Стъкларят от Мурано

Пета глава Жирафът

Импозантният полилей пресичаше лагуната, увесен в огромна каца. Потопен във водата, припяващ приглушено на вълните. Водата, която го обграждаше, беше индигово черна, но тук-там миниатюрни прашинки лунна светлина докосваха призмичките му, подобни на единични диаманти в мина. Водата го бе приела като мека възглавница, пазеше го като вътреутробна течност. Утре полилеят щеше да изпълни своята цел. Снощи беше завършен. Тази вечер чакаше. Кацата беше изправена в средата на лодката и придържана от толкова много въжета, че целият съд изглеждаше като хванат в гигантска рибарска мрежа. Лодкарите размахваха веслата си и пееха стара пиемонтска песен. От вътрешността на кацата полилеят също запя.

Корадино едва издържаше болката, но отказваше да спре. Полилеят висеше пред него на желязната верига, почти завършен, облят в златисто от пламъците на пещта. Кристалните му ръце се протягаха към майстора си, сякаш молещи да бъдат завършени. Един от петте му деликатни крайника липсваше, така че Корадино за последен път протегна ръка към огъня. Пъхна големия прът в сърцето на течната смес, завъртя го умело и извлече определена част разтопено стъкло, което увисна на ръба на духалото. После започна да върти стъклото върху дървена лопатка, придавайки му подходящата форма, откъдето щеше да начене неговата трансформация. Корадино възприемаше стъклото като живо, дишащо същество. И сега бе изработил пашкул, от който щеше да се роди нещо красиво.

Пое си дълбоко дъх и започна да духа. Положи началото на чудото. Задвижено от устните му, стъклото започна да се превръща в дълъг и изящен балон. Корадино винаги задържаше дъха си дотогава, докато се увери, че балонът или мехурът, които е създал, имат идеални пропорции. Приятелите му се шегуваха, че Манин е такъв перфекционист, че ако балонът не е идеален, той за нищо на света не би си поел дъх, ако ще и да издъхне. А Корадино бе наясно, че и най-лекото дихание в ключовия момент може да се превърне в разликата между съвършенството и несъвършенството, между божественото и просто красивото.

Загледа се как, подобно на хамелеон, стъклото започна да преминава през всички нюанси на червеното, розовото, оранжевото, кехлибареното, жълтото и накрая, с изстудяването си, на бялото. И разбра, че е настъпил мигът за действие. Пъхна за момент балона в пещта, за да го затопли лекичко, и оттам нататък започна да го обработва с ръцете си.

Защитните кесии от памук или хартия, които останалите използваха, за да предпазят кожата си от изгаряне, не бяха за него. Отдавна бе принесъл върховете на пръстите си в жертва на своето изкуство. Вече не помнеше кога точно бяха преминали през етапите на изгаряне и обезобразяване, а после бяха зараснали гладки, без никакви линийки и отпечатъци. Корадино си спомняше разказите на Марко Поло как древната китайска династия Тан използвала отпечатъците като средство за идентификация на престъпници и как оттогава насам този метод се използва из целия Ориент.

Но моята идентичност се сля със стъклото. Кой знае в кой бокал или свещник по света или във Венеция се намира кожата ми?!

Корадино знаеше, че стъклото му е най-доброто, защото го докосва с ръцете си, гали кожата му със своята, усеща диханието му с пръстите си. Грабна щипците и започна да издърпва нежен филигран от завъртулки от основния цилиндър, докато постепенно оформи цяла гора от кристални клони. В този момент той освободи основата от пръта, прехвърли го върху яка желязна пръчка и заработи с отворения му край. Усещайки, че времето му изтича и безмилостното стъкло постепенно се втвърдява, той го пренесе към основната структура и зави новото рамо в декоративна спирала около основата. И нямаше да остави нито един белег, който да издаде откъде точно тръгва този клон.

Продължи да притиска рамото, докато стъклото окончателно не се втвърди. После отстъпи крачка назад, огледа с възторг работата си и изтри потно чело. Макар и гол до кръста, така, както обикновено работят майсторите, той все още усещаше горещината на пещите по тялото си. Оглеждайки прилежните работници около себе си, той за пореден път се запита дали пък тяхната професия не е отлична подготовка за адските огньове. Как го беше казал Данте?

Корадино отлично знаеше творбата на великия флорентинец. В нощта на бягството им баща му беше позволил на всеки от членовете на семейството да си вземе от палацо „Манин“ само по едно нещо. Лично той бе избрал безценен екземпляр от велен от Дантиевата „Божествена комедия“.

Това беше изборът на баща ми. И сега е единствената книга, която притежавам. Това е единственият ми спомен от моя баща.

Корадино побърза да прогони спомена за своя баща от ума си и се обърна отново към огнената паст.

Нищо чудно, че в далечната 1291 година Висшият съвет на Венеция бе постановил цялото стъклопроизводство да се изнесе на остров Мурано с цел предотвратяване подпалването на града. Защото искрите от стъкларските пещи неведнъж и два пъти бяха заплашвали този бисер на Венецианската лагуна с изпепеляване. „Да, преместването на всички пещи на остров Мурано се оказа разумен ход — каза си Корадино. — Иначе и ние щяхме да пламнем като английския град Лондон преди няколко години!“13 Не че онзи пожар бе породен от нещо толкова артистично като стъклена пещ. Слуховете, които се носеха сред търговците от „Риалто“, твърдяха, че въпросният лондонски пожар бил тръгнал от някаква пекарна за пайове. Корадино се изхили.

Английска им работа — все за стомасите си мислят!

Но пък Големият лондонски пожар се бе оказал благоприятен за бизнеса в Мурано. Както ставаше ясно, английският крал Чарлз бе решил да изгради наново своята столица, както и да изпълни величествените модерни сгради с огледала и стъклени изделия. Поради това през последните години Корадино и неговите колеги не можеха да се оплачат от липса на поръчки, особено от страна на англичаните.

Макар да бе завършил основния скелет на своя полилей, Корадино си знаеше, че го чака още много работа. Вече се смрачаваше и, една по една, пещите постепенно угасваха, вратите им се затваряха и другарите му си тръгваха. Повика едно от момчетата за последна задача за деня. Докато гледаше как момчето прескача железните тръби и как заобикаля кофите, Корадино с усмивка си каза, че прозвището на тези помощници — „стъклени маймунки“ — е съвсем подходящо.

След броени секунди момчето се изправи пред него с кутията.

— Заповядай, майсторе!

Корадино отвори дългата кутия от палисандрово дърво. В нея имаше сто малки квадратни отделения, до едно номерирани и тапицирани с мека вълна. Корадино се хвана на работа. Грабна малка тръбичка, доста по-миниатюрна от вярната му голяма тръба, и я топна в стъклото, което лежеше разтопено и безформено на дъното на неговата пещ. Когато я извади, тръбичката вече приличаше на запалена свещ. Корадино изчака секунда, после измъкна блестящата мека топчица от пръчицата и започна да мачка стъклото първо в дланта си, а после, за по-фината част от работата, между пръстите си. Когато остана доволен от формата, той дръпна леко в единия край и оформи сълза, завършваща с изящна кукичка. Накрая пусна бижуто, което беше изработил, в кофата с вода между краката си. След известно време пъхна ръка на дъното на кофата и извади скъпоценния камък.

Това действие му припомни историите, които беше чувал за ловците на перли от Изтока — истории, които са достигали до Венеция по време на владичеството й над Константинопол, в далечния тринайсети век.

Дали онези момчета, които се гмуркат в дълбините и търсят миди, докато дробовете им не се пръснат, изпитват същото удовлетворение от работата си, каквото изпитвам и аз? Надали. Защото, когато открият перлена мида, това си е чист късмет, дар от природата. А когато братята им от германските планини, които копаят и търсят сребро насред горещината и мрака на хълмовете, напипат чиста сребърна жила, дали се чувстват така, сякаш те са създали това съкровище? А вие, диамантени миньори от Африка, докато откъсвате поредния скъпоценен камък от скалите, дали усещате същата гордост, която усещам и аз? Не, не е възможно. Защото тези красиви неща аз изработвам с ръцете си, а вашите ги изработва Бог. А сега, в света на човеците от седемнайсети век, стъклото се оказва много по-ценно от всички ваши съкровища, по-скъпо дори от злато и шафран!

След моментално потапяне в горещината на пламъците сълзата, изработена от Корадино, бе поставена с изключително внимание в отделението с номер „едно“ в палисандровата кутия. Дори и влакната на вълната не бяха в състояние да отнемат диамантената й чистота. Корадино благодари мислено на Анджело Баровиер — маестрото, който преди два века бе изобретил това „кристално“ стъкло от твърд кварц, с което Корадино сега работеше. Преди него стъклото винаги беше оцветено — дори и бялото стъкло оставаше мътно или с примеси, с цвят на пясък, мляко или пушек. С кристала обаче стъкларите за първи път успяваха да постигнат пълна прозрачност, бистрота и блясък и Корадино никога нямаше да спре да благославя деня, в който старият маестро Анджело го бе изобретил.

Върна се отново към изработването на висулките за полилея. Все още му оставаха да направи деветдесет и девет, преди да си позволи да се върне в квартирата си за обичайната чаша вино и паница каша. Не можеше да повери тази задача на нито един от чираците си, защото всяка една от сълзите беше различна. Веднъж бе изумил приятелите си, като изтъкна, че всяка висулка, съобразно мястото й на полилея и разстоянието й до най-близката свещ, трябва да бъде в малко по-различна форма от другата, за да сияе по един и същи начин като останалите, когато полилеят бъде окачен на тавана на църква или дворец. Останалите стъклари в работилницата и момчетата се взираха с часове в съдържанието на прочутите палисандрови кутийки на Корадино, клатейки удивено глави. Всички сълзи им се струваха абсолютно идентични. Корадино ги забеляза да оглеждат произведенията му и се усмихна. Знаеше, че няма никакъв смисъл да крие творбите си — можеха да си гледат, колкото си искат и пак нямаше да разберат как ги прави. Даже и той самият невинаги разбираше какво правят пръстите му, докато си мислеше къде ще бъде мястото на конкретната висулка върху скелета на полилея.

Когато приемаше поръчка за полилей, първата работа на Корадино неизменно бе да огледа мястото, където той ще виси. Задаваше на клиентите си безкрайна поредица от въпроси за това как точно ще се осветява стаята, оглеждаше прозорците и щорите, вземаше предвид дори движението на слънчевите лъчи и въздействието на отраженията от водата в канала. И всеки път записваше стриктно изчисленията и съображенията си в малка тетрадка от велен, от първата мисъл до последната. А сега, в апогея на майсторството на Корадино, този безценен том бе почти догоре пълен с грозния му почерк и красивите му рисунки. По страниците на книгата се надпреварваха за място също така и числа, съдържащи сложни изчисления и уравнения — Корадино бе запален почитател на древната наука, наречена математика. По този начин всяко негово произведение и всяка поредна стъпка напред в техническо отношение бяха записани и документирани така, че да може да развива изкуството си, като стъпва върху досегашните си достижения. Затова и сега, когато довърши последната висулка за този конкретен полилей, майсторът пак извади книгата си. Разтвори я и откри изчисленията, които бе направил във връзка с църквата „Санта Мария дела Пиета“. Под тях набързо скицира произведението, което току-що бе завършил. Даже и на страницата от велен полилеят изпъкваше като релефно изображение, в целия си кристален блясък.

Корадино пазеше тази тетрадка като зениците на очите си — носеше я винаги под дрехите си, до самото си сърце. От друга страна, бе наясно, че макар и да я видят, колегите му няма да имат представа как да дешифрират тайните му. Знаеше също така, че останалите майстори му се присмиваха — за него из гилдията се носеше шегата, че Манин записва в книгата си дори и поредното женско завоевание. Да, той действително бе необичаен човек. Но също така и истински гений.

Доказателствата за гениалността му можеха да бъдат видени във всеки дворец на Венеция, във всяка църква, във всяка скъпа гостилница. Присъстваха във всеки негов бокал, във всяко огледало, гладко като Венецианската лагуна през лятото, дори и във всяко стъклено балонче или бонбон, с които той ежегодно даряваше Карнавала. Всички негови произведения имаха блясъка на скъпоценни камъни. А сега той знаеше, че това най-ново негово творение ще освети тъмния купол на „Санта Мария дела Пиета“ така, както никога досега. И също така ще пее, тъй като много от творбите му говореха или пееха. Само при чукване с нокът чашите му запяваха песента на златото, което опасваше ръбовете им — разказваха за Самарканд и за Босфора, и за горещите бели дни на източното лято. А този полилей щеше да приглася на музиката на момичетата, които свиреха в църквата. Момичетата, които нямаха нито баща, нито майка и никого, който да ги обича и когото те да обичат, поради което изливаха цялата насъбрана в душите им любов в музиката си. И неговото стъкло щеше да им отвърне. За да им подскаже, че поне една от тях е обичана.

„Санта Мария дела Пиета.“ Корадино се усмихна. Утре той лично щеше да отиде до църквата с висулките на полилея. А самият той щеше да тръгне преди него на специална, плоскодънна лодка. Корадино собственоръчно бе създал системата за пакетиране и пренасяне на безценните си полилеи — окачваха ги на капака на огромна каца, пълна с филтрирана вода от лагуната. По този начин крехкото произведение на стъкларското изкуство беше защитено от всякакви удари и люшкания и бе в състояние да издържи на всичко, с изключение на преобръщане на лодката.

А после, за да стигне до самата църква, полилеят щеше да бъде изваден от кацата и водата щеше да започне да се стича по стъклените му клони като тяхно продължение. За да изпълни предначертанието си — да осветява църквата вероятно векове наред и да помага на момичетата да виждат добре миниатюрните буболечки по партитурите си — нотите, които, подреждайки се, се превръщаха във величествена музика във възхвала на самия Господ Бог. И тогава Корадино щеше да завърши произведението си, като собственоръчно постави всяка висулка на правилното й място и едва тогава да позволи полилеят да бъде вдигнат към тавана.

Както му е редът, и това ще довърша самият аз.

Това беше второто най-голямо удоволствие в неговия живот. Което утре щеше да се съчетае с първото — да види Леонора. Започна да изработва последното си стъклено бижу, без да обръща внимание на факта, че всички отделения в палисандровата му кутия вече са пълни. Това нямаше да бъде висулка за полилея — това щеше да бъде подарък за нея.

Корадино знаеше, че за преместването на стъкларите от Венеция на остров Мурано има още една причина освен безопасността на града и неговото население. Венецианското стъкло беше най-доброто в целия свят още от падането на Константинопол, когато венецианците се бяха запознали с източните техники за производство на стъкло. Всяко следващо поколение майстори бе развивало и разработвало тези техники и методи, предавайки ги на своите чираци, и така, с течение на времето, Венецианската република си бе присвоила монопола по изработка на стъклени изделия на базата на строго пазените тайни по тяхното производство. Монопол, от който Висшият съвет трудно би се отказал. Именно поради тази причина за стъкларите от Мурано островът се бе превърнал не само в място за работа и живеене, но понякога и в затвор. Консилио Маджоре се ръководеше от поговорката „Онзи, който има тайна за пазене, трябва първо да я запази в тайна“. А ключът към опазването на тайните на стъклопроизводството бе в пълната изолация на майсторите. Дори и днес те изключително трудно получаваха разрешения за отиване в града. А когато все пак ги получаваха, обикновено бяха придружавани от агенти на Съвета. Но Корадино, поради огромния си талант, поради строгите мерки за опазване на методите си, които вземаше, и поради необходимостта да нанесе довършителните щрихи собственоръчно, се ползваше с по-голяма свобода от останалите. Ала преди известно време той бе злоупотребил с това доверие на Съвета — когато, по време на едно такова пътуване до града, се бе запознал с Анджелина.

Тя беше красива. Корадино пък не се бе обрекъл на въздържание, но до този момент бе свикнал да вижда красотата само в нещата, които изработваше. А в нея той зърна нещо божествено, нещо, което не е в състояние да сътвори. Запозна се с нея в двореца на баща й на Канале гранде. Принц Нунцио деи Вескови искаше да говори с него за изработването на комплект от двеста бокала, които щяха да бъдат необходими за предстоящата сватба на дъщеря му. Бокалите трябваше да бъдат в тон със сватбената рокля и маска на принцесата. Както му беше заръчано, Корадино носеше инкрустирана кутия с камъни и оцветители, които би могъл да използва за постигане на същия цвят.

Всички големи къщи на Венеция имаха по два входа, олицетворяващи класовото разделение на града. Водният вход беше задължително грандиозен и величествен — обикновено внушителен декоративен портал с огромни двойни врати и отчасти потопени колове за връзване на лодките, оцветени в цветовете на фамилията. Водната врата се отваряше единствено в чест на почетни гости, откъдето те навлизаха във вътрешен басейн с мраморни стени и пищна мраморна стълба, отвеждаща към луксозните гостни на двореца. Вратите за търговците и прислугата, които гледаха към страничната уличка, бяха доста по-скромни и от тях се излизаше директно на паважа. Това отличие, тази разлика във вратите, говореше много за самия град — Венеция дължеше всичко на водата. Венецианската лагуна бе всичко. Именно на вода — благодарение на тези изменчиви, но и верни приливи и отливи — Венеция бе успяла да изгради своето превъзходство и своята империя. Поради това бе напълно естествено парадните входове на дворците и къщите да бъдат откъм водата.

А в онзи паметен ден гондолата на Корадино бе насочена към водния вход. Импозантният сребърен дворец го обгърна и той бе въведен в главните гостни от почтителен слуга в ливрея. И когато Корадино, в скромното облекло на софиатуре ди ветро14, пристъпи в красивите салони с изглед към водата, той осъзна, че всичко това е било сторено в знак на преклонение пред редкия му талант. Принцът — мъж с издължените черти и сребристата коса на благородническата класа, го прие така, както би приел свой сродник. И мястото на Корадино в света изглеждаше подсигурено.

След това изпратиха слуга, който да доведе принцеса Анджелина и роклята. На чаша скъпо вино принцът обсъждаше с майстора цветовете и техните цени, когато внезапно вдигна глава и рече:

— Ето те и теб, скъпа!

И Корадино не чу нищо повече.

Тя беше истинско откровение!

Коса, руса като златни нишки. Очи, зелени като листа под капки пролетен дъжд. И лице на богиня. Тя беше истинско видение в синьо — копринените воали на сватбената й рокля проблясваха в стотици нюанси под светлината на утринното слънце и игривите отражения на канала.

Що се отнася до самата принцеса, тя познаваше Корадино само по име и отдавна мечтаеше да се запознае с прочутия майстор, за когото всички говореха. И с изненада установи, че той всъщност е много млад — не повече от двайсетгодишен. А какво беше задоволството й, когато видя, че освен млад, той е и изумително красив, макар и с някаква особена, необичайна красота, въпреки традиционните тъмни очи и къдрици за мъжете в този регион. Лицето му, загоряло от постоянната близост с пещите, й напомняше за строгите, мрачни източни икони, които я наблюдаваха от обсипаните си със скъпоценни камъни рамки в Базиликата по време на неделната меса. Като човек изглеждаше съвсем обикновен. Но тя знаеше, че не е така. Знаеше, че той е точно толкова безценен като онези икони и техните редки камъни.

Анджелина си спомняше как преди една година бе сред малцината привилегировани, поканени в Двореца на дожа, за да видят едно приказно създание. Наричаха създанието „жираф“. Беше взето назаем от някакъв африкански цар. Името не говореше нищо на принцесата, ала когато зърна животното, се изпълни с почти първична възбуда, докато го наблюдаваше иззад маската си. Невъобразимо високо, на петна като арлекин и с невъзможно дълъг врат, съществото се разхождаше бавно и грациозно наоколо. Елегантното му тяло прорязваше сноповете светлина, които нахлуваха от огромните прозорци на двореца. Голямата зала на Висшия съвет, божествено изрисувана в червени и златисти фрески и с най-високия таван във Венеция, като че ли беше единственото помещение, годно да приюти този фантастичен звяр. От тавана го наблюдаваха безразлично седемдесет и шест минали дожа на Венеция, изрисувани от великия Веронезе. Настоящият им приемник пък седеше на трона си и зяпаше прехласнато създанието, привел коронованата си глава към своя съветник, прикрил уста с обсипаната си с пръстени ръка. Междувременно чуждоземното създание спря, за да разгледа една червена драперия близо до тавана, като я облиза със змиеподобен, черен език и предизвика възхитените ахвания на тълпата. После вдигна опашка и засипа безценния под с купчинка дребни изпражнения. Дамите се изкискаха и запищяха, а мъжете се заляха от гръмогласен смях. Анджелина пък опря напоена с парфюм кърпичка до носа си. Ала този инцидент ни най-малко не намали вълнението й от срещата със странното същество. Усещаше, че се намира в присъствието на нещо невероятно необичайно, на нещо уникално. И въобще не се запита дали жирафът е красив или не. Този въпрос в случая беше без никаква стойност. Знаеше, че ако звярът се продаваше, тя щеше да накара баща си да й го купи.

И сега, когато погледна към Корадино, изпита същото. За нея нямаше значение дали той е млад и красив — единственото важно в случая бе, че той представлява нещо необичайно, нещо абсолютно уникално. И принцесата бе изпълнена от желанието да го притежава. Когато Анджелина деи Вескови му се усмихна, всички мисли за цветове и стъкло се изпариха от главата на Корадино. Но съвсем скоро беше принуден да си спомни за тях — при това как! Дотолкова, че в месеците преди сватбата сметна за необходимо да предприеме още много пътешествия до двореца „Вескови“, за да обсъжда тези толкова важни цветове. Понякога виждаше и принца, и дъщеря му. Но най-често виждаше принцесата — сама. Така де, въпросът с оцветяването на стъклото бе един от най-важните! Нямаше право да греши!

Седмица преди сватбата беше установено, че принцеса Анджелина деи Вескови е бременна. Личната прислужница на принцесата, която всъщност беше и таен шпионин на принца, забеляза, че по време на последния месечен цикъл на господарката й чаршафите й остават снежнобели. И дъртата кранта докладва автоматично за тази бременност на баща й, още преди самата принцеса да разбере. Годежът беше веднага развален на основание влошеното здраве на годеницата, а Анджелина беше изпратена тайно и по най-бързия начин в имението на баща й във Виченца, докато роди. В стремежа си да спаси репутацията на своята дъщеря принцът заплаши прислугата със смърт, ако някой от тях посмее да изрече и думица за случилото се в дома му. При поредния си опит да се срещне с Анджелина Корадино се оказа пресрещнат от двама благородници, помощници на принца, и отведени право при него. Там той имаше кратка и горчива среща с Нунцио деи Вескови, по време на която му беше съобщено по недвусмислен начин, че надали си струва да рискува живота си, опитвайки се било да се свърже с Анджелина, било да остане в града. Думите на принца бяха толкова остри, толкова принизяващи за статуса на Корадино, че той автоматично изгуби всички благороднически привилегии, които му бяха дадени при първото му влизане в този дворец. По време на тази среща той осъзна, че колкото и да беше талантлив, той не можеше да се сравнява нито с богатството, нито с позициите на принца и че всяко благоразположение от страна на благородниците, на което се е радвал, е веднъж завинаги изгубено. И през следващите години умът му така и не му позволи да забрави горчивите думи на принца, сред които като че ли най-ярко в паметта му се бяха запечатали няколко изречения.

След като Нунцио си бе изкарал гнева върху Корадино, той му бе обърнал гръб и се бе загледал в лагуната. А после с тих, пораженски глас бе изрекъл:

— Понякога, синьор Манин, дори само докосвайки нещо красиво, ние завинаги го разрушаваме. Знаете ли, че най-красивото от всички насекоми — пеперудата, не може да полети повече, ако крилете й само за миг бъдат докоснати от човешка ръка? Прашецът по крилете й пада и те стават напълно безполезни. Ето това сторихте вие и с моята дъщеря!

Това изказване, както и мисълта, че е в състояние да разруши красотата, към която винаги се бе стремил, бяха уплашили Корадино много повече от всички останали думи и заплахи на принца. Така, за втори път през живота си, Корадино побягна ужасено, търсейки спасение на остров Мурано.

Винеше Либро д’Оро — прочутата Златна книга на венецианските фамилии. През 1376 година, в знак на преклонение пред уменията на стъкларите и тяхното значение за Републиката, в нея беше постановено, че дъщеря на стъклар може да се омъжи за син на благородник. Не същото се отнасяше, за съжаление, за дъщерите на благородниците, които нямаха право да се омъжват за обикновени стъклари, ако ще и последните да са наследници на благороднически фамилии. Затова Корадино и Анджелина нямаха никакво бъдеще. Корадино се върна в Мурано без ни най-бегла представа как са разкрили връзката им. Нямаше представа и за детето, което беше създал. Престраши се да сподели мъката си единствено със своя най-добър приятел и закрилник, който го посъветва да не мърда от Мурано, за да не би принцът да реши да приведе заплахите си в действие и да потърси отмъщение.

През следващите две години Корадино не узна нищо за своята любима и работеше така, сякаш в него се беше вселил демон. А после му дадоха разрешение да отиде във Венеция, за да изработи мощехранителница за катедралата „Сан Марко“, и той прецени, че вече наистина може да се върне в града. Още на първия ден от стъпването си на венецианска територия той намери начин да отиде на посещение при принц Нунцио деи Вескови.

Появата му в двореца „Вескови“ се оказа доста различна от всички досегашни гостувания. Когато гондолата на Корадино се приближи до централния вход на двореца, завари вратите му широко отворени, висящи немощно на пантите си, наполовина насечени за дърва за огрев. Големите салони зееха празни. Всички ценности в тях бяха плячкосани, а тежките някога драперии висяха раздрани или съвсем липсваха. Наоколо не се виждаше жива душа — никакви слуги, никакви обитатели. И докато се качваше бавно по величественото мраморно стълбище, Корадино постепенно се догади защо.

Вонята, която се носеше от стаята на болника, едва не го накара да си изповръща червата. Нунцио деи Вескови лежеше сгърчен в леглото си, покрит със зацапана завивка, която кой знае откога не беше виждала пране. Половината му лице бе разядено от „френската болест“ — сифилиса. Човекът умираше. Но съществото в леглото, което някога беше принц, започна да издава някакви звуци, когато забеляза госта си. На Корадино му бе необходимо известно време, докато схване думите. Лицето на Нунцио приличаше по-скоро на топка живо месо. Болестта бе разяла голяма част от устните му и първите съгласни или срички му се губеха.

— … ино… — Ръка, прилична на нокти на лешояд, се протегна към масичката до леглото. На нея се виждаше гарафа вино и чаша, чието дъно беше покрито с някакво лекарство.

Само един бог знаеше откога нещастникът не бе виждал друга човешка душа, която да се погрижи за него.

Корадино се прекръсти и наля вино в чашата. От тавана в чашата падна мъртва оса, но това вече нямаше никакво значение. Принцът се опита да се надигне на рамо, видимо в агония, и започна да пие. Виното се стече от разядената му уста като кръв. Корадино знаеше, че не разполага с много време, затова побърза да зададе единствения въпрос, който го вълнуваше:

— Анджелина?

— … ъртва.

Корадино се обърна, за да си върви. Като че ли беше очаквал този отговор. Вече беше решил да изпрати свещеник при Нунцио, но повече от това не можеше да стори.

— … ри… аждане…

Мъртвешкият шепот го накара да се закове на място. Обърна се.

— Родила е мое дете?

— В … иета… е… азвай… икого естта на семей… вото… икого!

Много добре. Корадино нямаше нищо против да удовлетвори тази последна молба на принца. Кимна, демонстрирайки му негласното си съгласие да запази тайната.

— Как е името на детето? — попита само.

— … еонора… анин.

Боже, каква ирония! Детето носи моето име!

Корадино остана още мъничко, за да изпрати Нунцио в последния му път — в мига, в който нещастникът сподели голямата си тайна, като че ли му олекна и предаде Богу дух. Той не проля нито една сълза за принца и само за момент си помисли за Анджелина — след двете години заточение в Мурано не му бяха останали сили да скърби за нея. И без това не я беше обичал. Впрочем той никога не беше обичал никого. Ала когато отиде да види двегодишната Леонора Манин в сиропиталището към църквата „Санта Мария дела Пиета“, той за първи път през живота си се влюби.

На доковете „Сан Закария“, при входа към площад „Сан Марко“, се възправят две величествени бели колони. Те придържат статуите на свети Теодосий Константинополски и Химерата, или Крилатия лъв, който Венеция си бе присвоила като свой символ под името Лъва на свети Марко. Лъвът е поставил лапа върху книга, на която е изписан латинският надпис „Мир на теб, Марко“ — прочутият поздрав на ангелите, когато определяли Марко за светец закрилник на Венеция. Някога от далечния остров Тира били плячкосани три колони, за да бъдат поставени тук, обаче третата паднала в морето по време на разтоварването и лежи и до ден-днешен на дъното на лагуната. По времето, когато Корадино за първи път зърна своята дъщеря, жирафът — изпосталял и изтощен от тригодишно обикаляне из аристократичните дворове на Милано, Генуа и Торино — беше в процес на товарене на кораба, който трябваше да го отведе вкъщи. Дългата му шия бе овързана с множество въжета, които го придържаха, и беше само на две крачки от морския съд, с който трябваше да стигне при своя африкански господар. Ала дъските на рампата, отвеждаща към кораба, бяха хлъзгави от навалелия през нощта дъжд, а съществото нямаше никакво желание да се насочва към неспокойното море. И подобно на колоните от Тира преди няколко века, сега и жирафът се наклони напред към лагуната, а мъжете, които придържаха въжетата му, отскочиха назад от страх. Животното падна във водата, но понеже имаше дълга шия, благородната му глава продължаваше да стърчи над вълните. Ужасените му кафяви очи се въртяха, дългият му черен език се гърчеше неистово, докато солената вода нахлуваше все по-неумолимо в устата му. Стълпиха се още хора и се опитаха да дръпнат хлъзгавите въжета, за да помогнат на създанието, обаче дългите му и нестабилни крака не бяха в състояние да подпомогнат спасението му и само след час горкият жираф загина. Потъна на дъното на лагуната тихо, без вопъл и стон. И с едно последно, грациозно движение дългата шия се повдигна за сбогом на света, очите на животното се склопиха и то обори тежко глава върху изгубената колона от Тира.