Стъкларят от Мурано

Шеста глава Огледалото

Нора се вгледа в отражението си и осъзна, че е допуснала огромна грешка. Изобщо не трябваше да идва тук. От някогашната й решителност вече нямаше и следа — очите срещу нея я гледаха мътно, вяло и уплашено.

Виждам срещу себе си един примигващ идиот.

Течеше вторият й ден във Венеция и тя беше на екскурзия до Мурано, организирана от хотела, в който беше отседнала. Корабчетата прекарваха до острова хиляди туристи годишно, всеки от тях с неизменния фотоапарат или камера. Официално идваха на обиколка из великите стъкларски работилници на Венеция, за да се дивят на умението на венецианските майстори. В действителност обаче тези екскурзии бяха просто шопинг експедиции за заможни американци и японци. За Нора обаче най-важното от това пътуване беше настъпило малко по-рано — по време на петминутната обиколка из главната стъкларска работилница. Загледа се в работещите мъже, които надуваха и оформяха стъклото — някои с напълно съсредоточени и сериозни физиономии, други ухилени театрално, позиращи пред туристите. Огледа сградата и пещите и осъзна, че в продължение на четиристотин години те почти не се бяха променили. Мечтаеше си да стане част от тях, знаеше, че е в състояние да се представи не по-зле от мъжете около пещите. Стоеше и ги гледаше прехласнато, непрекъснато бутана от тълпите нетърпеливи германци, които напираха към магазините.

За да могат да се снабдят с обект за разговор около масите си в Хамбург или за да могат да се похвалят пред съседите: „Да, това го взехме от Венеция! Истинско духано стъкло от Мурано!“

За тях това беше главното в тази екскурзия — тази огромна търговска площ, ярко осветена, с бели стени и с красиво стъкло във всички видове и форми. Бокалите и чашите бяха подредени като войници по рафтовете, изпънати строго върху изящните си крачета и проблясващи столчета. От таваните висяха полилеи и свещници с изумителни барокови детайли, а разклоненията им се срещаха и преплитаха като клони на приказна гора. На друг рафт се нижеха ярки, оранжеви и червени зверове и птици, като че ли излезли директно от недрата на вулканите. Елегантни произведения, изработени сякаш от напукан лед, се бореха за място с грозни опити от деветнайсети век. Дебели птици бяха приковани във вечна песен в изящните си клетки. А стените бяха покрити до една в огледала във всякакви размери — подобно на колекция портрети, изобразяваща собствените си почитатели. Те сякаш шептяха: „Ще обрамча лицето ти! Ти си моят превъзходен обект! Ще те направя красив! Докато не ме подминеш и докато следващото лице не се вторачи в дълбините ми. И тогава само и единствено то ще бъде обектът на моята любов!“

Сега беше ред на Нора да се взре в едно такова огледало.

Нищо чудно, че на огледалото някога са казвали „стъкло за гледане“. Защото, взирайки се в огледало, всички гледаме нещо. Обаче днес аз не гледам самата себе си, а самото стъкло. Стъклото е единственото, което има значение.

Това беше мантра, предназначена да й върне храбростта. Загледа се в рамката на огледалото, за да се опита да си спомни самоувереността си. Стъклените цветя, които се виеха по нея, бяха толкова деликатни и толкова истински като цвят и форма, че тя имаше чувството, че ако се пресегне, ще може да вдъхне аромата им. И именно това майсторство на изработката бе факторът, който успя да я убеди — да не продължава напред, а да се върне назад.

Аз съм луда! Затова сега ще поогледам още мъничко и после ще се прибера вкъщи, в Лондон. Беше истинска лудост да си въобразявам, че мога да се изтърся тук и да очаквам да бъда приета в една от старите и най-почитаните занаятчийски гилдии на Венеция. Единствено на базата на името ми и на собствените ми ограничени умения.

Стисна черната папка със снимки на свои творби, която беше взела със себе си. Портфолиото съдържаше снимки на нещата, които беше излагала на Корк стрийт. До този момент тя се бе гордяла неимоверно много с тях — докато не видя тази зала.

Да, луда съм! Трябва да се махам оттук!

— Този образец действително е много красив — цветно стъкло. Бихте ли желали да се запознаете с листата с цените? — Италианският глас дойде съвсем близо до ухото й, изваждайки я рязко от мечтанието й. Той принадлежеше на добре облечения възрастен господин, който помагаше на клиентите с техните покупки. Изглеждаше много мил и имаше излъчване на собственик на това място. Когато забеляза, че я е изненадал, той се усмихна извинително и допълни: — Извинете, госпожице, вие италианка ли сте?

Нора се усмихна сконфузено заради реакцията си и отговори на английски:

— Не, не съм италианка. Англичанка съм.

Сега не беше моментът да разказва за потеклото си.

— Приемете извиненията ми — изрече възрастният господин на перфектен английски. — Но имате вид на истинска италианка. — Усмихна се и допълни чаровно: — Излязла от платната на Ботичели! Та бихте ли желали да се запознаете с нашия каталог, с листата с цените?

Нора призова на помощ последната си останала капчица решителност. Прие като подкана факта, че той я бе признал за италианка. И отвърна:

— Всъщност исках да попитам за работа.

Поведението на възрастния мъж претърпя моментална промяна. В неговите очи Нора бе паднала от пиедестала на богатия турист и купувач до дъното на нещастен просяк. Имаше такива запитвания за работа всеки ден. Ама че хора!

Да си грабват бохчичките и да заминават за Тоскана! Там свободни места за берачи на грозде колкото щеш!

— Госпожице, със съжаление трябва да ви информирам, че в нашия магазин не приемаме на работа хора от други националности!

И се обърна да си върви. С последен, отчаян жест тя се провикна:

— Нямах предвид в магазина! Искам да работя в работилницата, при пещите! При форначе! Като софиатуре ди ветро.

Не беше много сигурна на кой език молбата й звучи по-абсурдно — на английски или на италиански. Мъжът се изсмя презрително и отбеляза:

— Това е напълно невъзможно! Подобна работа изисква години обучение! Това е професия на големите майстори! Най-венецианската от всички професии на света! Освен това — добави, загледан в русите й къдрици — е мъжка професия.

И веднага й обърна гръб, насочвайки се към двойка германци, които спореха пред редиците сервизи от чаши.

— Почакайте! — извика Нора на италиански. Разумът й подсказваше, че трябва да си тръгне, но тя продължаваше да стои в магазина. Защото не искаше този човек да остане с впечатлението, че тя е идиот, че е поредната досадна чужденка. Не можеше да позволи подобно нещо. — Искам да купя това огледало!

Реши да отнесе това огледало с цветя в Лондон. Защото се бе взирала в него, докато мечтата й умираше, и искаше цветята да й напомнят колко красива е била тази нейна мечта.

Отношението на възрастния мъж се промени така неусетно, както и преди. С елегантен жест той даде заповед за опаковане на огледалото и отведе Нора на долния етаж, за да попълнят формулярите за товарителницата. Попита я за лондонския й адрес, а Нора, съвсем импулсивно, даде този на майка си. За огледалото бе по-добре да остане при Елинор, докато Нора оправеше живота си. Макар и с безутешна душа, тя попълни подробностите по формулярите и документа за товарителницата. Подаде ги с тъжна физиономия на собственика и се запъти навън.

— Госпожице? — извика й той на италиански.

Нора се обърна. Това пътешествие бе започнало да й идва до гуша. Единственото, за което сега си мечтаеше, бе да може да си тръгне, да се върне на корабчето заедно с останалите туристи, защото като че ли тъкмо там й беше мястото.

— Някакъв проблем ли има? — запита любезно.

Мъжът погледна към адреса в Лондон, който беше дала, а после и към попълнените от нея формуляри.

— Манин? — изрече въпросително. — Фамилията ви е Манин?

— Си, синьоре — потвърди на италиански тя.

Той свали бавно тесните си очила и я погледна замаяно. На италиански, като че ли вече не бе в състояние да контролира чуждия език, мъжът изрече:

— Вие да не би… Знаете ли… Чували ли сте някога за Корадо Манин, познат повече като Корадино?

— Разбира се, той е мой пряк предшественик и далечен прадядо. Именно той е причината, поради която исках да дойда тук и да се науча да работя със стъклото — отговори тя и усети, че очите й се насълзяват.

Беше се провалила във всичко в своя живот — като майка, като съпруга, дори като авантюрист. И сега искаше да си тръгне, преди да се разплаче сърцераздирателно пред този непознат човек. Ала ето че най-неочаквано той се изправи, подаде й ръка и изрече:

— Приятно ми е, аз съм Аделино дела Виня. Бихте ли дошли с мен за момент? Искам да проверя нещо.

Нора се остави да бъде хваната за лакътя и поведена надолу по централната стълба, но не навън, а към една странична врата с предупредителния надпис: „Служебен вход.“

Германците я изгледаха с интерес, убедени, че госпожицата е била изловена в дребна кражба.

Нора последва Аделино по желязна стълба, докато по едно време миризмата и горещината й подсказаха, че наближават етажа на работилницата. Минаха през нагорещена летяща врата. И за първи път, откакто беше тук, тя почувства мощната тяга на пещите.

Като на пети ноември15, когато предната част на тялото ти се сгорещява от огньовете, но гърбът ти остава леденостуден.

Аделино я поведе към пещите, отвръщайки на бърз италиански на подсвиркванията и подмятанията на майсторите, които правеха напълно очакваните коментари относно появата на стария Аделино с млада блондинка. Старецът си съблече сакото и взе една тръба. Нора се опита да му подаде портфолиото си, но той махна небрежно с ръка и отсече:

— По-добре хвърли тази папка в огъня. Тук всичко започва от самото начало. — Пъхна тръбата в огъня и разрови въглените, докато не започнаха да искрят. — Днес ръководя всичко това, но единственото, с което се занимавам пряко, са продажбите и доставките на стоките. Някога обаче също работех със стъклото, преди дробовете ми да ме предадат. Покажи ми сега какво можеш!

Нора си съблече мантото и го метна зад купчина кофи. После пое внимателно тръбата, съзнавайки, че разполага с един-единствен шанс.

Помогни ми, Корадино!

Събра част от течността в пещта и започна много внимателно да надува стъклото. Завъртя го, затопли го повторно, оформи го и пак продължи да надува, задържайки дъха си, докато не се увери, че е получила хубаво балонче. Едва когато остана доволна, си позволи отново да си поеме дъх. Корадино я беше чул. Стъкленото балонче беше перфектно.

Нора отпиваше от силното черно еспресо, което Аделино й беше налял, докато той ровеше из хаоса на бюрото си в търсене на химикалка.

— Вземам те като чирак, само за месец, на изпитателен срок. Заплащането е нищожно и ще бъдеш просто помощник на майсторите. Няма да имаш право да довършваш нищо. Разбра ли ме?

Нора кимна, все още неспособна да повярва на очите си. Той й подаде някакъв документ, попълнен с разкрачения му почерк.

— Занеси това в Куестурата — полицейския участък в Кастело. Намира се на улица „Сан Лоренцо“. Трябва да получиш удостоверение за местожителство (пермесо ди соджорно) и разрешение за работа (пермесо ди лаворо). Ще отнеме известно време, но се надявам, че тъй като баща ти е оттук и ти самата си родена тук, нещата да не се проточат чак толкова дълго. — На този етап Нора вече му бе разказала семейната си история. — Междувременно занеси да ти подпишат този формуляр и можеш да работиш при нас, докато другите документи излязат. — Сви многозначително рамене и изтъкна: — Все пак това е Венеция и тя обича да се влачи като водите в каналите си.

Нора върна внимателно чашката си на бюрото, опасявайки се да не би с някое рязко движение да разруши магията. Опасяваше се, че всеки момент ще се събуди и ще се окаже обратно пред огледалото, вторачена в своето „аз“, намиращо се вътре в него. Аделино впи очи в нейните и изтъкна:

— Държа да разбереш няколко неща. Имаш известен талант за тази работа, който може и да се развие. Но аз те наемам единствено заради името ти и заради уважението, което храня към изкуството на Корадино. Надявам се, че няма да го посрамиш! — Изправи се, с което й даде знак, че срещата им е приключила, и добави: — Бъди тук в понеделник, точно в шест сутринта! Никакви закъснения, иначе ще те уволня още преди да съм те наел! — Усмихна се на остроумието си и отсече: — А сега трябва да се връщам в магазина!

Нора излезе навън напълно замаяна. Загледа се в дългата редица червени постройки, които вече бяха новото й работно място. После плъзна поглед към редицата червени къщи покрай канала и едва тогава забеляза избелялата табелка на една от стените им. Ококори се.

Фондамента „Манин“ — улица „Манин“. Главната улица на Мурано е кръстена на Корадино! На Даниеле! На мен!

В далечината се извисяваха гордите стрели на базиликата „Сан Марко“ — същинска тиара от неземна красота, коронясваща лагуната. Нора никога досега не бе виждала Венеция от този ъгъл. Изпълнена с неописуема радост, тя подскочи високо и се разкрещя от щастие, а после се запъти към отдавна очакващото я корабче, за да се присъедини към крайно озадачените германци.

Аделино я наблюдаваше мълчаливо от прозореца на офиса си. Присви замислено очи и по лицето му се разля онова неразгадаемо изражение, което съпругата му веднага би определила като сигнал за опасност. Погледът му се спря върху същата табела, която Нора току-що беше зърнала — „Фондамента Манин“. Всичко на този остров носеше името на това момиче. Семейството й беше в стъкларския бизнес от незапомнени времена — дотолкова, че с течение на столетията дори самата фамилия „Манин“ бе станала синоним на „стъклар“. Момичето имаше талант — талант, който много бързо щеше да се развие. Защото имаше на своя страна великия Корадино. И безсъмнено беше много красива жена.

Аделино обърна гръб на гледката от прозореца си и се върна към реалността. Вече не бяха в седемнайсети век. Градът и тази фабрика отдавна не държаха монопола в стъклопроизводството. Мурано и „Сан Марко“ вече бяха претъпкани със стъкларски работилници и магазини, които предлагаха конфекция за туристите. Съревнованието за привличането на по-заможните туристи — американците и японците, които нямаха нищо против да инвестират и в по-големи стъкларски произведения, беше ожесточено. Аделино беше принуден да сключва съсипващи за него сделки с по-ексклузивните хотели в града, за да водят гостите си тук, без да има никаква гаранция, че туристите няма просто да си направят дежурните снимки и да се върнат на корабчето, без да са си поръчали нищо от неговия магазин.

Отпусна се тежко на бюрото си. Бизнесът му със сигурност беше в криза, тогава защо изобщо нае едно неопитно момиче, на което на всичко отгоре ще трябва да плаща и надница? Защо дланите му се бяха препотили от вълнение? Защо пулсът му се беше учестил? Аделино се разтрепери, долавяйки внезапния прилив на течащия във вените му търговски нюх. Едно красиво момиче с гениален предшественик — от една страна, и неговата собствена битка за спасяването на бизнеса — от друга. Събрани заедно, двете неща означаваха две думи: благоприятна възможност. Един от любимите му изрази.

Четири дена по-късно Елинор Манин получи добре опакована пратка в дома си в Айлингтън. Оказа се огледало от венецианско стъкло, невероятно красиво, обсипано с толкова деликатни пъстри цветя, че изглеждаха като истински. Бележка липсваше. Елинор приседна на кухненската маса, сведе очи към огледалото, поставено върху разкъсаната хартия, и се загледа в шейсетгодишното си лице. Горещите й сълзи закапаха върху една по една върху студеното стъкло.

Имаше чувството, че някак си, по някакъв необясним начин Бруно й беше изпратил това огледало от оня свят.