Стъкларят от Мурано

Двайсет и първа глава Островът на мъртвите|(Част I)

Морски трамвай номер 41 до остров Сан Микеле приличаше на цветна градина. В този ден, на Празника на мъртвите, венецианците отдаваха почит на своите скъпи покойници с огромни букети цветя и отиваха дружно на гробищата на острова на свети Михаил. Леонора бе притисната до Алесандро, но в същата близост, макар и от другата й страна, стоеше внушителна матрона с огромна китка хризантеми. Леонора се вторачи в големите, грозни цветове и вдиша острия им аромат. Никога не бе обичала това цвете — и не само от естетически съображения, а защото обикновено го свързваше със смъртта. Но днес, оглеждайки корабчето, тя установи, че, както и във Франция, и тук хризантемите бяха предпочитани цветя за опечалените.

Леонора и Алесандро бяха хванали корабчето от Фондамента Нуове. Преходът беше кратък — червените стени и огромните порти на гробището се виждаше съвсем ясно от всички острови на Венеция. За Леонора краткостта на пътешествието беше добре дошла. При толкова много хора и миризмата на корабно гориво гаденето й се беше върнало. Притисна се по-плътно до Алесандро, а той я целуна успокоително по главата — както би се отнесъл с дете. Беше му казала, че няма нужда да ходи на гробищата с нея, обаче той с гръмки протести бе изтъкнал, че и без това искал да посети гроба на баба си. Леонора усещаше, че това е само отчасти вярно и че той дойде с нея най-вече, за да й бъде опора при първата й среща с баща й. Сега тя усети как целувката му заменя неприятното гадене в слънчевия й сплит с топлотата на благодарността. Когато той беше с нея, тя му вярваше. Даже почти започваше да усеща стабилност, като че ли имаха сериозна връзка.

Слязоха заедно с тълпите и минаха през железните порти на гробището. Алесандро заведе Леонора до една будка, откъдето можеха да си купят карта на гробищния парк.

— Тук има три гробища — рече той. — Вече векове наред за тях се грижат францискански монаси. Макар че, както сама виждаш, те като че ли полагат малко повечко грижи за парцелите на католиците, отколкото за останалите два — на протестантите и на източноправославните — добави с иронична усмивка. — Така че в случая твоят баща и моята баба имат голям късмет!

Леонора усети черния му хумор и сметна, че такъв е неговият начин за справяне с мисълта за смъртта. На нея обаче й беше любопитно да разгледа този странен остров, обитаван единствено от мъртвите. Имаше чувството обаче, че няма да й бъде никак приятно да живее на Фондамента Нуове, където при всяко приближаване вечер до прозореца би наблюдавала как над морето се носят призрачни, леко проблясващи духове. Овладя се и попита:

— Кога този остров е станал гробище?

— По времето на Наполеон. Преди това мъртвите са били откарвани на Санто Ариано, който днес е единствено костница.

— Какво?

— Остров на костите — изрече Алесандро бавно, като писател, опипващ думите за заглавие на сензационен роман. — Оттогава насам, когато времето на тези тела тук изтече, те биват премествани на Санто Ариано, за да се освободи място за новите трупове.

— Но какво искаш да кажеш с това, за бога?

Алесандро я поведе по добре поддържаните алеи на католическия гробищен квартал и обясни:

— Искам да кажа, че на венецианците им е позволено да бъдат погребани тук само за определен период от време, след което биват изкопавани и премествани. — Забелязвайки изражението на лицето й, добави: — Няма друг начин. Сушата ни е много ограничена.

— Нямах предвид това.

— О, разбирам. Притесняваш се, че той може вече да не е тук, така ли? Спокойно. Доколкото ми е известно, тукашните обитатели разполагат с по четиридесет години. А ако роднините им платят добре, могат да останат и повечко.

Изненадващо и за самата себе си, Леонора се изпълни с гняв. Вървеше след Алесандро из тихите алеи и се ядосваше, че дори и в смъртта си тези хора нямаха покой. Но докато наблюдаваше опечалените как пристъпват тихо между гробовете, подобно на вода, която винаги си проправя път, независимо от препятствията, се поотпусна. Осъзна, че този край, този покой, който не беше спокоен, беше подходящ завършек за народите на променливото, вечно движещо се море. Венецианците живееха живота си, преминавайки от остров на остров, от Риалто до Сан Марко, от Джудека до Лидо, от Торчело до Мурано. Защо да не продължат тогава и след смъртта си, водени от движението на водите? Какво по-добро за тези търговци и кръстоносци, които бяха владели дори Константинопол? Както и за баща й, който беше изкарвал хляба си, скачайки от бряг на бряг, от лодката на брега и обратно. Леонора осъзна, че по бузите й са започнали да се стичат сълзи.

Идиотка! Та ти дори не си го познавала!

Но когато се стигна до самия ключов момент, когато Алесандро я поведе през редиците подредени като военни полкове гробове и тя се изправи очи в очи с името на баща си, издълбано прилежно в каменната плоча, тя не усети нищо друго освен празнота. Нямаше нужда от сълзи. Алесандро промърмори, че ще отиде да намери баба си, и тръгна, но Леонора почти не забеляза.

Но той е бил само на двайсет и три, когато е починал!

Нямаше представа какво да прави сега. Беше дошла на поклонение пред останките на един двайсет и три годишен мъж — мъж, когото никога не беше виждала, мъж, който беше с десет години по-млад, отколкото тя беше сега.

И завинаги ще остане млад…

Думите — блед спомен от училище и неделната църква, зазвучаха тържествено в главата й. Тя беше изгубена. Накрая Леонора постави и своя знак на преклонение върху плочата — обикновени бели маргарити. „Купи цветята, които ти най-много обичаш, не се опитвай да гадаеш какво е обичал той“ — бе я посъветвал Алесандро. И се бе оказал прав. А после тя приседна на тревата, загледа се отново в името и годините и изрече простичко:

— Здравей! Аз съм Леонора!

Алесандро откри баба си след броени секунди и автоматично постави на гроба й розите, които носеше. Вече почти не я помнеше, но макар че пълният спомен за нея вече избледняваше, някои детайли щяха да останат завинаги с него. Спомняше си черните й дрехи, които тя носеше след смъртта на дядо му и никога не смени. Спомняше си нейните талиатели с масло и салвия, каквито, по негово мнение, не бяха в състояние да приготвят дори и в най-добрия ресторант. Спомняше си нейната крайно неочаквана любов към отбора „Калчо“ на Виченца — любов, която беше положила началото и на неговата вманиаченост към отбора и към футбола въобще. Не чувстваше скръб по баба си — само много топлота. Приклекна, за да махне няколко изсъхнали клончета от гроба, и прокара пръст по мъха. После изправи гръб, оглеждайки се за Леонора. Лесно забеляза русата й глава — беше сведена, лицето й беше скрито под падналата коса. Притесни се, когато допусна, че тя вероятно плаче, но после забеляза устните й да се движат и разбра, че тя просто се моли. Прекръсти се, но видя, че очите на Леонора са широко отворени, а позата й по-свободна и по-отпусната от позата на човек, потънал в молитва. И тогава осъзна, че за първи път през живота си тя разговаря със своя баща.

Тя не знаеше колко дълго е говорила с него. Беше започнала още от самото начало на своя живот — разказа на баща си за детството си, за изкуството си, за Стивън, за безплодието си, за развода си, за преместването си във Венеция, за Мурано, за къщата на кампо „Манин“ и за Алесандро. Разказа му и за Корадино, за невероятната й близост с него, с този техен предшественик. Спомена му и за петното на предателството, което наскоро беше хвърлено върху паметта му, за Роберто, Витория и професор Падовани. Каза му дори за Елинор, за трудните им взаимоотношения и го попита за онази Елинор, която познаваше той — онази различна Елинор отпреди толкова много години, за романтичната и безразсъдна Елинор, така различна от стегнатата и огорчена жена, която Леонора познаваше. Наговори се на воля и като че ли се почувства по-добре. Накрая вдигна очи, изпъна схванатите си крака и направи знак на обикалящия наблизо Алесандро, че вече могат да тръгват. И когато той тръгна към нея, тя се обърна с последни думи към баща си. Постави ръка с обич върху топлия камък и рече:

— Довиждане! Пак ще дойда.

И наистина го мислеше.

После двамата с Алесандро се насочиха към спирката на корабчето и се подготвиха отново да прекосят символичната река Стикс — само че този път водата щеше да ги отведе от царството на мъртвите обратно в света на живите. Леонора осъзна, че тук е намерила известен покой. Все така държеше да научи истината за Корадино, но й се отрази добре да възстанови връзката с баща си — нейният най-непосредствен предшественик. Освен това с него се говореше толкова лесно! Беше му казала всичко. Всичко, с изключение на едно.

Не му казах само, че съм бременна.