Стъкларят от Мурано

Трийсета глава Карнавалът

Карневале! Дворецът на дожа — този огромен захарен бонбон — както винаги е в центъра на веселието. Зад изящната бяла фасада се крият тайни и мистични покои. Маска си е сложила и самата сграда. Облечени в карнавални костюми лица, ярки и крещящи, се вият край белите колони на бялата постройка като абсурдна панделка. Над техните глави, подобно на пожълтели зъби в беззъба усмивка, две обезцветени колони се открояват от своите събратя. Легендата твърди, че тези две колони са завинаги опетнени с кръвта на престъпниците, бесени и обезглавявани тук. Ала празнуващите не се интересуват от това. Те се смеят и грачат като папагали срещу гайдар. Днес Венеция Серенисима далеч не е най-спокойната. Тук една луна задява принцеса, там един Пиеро разговаря със слон. Днес и котка може да погледне към краля.

Край моста на Рива дели Скиавони един мъж и една жена спират гондола. Мъжът е облечен като Сандро Ботичели — с малка шапчица върху къдравата си глава и пищна ренесансова роба. Жената изглежда като излязла от собствените му творби — толкова много прилича тя на неговата „Примавера“. Златистата й коса е вдигната над херувимското й лице и слънцето си играе с кичурите й. Притворените й зелени очи са с цвета на винена бутилка, зениците — свити в обещание. Вятърът подхваща обсипаната й с цветя бяла рокля, а кавалерът й подава ръка, за да я качи на лодката — защото тя е в много напреднала бременност.

Леонора се отпусна блажено на възглавниците. Отдавна си знаеше, че за нея най-естественият избор на карнавален костюм е този на Пролетта — като самата Пролет, бременна с предстоящото Лято, и Леонора се чувстваше превъзходно в свободно падащите по тялото й одежди. Роклята беше въздушна и лека, възглавниците зад гърба й — меки. Стъкленото сърце лежеше в ямката на врата й — хладната му, студена тежест, като непрекъснато напомняне, че тя има нужда да научи нещо повече. Детето й се преобърна под гънките на роклята й и баща му хвана ръката й. Тя изглеждаше съвършена, цяла, изпълнена. Определението „цъфтяща“ сигурно бе измислено именно за нея. Външно беше спокойна като стъклената лагуна под зимното слънце. Ала под повърхността, в дълбините й се криеше водовъртеж. Две злини — от миналото и настоящето, бяха приливите, които изстискваха силите на сърцето й. Тя се съмняваше във верността на мъжа, чиято ръка сега държеше. А между набъбналите й гърди се криеше болезнената тайна от писмото на венецианския посланик. Сега тя си спомни за онзи свой сън, в който тримата с детето се возят в гондола. Е, това вече беше реалност — макар и неродено, детето им вече беше тук. Именно заради него тя мечтаеше за разсейване на съмненията си — както по отношение на издирването й, така и на интимната й връзка. Както беше редно, първо трябваше да се справи с миналото. И тя заговори. Каза на Алесандро всичко. За Корадино. За Роберто. За разкритията в „Ил Газетино“. Докато споменаваше името на Витория, го наблюдаваше внимателно, ала той не демонстрира никаква изненада — нито отмести очи, нито се изчерви засрамено. Само кимна смръщено.

Витория може и да почака. Сега искам мнението му на професионалист.

И продължи, като разказа за професор Падовани и за проучванията си в библиотека „Сансовиниана“. Накрая извади от деколтето си многократно четеното писмо и му го подаде. Сянката на Моста на въздишките ги потопи в мрак. Алесандро раздвижи любопитно вежди, изчака да минат от другата страна на моста и започна да чете.