Стъкларят от Мурано

Осма глава Устата на лъва

Мурано не за първи път спасяваше живота на Корадино.

Фамилията Манин беше прочута и могъща. Бяха натрупали значително състояние от търговската си дейност в Черно море, Близкия изток и Константинопол. Към средата на седемнайсети век се бяха сдобили и със съответстващата на богатството си политическа власт.

Главата на фамилията — Корадо Манин, живееше с двамата си братя близнаци Ацоло и Уголино във величествен дворец на кампо „Манин“ — площад, кръстен на семейството. Корадо се ожени за Мария Боволо — жена с добри нрави и още по-добри връзки. Двамата имаха син, наречен също Корадо, но повече познат като Корадино — умалителна форма на името, която отличаваше бащата от сина. Членовете на семейството се обожаваха един друг и домакинството се ръководеше като добре организираните търговски кораби, които бяха натрупали състоянието на фамилията Манин. Имаха множество слуги, френски учител за малкия Корадино, а мъжете от семейство Манин имаха възможността да преследват и политическа кариера.

Ала едно лято, когато Корадино беше на десет и беше започнал да се очертава като много интелигентно момче, съдбата на семейство Манин претърпя рязък обрат.

Корадо беше избран в Съвета на десетимата — силно сплотената хунта, която ръководеше Венецианската република. През същата година беше избран и Ацоло. Уголино беше лишен от тази чест поради един древен указ, който постановяваше, че повече от двама души от едно и също семейство не могат да бъдат членове на Съвета по едно и също време. Целта на това ограничение бе избягване на сблъсъка на интереси, но на практика то всъщност го поощряваше. Огорчен от факта, че не е включен във Висшия съвет, защото всъщност беше с половин час по-голям от брата си близнак, Уголино все пак продължи да помага на братята си в техния заговор — да спечелят на своя страна колкото е възможно повече от Десетимата, за да могат да свалят дожа и да поставят на негово място Корадо. Корадо и братята му обичаха своя дворец, но защо да не живеят и в Двореца на дожа, откъдето можеха да защитават семейните интереси още по-добре?! С тази своя идея Корадо възнамеряваше да доведе любовта към семейството си до нейния естествен завършек — да им осигури всичко на този свят.

Ала Венеция открай време си е била двойствено място. Подобно на участниците в своите карнавали, и градът носеше маска. Под красотата и изискаността на повърхността й се влачеха дълбоките води на измамите и предателството. И тази всеприсъстваща заплаха се олицетворяваше от Бока дел Леоне — Устата на лъва.

В недрата на Двореца на дожа чакаше едно релефно изображение на лъвска глава. Както подканяше и надписът под тъмния процеп на устата й, онези, които имаха някаква информация за когото и да било друг гражданин на Републиката, трябваше да запишат подозренията си и да пъхнат документа в Устата на лъва. А после Висшият съвет разрешаваше въпроса бързо и ефективно. Целият град беше пълен с подобни глави, а надписите под тях обозначаваха вида доносничество, с който се занимаваха — данъчни измами, лоши търговски практики, лихварство. А главата в Двореца на дожа се занимаваше с най-сериозния тип престъпления — държавна измяна. И в деня на Празника на Спасението в средата на лятото, когато хладните зали на двореца бяха пусти и празни, тъй като тълпите се бяха събрали далече оттук, една ръка пъхна писмо в Устата на лъва, запращайки го автоматично към необятната чернота. В писмото фигурираше името на Корадо Манин. Лъвът го погълна. А ръката, която го пусна, бе на Уголино Манин.

В мига, в който ръката на Уголино пусна писмото, му се прииска да можеше да си го върне. Даже мислеше да пъхне обратно ръка вътре, ала злобните очи на Лъва го уплашиха. Имаше чувството, че ръката му ще бъде отхапана от невидими зъби. Би могъл да помоли да му го върнат, но към кого да се обърне? Доносите във Венецианската република бяха тайни — не се знаеше нито кой ги изпраща, нито кой ги получава, нито къде точно отиват. Нахлуването в тяхната светая светих би могло да бъде равнозначно на смърт. Уголино беше сигурен само в едно — че всяко име, погълнато от Лъва, съвсем скоро достига до ушите на Десетимата, а, както знаеше цяла Европа, донос, изпратен до Десетимата, беше равнозначен на смъртна присъда. Уголино излезе с несигурна крачка навън и се заклати надолу по гигантската стълба с прималяло сърце. Марс и Нептун, огромните каменни часови на стълбището, го огледаха с безжизнените си бели очи. Заслепен от яркото слънце, Уголино побягна през площад „Сан Марко“. Както беше очаквал, през днешния ден големият площад беше празен. Отдавна беше изчислил, че това е единственият ден, в който престъплението му ще остане незабелязано, тъй като всички жители на Венеция се бяха стълпили по бреговете на канала Джудека в другия край на града. Той знаеше, че тълпите наблюдават спектакъла с моста от лодки, който се подреждаше през целия канал, чак до входа на църквата на Спасението. Представи си как вярващите ходят по водата така, както някога бе направил Спасителя, за да Му изкажат благодарността си за спасението от чумата.

Спасение. Като че ли беше необходимо и за неговата душа.

Усети как коленете му се подгъват неволно, как падат върху твърдия камък и как остава така, коленичил. Но нямаше право да се моли, докато не оправи нещата. Изправи се и хукна невиждащо през облятия в светлина площад. Но навлизайки в тесните, сумрачни кали, пак не виждаше нищо — този път, защото очите му бяха пълни със сълзи. Мислеше си за братята си и за сестра си Мария, но най-вече си мислеше за малкия Корадино. Току-що беше купил смъртта им. Освен ако… Сети се какво трябва да стори.

Корадино усети студени устни върху горещата си буза. Събуди се и видя над себе си баща си, осветен от една-единствена свещ. Всичко останало тънеше в мрак. Баща му се усмихваше, но личеше, че е много напрегнат.

— Събуди се, Корадино мио! Тръгваме на пътешествие!

Корадино разтри очи и с характерното за десетгодишните деца любопитство попита:

— Къде, татко?

— До Рибния пазар.

Рибния пазар ли? Корадино се изтърколи от леглото и започна да се облича. Беше ходил и друг път на Рибния пазар на моста „Риалто“, обаче винаги с Рафаела, прислужницата. Никога с баща си.

Обаче там трябва да се отиде рано, защото най-добрият улов идва призори.

— Побързай, маймунке моя! Престо!

Преди да излязат от стаята, Корадо рече:

— Маймунке, можеш да вземеш със себе си едно нещо от твоята стая — само едно. Би трябвало да е онова, което обичаш най-много, нали, Корадино?!

— Но защо? — погледна го озадачено детето.

— Защото може да се наложи да отсъстваме повечко. Ето, виж, аз вече избрах! — Разтвори палтото си и Корадино забеляза сянката на една книга.

Трябва да е онази книга от Данте. За комедията. Татко много я обича. Сигурно, защото го кара да се смее.

Корадино заоглежда стаята си в сумрака на свещта. Корадо стоеше и чакаше — не искаше да плаши детето, но и знаеше, че трябва да побързат. На залез Уголино се беше появил при него с най-лошата новина — докато наблюдавал Празника на Спасението, до ушите му достигнал слух, че определена група хора се кани да съобщи на дожа за заговора на Корадо срещу него. Очевидно бе, че някой бе надушил плановете им и сега се налагаше да бягат, за да си спасят живота.

— Намерих го! — възкликна Корадино, стиснал в ръка онова, което най-много обичаше от своята стая. Беше стъклено конче — точно копие на конете върху базиликата „Сан Марко“.

Корадо кимна и бързо изведе сина си от стаята. Когато заслизаха по голямата стълба, Корадино забеляза, че призрачните отблясъци на свещта по стената до тях се превръщат във фантоми, които сякаш преследват него и баща му. Портретите на предците му, които обикновено го гледаха приятелски със своите познати родови черти, сега ги наблюдаваха със злобата и завистта на отдавна умрелите към живите. Корадино потрепери и насочи поглед към най-новата картина, която висеше на почетното място, в основата на стълбището. Изобразяваше цялото му семейство и бе нарисувана на десетия му имен ден — той седеше точно в средата, пред баща си и чичовците си. Зад семейството се виждаше алегоричен морски пейзаж, в който богатата търговска флота на фамилия Манин избягва успешно буреносните облаци и фантастичните морски чудовища, за да стигне здрава и невредима в родното пристанище. Спомняше си как костюмът, с който бе облечен за тази картина, го бе сърбял, как не бе успял да седи мирно и как баща му му се беше скарал: „Корадино, не мърдай! Стой като статуя! Като боговете в двора на дожа!“ Ала Корадино не можеше да седи мирно — мислено вече се бе превърнал в един от конете над базиликата. Въпреки това художникът ги бе нарисувал перфектно, като квартет — благороден, всевиждащ, неподвижен. А сега, точно под картината, видя майка си и чичовците си да ги чакат в подножието на стълбата — с ботуши, мантии и маски, готови за път. Корадино се изпълни с още по-голям страх и се хвърли в обятията на майка си — нещо, за което напоследък се чувстваше твърде пораснал, за да прави. Мария го притисна до себе си и целуна косата му.

Мама ухае на ванилия, както винаги. Търговецът на подправки идва при нея веднъж на дванайсет месеца и й продава шушулките за есенцията, която тя приготвя. Изглеждат като дълги, черни, сгърчени шушулки със семена вътре. Как е възможно нещо толкова грозно да ухае толкова приятно?

Рибният пазар обаче ги посрещна с доста различни миризми. Корадино ги усети още в мига, в който оставиха покритата си гондола под „Риалто“. Големият бял мост изпъкваше на фона на сивата утринна мъгла като призрачен страж, който ги принуждаваше да спрат и да не продължават. Момчето хвана здраво ръката на майка си и тя го поведе през тълпите слугини и търговци към сводестите арки на пазара. Баща му изчезна автоматично зад една колона. Корадино проточи врат и го забеляза да говори с някакъв човек с качулка на главата. Когато човекът започна да се озърта като подгонен, Корадино го позна — беше мосю Лоази, учителят му по френски.

Мосю Лоази? Той пък какво прави тук?

Разговорът между двамата мъже продължи известно време, през което Корадино разглеждаше множеството видове риби, подредени на дървените магарета пред него. Имаше гладки риби със сребриста кожа, имаше и опасни на вид раци. Някои бяха дребнички като парченце стъкло, а други — толкова големи и тежки, че беше истинско чудо как успяваха да се носят из моретата. Обикновено момчето обичаше да разглежда тези чуждоземни създания, да се пъха под магаретата и да се губи из приказния свят на пазара. Рафаела неизменно губеше търпение с него и често си позволяваше думи, познати само на продавачите на риба, но с които не искаше да запознава детето. Ала в тази мрачна утрин очите на рибите го гледаха заплашително, затова Корадино предпочете да потърси убежище до полите на майка си. Беше чувал венецианската поговорка „Здрав като риба“, обаче тези риби тук не му изглеждаха никак здрави. Бяха си направо мъртви.

Към баща му и мосю Лоази се присъедини трети мъж. Той не носеше нито наметало, нито маска и по облеклото му и по загрубелите ръце Корадино разбра, че е обикновен рибар. Тримата мъже започнаха да кимат и по едно време една кожена кесия смени притежателите си. Корадо им направи знак и поведе семейството си към тъмните арки на покрития пазар. Спряха до един голям рибарски сандък и Корадино с изумление видя как майка му ляга доброволно върху покритата с кръв слама.

— Хайде, Корадино! — подкани го баща му. — Това е нашето приключение!

Корадино легна в обятията на майка си и не след дълго усети до себе си телата на баща си и чичовците си. Сети се за рибите, които беше видял, подредени в кутиите, изпънати и притиснати една до друга.

Сега ние също сме риби.

През дървените летви на сандъка Корадино зърна лицето на любимия си учител.

— Au revoir, petit!16

Тези думи поободриха малко момчето. Той обичаше учителя си, а и френският му беше много добър за неговите години. Ако знаеше, че никога повече няма да ги види, мосю Лоази безсъмнено би казал друго, нали? Би казал „adieu“17, а не френския еквивалент на „до скоро виждане“!

Корадино се намести в обятията на майка си и отново долови аромата на ванилия. Усети как някой вдига сандъка, а после и люлеене, като че ли бяха на вода. После заспа.

Събуди се от пробождане в ребрата и се помести. Не след дълго тежко разтърсване му подсказа, че са стигнали земя. Капакът на сандъка се вдигна. Разрошен и вонящ на риба, Корадино излезе и примигна под ярката светлина на утринното слънце. Огледа се и зърна редици червени къщички покрай канал, а някъде далече зад него — острите кули на „Сан Марко“. Никога не беше зървал Венеция от подобен ъгъл. Водата в лагуната проблясваше в сребристо като кожа на риба — смрадта беше толкова тежка, че беше останала в ноздрите му. Видя как чичовците му Ацоло и Уголино плащат на лодкаря. Чичо Уголино не изглеждаше никак добре. Сигурно от миризмата на риба. Така си каза детето. Но после долови нова миризма — остра, стипчива, като от горене.

— Къде сме? — попита майка си.

— В Мурано — отговори тя. — Където правят стъклото.

А после си спомни. Пъхна ръка под палтенцето си, където бе усетил болката. И извади стъкления кон — беше станал на парчета.

Писна ми от тази къща!

Корадино имаше чувството, че живее тук от незапомнени времена, макар да знаеше, че са изминали само два дена. Намираха се в миниатюрна, варосана колиба само с два етажа и четири стаи, която нямаше нищо общо с дворците, на които беше свикнал. Но днес момчето знаеше доста повече, отколкото преди два дена. Някои от нещата му бяха казани, за други се беше досетил сам.

Знам, че тази къщичка принадлежи на рибаря, с когото татко говори на Рибния пазар и на когото е било платено, за да ни докара дотук в дървения сандък и да ни скрие. Знам също, че татко има неприятности с дожа и че чичо Уголино е разбрал това навреме, за да ни предупреди да избягаме. Помогнал ние и мосю Лоази — именно той се е свързал с рибаря от Рибния пазар и е предложил да дойдем в Мурано, защото оттук тръгват пратки стъкло и за Франция, а мосю Лоази има във Франция приятели, които могат да ни помогнат. А ние трябва да се крием на остров Мурано, докато той успее да ни измъкне и да ни отведе във Франция.

Въпреки обичта на своя учител към родната му страна Корадино не знаеше почти нищо за Франция. Още по-малко беше желанието му да ходи там.

Баща ми и чичовците ми ме предупредиха да не напускам къщата, в която се крием, дори и за миг.

Но с течение на времето детето започна да се успокоява и в сърцето му се надигна неговото легендарно любопитство.

Трябва да изляза да поразгледам.

И така, на третия ден Корадино изчака майка му да се заеме с тоалета си и вдигна резето на дървената врата. Озова се в малка уличка и се отправи към канала, който се виждаше в края й. Помота се по брега му с намерението да погледа лодките и да похвърля камъни по чайките. Но не след дълго носът му долови аромата, който бе усетил при пристигането им. Тръгна след миризмата и попадна на голяма, червена постройка точно на брега, обърната към лагуната.

Имаше много врати — някои по-големи, други по-малки. Пред една от тях стоеше мъж на възрастта на баща му. Беше само по бричове, без риза, а в горната част на ръцете си имаше по една дебела гривна. Мъжът държеше дълга тръба, в единия край на която се виждаше нещо, наподобяващо горящ въглен. Намигна на Корадино и рече:

— Добър ден!

Корадино не беше много сигурен дали трябва да говори с този човек — беше безсъмнено търговец. Но хареса очите на човека и както го бяха учили, се поклони и изрече:

— Приятно ми е!

— О, малък благородник! — засмя се мъжът.

Корадино разбра, че го подиграват, и се запита дали не трябва да се отдалечи с високо вдигната глава. Ала любопитството му взе връх — изгаряше от нетърпение да узнае какво прави този човек. Посочи към въглена и попита:

— Какво е това?

— Стъкло, Ваше Величество!

Корадино усети, че шегата е добронамерена. Усмихна се свенливо и рече:

— Ама стъклото е твърдо!

— Когато е пораснало, да, твърдо е. Но когато е току-що родено, изглежда така!

С тези думи мъжът пъхна въглена във водите на канала и той изсъска предупредително. Когато го извади, вече беше бял и бистър. Корадино го огледа с огромен интерес и после си спомни.

— Някога си имах едно стъклено конче!

— Но вече си нямаш, така ли? — погледна го човекът.

На Корадино му се приплака. Загубата на стъкленото конче съвпадаше със загубата на двореца му, на Венеция, на стария му живот.

— Счупи се — прошепна тихо и сведе глава.

Погледът на мъжа омекна. Подаде му ръка и рече:

— Хайде, ела с мен! — Корадино се поколеба. Тогава стъкларят се поклони тържествено и изрече: — Приятно ми е! Казвам се Джакомо дел Пиеро.

Този формален жест, на който беше свикнал, успокои Корадино и той рече весело:

— На мен също ми е приятно! Казвам се Корадо Манин, но обикновено ме наричат Корадино.

С това момчето пъхна малката си ръчичка в огромната, загрубяла ръка на майстора и пристъпи в голямата сграда. Гледката, която го посрещна, го изуми.

Навсякъде имаше огньове, затворени в железни дупки с вратички. При всяка вратичка работеше поне по един човек — без риза и с много тръби и въглени като новия му приятел. И всички слагаха тръбите до устата си така, като че ли пиеха, но после се разбра, че всъщност духаха.

Спомням си една картина, която видях, докато двамата с баща ми гостувахме в Двореца на дожа. Тя показваше четирите вятъра на земята с издути бузи как издухват венецианската флота в спокойните води на пристанището при Арсенала. Тези мъже приличат на тези ветрове.

И докато мъжете духаха, блестящите въглени стъкло растяха и се променяха във форми, които Корадино познаваше — вази, полилеи, чинии, чаши. Над ведрата, в които предметите се охлаждаха във вода, се виеше пара. Навсякъде се стрелкаха момчета, които носеха или отнасяха нещо — момчета, не по-големи от него самия. Те също бяха без ризи. На Корадино започна да му става горещо.

Джакомо забеляза и рече:

— По-добре си съблечи палтенцето. Изглежда скъпичко. Майка ти много ще се ядоса, ако го изгориш!

След последното странно пътешествие палтенцето на Корадино не изглеждаше никак добре. Беше мръсно, бе изгубило повече от едно от опаловите си копчета и вонеше на риба. Ала само глупак не би забелязал, че е много скъпо. А Джакомо дел Пиеро не беше глупак.

Корадино свали палтото си, копринената си риза и шалчето си. Захвърли ги зад купчина кофи и се почувства много по-добре. После се обърна към огнените езици и за първи път през живота си усети пронизващата костите горещина на стъклената пещ. Джакомо извади с тръбата си топче оранжево стъкло. Завъртя го няколко пъти върху една дървена лопатка и момчето видя как топчето променя цвета си на тъмночервено. Джакомо изчака мъничко. После извади малки железни щипци и започна да обработва блестящото стъкло. И пред очите на Корадино започна да се ражда наново неговият стъклен кон — с изящен врат като конете на Арабия, с деликатни копита и развята грива. С ококорени очи видя как Джакомо поставя на масата малкото стъклено създание и как то постепенно изстива до бистро, кристално бяло.

— Заповядай! Твой е!

Корадино го пое и прошепна:

— Благодаря! Прекрасен е!

После се обърна със съжаление към вратата и към слънцето навън и промърмори:

— Май вече трябва да тръгвам.

— Както искаш — сви рамене Джакомо. — Може пак да ни дойдеш на гости, когато решиш.

Може и да нямам повече този шанс. Възможно е всеки момент да замина за Франция.

— А може ли да остана още мъничко? Да те погледам как работиш?

— Разбира се, че можеш — усмихна се Джакомо. — Само не пречи!

Корадино обеща.

През остатъка от деня Корадино видя десетките чудеса от стъкло, които изработваше Джакомо. Да вземеш една мека топка и подобно на факир или алхимик да я превърнеш в произведение на изкуството, това за него беше истинска магия. Наблюдаваше внимателно всяко затопляне и претопляне, всяко завъртане на пръта, всеки внимателен дъх, който изпълваше корема на червеното стъкло. Наруши обещанието си многократно, пъхайки се буквално в ръцете на Джакомо. Докато накрая милият човек не започна да му дава поръчки, които го радваха, и така, не след дълго, Корадино се покри с мръсотия като останалите момченца наоколо. За съжаление твърде скоро за него сенките край портите започнаха да се издължават и Корадино прецени, че се налага да тръгва. Но тъкмо се канеше да изрече мисълта си на глас, когато на прага на вратата се очерта смразяваща кръвта фигура.

Беше висока, с черна мантия и качулка, с черна маска. Но не излъчваше нито капчица от веселието на маскираните по време на Карнавала хора. А когато заговори, гласът й сякаш вледени дори огъня в пещите.

— Търся едно благородническо момче. Корадо Манин. Тук ли е?

Като най-близко до вратата, само Джакомо спря работата си. Работата със стъкло беше твърде трудна и твърде много зависеща от всяка секунда, за да бъде прекъсвана за щяло и нещяло. Даже и заради този човек, който изглеждаше важна клечка. Както и доказа самият той, като изрече:

— Аз съм пратеник на Висшия съвет. Нося заповед за ареста на това момче!

Джакомо неусетно постави едрото си тяло между гостенчето си и застрашителната фигура, почеса се простовато по главата си и заговори със селски акцент:

— Ваше благородие, единствените момчета, които си имаме тук, са нашите помощници. Стъклените маймунки. Къде ти благородници при нас. Ваше благородие!

С периферното си зрение Джакомо забеляза копчетата от опал по палтенцето на Корадино да проблясват под светлината на огъня, като че ли настояващи да предадат своя господар на този мрачен фантом. Майсторът се извърна на другата страна, надявайки се да привлече погледа на черната маска към себе си.

И наистина — смразяващите орбити задържаха погледа му известно време, а после леденият глас отсече:

— Ако го видите, сте длъжни да докладвате пред Съвета! Ясен ли съм?

— Да, Ваше благородие!

— Интересува ни само момчето. Останалата част от семейството вече е при нас.

Хванали са семейството ми?

Джакомо чу ахването на момчето и го видя как излиза от сенките. Без да се мае, той се обърна и зашлеви толкова силно Корадино през лицето, че го запрати на земята, давайки му съвсем реално основание за сълзите. После изкрещя:

— Франко, колко пъти ще ти казвам да отидеш да ми донесеш вода, а?! Лентяй с лентяй такъв! Хайде, бързо! — Извърна се към страховития гост и допълни: — Тези момчета ще ми вземат здравето, господине! Де да можеше Десетимата да ни изпратят няколко благороднически момчета, че да върви работата! Те поне имат повечко мозък от нашите тук!

Очите на маската се преместиха от Джакомо към хленчещото момче на пода. Мръсно, без риза, кървящо, сополиво. Обикновена стъклена маймунка. С елегантен замах на пелерината си агентът се обърна и изчезна в нощта.

Джакомо веднага вдигна от земята ридаещото момче и го притисна в обятията си. И не само сега — притискаше го в обятията си почти всяка нощ от следващите години, докато, като негов чирак, Корадино живееше в къщата му и нощем се будеше, облян в сълзи и пищящ.

В съня ми майка ми ухае на ванилия и кръв.

Джакомо така и не каза на останалите майстори откъде се бе взело новото му момче. А на Корадино не каза онова, което беше чул от съседа си за рибарската колиба, където бяха открили семейство Манин. Че е била оставена като предупреждение — празна, без трупове, обаче белите й стени са били буквално облени с кръв, от пода до тавана, като същинска касапница.

Накрая, разбира се, намериха Корадино. Но им отне пет години и към този момент Джакомо, като главен майстор на стъкларските пещи, вече имаше властта да моли за пощада на чирака си пред Висшия съвет в Голямата зала на Двореца на дожа. Стоеше — миниатюрна фигурка в подобната на пещера зала, под импозантните фрески в червено и златно — и защитаваше Корадино пред Десетимата. Изтъкна, че, макар и само петнайсетгодишно, момчето има истински природен талант. И че вече може да работи със стъклото така, както никой майстор досега.

Висшият съвет беше склонен да остави Корадино жив. Семейство Манин вече не представляваше заплаха за Републиката, тъй като бе на практика изтрито от лицето на земята, а, подобно на останалите стъклари, Корадино също щеше да бъде държан като пленник на остров Мурано.

Ала откъде събралите се в онзи ден, когато Джакомо спаси живота на Корадино, можеха да знаят, че са допуснали огромна грешка относно съдбата на семейство Манин? Откъде бедният, убит Корадо Манин да разбере, че мечтата му някой ден ще се сбъдне — семейството му в крайна сметка ще се издигне до самите върхове на управлението и един от неговите наследници дори ще седне на трона на дожа? И откъде да знаят, че Лудовико Манин ще бъде последният дож на Венеция, който в същата тази зала, където сега стояха те, ще подпише смъртната присъда на Републиката? Че когато, през 1797 година, той подпише Договора от кампо „Формио“, градът ще бъде продаден на Австрия и че именно подписът на един Манин ще седи до подписа на новия владетел на Венеция — Наполеон Бонапарт?

Ако тогава Висшият съвет знаеше всичко това, за нищо на света нямаше да пощади живота на Корадино Манин. Обаче Десетимата не можеха да виждат в бъдещето, затова го пощадиха.

И не защото бяха водени от нещо толкова ефимерно като милостта, а заради огледалата, които той изработваше.