб! Ето това те ядосва, нали? Че беше отрязан най-безцеремонно!

Аделино побърза да се намеси и застана между тях, за да ги разтърве.

— В кабинета ми! И двамата!

И със сила, неочаквана за годините му, той повлече и двамата към своята светая светих, стиснал в железен захват ръцете им. Щом ги вкара вътре и ги пусна, Леонора и Роберто се вторачиха един в друг — тя гневно, а той с омраза, от която дори кръвта й се смръзна. Не можеше да повярва, че подобна омраза може да бъде породена само от едно отхвърляне в долнопробна кръчма!

Аделино се настани зад бюрото си и въздъхна дълбоко. Неприятностите, които предвиждаше, го бяха връхлетели удивително бързо. Той, разбира се, знаеше за размяната на любезности между тях в и извън кръчмата през онази вечер — служебните клюки никога не пропускаха да стигнат до него — ала имаше усещането, че омразата на Роберто има доста по-дълбоки корени и се надяваше да успее да му затвори устата, преди да е казал онова, което очевидно имаше да казва.

— Роберто — започна старецът, — онази ваза щеше да ни донесе триста евро! Да знаеш, че сумата ще ти бъде удържана от следващата заплата!

— Прави каквото искаш! — изсъска злобно Роберто. — Обаче аз за нищо на света няма да работя с тази… с тази…

— Само смей да го повториш! — сряза го Леонора с напълно сериозна физиономия.

Аделино пак беше принуден да се намеси:

— Леонора, млъкни! А сега, Роберто, да разбирам ли, че ми даваш ултиматум? Че ако направя Леонора майстор, ти ще напуснеш?

Бавно идвайки на себе си, Роберто кимна. Аделино отново въздъхна и се постара да не среща погледа на Леонора. А тя не можеше да повярва какво предстои да се случи. Снощи, докато пътуваше с морския трамвай до дома си, бе стигнала до заключението, че независимо как щяха да се развият нещата с Алесандро, тя бе постигнала огромен успех — бе станала първата жена стъклар на остров Мурано, истинска маестра. Значи вече имаше онова, за което всъщност беше дошла. Най-сетне имаше работата, за която мечтаеше — отдушник на творческите и артистичните й страсти.

И ето че сега само след една кратка нощ всичко това ще ми бъде отнето! Ще бъда върната до простата длъжност на чирак, вследствие злобата на един мъж, когото почти не познавам! Защото Аделино никога няма да изгони Роберто! Та той е най-добрият стъклар на острова!

Накрая Аделино заговори:

— Моментът е много труден за мен! — Вдигна очи, но погледът му срещна този на мъжа, а не на жената пред него. — Роберто, ти си най-добрият майстор тук, обаче темпераментът ти е горещ като пещите! Затова сега можеш да си вземеш от счетоводителя онова, което ти дължим, и да си тръгнеш. Вазата е за моя сметка.

Леонора ахна и се обърна към Роберто, почти очаквайки го да удари Аделино. Обаче майсторът се обърна не към стареца, а към нея. И преди Аделино да успее да го спре, Роберто закова Леонора за стената, стиснал здраво врата й. С другата хвана стъкленото сърце на врата й и започна да увива панделката около ръката си, след което дръпна силно. Позата им иронично напомняше за напъните му на ухажор пред кръчмата, но този път думите му бяха доста по-различни оттогава.

— Да, ти успя да се наместиш тук, курво мръсна, но се басирам, че никой не си е направил труда да ти каже, че си пъклено семе на един предател! Знаеше ли, че този твой безценен предшественик е предал моя и е продал тайната на стъклото на Франция, където е починал като богаташ? И тази ваша велика рекламна кампания се базира на една огромна лъжа!

— Ти си този, който лъже! — просъска Леонора в лицето му. — Корадино е живял тук, работил е тук и е умрял тук!

— Идиотка смотана! Той е умрял във Франция, кучко!

Тук вече Аделино не издържа и изрева:

— Роберто, пусни я веднага и се махни от очите ми! Веднага!

Роберто, чието разкритие очевидно бе изпило и последните му сили, пусна Леонора и напусна с гръм и трясък кабинета на шефа си.

Леонора се отпусна замаяна на най-близкия стол. Аделино се засуети около нея, ужасен от сцената, която бе позволил да се случи пред очите му. Даде й чаша вода, а когато тя отклони грижите му, се върна тихо на мястото си, самият той разтърсен до дъното на душата си. Накрая тя вдигна очи към него и промълви:

— Какво искаше да каже той с тези приказки за Корадино? Как е възможно той да е бил предател? И какво толкова е причинил на семейството на Роберто?

Аделино поклати безпомощно глава и отговори:

— Роберто е наследник на фамилията Дел Пиеро. Преди няколко столетия неговият далечен прадядо Джакомо е бил голям майстор, защитник и учител на Корадино. Доколкото ми е известно, били са също така и най-добри приятели.

— Тогава Роберто защо приказва тези неща? Защо толкова мрази Корадино, а оттам и мен? И какво искаше да каже с това за предателството и… за Франция? Аз си мислех, че Корадино е починал тук, нали?

— Разбира се, че е починал тук — кимна Аделино. — Архивите сочат, че се е споминал от отравяне с живак.

Леонора се опитваше да осмисли всичко чуто. В главата й се преплитаха нишките на стотици не добре запомнени истории за Корадино. И не след дълго осъзна, че е започнала систематично да клати глава.

— Да, така трябва да е…

Аделино се изправи, приближи се до нея и докосна рамото й.

— Виж какво, защо не си вземеш отпуск до края на деня, а? А аз ще се постарая да загладя нещата тук. Утре ела така, както си идваш всеки ден, и аз ти гарантирам, че всичко това вече ще е отшумяло. Утре е голям ден за нас, не го забравяй! Утре излизат първите реклами в пресата! Затова сега върви и си почини!

Загриженият му тон не убягна от вниманието на Леонора, но въпреки това сърцето й претупа от мисълта за онова, което предстоеше. Излезе с благодарност под лъчите на слънцето и тръгна по улица „Манин“ в посока на спирката на корабчето. Ала този път така познатото име на улицата не я успокои. По едно време вдигна тъжно очи към поредната избеляла табелка и отрони:

— Корадино, какво си направил?