Стъкларят от Мурано

Осемнайсета глава Non omnis moriar

Джакомо дел Пиеро се загледа през прозореца си към канала на Мурано. Беше сигурен, че чу нещо навън и затова вдигна свещта и се вторачи през тесните стъкла. Не видя нищо. Пламъкът на свещта освети единствено неговото отражение, накъсано от парчетата стъкло на прозореца му. И той зърна срещу себе си един старец.

Джакомо обърна гръб на отражението си и се запита какво да прави сега. Може би трябваше да хапне нещо — някъде в килера имаше малко вкусен салам от Болоня, както и кана с вино. Но нещо не му се ядеше. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко апетит имаше. Вече други неща му даваха сили — книгите му, работата му, приятелите му. И най-вече Корадино. С течение на годините това момче му бе станало като син. Защо да не отскочи до жилището на Корадино, за да сподели с него каната си с вино? Не, момчето беше изтощено от работата по поръчката на онзи мистериозен клиент — маестро Доменико от Театро Векио. Джакомо никога не беше виждал този човек, обаче знаеше, че работата за него държеше Корадино край пещите до късно през нощта. Вероятно момчето дори все още не се бе прибрало, за да му ходи на гости.

Джакомо вдигна старата си виола и лъкът и пръстите му сами намериха меланхоличната венецианска песен, която отговаряше на настроението му. Цял ден усещаше някакво грозно предчувствие, някаква тежест в сърцето, които не можеше да си обясни. Откакто се бе върнал от работилницата, именно това чувство го бе накарало да отива многократно до прозореца си.

Затова приглушеното почукване на вратата въобще не го изненада — и без това цяла вечер очакваше нещо. Докато поставяше внимателно виолата си на дървената пейка, се изпълни с ужасното предчувствие, че всеки момент ще отвори врата на самата Смърт, дошла най-сетне да си го прибере. Обаче фигурата, която стоеше на прага му, не беше Смъртта. Беше Корадино.

Разцелуваха се сърдечно, макар Джакомо веднага да усети, че младият му приятел изглежда неспокоен. Щом влезе в стаята, той не можеше нито да седне, нито да стои прав. Отказа виното, но само за да си поиска след минута пълна чаша, която изгълта на един дъх.

— Корадино, какво те боли? Да не би да имаш треска? Да не е от живака, а?

Защото напоследък Корадино бе започнал често да кашля — знак, който подсказваше за разрушаване на белите дробове от живака, с който се изработваха огледалата. А миналата седмица Джакомо му беше предложил да си слага под езика по четири зърна черен пипер, за да предотврати развитието на тежко белодробно заболяване — подобно на всички венецианци, и Джакомо имаше безотказна вяра в мистериозните подправки от Изтока. Но веднъж започнало, живачното натравяне не можеше да бъде спряно дори от подправките. Рано или късно сребристият дявол пращаше повечето стъклари на оня свят — самото им изкуство ги поглъщаше.

Сега Корадино отрече отривисто диагнозата на Джакомо, но очите му продължаваха да горят.

— Дойдох, за да… — започна, но рязко спря.

Джакомо сграбчи ръката на Корадино и го придърпа на пейката до себе си.

— Успокой се, Корадино мио! Какво искаш да ми кажеш? Някакви неприятности ли имаш, а?

Корадино се изсмя, но пак поклати глава.

— Дойдох просто да ти кажа… И аз не знам точно какво, но… Искам да знаеш… Боже, има толкова много неща, които не мога да ти кажа! — Пое си тежко дъх. — Добре. Искам да ти кажа, че всичко на този свят дължа на теб, че те чувствам като свой баща, че ако не беше ти, аз отдавна да съм мъртъв, и че съм ти толкова задължен, че никога няма да мога да ти се отплатя и че каквото и да се случи с мен, ми се ще да знам, че ще ме помниш с добро. — Сграбчи трескаво ръката на стареца и изрече: — Обещай ми, моля те, че няма да си помислиш нищо лошо за мен!

— Корадино, разбира се, че никога няма да си помисля нищо лошо за теб! Но за какво е всичко това?

— Още едно нещо. Ако видиш Леонора, ако някога имаш възможността да я видиш, кажи й, че винаги съм я обичал и винаги ще я обичам!

— Корадино…

— Обещай ми!

— Обещавам ти, разбира се, обаче ти трябва да ми кажеш какво имаш предвид с всичко това. Какво ти става тази вечер? Какво си намислил?

— Нищо не съм намислил! — побърза да отрече Корадино. А после се изсмя горчиво и обори глава в ръцете си, заравяйки пръсти в тъмните си къдрици. След малко, с доста по-нормален глас, рече: — Прости ми. Напоследък ми става нещо странно. Сигурно е от луната — нали казват, че гърбатата луна носела мрачни мисли!

Кимна по посока на прозореца и Джакомо едва сега забеляза, че луната беше почти пълна и имаше странен цвят. Да, това обясняваше и неговата меланхолия.

— Прав си — рече. — И на мен днес ми минават странни мисли. Хайде, ела да изпием това вино, а?

Корадино отказа с махване на ръка и рече:

— Трябва да тръгвам. Но ти не забравяй какво ти казах!

— Няма — кимна Джакомо. — Но нали утре ще се видим край пещите?

— Да, до утре. Ще се видим.

Прегръдката беше продължителна и силна. А после Корадино изчезна, а Джакомо за пореден път остана сам. Вторачи се в тъмната нощ навън и се запита дали онова, което проблесна в очите на приятеля му, когато се обърна да си върви, наистина бяха сълзи. Защото, макар и да говореха за утрешния ден, цялата им среща премина като сбогуване.

Да, наистина сбогуване. Когато на следващата сутрин Корадино не се появи край пещите, грозните предчувствия на Джакомо достигнаха своя апогей. Кресливи, отвратителни гласове се надпреварваха за внимание в главата му. Тръгна веднага към къщата на Корадино — толкова бързо, колкото можеха да го носят старите му крака. Влезе в малката колиба, без да чука, и се насочи право към вътрешната стаичка — спалнята. И там видя най-лошото. Приятелят му лежеше на скромното легло, напълно облечен и неподвижен. Първоначално старецът си помисли, че Корадино сам си е отнел живота и че именно това е бил смисълът на снощното му гостуване. Обаче после, през нови сълзи, той забеляза издайническата черна струйка, която се стичаше от устата му към завивките. Обърна една от ледените ръце на приятеля си и погледна дланта му — връхчетата на пръстите му също бяха черни. През живота си Джакомо бе виждал предостатъчно подобни признаци, за да знае за какво става въпрос. Живак. Чумата на стъкларите, която накрая бе отнесла и Корадино. Джакомо приседна на ръба на леглото и се разплака.

Той е знаел. Корадино е знаел, че умира — снощи, когато му дойде на гости. И просто си е вземал сбогом.

Джакомо се изправи бавно и дръпна внимателно завивката, за да закрие лицето, което му беше толкова скъпо. И докато го правеше, той занарежда така, както вият всички бащи, погребващи синовете си:

— Господи, защо не взе мен вместо него?!

Когато тази вечер Джакомо се прибра най-сетне у дома си, наближаваше полунощ. Това бе най-дългият и кошмарен ден в неговия предълъг живот и той нямаше нищо против да заспи и никога повече да не се събуди. Както изискваше законът, той бе съобщил за смъртта на Корадино на кмета на Мурано, който на свой ред автоматично бе изпратил лекар, за да потвърди причината. Докторът беше натискал и бол Корадино къде ли не. Дори отряза кичур от косата му и му пусна кръв. Джакомо беше убеден, че това старание бе вдъхновено от Десетимата. С черната си мантия и бялата маска с дълъг, извит като клюн нос и напълнен с билки за предотвратяване на инфекции, той приличаше на лешояд, налетял върху трупа на Корадино. Но когато губеха някоя от най-ценните си придобивки, членовете на Съвета винаги държаха да се уверят, че няма нещо гнило. Единствено това не позволи на Джакомо да се намеси, за да помоли да пощадят поне достойнството на починалия му приятел. И през цялото време стоя мълчаливо отстрани. Но когато лекарят накрая освободи тялото, бе доста изненадан, че Джакомо иска позволение да изпълни всички погребални ритуали за своя мъртъв приятел. И тъй като смъртният акт вече бе написан, докторът не видя никаква причина да откаже на тази молба, поради което Корадино бе отнесен в дома на Джакомо, за да бъде изложен за поклонение.

Джакомо наблюдаваше работата на жените, на които беше платил, за да подготвят Корадино за последния му път. Те избърсаха лицето му, сресаха косата му, а накрая завързаха краката и челюстта му. Под светлината на множество свещи те поставиха мъртвеца върху платно от зебло и започнаха да го шият. Джакомо с болка в сърцето проследи как лицето на любимия му син изчезва последно под шевовете на смъртния покров. Последното, което си помисли, докато го наблюдаваше, бе колко красиво изглежда лицето на сина му, как къдриците му светят под светлината на свещите, как бузите му леко руменеят и как миглите, които бяха положени върху тях, бяха все още лъскави. Сякаш беше просто заспал. Джакомо се укори за тези помисли и като последен жест за сбогом постави внимателно върху всяко затворено око по един златен дукат. Даде едногодишната си заплата, без да се замисли. Бе дал на това момче всичко — дома си, уменията си за работа със стъклото и цялата любов на старото си сърце. Корадино бе негов наследник във всяко отношение, но тъй като вече не можеше да му остави наследство, Джакомо плати таксата за последното пътуване на сина си. После се обърна с разтуптяно сърце.

Накрая се появиха двамата полицаи, за да отнесат тялото на лодката, която щеше да го закара на Санто Ариано — гробищния остров. Джакомо искаше да го изпрати до гроба, но го спряха.

— Господине — изрече по-високият полицай и очите иззад маската проблеснаха съчувствено, — имаме и два случая на чума с нас. Не можем да гарантираме безопасността ви!

И така, Корадино замина, а с него и полицаите. Заминаха също и жените, доволно хапещи монетите, които Джакомо им беше дал за труда им.

И той още веднъж остана сам, така, както беше и предишната вечер, преди тази огромна трагедия. Вече можеше да си поплаче на воля за приятеля, за сина, който си беше отишъл. Ала сълзите му бяха пресъхнали и той не усещаше нищо, освен неописуема болка от загубата. И отново се присегна към виолата си — точно както бе сторил и снощи, преди светът му да се преобърне. Но тук приликите с предишната вечер свършиха. Защото този път под струните на виолата беше пъхнато парче велен. Велен, който Джакомо би познал навсякъде — беше финият флорентински велен от тетрадката на Корадино. И с разтуптяно сърце Джакомо си спомни как снощи бе придърпал приятеля си да седне точно до виолата. С треперещи ръце старецът измъкна парчето велен изпод струните. Корадино не беше много по писането, тъй като беше откъснат преждевременно от възможността да се усъвършенства, но това негово послание бе достатъчно ясно. В самия център на страницата, с внимателно изписани букви, се четеше латинска фраза:

Non omnis moriar

Корадино не го биваше много и в четенето — всъщност единствената книга, която притежаваше, бе Дантиевата „Божествена комедия“, която бе наследил от баща си. Ала Джакомо бе учен човек и не изпитваше нужда да претърсва томовете в библиотеката си, за да разбере значението на тази фраза. Да, всичко пасваше — руменината по бузите на Корадино, блясъкът на косата му, любящото сбогуване снощи…

Non omnis moriar

Не съм съвсем мъртъв

Джакомо притисна листа до сърцето си, а после много внимателно го постави между страниците на своя том на Данте. И докато затваряше книгата, той за първи път през този ден се усмихна.

Корадино бе все още жив!