Стъкларят от Мурано

Трийсет и девета глава Книгата

Алесандро последва свещеника до вътрешната част на олтара, а оттам поеха по тясна спираловидна стълбичка.

— Това не е точно библиотека. По-скоро стари партитури и няколко архивни документи — продължаваше обясненията си икономът, подчертавайки думите си с прошумоляване на дългото си расо. — Макар че някога, разбира се, притежавахме значителна колекция от саморъчно написаните партитури на Вивалди. След като през 30-те години на XX век интересът към него се възроди, ние направихме всичко възможно книжната ни колекция да бъде съхранявана на подходящата температура, както и да бъде застрахована. Днес тази колекция се намира в един музей на Виена, където той е починал. Вие също ли изучавате Вивалди?

Но свещеникът като че ли не очакваше някакъв отговор, защото се впусна в добре заучения си разказ за живота на червения свещеник. Алесандро изкачваше стъпалата след него и се стараеше да кима учтиво. В други моменти би проявил огромен интерес към тази история, ала днес бе тласкан от почти неприличното желание да избута любезния старец и да се втурне сам към библиотеката. Всеки завой на стълбата изглеждаше като извивка на винт, който изпъваше все повече струните на търпението му. Накрая стигнаха до стара дървена врата и младият мъж започна да пристъпва нервно от крак на крак, докато домакинът му намери подходящия от огромната връзка ключ. Накрая един от тях пасна.

Стаичката се оказа наистина малка, осветена съвсем слабо от единствения сводест прозорец. В лъчите светлина, които нахлуваха през него, танцуваха златисти прашинки. Течението от отварящата се врата сякаш раздвижи страниците на мъртвите книги, които прошумоляха, че никой не ги е чел от години. Не бяха подредени на рафтове, а на купчини по пода, които достигаха чак до тавана. Алесандро се огледа и автоматично забрави за лекцията на своя домакин. Даде си сметка, че няма да му трябва много време, за да открие онова, което търси — стига да е тук, стига въобще да съществува.

— Отче, изключително съм ви благодарен за помощта! Но мога ли да ви помоля да ме извините, докато оглеждам тук? Сигурен съм, че си имате по-важни неща за вършене. Ще бъда изключително внимателен, обещавам!

Свещеникът като че ли се озадачи мъничко, но после очите му се присвиха в усмивка. Излъчваха невероятната доверчивост на Божия човек, на човека, който бе убеден, че в света не съществуват никакви злини. Потупа Алесандро по рамото и промърмори:

— Личен въпрос значи. Разбирам. Е, аз ще бъда долу.

Алесандро го дари с най-чаровната си усмивка и не след дълго свещеническото расо прошумоля и напусна стаята.

А после той се зае със задачата си.

Тук имаше не повече от хиляда тома. Нищо особено всъщност. Но ако онова, което той търсеше, действително бе сред тези томове, щеше да се издаде чрез размерите си. Той очакваше проучването да му отнеме часове. Но след като огледа само две купчини книги, сред които откри единствено подвързани с кожа музикални партитури и книжки с химни, го видя. Пъхнато между тях се забелязваше малко томче велен, подвързано с фина телешка кожа от най-добро венецианско качество. Както и Алесандро бе предположил, размерите му го издадоха.

Книга на дните. Тетрадка. Дневник.

Алесандро приседна на пода и кадифето на костюма му се отпусна на дипли около него. Седнал така, сред това островче одежди и в тази стара стаичка, той би могъл спокойно да мине за човек от друга епоха. Ръцете му потрепериха, когато си даде сметка, че това наистина е тя — книжката, чието съществуване бе предположил, но за която не бе съвсем сигурен. Нещо му подсказваше, че именно тя е граалът, към който се стремеше Леонора. Но докато разлистваше фините страници, дивейки се на неравния почерк, перфектните чертежи, надрасканите мерки и математическите изчисления, му хрумна нещо съвсем друго. Ами ако тази книжка всъщност потвърди страховете й?

Оказа се точно така. Върховете на пръстите му бяха дотолкова подгизнали от пот, че тънкият велен започна да набъбва под тях. Алесандро побърза да ги изтрие и подсуши в дрехите си. Защото то беше тук, доказателството — неоспоримо и необратимо. Последните страници съдържаха мерки, изчисления и чертежи, касаещи Залата на огледалата във Версай. Тежестта на това откровение го накара да се вцепени. Започнала като плод на предателството и измяната, тази зала бе продължила традицията, приютявайки Виторио Орландо, премиер на Италия. Дали Орландо и останалите величия — Удроу Уилсън, Лойд Джордж и Жорж Клемансо — са се сетили да погледнат в огледалата на Корадино, докато са разкъсвали сърцето и душата на Германия с онзи „Договор“ от 1919 година, положил началото на неизбежните събития, довели в крайна сметка до Втората световна война? Надали можеше да се намери друго място на света, онагледяващо по-ясно поговорката: „Каквото посееш, такова и ще пожънеш.“ На Алесандро му идваше да се разплаче. Бе разрешил окончателно загадката, ала с нея бе донесъл и вестта, от която Леонора се ужасяваше най-много.

Леонора…

Погледът му улови и нейното име на страницата — всъщност, на последните две страници от книгата. Тук почеркът беше различен — разкривен, развълнуван, без точността на математическите изчисления и тук-там размазан от капки сълзи. И така, Алесандро остана на пода и прочете писмото, което Корадино бе написал на своята дъщеря — писмо, което би могло да бъде адресирано и до Леонора, неговата Леонора, като послание от вековете.