Стъкларят от Мурано

Двайсет и втора глава Островът на мъртвите|(Част II)

Пръстта между зъбите не е особено приятно нещо.

В съня си Корадино беше в Лидо, с майка си. Семейството му беше на летен излет и слугите печаха стриди на брега, докато малкият Корадино тичаше напред-назад по брега и мокреше бричовете си в прибоя. Извикаха го да яде и той се отпусна на кървавочервените кадифени възглавници до майка си, наслаждавайки се на уханието на ванилия, което идваше от нея. И за първи път вкуси стрида — осемгодишното му небце първо отхвърли, а после прие желатиноподобното създание, което се плъзна в гърлото му. Оцени стридата едва когато бе напуснала устата му и оттогава започна дългогодишното му приятелство с тази селска храна. Вкусът й се таеше и в ситните зърна на пясъка, останал като утайка по езика му, подобно на пясък, отмит от отлива. В съня си той вкуси пясъка, плътта на стридата и аромата на ванилия, носещ се от майка му, едновременно. Но когато накрая се събуди, осъзна, че в действителност е далече от щастието.

Усети грубото зебло, притискащо лицето му. Покровът поставяше върху устните му груба целувка като на чичо му Уголино. Вечната му брада непрекъснато бодеше малкото момче, а целувката му беше целувка на предател. Корадино се опита да си поеме дъх и извърна бавно глава — сега беше малко по-добре, но мракът го задушаваше, пръстта го притискаше и той се уплаши. Когато завъртя глава, чу издрънкване на метал и усети как два студени предмета падат зад тила му — двата дуката, които Джакомо бе притиснал върху очите му след смъртта му, за да плати на лодкаря по реката Стикс. Усети монетите как се движат в косата му — студен метал за умрелите, плъзгащ се между косите на живите. В гърлото му се надигна паника и тялото му автоматично се обля в пот, докато се бореше с инстинктивното си желание да се разпищи. Не го бяха завързали, както и бяха обещали, но и нямаше нужда — и без това той не чувстваше краката си. От устата му неволно избликна тих писък, но с невероятно усилие на волята той се успокои. За да държи паниката на максимално разстояние от себе си, той започна да си припомня едно по едно, в най-големи подробности, онова, което му беше казал французинът.

— Корадино, чувал ли си за „Ромео и Жулиета“?

Корадино седеше в изповедалнята на своята църква — „Санта Мария е Сан Донато“ на остров Мурано. В неделя всички майстори идваха тук. Венецианската република не изискваше стриктно съблюдаване на религиозните обичаи — гражданското отношение по тези въпроси се обобщаваше от прочутата фраза: „Първо венецианци, а после християни.“ Ала стъкларите бяха доста по-ревностни християни от останалите, тъй като бяха в състояние да оценят даровете, които ги издигаха над обикновения човек. А с арогантността на великия артист Корадино често споделяше богохулното схващане, че той и Бог изпитват еднакво задоволство от процеса на сътворението на красота. В по-смирените си моменти се чувстваше като инструмент в ръцете на Създателя. Понякога се вслушваше внимателно в думите по време на неделната меса, но през повечето време се дивеше на византийския блясък на мозайката, която украсяваше пода на нефа. Изпитваше уважение и чувство на съпричастност с отдавна починалите майстори, които знаеха как да комбинират подобни абстрактни средства, за да получат реалистични зверове. Във вселената на мозайката природата беше странна и понякога обърната с главата надолу — на едно място орел отнасяше сърна в огромните си нокти, на друго — два петела носеха пръчка, на която висеше безпомощна лисица.

Мозайката е алегорична — тя ми разказва за собствения ми живот. Изработена е от хиляди парченца стъкло, точно както е и моят живот, и изобразява природата такава, каквато е, и такава, каквато не е. Част от моето ежедневие е все едно и също, друга част е претърпяла огромна промяна.

Днес той както винаги бе дошъл на изповед, но не при обичайния си изповедник. В мига, в който свещеникът заговори, той осъзна, че това е Дюпармьор.

Досега никога не се бяха срещали два пъти на едно и също място. И вече избягваха Венеция. Французинът се бе оказал търговец от Бурано, където Корадино бе отишъл да купи материали за работата си. Тогава костюмът му бе достатъчно ярък, за да му помогне да се слее с многоцветните рибарски къщички. После беше лодкар, който говореше на Корадино под сурдинка, докато гребеше по канала между Венеция и Джудека. А сега се оказа католически свещеник.

Всеки път промяната му е толкова съвършена, че прилича на прочутите гущери от далечните острови, които могат да се престорят на листа или скали. Имам чувството, че живея в някакъв сън или в комедия, изиграна от актьорите на „Сан Марко“.

Обаче областта, в която предпочиташе да се изявява Дюпармьор, беше твърде далече от комедията, тъй като главната му тема в момента бе Смъртта. Днес се бяха събрали, за да планират края на Корадино, въпреки че началният ход на французина като че ли омаловажаваше сериозността на задачата им.

— „Ромео и Жулиета“ ли? — не повярва Корадино. Но от опит вече знаеше, че най-добре бе да отговаря на французина директно — освен всичко друго, това пестеше време.

Въпреки че официалното обучение на Корадино беше рязко прекратено на десетгодишна възраст, когато мосю Лоази така безмилостно му бе отнет, Джакомо бе сторил всичко по силите си, за да продължи образованието му. Затова сега Корадино бе в състояние да отговори:

— Това е стара легенда, може би истина, от Верона по време на Италианските войни, за двама трагично влюбени от две враждуващи семейства. Записана е като приказка и леко поукрасена от един монах на име Матео Бандело.

— Много добре. — Гласът на Дюпармьор премина лесно през решетката на изповедалнята, но не чак толкова, че да бъде чут и откъм вратата.

— Вероятно ще ти бъде интересно да научиш, че неотдавна тази история е била превърната в пиеса — в Англия, от прочутия майстор Уилям Шекспир. Написана е по времето на кралица Елизабет, но, мисля, че и до ден-днешен се радва на популярност в английския двор. Нас обаче ни интересува последното действие на пиесата — или по-скоро, интересува теб!

Корадино зачака. От срещите им беше научил също така, че няма никакъв смисъл да прекъсва французина.

— Та в пиесата Жулиета приема отрова от Мантуа, за да избегне нежелан брак. Въпросното лекарство кара тялото да имитира смъртта във всеки отделен детайл — лицето пребледнява като платно, пулсът се забавя дотолкова, че става недоловим, огньовете на телесните течности угасват, но продължават да тлеят. Болка не се усеща. Дори и опитите за пускане на кръв на жертвата остават безплодни, тъй като кръв не изтича. В драмата Жулиета се събужда няколко дена по-късно, съвсем здрава, излизаща сякаш от дълбок сън. За съжаление обаче към този момент нейният възлюбен вече си е отнел живота, затова всичко отива на вятъра. Но това, последното, нас не ни интересува. — Безстрастното махване с ръка, с което Дюпармьор се отнесе към съдбата на двамата отдавна починали влюбени, накара Корадино да потрепери. — Същественото в случая, мой скъпи Корадино, е, че ако твоята държава е ненадмината в нещо, то това не е нито храната, нито виното — презрително изсумтяване, — а отровата! — Пое си дъх и продължи: — Предполагам, че това се дължи на многовековното дворцово изтребление, на което са се отдавали вашите Гелфи и Гибелини, вашите Борджии и Медичи, вследствие на което при вас това изкуство е по-усъвършенствано, отколкото в моята далеч по-цивилизована държава!

Тук Корадино вече не издържа и отвърна:

— А може би удобно забравяте великолепното културно наследство на нашата държава, спонсорирано от същите тези враждуващи фамилии, а? Изкуството не е ли признак на цивилизация? Да не би Франция да разполага с някой Леонардо или Микеланджело? И може би също така забравяте, че вие бяхте този, който потърси мен, за да помоли за моето експертно съдействие за вашия крал?!

Чу как този невъзможен човек се засмива от другия край на решетката.

— Да, имаш огън в кръвта си, Корадино. Но това е хубаво. Все пак трябва да се научиш да обичаш и Франция, защото съвсем скоро, с волята Божия, тя ще бъде и твоя страна! А сега по същество! — Гласът на французина претърпя рязка промяна. — Когато излезем от тази изповедалня, коленичи и целуни ръката ми. В нея държа лекарството, което трябва да ти дам. Вярно, че не е от Мантуа, но от някое друго място в прекрасната ти Република! Вземи го тази вечер и да знаеш, че само три часа по-късно ще изпаднеш в дълбок сън и на сутринта няма да се събудиш. Ще проспиш целия ден. А на вечерта, точно едно денонощие, след като си заспал, ще се събудиш.

— А тогава къде ще бъда?

— Тук вече ти ми помогни, Корадино. Кой би трябвало да намери тялото ти?

Корадино потрепери при тази дума — Дюпармьор говореше за него така, сякаш вече беше мъртъв. Замисли се, но си даде сметка, че няма кой знае колко да му мисли. Знаеше, че ако не се появи при форначе за първи път от десет години, с изключение на времето, когато го беше тръшнала водната болест, Джакомо ще се появи в къщата му така, както беше направил и през онзи ден. Тогава старецът му беше донесъл от пазара змиорка и портокал — ярка, оранжева сфера като слънцето, за който твърдеше, че лекувал тази болест. И наистина го излекува.

— Ще ме намери Джакомо, моят… приятел.

— Много добре. А той обича ли те достатъчно, за да ти осигури подобаващо изпращане? Или ще те хвърли в бедняшката яма на Санто Ариано? За нас това няма значение, разбира се, защото имаме планове и за двата варианта.

В този момент Корадино си даде сметка, че единственият начин да обмисли сериозно плана е да възприеме безстрастния тон на Дюпармьор. Ако започнеше да гледа на идеята като на реалност, със сигурност щеше да се концентрира върху нея.

— Да, той ще плати за истинско погребение — отговори. Корадино по-скоро почувства, отколкото видя, кимването на французина от другата страна на решетката.

— А после ще изпрати за полицаите. Обаче те няма да бъдат полицаите на Десетимата, а ще бъдат мои хора. Ще бъдеш отнесен на Санто Ариано, а когато се събудиш, ще бъдеш заровен под земята.

Корадино едва не се задави, представяйки си подобна съдба.

— Какво? — простена.

— Скъпи приятелю — изрече спокойно французинът, — не забравяй, че дори и след смъртта си може би ще бъдеш следван от онези, които те наблюдават сега! — Дюпармьор прецени, че на този етап няма смисъл да притеснява Корадино с вероятността Десетимата да изпратят и собствен лекар, който да удостовери смъртта му, и че, както понякога се е случвало, този доктор би могъл да пъхне острия си скалпел дълбоко в сърцето му, просто за всеки случай. Затова просто продължи: — Всичко трябва да изглежда абсолютно автентично. Моите хора няма да те завързват и няма да те заравят много дълбоко. И когато силите ти се върнат, лесно ще можеш да се измъкнеш.

— И кога ще стане това?

— А, да! Сега ме чуй добре, Корадино! На крайниците ти ще им трябва известно време, докато възвърнат чувствителността си. Първо ще се събудят главата и вратът ти, тъй като те са най-висшите в реда на тялото. После ще се събудят сърцето, гърдите и ръцете ти. След това, когато течностите отново затоплят стомаха ти, ще започнат да идват на себе си и краката ти. Последни ще се събудят, разбира се, ходилата. А ти междувременно не се паникьосвай, докато този процес протича, защото, ако се поддадеш на страховете си, ще се лишиш от животворните газове около теб. Затова те съветвам, усетиш ли страх, да си спомниш този наш разговор, да запазиш спокойствие и да изчакаш момента на бягството си. Имаш ли добър нож?

Няма да поемам никакви рискове — сам ще си направя нож. Не мога да се доверя на ничий друг нож за подобна задача.

— Да — отговори на глас.

— Тогава го пъхни в чорапите си, преди да погълнеш лекарството. Ще ти трябва, за да прорежеш покрова и да копаеш. — И тук отново Дюпармьор реши да не споделя с майстора, че докторът, изпратен от Десетимата, като нищо би могъл да намери ножа и да го конфискува. Но тази мисъл го подсети за нещо още по-важно: — И, Корадино, онази книжка, която носиш навсякъде, онази, която описва методите ти на работа… — Срещна искрено погледа му и спокойно кимна. — Разбира се, че знаем за нея! Та трябва да скриеш и нея някъде по теб, а на нас ни остава само да се надяваме, че няма да я открият при… ъхъм… постмортем огледа. Защото ние купуваме теб и твоите тайни, Корадино, пък и ако Франция ще дръпва крачка напред пред всички останали в производството на стъкло, ние не можем да позволим тази книга да остане в града! Освен ако, естествено — тук сведените му очи се вдигнаха, — ти не пожелаеш да ми повериш тази книга още сега? Не ли? Така си и мислех.

Корадино преглътна. Едва събра сили, за да попита:

— И ако успея да се измъкна, тогава какво?

— Не „ако“, скъпи ми приятелю; а „когато“! — махна с ръка Дюпармьор, сякаш измъкването му изпод земята бе напълно сигурно. — Когато се измъкнеш, ще направиш точно това, което сега ще ти кажа!

Корадино седеше в къщата си в Мурано и съзерцаваше настъпването на нощта. Огледа с любов простичката, но удобна стая, но не след дълго погледът му беше безмилостно привлечен към стъкленицата в ръката му. Нямаше представа откога се взира в малкото шишенце — грубо изработено зелено стъкло, пълно с течност и лека утайка на дъното. Приличаше на вода от канала — да не би французинът да е бил измамен? Или по-лошо — да са му дали смъртоносна отрова вместо приспивателно. Възможно ли е Дюпармьор да си е дал сметка, че е сбъркал, като го е вербувал, а сега да е преценил, че майсторът знае твърде много, за да живее? Корадино прогони тези нездравословни мисли от главата си, като огледа изработката на стъклото с професионално око — беше неравно изработено, но капачката в гърлото пасваше перфектно, а шишенцето имаше приятен блясък.

Не е ли странно, че съдбата ми отново е поставена в ръцете на стъклото? На един стъклен съд?

Внезапно се сети за Джакомо и се изпълни с мъка за онова, което щеше да последва. Имаше чувството, че отново губи баща си. Изпълни се със смазващи душата угризения за болката, която ще причини на Джакомо — беше сигурен, че старецът ще се почувства така, сякаш губи син. Не, тази вечер ще му отиде на гости, за последен път!

Джакомо.

Би ли могъл да позволи старецът да страда, когато той самият ще бъде все още жив и вероятно проспериращ във Франция, заедно с Леонора?! Дюпармьор изрично го бе предупреждавал неведнъж да не споменава на никого за плановете им, иначе те ще бъдат разкрити. Но Джакомо? Няма да има никакви проблеми да каже поне на него, нали? Или поне да му намекне? И докато не се бе отказал от намеренията си, Корадино изтръгна тапата на шишенцето и изпи лекарството. От страх едва не повърна, но преглътна обратно горчилката в устата си, защото, ако изплюеше отровата, всичко щеше да бъде изгубено. За момент усети в устата си дъх на бадеми и се изпълни със странно чувство на еуфория. Със замаяна глава се присегна към перото, мастилницата и пясъка и надраска няколко думи на страница от тетрадката си, която после откъсна. И докато попиваше думите с пясъка, можеше само да се надява, че са истина. След това излезе от дома си и се запъти към къщичката на Джакомо, като незабележимо хвърли шишенцето в канала — така, както му беше наредено. Отровата вече течеше свободно по вените му.

Пресегна се надолу. Безчувствените му пръсти се плъзнаха бавно по тялото му като някакъв подземен паяк и напипаха очертанията на ножа от обсидиан под бричовете му. До него, увита, лежеше книгата от велен. Облекчението му, че тайните му бяха погребани с него, можеше да се сравни само с това, че ножът не е бил намерен. След три опита най-сетне измъкна черния денте от чорапа си, разкъсвайки тъканта му. Бавно, много бавно, преборвайки се с тежестта на земята, той вдигна ножа към гърдите си.

Така поне разполагам със средство да сложа край на живота си, ако не успея да се освободя.

След като се увери, че вече и краката му са будни и че може да движи всяко пръстче от ходилото си, Корадино започна да реже платнището над тялото си.

Навсякъде нощна земя, тъмна, влажна и тежка, в очите и в устата ми.

Корадино плюеше, кашляше и се гърчеше, пробивайки си път все по-нагоре и по-нагоре. „Жулиета“ — мина през главата му. Името връхлетя нелепо в паникьосаното му съзнание и той започна да си го повтаря като молитвата „Аве Мария“. После започна да нарежда и самата молитва, а накрая двете се смесиха в главата му — Светата Дева и трагичната героиня на Шекспир се превърнаха в едно в болния му мозък, заедно с майка му Мария и малката Леонора, заради която правеше всичко това. Продължи да копае и да се дави сякаш часове наред, изпълнен с неописуем страх, че са го погребали твърде дълбоко, че са утъпкали земята над него, че никога не са възнамерявали да го пускат, че копае настрани, а не нагоре, поради което може да си копае до края на света, докато не се задави и не умре наистина. А после — нещо хладно и мокро по пръстите му. Кръв? Не. Дъжд и нощен бриз. Продължи да копае като обезумял, с пламнали дробове. А после първата глътка нощен въздух му се стори като най-щастливия момент в неговия живот. Измъкна се нестабилно от гроба си, усещайки се безумно слаб. Повърна. После приседна, за да извади пръстта от очите си. Дъждът, който се сипеше отгоре му, го превърна в човек от кал. И той си каза, че след всичко това надали повече би изпитал страх.

Но съвсем скоро страхът се завърна. Спомни си предупреждението на французина: „Снишавай се и бъди невидим! Възможно е все още да те следят! Отиди към северната част на острова, потърси светлините на «Сан Марко» и тръгни след тях. А после потърси и мен“.

И тогава Корадино още веднъж се притисна до земята. Запълзя през гробището, лице в лице с безбройните трупове, отделени от него само с един пласт от почвата. Ръцете му напипваха буци пръст и странни растения, които цъфтяха върху плътта на мъртвите. Стори му се, че чува призрачен шепот и паметта му изобщо не му спести грозните подробности от „Ада“ на Данте и неговите ужасни обитатели — обезобразени грешници, предатели като чичо му, предатели като него самия. Имаше чувството, че пълзи цяла вечност. Всеки момент очакваше да напипа разлагащ се крак или да усети хрущящи кости под себе си. При поредното протягане на ръка към торфа усети как стотици паякообразни форми плъзват по нея. Едва сдържа писъка си и си спомни, че това не са насекоми от ада, а маценете — рачета с меки черупки, които се ловяха по тези острови. Тази вечер беше почти пълнолуние, така че уловът щеше да бъде по-голям, защото раците реагираха необяснимо на силата на лунните приливи. Отърси създанията от ръкава си и продължи напред, обаче сега те запълзяха по лицето и косата му. Овладя ужаса си, като си припомни, че едно от любимите му ястия като дете бе направено от същите тези раци. Грациела — възрастната им готвачка в палацо „Манин“, веднъж го бе завела в кухнята и му бе показала как хвърля живите рачета в сместа в своя тиган, при което те се сготвяха и придобиваха мекотата на яйце както отвън, така и отвътре на черупките си. Корадино продължи да пълзи, самият той вече превърнал се в рак, и едва не повърна от мисълта, че рачетата, които някога толкова много обичаше, сигурно са се хранили с плътта на мъртвите. От този момент нататък никога повече няма да хапне такива раци. И накрая видя Сан Марко — прозорците проблясваха като пламъчета на огромен свещник. А по-надолу, в мрака под тях, очите му различиха фигура, загърната в мантия, и рибарска лодка. И невярната му памет автоматично му подаде спомена за фантома на прага на работилницата, когато беше на десет годинки. Да не би ангелът на смъртта най-сетне да е дошъл, за да го вземе? Потта му се смеси с дъжда, когато той изграчи паролата:

— Вичентини манджа гати.

Почти моментално дойде и отговорът:

— Веронези тути мати.

До този момент Корадино никога не бе допускал, че при каквито и да било обстоятелства би се зарадвал да види Гастон Дюпармьор. Но сега едва не заплака от радост, докато се качваше на рибарската лодка, и стисна подадената му ръка с искрена топлота.

После се сви на дъното на лодката, а тя се спусна почти безшумно през лагуната, с лек плясък на веслата. В този момент Корадино се замисли върху думите от паролата им и за това колко са верни. Да, веронците действително бяха луди — ето, Жулиета също е била от Верона, а трябва да си луд, за да се подложиш на онова, което той току-що бе преживял. Но после се усети и се поправи:

Не, не е била луда, защото онова, което е сторила, го е сторила от любов. Също като мен.